Архилох, Тиртей, Алкей, Сафо и Пиндар старогръцка лирика
ПОЕТИЧЕСКИЯТ СВЯТ НА ПИНДАР
жүктеу/скачать 0.72 Mb.
|
ПОЕТИЧЕСКИЯТ СВЯТ НА ПИНДАРтеми, образи, идеи и жанрове„Истинското вдъхновение се възпламенява от определено съдържание, което фантазията избира, за да го изрази художествено, и е състоянието на самото това дейно формиране, както в субективния вътрешен свят, така и в обективното осъществяване нахудожественото произ- ведение; защото за тази двойна дейност е необходимо вдъхновение... Отдруга страна, често пъти и най-великите художествени произведения са били създадени по един съв- сем външен повод. Например победните песни на Пиндар често са възниквали по поръчки, а също така при създа- ването на сгради и картини, целта и предметът са бивали посочвани на художниците безброй пъти и все пак те са могли да се вдъхновяват за тях... (с. 399-400). „... Определената ситуация изобщо може да се третира като чисто външна, по-определена или по-неопределена случка, която дава само повод за други, по-тясно или по- косвено свързани с нея прояви. Например много лирически стихотворения имат такава ситуация, възникнала по оп-ределен повод. Едно особено настроение и чувство е си- туация, която може да се знае и схваща поетически, а и по отношение на външни обстоятелства, празненства, победи и т.н. тласка към това или онова по-всеобхватно или по-ограничено изказване и оформяне на чувства и пред-стави. Например победните песни на Пиндар са в най-висшия смисъл на думата такива стихотворения, съз- дадени по повод на определени събития... (с. 290)" ХЕГЕЛ, Естетика,... стр. по-горе „... Победните песни на Пиндар също са намирали своя по-точен повод в определени състезания и победители; и в особените отношения на тези състезания и победители; ... Що се отнася по-точно до начина на изображение, при- лаган в едно такова стихотворение по определен повод, разбира се, той може, от една страна, да заимствува своя по-определен сюжет и характер, както и вътрешната ор- ганизация на художественото произведение от реалната действителност на избрания случай или субект. Защото душата на поета иска да се покаже развълнувана тъкмо от това съдържание... Пиндар заимствува от родното място на победителя, от делата на рода, към който принадлежи той, или от други житейски отношения по точния повод да възхвалява тъкмо тези, но не и други богове, да споменава само тези дела и съдби, да изтъква само тези определени размишления, да вплита тези мъдри сентенции и т.н. Но, от друга страна, лирическият поет е отново напълно свободен и тук, тъй като не външният повод като такъв, а самият той със своя вътрешен свят става предмет на себе си и затова прави зависимо единствено от особения субективен възглед и от поетичното душевно настроение това, кои страни от предмета и в каква последователност и преплетеност трябва да се изобразят... (стр. 650-651). „... Този, който може да пее и твори поетически, има призвание за това и трябва да твори поетически. Но в такъв случай големият лирически поет скоро се отклонява от същинския предмет и представя самия себе си. Така Пиндар, за да останем при този пример, който споменаваме вече много пъти .често бивал поканван да представи този или онзи увенчан с победа участник в състезанията, нещо повече, понякога получавал дори пари за това, и все пак той като певец застава на мястото на георя си и сега възхвалява самостоятелно свързани от собствената му фантазия, да речем, делата на прародителите, напомня за стари митове или изказва дълбокия си възглед за живота, богатството, господството, за това, което е велико и достойно за почит, за величието и миловидността на музите, но преди всичко за достойнството на поета. Така и в своите стихотворения той не толкова почита героя чрез славата, която разпростира над него, а дава гласност на себе с и, на поета. Не той е имал честта да възпее въпросните победители, а честта, която получават те, е че ги е възпял Пиндар. Това подчертано вътрешно величие съставлява благородството на лирическия поет. Омир като индивид е толкова пожертвуван в своя епос, че сега не искат да признаят дори, че изобщо е съществувал, но все пак неговите герои продължават да живеят безсмъртно; героите на Пиндар, напротив, са останали празни имена за нас, но самият той, който е възпял себе си и е направил чест на самия себе си, стои пред нас незабравим като поет; славата, която трябва да си печелят героите, е само прибавка към славата на лирическия поет... (стр. 664-665) ХЕГЕЛ, Естетика, втори, том, ... стр. по-горе „Лирическата поезия е изобщо изображение на безкрайното или общото в особеното. Така всяка ода на Пиндар изхожда от един особен предмет и от едно особено събитие, но преминава от него към общото, например към по-късния митологически кръг и като се връща от него отново към особеното, тя създава един вид тъждество на двете, едно действително изображение на общото в особеното." ШЕЛИНГ, Философия на изкуството, НИ, С. 1980 г. с. 313-314 „Запазилите се четири книги с оди на Пиндар съдържат произведения, отнасящи се към различни периоди от живота му: от най-ранния епиникий, посветен на мом-чето-бегач, произхождащо от знатно тесалийско семейство (X Питийска ода, 498 г.пр.н.е.), до VIII Питийска ода, написана през 446 г.пр.н.е. за младия гражданин на Егина Аристомен. (Тази ода е хронологически последната стигнала до нас от наследството на Пиндар, а може би и последната в творчеството му; Пиндар умира в 442 или 438 г.пр.н.е.). В творчеството на поета, много по-отзивчив към обкръжаващата го действителност и извършващите се в нея промени, изобразени в произведения, обхващащи повече от половин век, несъмнено биха могли да се открият многобройни следи от тези промени, собствената му ре-акция спрямо тях и, вероятно, някаква еволюция във въз- гледите му: умът и жизненият опит на седемдесетгодиш- ния старец би трябвало с нещо да се отличават от ума и опита на двадесетгодишния юноша. В епиникиите на Пиндар не откриваме никаква разлика; в най-добрия случай той променя понякога само версията на мита, която с нещо е предизвикала недоволството на постоянните му клиенти. Иначе ходът на мислите на Пиндар, проповядваните от него морални принципи, своеобразното му художествено мислене не претърпяват за половин столетие никакви изменения. Това ни дава право да разглеждаме творчеството му като цяло, без да обръщаме внимание на точната да-тировка на този или онзи епиникий. Подобно на всички хора на своето време, Пиндар вярва в неограниченото могъщество и сила на боговете, в чиято власт се намират богатството, успеха и славата на смъртните. В известното начало на VI Немейска ода племето на боговете се противопоставя отчетливо на племето на хората, макар че и двете племена произхождат от една майка. За водоразделна линия между тях служи силата: цялата сила е в ръцете на боговете, чиято вечна крепост е неразрушимото медно небе, докато човешкият род не разполага с никаква опора (стих. 1-4). Не бива да се удивляваме на нищо, ако то се извършва по волята на боговете (X Питийска ода, стих. 48-50); богът може да предизвика ярка светлина посред непрогледна нощ, може да скрие дневната светлина зад гъст мрак (IX пеан, стих. 1-10)- по подобен начин реагира на слънчевото затъмнение през 648 г.пр.н.е. (6-ти април) старогръцкият поет Архилох. Боговете дават възможност на хората да постигнат достъпните за тях добродетели - да овладеят мъдростта, да развият силата на ръцете си, да усъвършенствуват речта си (I Питийска ода, стих. 41 -141); по волята на някой бог хората постигат доблестта и мъдростта (IX Олимпийска ода, стих. 27-29); с помощта на боговете пред хората се откриват много пътища към благоденствието (VIII Олимпийска ода, стих. 13 и следващите). Най-дългото щастие за хората е онова, което е постигнато благодарение на боговете (VIII Немейска ода, стих. 17, VI Истмийска ода, стих. 10-13). Богатството води към почести и блаженство, но винаги трябва да се помни, че щастието и успеха са от боговете (V Питийска ода, стих. 3,5,13,60,76,117). „Не забравяй, че бог е причина за всичко" (същата ода, стих. 23-25). Благодарение на „божественото съдействие" в Гърция няма друг дом, който би могъл да спечели толкова победи в състезанията, колкото е спечелил рода на Басидите от Егина (VI Немейска ода, стих. 24, IV Истмийска ода, стих. 4-6, X Питийска ода, стих. 10-14). Оттук се вдъхновяват молбите на Пиндар за вечно благоволение на боговете спрямо победителите от този род (например VIII Питийска ода, стих. 71 и следващите). Владетелят на всичко, Зевс, разпределя сред хората успехите и пораженията (V Истмийска ода, стих. 52 и следващите). Бог въздига едни, а други дарява с велика слава (II Питийска ода, стих. 88 и следващи). По природа хората се различават помежду си, „всеки е изтеглил жребия на жизнения си път"; всеки е „впрегнат в своята съдба" (VII Немейска ода, стих. 6,54 и следващите; X Олимпийска ода, стих. 61; V Питийска ода, стих. 96; VIII Питийска ода, стих. 88; X Питийска ода, стих. 20; I Немейска ода, стих. 70; IX Немейска ода, стих. 44). Смъртните са завличани в различни страни от различни потоци, които ги отнасят ту до блаженството, ту до нещастията; заедно с дареното от боговете щастие съдбата влече и нещастието (II Олимпийска ода, стих. 34-41). За всяко благодеяние безсмъртните даряват на хората и две беди (III Питийска ода, стих. 82 и следващите). Вятърът гони и запраща всички ту - тук, ту - там (IV Истмийска ода, стих. 6; VII Олимпийска ода, стих. 94 и следващите), щастието навестява за кратко хората, както руква проливен дъжд (III Питийска ода, стих. 104-106). Не може да се посочи човек, комуто съдбата да е осигурила щастие завинаги (VII Немейска ода, стих. 55-57). Завърналият се с победа, на когото жребият отрежда нова слава, лети на крилете на великата надежда, но радостта у смъртните не може да расте безмерно: ето че тя увяхва, пречупена от непреодолимата воля на съдбата (VIII Питийска ода, стих. 88-94). ... Пиндар не предприема никакви опити да дава етическо обяснение на човешкатаучаст. ВХ1 Немейска ода намираме най-интересната съпоставка между изменчивостта на човешката съдба и закона на природата, според който дълбоката оран и разцъфналите дървета не дават всяка година богат добив, а когато както се случи; така и съдбата ръководи участта на човешкия род, заключава Пиндар. При Солон и при йонийските философи, творили през VI век пр.н.е., пренасянето върху природата на понятия, изработени сред човешката общност, служи като средство за разкриване на закономерността, на естествената обус-ловеност на етическите норми, като доказателство за необходимостта от възмездие за нарушаването им. При Пиндар целта е точно обратна: сравняването на човешката съдба с непоследователно разцъфващите обилно и рядко дървета, с последователно даващата голям и малък добив оран изключва съмнението относно констатацията, че редуването на успехи и неуспехи в живота е закон за човешкия род, чието действие не зависи от поведението на самия човек. Любопитен пример за това може да се намери във II Олимпийска ода. Тук Пиндар припомня съдбата на Евмени-дите, предци на тирана на Акрагант Терон и допълва спомена със следното разсъждение: „Дори Времето, баща на всичко, не може да промени окончателния изход на делата, извършени справедливо или несправедливо. Но при благоприятна съдба може да настъпи забрава (извършеното си е извършено). Нима неуморимо враждебната беда не умира укротена от благородните радости, когато божествената съдба изпраща по-висше щастие." (стих. 15-21). От тези думи се налага напълно недвусмисленият извод: в миналото Евменидите са вършили не само добродетелни дела, но и някакви, противоположни на справедливостта, постъпки. За Солон това би било достатъчно, за да очаква наказание, възмездие от обитателите на небето за виновния. За Пиндар подобен ход на размишленията е напълно неприемлив: той приема, че „благородната радост" като, например, поредната победа в състезанията, спомага за забравянето наизвършената несправедливост дотолкова, доколкото самата тази радост може да бъде изпратена само от божеството. Следователно, съдбата не преследва и не наказва виновния, а го издига, без да се обръща назад, на нова висота. Не по-малко интересно е размишлението в IV Истмийска ода относно съдбата на Клеонимидите. От дълбока древност тяхният род се е радвал в Тива на уважението на съгражданите им, а самите те са били напълно освободени от „надменна гордост" и въпреки всичко жестокият ураган на войната опустошава блаженното им семейно огнище, отнасяйки в един ден четирима мъже от славния род. Сега пък, след зимния мрак, земята отново се покрива по волята на боговете с алени рози - Посейдон дарява Мелис от рода на Клеонимидите с нова слава (стих. 7-9, 16-24). Гибелта на четиримата Клеонимиди, за която напомня Пиндар, ги постига по време на битката при Платея, където тиван-ците са се сражавали на страната на персите срещу гърците. Но антиеленистичната позиция на Клеонимидите съвсем не е, според Пиндар, истинската причина за толкова тежката им загуба: той вижда в нея поредната изява на непостоянната и изменчива съдба, която не се е спряла пред унищожението на четиримата представители на един толкова почтен и благочестив род. И така, човекът, играчка в ръцете на съдбата, не може да избегне отредената му участ (XII Питийска ода, стих. 28-32). Никой не знае какво му е писано; никой от хората все още не е открил точното знаменование, което би му позволило да предугади онова, което ще му се случи по волята на боговете; надеждите на хората ту се издигат нагоре, ту пропадат надолу в преследването на празната лъжа, така че много неща се случват на хората въпреки очакванията им (XII Олимпийска ода, стих. 5-12; III Питийска ода, стих. 20-23; VI Немейска ода, стих. 6-8). След празни надежди настъпва изпразнен от смисъл край (VIII Немейска ода, стих. 45), празното тщеславие изхвърля смъртните от пътя към доброто, безсрамната надежда оплита крайниците ни и потокът с предвижданията изтича далеч от нас (XI Немейска ода, стих. 29-32,43-46). Мислите на човека, затънали в безброй съмнения, не успяват да определят онова, което сега или по-късно ще се окаже по-добро от всичко за него (VII Олимпийска ода, стих. 24-26). Не само „празните надежди", но и „правилно обмислените способи" да устроят живота си не са във властта на хората: злият дух въздига един нагоре, а друг проваля в бездната (VIII Питийска ода, стих. 75-78). Какво им остава да решават те, смъртнитехора, след като не знаят днес онова, което ще им се случи утре? Какво струва всеки един от тях? Човекът не е нищо повече от призрак на сянката (вж. същата ода, стих. 95 и следващите). От анализа на възгледите на Пиндар за взаимоотношението на божествената воля със съдбата на хора се установява по безспорен начин безразличието на висшите сили към етичните проблеми. Но тази констатация не разколебава вярата на поета във възможностите на индивида, при условие че той е доблестен по рождение, т.е. принадлежи към аристокрацията. Слабите хора не умеят да преживяват изпращаните от съдбата нещастия, докато „благородните" са длъжни да понасят твърдо всякакви изпитания: та нали дори Пелей, чиято сватба с Тетида е била почетена от боговете, се озовава принуден като старец да преживее смъртта на сина си Ахил (III Питийска ода, стих. 83-104). Човекът е подобен на сянката, но когато върху живота му заструи божествената светлина, той засияВа сред блясъка на славата (VIII Питийска ода, стих. 96 и следващите). Естествено с божествена благодат може да бъде дарен само доблестният по рождение; вроденото благородство не може да се скрие (XIII Олимпийска ода, стих. 13) както и липсата му не може да бъде компенсирана със знание: достойнствата, придобити чрез учението, са безсилни срещу вродената доблест (III Не-мейска ода, стих. 40-42). Изкусният възпитател може да вдъхнови за победа само този, комуто доблестта е дадена с раждането (XОлимпийска ода, стих. 20). Оттук произлиза призива за всестранно развитие на човека: когато собствените му усилия съвпадат с благоприятия обрат на съдбата, той постига победата, която прославя не само него, но и целия му род. Все пак успехът, сближаващ победителя с божеството, не му дава правото да си състави преувеличеното мнение, че самият той е бог. Затова Пиндар не забравя да напомни на победителя и за завистта на боговете (X Питийска ода, стих. 19-21; XIII Олимпийска ода, стих. 24; VII Истмийска ода, стих. 39), а и най-важното, за необходимостта да се съблюдава мярата дори на върха на славата (XIII Олимпийска ода, стих. 47 и следващите): „Не се мъчи да бъдеш Зевс... На смъртния подобава да бъде смъртен" (V Истмийска ода, стих. 14-16); „Помни, че тялото ти е смъртно, а краят на всичко е в пръстта" (XI Немейска ода, стих. 15 и следващите). В потвърждение на тази мисъл Пиндар понякога се обръща към митовете, чувствувайки се призван да докаже безплодността на усилията на смъртните да се изравнят с боговете. Така, Тантал, откраднал от боговете нектара и амброзия и нагостил с божествената храна своите приятели на устроено от него пиршество, не съумял да се възползува по достоен начин от дареното му щастие -доверието на боговете - и с ненаситното му тщестлавие си навлича нещастие (I Олимпийска ода, стих. 56-64). По същия начин Иксион, пожелал да се вмъкне в ложето на върховната богиня Хера, е подведен от извънмерната си гордост, обрекла го на вечни мъки (II Питийска ода, стих. 24-36). Изводът, който извлича поетът от съдбата на горделивеца, може да се характеризира недвусмислено като назидание: „Би трябвало винаги и във всичко да се съблюдава мярата в съответствие с положението ни". До такова заключение достига Пиндар, когато представя историята на нимфата Коропида и Асклепий (III Питийска ода, стих. 8-20,24-37,43-58). Тесалийската царкиня Коронида, след като забременяла от Аполон, увлечена от необуздания си дух пожелала да сключи нов брак и се свързала със смъртен. Тогава, по молба на разгневения Аполон, Артемида поразила със стрелата си Коронида. На свой ред изваденият с помощта на Аполон от корема й Асклепий станал изкусен лечител, но, подмамен от голяма награда, се опитал да съживи един покойник и затова бил умъртвен от мълнията на Зевс. Мъдростта победила жаждата за лесна печалба. Смисълът на мъдростта, в случая, се свежда до следното: „Боговете трябва да се молят само за онова, което е в съответствие с човешкия разум, отчитащ своите възможности и участ." Много по-често, обаче, Пиндар използува мита, за да възпее героичното минало на града, от който произхожда победителят, или легендарните подвизи на неговите прадеди. На победителя от Тива би трябвало да се припомня за тиванския юнак Херакъл и за спътника му Йолай, за „спартите", родили се от засеяните от Кадъм зъби на дракона, и за аргоските вождове, чийто поход срещу Тива завършил с поражение (VII Истмийска ода, стих. 1 -16). Това не попречва на Пиндар в одата, предназначена за победи-теля от Аргос, да припомни за петдесетте Данаиди и за героя Персей, а след това да посвети цялата втора половина от епиникия на разказа за доблестните Диоскури, покровители на Аргос (X Немейска ода, стих. 49-91). На поръчващия ода от Коринт е приятно да чуе за Сизиф и Главк, а още повече от Белерофонт, който с помощта на Атина заловил и укротил безсмъртния крилат кон Пегас и извършил множество подвизи. На фона на такива спомени особено релефно се откроява значението на успеха, постигнат от днес живеещите тиванци, аргосци или корин-тяни, тъй че древният мит често се оказва център на епиникия, например във вече споменатия разказ за Белерофонт (XIII Олимпийска ода, стих. 63-90). Същото се случва и в епиникия, посветен на момчето от знатното егинско семейство, в който централно място е отредено на историята за Тетида и Пелей и на подвизите на Ахил (VIII Истмийска ода, стих. 22-61). Пелей и брат му Теламон са синове на егинския цар Еак, от който извеждали родословието си още през 5 век пр.н.е. много местни аристократи. Ето защо имената на Еакидите - Пелей, Теламон, Ахил, Аякс и Неоптолем - се срещат толкова често в епиникиите на Пиндар. В девет от тях се прославят победите, спечелени от гражданите на Егина. При все това, не винаги въвеждането на един или друг мит може да се обясни само със съображения от гене-алогически разред: в епиникия, посветен на сицилийския военачалник Хромий, зет на тирана Хиерон, Пиндар запълва цялата му втора половина с разказа за първия подвиг на младия Херакъл, умъртвил лернейската хидра с многото амийски глави (I Немейска ода, стих. 33-73), и всички опити да се установи някаква логическа връзка между двете части на одата досега търпят неуспех. Твърде неясна е връзката, която съществува между Аркесилай, цар на Кирена и основното съдържание на написаната за него IV Питийска ода: родословието на Аркесилай отвежда до участника в похода на аргонавтите Евфем и затова в рамките на епиникия се вмества кратко описание на това събитие. Но на самия Евфем Пиндар отделя сравнително малко внимание, тъй като посвещава всичките си сили на описанието на похода, на подвизите на Язон, на магьосничеството на Медея и т.н. (стих. 70-254). Явно е, че тази художествена задача е увлякла Пиндар и той не е счел за нужно да се свие в рамките на непосредствено зададената му тема. По този начин ние разбираме, че В жанра епиникий светогледът на Пиндар е намерил възможно най-адекватната форма за художествено изразяване. Атмосферата на празника, близка по своя характер до религиозната, създава условия не само за прослава на победителя, но и за съпоставяне на победата със светоуреждащата воля на боговете; размишленията върху морални теми се съгласуват лесно с мита и със собствените становища на поета; музикалната канава на епиникия, организиран най-често като комплекс от повтарящи се триади (Триада е съчетание от две симетрични строи, завършващи с епод, бел. на Г.Г.) с еднаква мелодична структура, облекчавала съединяването на отделните откъси по асоциативен признак. Нека проследим в края как строи и развива мисълта си поета в6 Първа Питийска ода (вж. сб. Антична поезия, стр. 125). Тя е написана през 470 година пр.н.е., когато конете на сиракузкия тиран Хиерон спечелват в Делфи победа в състезанието с колесници. Малко преди това в подножието на планината Етна в Сицилия бил основан от Хиерон град със същото название. По заповед на тирана към името на победителя било прибавено прозвището „Етнейски", а не Сиракузки, както по-рано. Пиндар не започва епиникия нито с името на Хиерон, нито с известието за победата, а с обръщение към лирата, от което ще приведем тук цялостен цитат, за да се придобие представа за характерния стил на поета: „О, златна лира... Дял еднакъв на Аполона и на синекоси Музи - когато теб зачуят, Всичките певии на знака ти се подчиняват и почва празникът. Щом звънне твоя глас и се за чуват тактовете първи на твоята мелодия - и те повеждат песента на хора. О, ти угасваш островърхата светкавица, на вечен огън Вечната проява. И лекичко заспива Орела - княз на птиците, - застанал върху скиптъра на Зевс, отпуснал бързите криле от двете си страни. И ти покриваш остроклюнната глава - със този тъмен облак, ключалка нежна за клепачите му, а той повдига - както спи - и спуска гъвкавите си криле, обзет от ритъма на твоя повей. Дори насилника Арес престава да маже островърхото си копие - и сън дълбок услажда му сърието. О, златна лира, звуците ти очароват душите и на боговете ведно с изкуството на внучките на Пето - снажните Музи." Превод на Борислав Георгиев Но зовът на Музите не радва онези, които не са получили обичта на Зевс; сред тях на първо място се споменава огнедишащия Тифон, подебен от Зевс, който хвърлил върху него вулкана Етна. Когато поваленото чудовище се размърда под планината, от недрата й започват да изригват пламъци, стълбове дим и лавина от камъни. Пиндар пресъздава накратко картината, която се е наблюдавала при неотдавнашното изригване на Етна (през 475 година пр.н.е.), на което може би е бил свидетел или го предава по впечатленията на очевидци. Сега в съседство с планината възниква едноименен град, тъй че победата на Хиерон на Питийските игри се явява предзнаменование за щастливото бъдеще на неговото чедо (град Етна). По такъв начин самата победа не се описва, а само едва-едва се упоменава като известен на всички факт, тъй като вниманието на поета е съсредоточено върху Хиерон. Третата, централна, тирада започва с общото разсъждение: мъдростта и доблестта са дадени на хората от боговете. Проява на божественото благоволение Пиндар вижда и в съдбата на Хиерон като напомня за извоюваните от него победи на бойното поле и достатъчно директно намеква за неотдавнашната битка, която болният Хиерон ръководил от носилката. Това обстоятелство подтиква Пиндар да сравнява Хиерон с Филоктет: последният, както е известно, страдащ от незаздравяваща рана в крака, бил пренесен по волята на боговете пред Троя, тьй като гърците не биха могли да превземат града без неговото участие. Припомняйки за филоктет, Пиндар накратко преразказва съответната част от мита, за да насочи след това отново вниманието си към Хиерон - победителят в Делфи и основателят на град Етна. Доколкото Хиерон е дориец, а дорийците се считат за потомци на Херакъл, мимоходом се представя историята на древните дорийски племена, след която обръщението към Зевс се прекроява в молба към него да дари с щастливо бъдеще град Етна, тъй като царят на боговете винаги е покровителствувал начинанията на Хиерон: например, морската победа над картаген-ците(през480г.пр.н.е. при Химера), спечелена благодарение на участието на Хиерон и ръководената от него битка сетруските (през 474 г.пр.н.е., при Куме, на брега наТиренско море). Тези сражения, отблъснали враговете на гръцкия свят напиращи от Запад, съвсем естествено се сравняват с победите на гърците при Саламин и Платея, с които се дава отпор на натискана враговете от Изток.Те дават основание за похвалите отправени към атиняните и спар-танците. В последната триада се дават наставления как би трябвало да се управлява новооснования град. Възможно е те да са адресирани към сина на Хиерон, назначен като управник на град Етна. Пиндар го призовава да проявява непрестанно доблестта, справедливостта и щедростта си и не забравя на напомни за посмъртната слава, която се увековечава от поетите. Още два примера потвърждават тази истина и поетът оформя края на одата по следния начин: „Най-първото добро е за човека да придобие някаква награда, а второто - за него да се чуят слова на почит и уважение. Ако ли някои придобие двете - тогава той е увенчан напълно.“ Превод на Борислав Георгиев Както видяхме строгата последователност в развитието на мислите и логическата закономерност при съч-леняване на отделните части на епиникия не представлява особен проблем за Пиндар; към това би трябвало да при бавим, че Първата Питийска ода е в числото на онези негови произведения, чиято постройка може лесно да се обхване при анализа. В другите епиникии се откроява още по-отчетлива склонността на Пиндар към асоциативното мислене, към натоварването на образите и понятията със символно значение, което затруднява разбирането на непосредствената връзка между думите изграждащи стиха. Към това би трябвало да се прибави непредаваемата посредством превод „безгрижност" на Пиндар по отношение на синтаксиса: веднъж в поезията му „се появява цяла редица от главни изречения, друг път изникват приставни, които той подрежда в дълга верига, едно след друго. Понякога в тези преходи от нови към все по-нови мисли Пиндар прави анаколути (Анаколут - стилен обрат или израз, при който има синтактична неправилност, бел. на Г.Г.), пропуска съюзи и съединяващи логически звена между отделните разсъждения, така че се налага читателят сам да разгадава и допълва написаното. Съвсем не последна роля играе при него звучността на фразата, поддържана от ефектни али-терации и понякога предопределяща избора на словесните изразителни средства. Въпреки изключителната сила на стихийното поетическо вдъхновение, в чиято власт е Пиндар, в неговия епиникий се открива известна подреденост и единство: известяването на победата и древния мит, общоизвестната мъдрост и собствените изказвания на поета се съизмерват с онази представа за света на вис-шите нравствени ценности, която е залегнала в основата на светогледа на Пиндар." В. ЯРХО, К. ПОЛОНСКАЯ, Античная лирика,... с. 61-70 Подбор и съставителство: доц. Г. ГЕНОВ 1 жүктеу/скачать 0.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|