Холографската вселена

Множествениците освен това оздравяват по-бързо от нормалните хора. Например има регистрирани няколко случая на изгаряния от трета степен, излекувани с невероятна скорост. Най-потресаващото от всичко е, както поне един изследовател - д-р Корне-лия Уилбър, чието пионерско изследване на Сибил Дорсет е представено в книгата „Сибил" - твърди, че Множествениците не стареят толкова бързо, колкото останалите хора.

Как е възможно да се случват подобни неща? На един от последните симпозиуми за синдрома на множествена личност множественичка на име Касандра дава един вероятен отговор. Касандра приписва своята способност за бързо излекуване и на визуализаци-онните техники, които тя практикува, и на нещо, наричано от нея паралелно обработване. Както тя обяснява, даже когато нейните променящи се личности не контролират тялото й, те все пак са будни. Това й дава възможност „да мисли" по множество различни канали наведнъж, да прави неща, като примерно да работи върху няколко различни статии едновременно, и даже да „спи", докато другите личности приготвят вечерята и почистват нейния дом.

Следователно, докато нормалните хора правят лечебни упражнения с използване на въображението само два-три пъти на ден, Касандра ги практикува денонощно. Тя дори има една подличност на име Силес, която има пълни познания по анатомия и физио-логия и чиято единствена функция е да прекарва двадесет и четири часа в денонощието в медитиране и въобразяване на едно напълно здраво тяло. Според Касандра именно това денонощно внимание към нейното здраве й дава предимство пред нормалните хора. Други множественици също правят подобни заявления43.

Ние сме дълбоко привързани към неизбежността на нещата. Ако зрението ни е лошо, смятаме, че така ще е цял живот, а ако страдаме от диабет, нито за момент не си помисляме, че заболяването ни може да изчезне при промяна в разположението на духа или в мисленето. Но феноменът на множествената личност отправя предизвикателство към това вярване и предлага още доказателства за това, колко много от нашите психически състояния могат да засегнат биологията на тялото. Ако душата на човек с РМЛ е вид холограма с множествен образ, изглежда че и тялото е такова и може да се превключва от едно биологично състояние към друго толкова бързо, колкото раздаването на колода карти.

Системите за контрол, които трябва да бъдат в състояние да обяснят подобни способности, са слисва-щи и пред тях нашата способност да премахваме брадавици направо бледнее. Алергичната реакция спрямо ужилване от оса е сложен и многостранен процес и включва организираната дейност на антитела, произвеждането на хистамин, разширяването и спукването на кръвоносни съдове, прекомерното освобождаване на имунни субстанции и т. н. Какви неизвестни пътища на въздействие дават възможност на ума на един множественик да замрази всички тези процеси в тяхната поредност? Или какво им позволява да отменят ефектите на алкохола и други лекарства в кръвта, или да включват и изключват диабета? В момента ние не знаем и трябва да се утешим с един прост факт. Щом един множественик претърпи лечение и по някакъв начин стане отново цялостен, той или тя може да извършва тези превключвания по желание44. Това подсказва, че някъде в нашата психика всички ние имаме способността да контролираме тези неща. И все пак това не е всичко, което можем да сторим.
Бременност,

Трансплантация

На органи и проникване

В генетичното ниво

Страховете, които споделяме с останалите членове на нашата култура, също могат силно да ни въздействат. През XIX в. туберкулозата убива десетки хиляди, но след 80-те години на XIX в. смъртността започва рязко да спада. Защо? Преди това десетилетия никой не знае какво причинява ТБ, което я обкръжава с аура на ужасяваща тайнственост. Но през 1882 г. д-р Роберт Кох прави много важното откритие, че ТБ се причинява от бактерия. Щом това познание достига до масовата публика, смъртността спада от 600 на 100 000 до 200 на 100 000, въпреки факта, че близо половин век преди това е било открито едно ефективно лекарствено лечение46.

Страхът очевидно е значим фактор и за успеха при трансплантацията на органи. През 50-те години на XX в. бъбречните трансплантации са само примамлива възможност. След това един лекар в Чикаго прави трансплантация, която изглежда успешна. Той публикува своите открития и скоро след това други успешни присаждания се извършват по целия свят. След това първият пациент с присаден бъбрек умира. Всъщност лекарят открива, че бъбрекът реално е бил отхвърлен още в самото начало. Но това няма значение. Щом пациентите, които се подлагат на трансплантация повярват, че могат да оцелеят, те го правят, и степента на успешност надминава всички очаквания47.
Вярванията, които

Въплъщаваме в нашите мисловни нагласи

Чрез силата на нашата воля

В изследвания, проведени във фондацията „Менингър", невропсихиатричния институт „Ленгли Портър" към Калифорнийския университет и другаде, Шварц смайва лекарите, като промушва огромни петнадесет-сантиметрови игли за шиене на корабни платна напълно през своите ръце без кървене, без трепване и без пораждане на бета мозъчни вълни (типът мозъчни вълни, които нормално възникват при болка). Дори когато иглите биват отстранени, Шварц не кърви, а дупките плътно прилепват. Освен това Шварц променя своите мозъчновълнови ритми волево, угасява цигари в тялото си без увреждания и дори носи живи въглени в шепите си. Той твърди, че е придобил тези способности, когато е бил в нацистки концентрационен лагер и е трябвало да се научи да контролира болката, за да устои на ужасяващите побои, които изтърпява. Той смята, че всеки може да се научи на волеви контрол върху своето тяло и така да поеме отговорността за собственото си здраве56.

Колкото и да е странно, но през 1947 г. друг холандец демонстрира подобни способности. Името му е Мирин Дайо, а при публичните си изпълнения в театър „Корсо" в Цюрих той оставя публиката зашеметена. Пред очите на всички асистентът на Дайо го промушва през тялото с една шпага, очевидно пронизвайки жизненоважните органи, но без да причини на Дайо някаква вреда или болка. Както и при Шварц, когато шпагата бива извадена, Дайо не кърви и само една бледа червена линия отбелязва мястото, където шпагата е вкарана и изкарана.

Спектакълът на Дайо обаче толкова опъва нервите на зрителите, че накрая един от тях получава инфаркт и на Дайо му е забранено да дава представления пред публика. Но един швейцарски лекар - Ханс Наегели-Осйорд - научава за способностите, приписвани на Дайо, и го помолва да се подложи на научно изследване. Дайо се съгласява и на 31 май 1947 г. постъпва в цюрихската кантонална болница. Освен д-р Наегели-Осйорд, присъства д-р Вернер Брунер, шеф на хирургическото отделение в болницата, и множество други лекари, студенти и журналисти. Дайо оголва своя гръден кош и се съсредоточава, а след това, пред очите на събралите се, той кара своя асистент да забие шпагата в тялото му.

Както винаги, кръв не потича и Дайо остава напълно спокоен. Но той е единственият, който се усмихва. Останалите са се вкаменили. По всички правила жизненоважните органи на Дайо би трябвало да бъдат сериозно увредени, а доброто здраве, което той излъчва, се оказва почти непоносимо за лекарите. Изпълнени с недоверие, те карат Дайо да мине през рентген. Той се съгласява и без видими усилия се изкачва, съпроводен от тях, до рентгеновата лаборатория, като шпагата е все още в корема му. Рентгеновата снимка е направена и резултатите са неоспорими. Дайо действително е прободен. Накрая, цели 20 минути след като е бил пронизан, шпагата е отстранена, като оставя само два бледи белега. По-късно Дайо е проверяван от учените в Базел и дори оставя докторите сами да го прободат с шпагата. Д-р Наегели-Осйорд по-късно разказва целия случай на немския физик Алфред Щелтер, който пък го описва в книгата си Пси-лечението57.

Такива свръхнормални постижения на контрол не са по силите само на холандците. През 60-те години на XX в. Гилбърт Гросвенър, президент на Националното географско дружество и съпругата му Дона, заедно с екип фотографи на „Нешънъл джиографик", посещават село в Цейлон, за да присъстват на чудесата, за които се говори, че прави един местен чудотворец на име Мохотти. Изглежда че като малко момче Мохотти се е молил на цейлонското божество, наречено Катарагама, като му казва, че ако оправдаят баща му по обвинението в убийство, то той, Мохотти, всяка година ще извършва покаяние в чест на Катарагама. Бащата на Мохотти бил оправдан и, верен на своята дума, всяка година Мохотти изкупва своя грях.

Изкуплението се състои в ходене по огън и горещи въглени, пронизване на бузите му с шишове, прекарване на шишовете в ръцете му от рамото до китката, забиване на големи куки дълбоко в гърба му и влаченето на една огромна шейна около двора с пръти, прикрепени към куките. Както съпрузите Гросвенър по-късно докладват, куките опъват плътта на гърба на Мохотти твърде напрегнато, а отново няма и знак от кръв. Когато Мохотти завършва и куките се отстраняват, няма дори и следи от рани. Екипът на „Джиографик" фотографира тази разстройваща проява и публикува снимките и отчет за случая в априлския брой на „Нешънъл Джиографик" през 1966 г.58

През 1967 г. „Сайънтифик Америкън" публикува доклад за подобен ежегоден ритуал в Индия. В този случай всяка година е избиран различен човек от местната общност и след големи церемонии две куки, достатъчно големи, за да се окачи на тях говежди бут, се забиват в гърба на жертвата. През ухото на куките се прекарват пръти, които се завързват към гика на една волска каруца и жертвата след това бива влачена в една огромна дъга през полето като свещено приношение към боговете за плодородие. Когато куките се отстранят, жертвата е съвършено невредима, няма кръв и буквално няма знак за каквито и да е пробождания в самата плът59.

Става дума за едно ужасно обезобразяващо заболяване, познато като болест на Брок^*. Жертвите на това заболяване развиват една дебела, роговидна обвивка върху кожата си, която наподобява люспите на влечуго. Кожата може да стане толкова втвърдена и корава, че дори най-лекото движение да причинява разкъсване и кървене. Мнозина от така наречените хора с крокодилски кожи в цирковите странични атракции са в действителност хора, страдащи от болестта на Брок и поради риска от инфекция жертвите на заболяването живеят относително кратко.

Болестта на Брок беше нелечима до 1951 г., когато един 16-годишен юноша с напреднал стадий на този недъг е насочен като последна възможност към хип-нотерапевта А. А. Мейсън в лондонската болница „Кралица Виктория". Мейсън открива, че юношата особено добре се поддава на хипноза и може лесно да бъде поставен в състояние на дълбок транс. Докато той се намира в това състояние, Мейсън му казва, че неговата болест на Брок е излекувана и скоро ще изчезне. Пет дни по-късно люспестият слой, покриващ лявата ръка на момчето се олющва, а под него се показва мека, здрава плът. Към края на десетте дни ръката става напълно нормална. Мейсън и момчето продължават да работят върху различни части на тялото, докато всички люспи са премахнати. През следващите пет години юношата не показва симптоми на болестта, след което Мейсън изгубва връзка с него60.

Това е нещо изключително, защото болестта на Брок е генетично заболяване и премахването му изисква нещо повече от контрол върху автономните процеси от рода на кръвообращението и различните клетки на имунната система. Това означава проникване във всеобхватния ръководен план, в самата ДНК програма. Така изглежда, че когато ние достигнем до подходящите слоеве на вярванията си, нашият ум може да преодолее дори генетичната ни природа.

въплътени в нашата вяра

фиг 11. Рентгенова снимка от 1962 г. показва степента, в която тазовата кост на Виторио Мичели се разпаднала в резултат на злокачествен сарком. Толкова малко кост е останало, че ябълката на горната част на крака му плува свободно в маса от мека тъкан, отразена като сива мъгла на рентгеновата снимка.

Едно досие на случая Мичели е изпратено до Ва-тиканската медицинска комисия, международна група лекари, организирани за изследвания на такива случаи, и след проучване на данните комисията решава, че Мичели действително е преживял чудо. Както комисията съобщава в своя официален отчет: „Станало е забележително възстановяване на хълбочната кост и кухина. Рентгеновите изследвания, проведени през 1964, 1965, 1968 и 1969 г. потвърждават категорично и без съмнение, че е настъпило непредвидено и изумително възстановяване на костта, което е от тип, непознат в историята на световната медицина^."*61

фиг. 12. След серия от бани през пролетта в Лурд, Мичели преживява чудотворно изцеление. Неговата тазова кост се възстановява напълно в течение на няколко месеца, подвиг, който за момента е смятан за невъзможен от медицинската общност. Тази рентгенова снимка от 1965 г. показва чудотворно възстановената тазобедрена става. [Източник: Мишел-Мари Салмон, Невероятното изцеление на Витори Мичели. Използвани с разрешение.]

Ако излекуването на Мичели може да се отдаде на някакъв неоткрит природен процес, може би е по-добре да запитаме: Защо възстановяването на кост е толкова рядко явление и какво задейства процеса в случая с Мичели? Може би възстановяването на кост се случва рядко, защото изисква добирането до твърде дълбоки равнища на душата, нива, които обикновено не се достигат при нормални състояния на съзнанието. Като че ли това обяснява защо хипнозата е необходима за предизвикване на ремисия при болестта на Брок. Колкото до това какво задейства излекуването на Мичели, като се има предвид ролята, която вярата играе в толкова много случаи, които демонстрират пластичността на ум/тялото, тя несъмнено първа попада под подозрение. Възможно ли е чрез вярата си в лечебната сила на Лурд, по някакъв начин, съзнателно или случайно, Мичели да е повлиял върху своето лечение?

Има силни доказателства, че вярата, а не божествената намеса, е първичният двигател при поне някои от т. нар. чудеса. Да си припомним, че Мохотти придобива своя свръхнормален самоконтрол чрез молитва към Катарагама и независимо дали ние приемаме, че Катарагама съществува или не, способностите на Мохотти изглежда намират по-добро обяснение в неговата дълбока и трайна вяра, че той е покровителстван от божеството. Същото изглежда важи и за много чудеса, извършвани от християнски чудотворци и светци.

Сред християнските чудеса, които като че ли са породени от силата на ума, е появата на белези, подобни на раните на Христос. Повечето теолози са съгласни, че първият човек, при когото спонтанно са се появили раните от разпятието, е св. франциск от Аси-зи, но след неговата смърт има буквално стотици подобни случаи. Въпреки че при кои да е двама аскети раните не се появяват по един и същи начин, между тях има нещо общо. След св. Франциск всички имат рани по дланите и стъпалата, които представят местата, където Христос е прикован към кръста. Това е нещо, което не би се случило, ако раните се появяваха поради божествена намеса. Както отбелязва парапси-хологът Д. Скот Рого от факултета за следдипломна квалификация в университета „Джон Кенеди" в Орин-да, щата Калифорния, римският обичай е да се забиват гвоздеите през китките, а скелети, запазени от времето на Христос, го потвърждават. Гвоздеи, забити през дланите, не биха могли да носят тежестта на тяло, увиснало на кръст62.

Защо св. франциск и всички други стигматисти след него смятат, че дупките от гвоздеите преминават през дланите? Защото по този начин те са изобразявани от художниците от VIII в. насам. Че положението и дори формата на белезите са повлияни от изкуството е особено видно в случая с италианския стигматист на име Гемма Галгани, който умира през 1903 г. Раните на Гемма с огледална точност отразяват белезите върху собственото му любимо разпятие.

Друг учен, който смята, че белезите са предизвикани от самите стигматисти, е Хърбърт Търстън, английски свещеник, който пише няколко тома, посветени на чудеса. В находчивата си книга физическите феномени на мистицизма, публикувана посмъртно през 1952 г., той изброява няколко основания за мнението си, че белезите са продукт на самовнушение. Размерът, формата и разположението на раните се мени от стигматист до стигматист, една последователност, която показва, че те не са извлечени от общ източник, например от действителните рани на Христос. Едно сравнение на виденията, преживени от различни стигматисти, също показва слаба съгласуваност, което показва, че те не са възстановки на историческото разпъване на кръста, а са продукти на ума на стигматистите. И може би най-важното, един изненадващо голям процент стигматисти също страдат от хистерия, факт, който Търнстън интерпретира като още един показател, че стигмите са страничният ефект на една изменчива и ненормално емоционална психика, а не непременно продуктът на една просветлена душа63. Предвид тези данни не е толкова за чудене, че дори някои от по-либералните членове на католическото ръководство смятат стигмите за продукт на „мистично съзерцание", т. е., че те са създавани от ума по време на периоди на интензивна медитация.

Ако стигмите са продукти на самовнушение, диапазонът на контрола на ума над холографското тяло трябва да бъде още повече разширен. Подобно на раните на Мохотти, стигмите също могат да заздравяват със смущаваща скорост. Почти безграничната пластичност на тялото е доказвана и от способността на някои стигматисти да получават подобни на гвоздеи израстъци в средата на техните рани. Отново св. франциск е първият, който демонстрира този феномен. Според Томас от Челано, очевидец на стигмите на св. франциск и негов биограф: „Неговите длани и стъпала изглеждаха като да са прободени в средата от гвоздеи. Тези белези бяха около вътрешната страна на дланите и издължени до външната част, а някои малки парчета плът изглеждаха като краища на гвоздеи, закривени и забити обратно, стърчащи от останалата плът."64