Алфред хичкок представя

- Не съвсем, но там долу има някаква светлина. Хайде да слезем. Стиснал внимателно една лампа в ръка Боб стъпи на грубо скованата стълба и заслиза.

- Хайде, Пит, не можем да го оставим сам - подкани приятеля си Джупитър.

Пит пое дълбоко въздух и последва другите двама в неизвестността.

- Това е някакъв склад - прошепна Боб и слезе от стълбата. От тавана до пода в каменните стени бяха издълбани рафтове, върху които бяха поставени пълни с жито и картофи кошници. На отсрещната страна имаше издълбана в скалата врата.

- Хм, които и да са, те не се изхранват единствено от земята - промърмори Джупитър. - Вижте това - чували със захар, сол, брашно и кафе, и малко консерви. Чуйте! Музиката се усилва! Май някой идва насам! Трите момчета се скупчиха едно до друго и се обърнаха към музиката, която приближаваше.

Изведнъж вратата се изпълни със светлина и едно индианче с подобен на флейта инструмент влезе стаята. Очите му се разшириха от ужас, когато видя Тримата детективи и замръзна на място. Зад него някой се провикна и една млада жена закачливо го побутна в стаята.

Хлапето посочи Джупитър, Пит и Боб и от устата му се изля порой от думи. Жената се втренчи ужасена в следователите. Тя и момчето бързо се обърнаха и избягаха.

- Господи - изуми се Пит. - Та те избягаха, сякаш са видели призраци. Какво ги прихвана?



45
- Ние просто ги уплашихме - каза Джупитър. - Хайде да продължим нататък и да видим какво ще стане сега когато знаят, че сме тук.

Момчетата последваха двамата в дългия тунел, осветен от газени лампи. Когато преминаха през следващата врата ги наобиколи група индианци.

Светлината трепкаше в изпълнените им със страх очи и се отразяваше в острите им каменни оръжия.

- А сега де - прошепна Пит с разтреперан глас, когато няколко мъже застанаха между тях и вратата, пресичайки им единствения път за бягство.

1. - Мисля, че ще ни убият - каза Боб. - Да хвърлим лампите и да побегнем към стълбите. Обърнете на стр. 63.

2. - Ами, те май са по-уплашени от нас, отколкото ние от тях - възрази Джупитър. - Мисля, че трябва да оставим лампите на пода и да си вдигнем ръцете, за да им покажем, че сме добронамерени. Обърнете на стр. 73.

Момчетата настигнаха Клифърд и Шейди пред вратата на затвора.

- Разбира се - изсмя се Клифърд презрително - Защо не? Все ми е тая. Вече никой не може да помогне на Мари. Направи им тази услуга, Шейди.

Лицето на адвоката почервеня от гняв, но той направи това, което му нареди Клифърд. Не след дълго Шейди и момчетата бяха въведени в стая, в която беше Мари. Тя им се усмихна през сълзи.

- Какво да правя? - захлипа тя. - Не мога да позволя Мартин да влезе в затвора, но той никога няма да ми прости, ако ви го кажа.

- Ако кажеш какво, скъпа? - попита Шейди, като потупваше съчувствено ръката й. - Ако знаеш нещо, което може да помогне на Мартин, трябва да ни го кажеш. Ние сме ти приятели. Ще се опитаме да помогнем.

- Защо? Ти си адвокат на Клифърд и си на негова страна.

- В закона няма ограничения, скъпа. Опитай се да ме възприемеш като приятел. Аз лично нямам никакво желание да те видя зад решетките.

- Толкова съм объркана. Не знам нито какво да правя, нито на кого да се доверя.

- Мартин ли взе вкаменелостта от ремаркето ни? - попита Джупитер.

- Да - отговори Мари. - Но това не беше кражба. Танцуващият динозавър принадлежи на племето му. Тъкмо го връщахме, когато полицията спря. Дядо му - той е вожд на племето – направо ще побеснее, ако динозавърът не бъде върнат.
47
- Как се казва племето му? - попита Боб.

Мари въздъхна, после изтри сълзите си и накрая изглежда се реши.

- Той е от Народа на ветровете - племе, за което никой не знае.

- Мари... как е възможно това? - присмя се адвокатът. - Ние живеем в XX век.

- Племето на Мартин се е крило от света повече от сто години - поясни Мари. – Благодарение на това те са живи и са запазили културата си. От време на време няколко млади индианци напускат племето и живеят в нашия свят. Мартин е един от тях.

- Клифърд твърди, че Мартин е с теб само заради парите - подхвърли Боб.

- Глупости! - възкликна Мари. - Племето е много по-богато от мен. Цял живот не бих могла да натрупам тяхното богатство. В земята, където те живеят, има залежи на благородни метали. Ето защо чичо Арнолд я изкупуваше. Ако хората научат за това, племето ще бъде прокудено. По същата причина не можехме да кажем нищо на Клифърд. Истината нямаше да го спре, напротив, само щеше да го амбицира още повече.

- Мари, трябва да ни кажеш къде живее племето на Мартин - опита се да я убеди Джупитер. – Ако ги доведем тук и те разкажат на съдията цялата история, той ще отхвърли обвиненията срещу Мартин.

- А по-добре ли ще бъде за племето, ако Мартин влезе в затвора за престъпление, което не е извършил? - намеси се Шейди. - Пък и това ще опетни името му.

1. - Мари, срамувам се от ролята, която изиграх в този отвратителен скалъпен съдебен процес – заяви Шейди. - Искам да ви бъда адвокат - на теб и Мартин. Дори няма да ви взема пари. Длъжник съм ти заради неприятностите, които ти причиних. Само подпиши този документ. Той ще ми даде право да действам от твое име. Обърнете на стр. 36.

2. - Не мисля, че това е добра идея - намеси се Пит. - Мари, защо не ни кажеш къде можем да намерим племето и ние ще ги доведем тук. Ако те не успеят да убедят съдията, тогава можеш да наемеш г-н Зиндлър. Обърнете на стр. 101.

- Ще трябва да ходим пеша - намръщи се Джупитър.

- Е, не е чак толкова далеч - успокои го Боб. - Хайде да тръгваме.

Момчетата напълниха манерките си с вода и бързо потеглиха. Хладината на утрото скоро изчезна и обедното слънце напече безмилостно.

- Снощи не изглеждаше толкова далеч от табелата на „Танцуващите води” - въздъхна тежко Джупитър.

- Надявам се, че след завоя няма да има много ходене - добави Пит.

Когато стигнаха разклонението, той се тръшна в сянката на голямо дърво.

- Нека си починем няколко минути - примоли се Пит.

Няколкото минути обаче изтекоха, а трите момчета не ставаха. Скоро заспаха, омаломощените от жегата на пустата гола местност. Когато се събудиха върху земята около тях падаха дълги сенки, а слънцето светеше огненочервено на запад.

- Ставайте, приятели, трябва да продължим преди да се е стъмнило! - извика Пит.

1. - Дали да не се върнем? - подхвърли Джупитър. – Утре сутринта можем да дойдем с колата на Шейди. Обърнете на стр. 81.

2. - Я се стегни, Джуп, та ние сме изминали вече половината път - подкани го Пит. А Боб добави:

- Сега е доста по-хладно. По-леко ще ни бъде. Обърнете на стр. 32.

- Някои от тези хора наистина са странни. Погледнете онзи мъж - каза Пит. - Защо е облякъл дълго палто в такъв горещ ден?

- Вижте брадата му - разсмя се Боб. - Прилича на залепена!

- Дали пък наистина не е? - усъмни се Джупитър, който наблюдаваше как странният мъж мина през тълпата и после се вмъкна в огромната къща. - Струва ми се, че това е Брустър.

- Нищо чудно! - извика Боб. - Хайде да отидем да видим.

Те се затичаха след Брустър, влязоха в къщата и се ориентираха по шума от стъпките му на втория етаж. Холът горе беше празен. Внезапно Брустър излезе от кабинета си в края на хола. Носеше плоча от блещукащ златист камък, дълга около седемдесет сантиметра. Изведнъж, сякаш усетил, че някой го наблюдава, той бързо се скри обратно в стаята.

- Това Танцуващият динозавър ли беше? - попита тихо Боб. - Вкаменелостта? В нея има нещо, което свети в тъмнината. Я да отидем да видим.

- Не, някой се качва по стълбите – прошепна Джуп. - Чакайте да разберем кой е.

Момчетата се шмугнаха в стаята, съседна на стаята на Брустър. Минута по-късно Клифърд и адвокатът му минаха забързано през хола и влязоха кабинета.


- Казах ти, че е той! - извика Клифърд. - Извикай полицията. Трябва да го разкараме оттук.

- Само се опитай, хиена такава! - изрева силен

- Вече сме имали призовки за съда, чичо Арнолд - каза Клифърд с леден глас. - Уведомен беше по пощата, но предпочете да не се явиш. Бягството от приюта ще бъде поредната черна точка в досието ти. Малкото, което е останало от репутацията ти, ще рухне, щом видят смешната ти маскировка. Приличаш на истински глупак!

- Пощата е същинска напаст! Проклета да е! Пишат ми какви ли не хора, непознати или познати, които не бих искал да чувам и виждам. Каква досада! Не съм длъжен да отварям писмата, ако нямам желание!

- По-спокойно, по-спокойно - каза мек, кадифен глас - Сигурен съм, че всички тези недоразумения могат да се изгладят без

- Не ме докосвай, плужек такъв. Няма да се върна там. Ще остана тук и веднага след като приключи този търг, ще се обадя в службата по здравеопазване. Собственикът на този приют ще има големи неприятности!

Клифърд се изсмя и попита:

- И какво по-точно възнамеряваш да правиш, много ми е любопитно.

- Ще подам обвинения срещу теб и безчестния ти съдия за непочтено договаряне. Изнамерих някои неща за вас двамата, които ще заинтересуват властите.

Шумът от стъпки, които се изкачваха по стълбите, прекъсна кавгата.

Момчетата надникнаха от укритието си и видяха привлекателна млада жена, стиснала за ръката млад мъж. Те бързаха нагоре към хола. Девойката - дребна и крехка, с угрижено лице. Мъжът - висок, мургав, облечен с дочена риза и джинси, обут в ботуши, а около врата му висеше някакъв странен медальон, окачен на кожена каишка. Двамата се загубиха от погледа на младежите, когато влязоха в кабинета.

- Това е Мари - прошепна Боб, който най-добре познаваше семейство Брустър. - Тя е племенница на Брустър и братовчедка на Клифърд, спомняте ли си? А младежът е Мартин Ишняк. Той е асистент на Брустър в Ръкстън.

- О, чичо Арнолд, стори ми се, че чух гласа ти - извика Мари. - Добре ли си? Толкова се безпокоя за теб.

- Радвам се,- че сте добре - каза Мартин със силен акцент. - Още по-важно е състоянието на Танцуващия динозавър. Всичко ли е наред с него?

- Кой се интересува от тъпите ти скали, бе - кресна Клифърд. - Не виждаш ли какво става? Знаеш ли, че скъпата ти Мари ще се омъжва за този мръсен индианец?

- Естествено, че знам и това ме радва – отвърна му Брустър. - Той е много по-добър от теб, Клифърд.

- Изкуфял старец. Трябваше да взема този скапан камък и да го натроша на милион парченца!

- Клифърд, прекаляваш. По-добре млъкни, предупреждавам те - каза Мартин тихо с омраза в гласа.

- Не можеш да ме изплашиш - отговори му презрително Клифърд. - Ти беше дотук. Край! Знам, че чичо Арнолд финансира проектите ти, но това вече няма да продължава. Така ще уредя нещата, че ще трябва да върнеш всички пари до последното пени!

- Жалко, че някоя пума не те е разкъсала още при раждането ти, Клифърд! - изкрещя Брустър. - Е, кой знае, може пък и да не е прекалено късно. Аз самият ще го сторя със собствените си ръце!

- Престанете! Престанете! - опитваше се да ги успокои адвокатът. - Можем да уредим въпроса като зрели мъже.

- Никой не те е молил да се намесваш, Шейди -изръмжа Клифърд. - Разкарай се!

- Я не ми дръж такъв тон - озъби му се адвокатът.

- Ще ти говоря както си искам - кресна Клифърд. - Вън! Уволнен си!

Препирнята в кабинета поутихна и те като че ли се канеха да си вървят.

Момчетата прекосиха хола на пръсти, втурнаха се надолу по стълбите и накрая се озоваха навън, обляни от дневната светлина.

Малко по-късно, докато спореха дали да останат или да си тръгнат, една жена в тълпата изпищя пронизително. Момчетата вдигнаха очи и видяха как Клифърд залитна на портала. Тъмночервена кръв бликаше от рана на главата му. Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо и после бавно се претърколи по стъпалата.


Обърнете на стр. 85.

56
Тримата детективи успяха да отидат до дома на Боб чак следобед. Г-н Андрюз седна и внимателни изслуша въпросите на момчетата.

- Шейди Зиндлър, Клифърд Брустър и приютът „Блажени часове” - странна комбинация - каза г-н Андрюз, като изпускаше дим от лулата си.

- Държавата затвори приюта „Блажени часове” преди пет години поради неспазване на изискванията на здравеопазването. Доколкото си спомням Шейди беше един от директорите в управителния му съвет. Никога не съм чувал нищо лошо за Клиф Брустър, освен че е стиснат и сметкаджия. Зиндлър обаче е нещо друго. Очите му са много чувствителни към светлината, затова носи тъмни очила. Заради тях хората започнаха да го наричат Сенчестия, просто на шега. Вероятно това щеше да трае от ден до пладне, но той вдигна такъв шум, че прякорът си остана лепнат за името му. Малко, местни хора ползват услугите му. Според мен повечето му клиенти не са от града, а това е доста странно, ако се замисли човек.

- Мислите ли, че е мошеник?

- Е, не бих използвал чак толкова силна дума, но той важничи и се държи като борсов агент от висока класа. Честно казано, направо се чудя какво прави той в Роки Бийч.

- Всичко това е много интересно, но не ни помага да изясним случая - въздъхна Джупитър.

- Мислехме си, че ще ни помогнеш да открием Народа на ветровете. При тях отиде мистър Брустър.

- Той ти е приятел, нали? - поинтересува се Пит.

- Разбира се, че ми .е приятел - ядоса се Мартин. - Само че вие не сте ми никакви приятели. Та аз дори не ви познавам, а вие идвате тук и ми разказвате някаква абсурдна история за укрило се индианско племе. Какво очаквате от мен? Да хукна нанякъде? Накъде? Да намеря един приятел, за когото е по-добре да не бъде открит? Съжалявам, виждате ми се откровени и добронамерени, но не мога да ви помогна. А сега трябва да влизам в час. Моля ви, затворете врата, когато излезете оттук.

- Страхотно! - каза Пит, когато разгневеният Мартин изхвърча от стаята и затръшна вратата. - Тази идея май не се оказа толкова добра. Кой знае, може пък да се успокои и да промени решението си. Ще му се обадя следващата седмица.

Когато обаче Пит го потърси, казаха му, че Мартин Ишняк е напуснал Ръкстън. Оттогава никой не го е виждал, нито него, нито годеницата му Мари Брустър.

И така Арнолд Брустър и случаят с Танцуващия динозавър си остават загадка и до ден днешен.
КРАЙ
58
- Възниква проблем с проучването на тази пещера - отбеляза Джупитър. - Няма светлина.

- Ами ще направим факли - каза Пит.

В долината обаче нямаше никакви дървета, а малкото храсти бяха прекалено зелени, за да могат да се запалят и да горят.

- Джупитър, виж - извика Боб. - Градина!

- Жито, домати, картофи, бобови култури, зеленчуци, тикви - измърмори Пит под носа си. - Джуп тази градина е прекалено голяма само за един индианец. Тук някъде трябва да има доста от тях.

Трите момчета се огледаха неспокойно наоколо.

- Може пък Стария Том просто да си пада страшно по зеленчуците - каза Боб замислено. - Хайде, дайте да видим какво има в тази пещера, докато не сме се отказали.

Дори дъхът на Боб, въпреки смелите му насърчителни думи, спря, когато тримата пропълзяха в слабо осветената пещера.

- Вижте! - прошепна той възбудено. - Там, горе на тавана. Това са праисторически рисунки. Виждал съм подобни в книгите.

- Това е мамут - космат слон от ледниковия период - ей там, на онази стена - посочи Джупитър. - Това означава, че тази скала е била обитавана от хора в продължение на хилядолетия.

- Абе в момента хич не ме интересуват някакви си скапани рисунки - сопна му се Пит. - Мислех, че сме дошли да търсим г-н Брустър.

- Точно това и правим - отвърна му Джупитър. - Но не виждам нищо, което да ни подскаже къде намира той. А вие?

- Чакайте малко - рече им Боб. - Какво е онова там?




60
- Два тунела - отвърна Джупитър. И купчина кръгли камъни!

- Това са лампи! - възкликна Боб и взе една. - Каменни лампи, пълни с керосин!

- Виж, това вече е друго нещо - заяви Джупитър. - Тук има най-малко четиридесет лампи. Значи има много хора.

1. - Откритието ни е много важно - отбеляза Джуп. - Трябва да се върнем в града, да кажем на г-н Зиндлър какво сме намерили и да го доведем тук - Обърнете на стр. 121.

2. - Според мен трябва да продължим напред и сами да видим какво има там - възрази Боб. Обърнете на стр. 9.

61
Рано следващата сутрин Джупитър се забърза към библиотеката и изчезна в отдела за справки. Часове по-късно той се върна в Бюрото, разрошен и със зачервени очи.

- Е, какво откри - попитаха нетърпеливо Боб и Пит.

Джупитър седна на бюрото и извади записките си от джоба на ризата.

- Страхувам се, че проучването ми по-скоро повдига въпроси, отколкото да дава отговори - въздъхна той. - Не открих нищо за Танцуващите води, но научих, че Народът на ветровете са били индианско племе, обитаващо южна Калифорния, горе в планините до Комина. Мисионерите не са успели да ги откажат от вярата им, нито да научат местонахождението на основното племе.

Тъй като индианците плащали в злато, интересът към мястото, където те живеели, бил голям. Само че никой никога не успял да ги проследи до там.

- Защо? - попита Пит.

- Защото тези планини имат особен магнетизъм, който обърква компасите. Освен това пътеките така лъкатушат и се разклоняват, че е много лесно човек да се загуби. Някои изследователски екипи изобщо не се върнали. И до ден днешен пътеките се смятат за опасни, поради което почти никой не минава по тях.

- А какво се е случило на племето? - попита Боб. - Сигурен съм, че накрая то е било открито.

- Не - отвърна Джупитър. - Досега никой не ги е открил. Не са ги виждали от 1922 година. Смятат ги за изчезнали.

- Тогава как е възможно г-н Брустър да ходи при тях? - изуми се Боб. - Няма логика.

- Хей, ама да не би г-н Брустър наистина да започнал да губи разсъдъка си? - възкликна Пит . - Може би той просто си въобразява разни неща.

- Не - отвърна Джуп. - Това, което ни е казвал, е напълно смислено. Просто трябва да проследим нишките, които ни подаде.

1. - Да отидем да поговорим с този Мартин - предложи Пит. - Той е индианец. Може да ни подскаже някаква идея. Обърнете на стр. 57.

2. - Дали пък да не се срещнем с г-н Зиндлър? - колебаеше се Джупитър. - Той може да е адвокат на Клифърд, но изглежда истински загрижен за стария г-н Брустър. Обърнете на стр. 38.

63
- Едно, две, три - извика Боб. - Те хвърлиха ламите и се затичаха към тунела, последвани от писъци и гневни викове.

Преминаха на бегом тунела, втурнаха се в склада и спряха смаяни.

- Къде е стълбата? - изкрещя Джупитър.

- Тук беше допреди няколко минути - каза задъхано Боб. - Как така е изчезнала?

Тримата обикаляха напълно объркани и търсеха изчезналата стълба, когато стаята се изпълни със светлина.

- Май взехме погрешно решение - прошепна Пит, докато в стаята влизаха един след друг мъже с гневни погледи. - Какво да правим сега?

- Да правим? - заяде го Джупитър, когато групата въоръжени мъже с мрачни лица ги наобиколи в кръг. - Не знам какво друго ни остава, освен да се надяваме, че това не е
КРАЙ.

64
- Срещал съм адвоката на Клифърд само веднъж. Той беше дошъл в дома на Брустър, за да го накара да подпише един документ - каза Боб. - Името му е Алфред Зиндлър, а офисът му се намира в този луксозен нов квартал в търговската част на града.

Въпреки че Тримата детективи очакваха спънки те безпрепятствено успяха да се срещнат с адвоката. Махагоновата врата се отвори само с докосване. Докато стъпваха по дебелия мъхнат килим, момчетата оглеждаха изумени богато обзаведената приемна. Изящни картини в позлатени рамки висяха по кобалтовосините стени. Върху хромираните стъклени маси бяха поставени искрящи кристални пепелници. В стаята имаше множество модерни столове, които приличаха на метални гъби. Пред затворената врата се мъдреше лъскаво бюро със съответстващ на него стол.

- По дяволите, тук няма жива душа – прошепна Джупитър.

В този момент вътрешната врата се отвори и зад нея се появи едър мъж в скъп копринен костюм. Възпълните му пръсти бяха отрупани със златни пръстени. Когато видя момчетата, той се спря и прокара ръка през гъстата си сребристобяла коса.

- Мога ли да ви помогна с нещо? - попита той. Гласът му беше гърлен. - Секретарката ми е на обяд.

- Ние сме приятели на Арнолд Брустър - каза Джупитър. - Надяваме се, че ще ни кажете защо е бил настанен в приют.

При споменаването на името Брустър адвокатът се напрегна. И въпреки че очите му бяха скрити зад огледалните слънчеви очила, Джупитър усещаше, че те го изучават внимателно.



Шейди въздъхна дълбоко и прегърна през рамо Джупитър.

- Трудно ми е да ви го кажа, но състоянието на приятеля ви се влошава. Напоследък той прави много странни неща - купува огромни площи пустееща земя, попечителства непознати и изчезва за дълго. Роднините му се безпокояха, че може да му се случи нещо лошо и искаха да го предпазят. Той натрупа богатство благодарение на дългогодишен упорит труд. Жалко би било да го оставим да го пропилее сега, когато то му е необходимо в залеза на живота. Повярвайте ми, всичко беше направено в интерес на г-н Брустър. Ние искаме това, което е най-доброто за него.

- Но г-н Брустър е добре - възрази Боб. - Та той дори преподаваше в университета Ръкстън миналия семестър.

В този момент телефонът звънна и г-н Зиндлър отговори с мазен глас. Слушаше мълчаливо, стиснал здраво слушалката.

Остави слушалката и се загледа в пространството. После се обърна към момчетата някак си разсеяно и каза, почти на себе си:

- Та докъде бяхме стигнали?.А, да, Брустър. Знаете ли, момчета, когато стигнете моята възраст, ще можете да оцените факта, че някой се грижи за вас. Всичко е наред, уверявам ви.

- Но ние... - каза Джупитър.

- Никакво „но” по въпроса, момко - прекъсна го Зиндлър и спокойно, но твърдо, избута Тримата детективи от стаята. - Гледайте си вашата работа. Не си затормозявайте мозъчетата с проблемите на възрастните. - Вратата зад тях се затвори преди да успеят да кажат нещо.

- Той за какви ни взема, за деца ли? - възмути се Боб.

- Възможно ли е секретарката му да е на обяд - зачуди се Джупитер. - Сега е едва 11 часа.

- Той дори не ни изслуша - възропта Пит. - Просто бързаше да се отърве от нас.

- Мисля, ,че грешиш, Пит - каза замислено Джупитър. - Според мен, той чу много добре всичко, което казахме и то беше много важно за него, но не мога да разбера защо.

Обърнете на стр. 31 и направете нов избор.