Мост през вечността

Когато бях дете, съм знаел истината. А също и кога­то се отказах от живота на странстващ пилот: че трябва да намеря своята извечна и единствена сродна душа, своя ангел, въплътен в жена, с която заедно да вървя по пътя на познанието и на любовта. Да намеря жената, която ще ме накара да се отърся от своя ад, ще ме предизвика и застави да се променя, да се развивам, да побеждавам, вместо да бягам.

Лесли Париш може и да не е тази жена. Тя може и да не е моята сродна душа, тръгнала да ме открие по пъ­тя, по който я търсех и аз. Но тя е единствената... Тя при­тежава мисълта на Лесли с тялото на Лесли - една жена, която не извиква в мен съжаление, която не се налага да спасявам, не се налага да представям, където и да ходя. И е толкова дяволски умна, че най-лошото нещо, което може да ми се случи, е да науча твърде много неща, пре­ди тя отново да ме напусне.

Ако един човек е жесток, мислех си, ако се отрича от живота, дори и сродната му душа няма да остане при него, и тя ще го остави сам и ще предпочете да дочака някой следващ живот, за да го срещне.

Но какво може да ми се случи, ако реша да не побяг­на този път? Какво имам да губя, освен своята стотонна стоманена броня, предназначена уж да ме защитава от страданията? Ако разперя криле без броня, може би ще успея да се издигна достатъчно високо, за да не бъда зас­тигнат от куршум. Мога да отложа за някой следващ път да си сменя името, да се нарека Сандърс и да поема към Порт Дарвин!

Онзи дързък критик, на когото му бях затръшнал вратата, беше прав. Аз отворих вратата, извиних му се и го пуснах да влезе. Той обаче не каза нито дума повече.

Аз действително бях изправен пред най-големия из­бор в своя живот. Излишно бе да повтарям.

Възможно ли е това да е изпит, наложен ми от сто­тици други аспекти на моето Аз, от различни планети и времена? Може би всички са се събрали сега зад еднопо­сочен далекоглед и ме наблюдават с надеждата, че ще захвърля металната броня, или пък се молят да си оста­на такъв, какъвто съм? Дали не се обзалагат какво ще направя?

Ако бе така, трябваше да призная,, че са невероятно стихнали зад далекогледа. Не се чуваше нито звук. Дори главата ми вече не бучеше.

Пътят пред мен се разклоняваше в две посоки.

Двете възможности за бъдеще, които се очертаваха пред мен, бяха два съвсем различни живота: Лесли Па­риш - или моята с нищо незастрашаваща ме съвършена жена.

Избирай, Ричард. Сега. Навън се спуска нощ. Коя от двете?

-Ало? Гласът й едва се чуваше, удавен сред звуци на китари и ударни инструменти.

- Лесли? Аз съм, Ричард. Зная, че е късно, но имаш ли малко време да поговорим?

Никакъв отговор. Музиката гърмеше с все сила, ба­рабаните биеха, докато аз чаках да чуя щракването на слушалката. Аз се мъча да правя избор, помислих си, а изборът вече е бил направен; Лесли повече не се интере­суваше от такива като мен.

- Да - най-сетне отвърна тя. - Почакай да спра му­зиката. Бях я увеличила така, защото танцувах.

Телефонът замлъкна за момент и малко след това тя отново взе слушалката.

- Здравей.

- Здравей, получих писмото ти.

- Добре. . Държах телефона и се разхождах напред-назад, без въобще да съзнавам, че се движа.

- Наистина ли искаш да скъсаш всичко просто ей така?

- Не всичко - отвърна тя. - Надявам се, че ще про­дължим работата си над филма. Ще ми бъде приятно да те смятам за свой приятел, ако си съгласен. Единствено­то, което искам да прекратя, е нараняването.

- Никога не съм искал да те нараня. Аз не мога да те нараня, помислих си. Човек не мо­же да бъде наранен, ако не се възприема като наранен...

- Защо не се получи?

- Навремето имах една котка - каза тя. - Казваше се Амбър. Беше огромна пухкава персийска котка. Двама­та с Амбър прекарвахме всяка минута, когато си бях у дома, заедно. Тя вечеряше заедно с мен, седяхме и слу­шахме музика заедно, спеше сгушена нощем до рамото ми. Бяхме свикнали да чувстваме настроенията една на друга. Веднъж Амбър се сдоби с котенца. Невероятно сладки. Тя им посвети цялото си време и любов, аз също. Амбър и аз вече не бяхме сами, трябваше да се грижим за котенцата и да разпределим нашата любов и на тях. Никога повече не бях толкова близка с нея след появата на тези котенца. Тя също - и то до деня, когато умря.

- Значи дълбочината на интимната ни близост с другия е обратно пропорционална на количеството на останалите хора в живота ни? - попитах аз и уплашен да не би тя да го схване като ирония, добавих: - Наисти­на ли мислиш, че ти и аз би трябвало да бъдем единстве­ни един за друг?

- Да. В началото приемах многото ти приятелки. Твоя работа си беше какво правиш, когато не си с мен. Но когато се появи Дебора, принципът на Дебора, както би казал ти, изведнъж осъзнах, че харемът започва да се разширява на запад и ти имаш намерение и мен да пос­тавиш в него. А аз не желая това, Ричард. Знаеш ли как­во ме накара да разбера? Накара ме да разбера каква лю­бов е възможна, и сега аз съм длъжна да не отстъпвам от онова, което си мислех, че имаме. Искам да бъда много близка с човек, към когото изпитвам уважение, възхище­ние и любов. И който изпитва същото към мен. Това, или нищо. Осъзнах, че нашите стремежи се разминават. Разминават се и нашите желания.

Престанах да кръстосвам стаята и седнах на обле­галката на дивана. Навън през прозорците цареше мрак.

- А ти какво смяташ, че желая? - попитах.

- Точно онова, което имаш. Много жени, за които знаеш малко и от които не се интересуваш много. Предв­зети флиртове, взаимно използвачество без шанс за лю­бов. Точно така си представям ада. Адът е място, време, съзнание, Ричард, в което няма любов. Истински ужас! Позволи ми да остана вън от него.

Тя говореше така, сякаш е направила своя избор, а аз моя. Сякаш нямаше надежда за промяна. Не очаква­ше нищо, просто споделяше с мен най-висшата си исти­на, убедена, че аз няма да я приема.

- Изпитвах най-голямо уважение и възхита към теб - продължи тя. - Мислех си, че си най-прекрасният чо­век, когото съм познавала. Сега започвам да виждам не­ща, които не ми се ще да виждам. Бих предпочела да прекратя връзката ни с мисълта, че си прекрасен човек.

- Онова, от което се уплаших, Лесли, бе, че ние два­мата с теб започнахме да гледаме един на друг като на собственост. Моята свобода за мен е също толкова важ­на, колкото...

- Свобода за какво? - рязко ме прекъсна тя. - Сво­бодата да не бъдеш близък с никого ли? Свободата да не обичаш? Свободата да се отказваш от радостта в името на неутолимостта и скуката? Прав си... Ако бяхме оста­нали заедно, аз не бих приела да имаш подобна свобода.

Добре казано! - помислих си аз, сякаш думите й бя­ха шахматен ход.

- Ти много добре ми показа... - казах аз. - Сега осъз­навам какво си имала предвид. Благодаря.

- Няма защо - отвърна тя.

Преместих телефона. Сигурно един ден ще се наме­ри мъдър човек да изобрети телефон, който да можеш да държиш удобно в ръка повече от минута.

- Мисля, че имаме много да си кажем. Не можем ли ч да се видим-и да поговорим? Пауза, след което:

- По-скоро не. Нямам нищо против да поговорим по телефона, но бих предпочела да не те виждам лично из­вестно време. Надявам се, разбиращ.

- Разбира се, няма проблеми -отвърнах аз. - Ако предпочиташ да прекъснем?

- Не. Мога да остана на телефона.

- Не разбираш ли, че ние с теб продължаваме да бъдем много близки? Никога не съм срещал жена като теб. А доколкото схващам, идеята ти за приятелство значи по някое любезно писмо и ръкостискане в края на всяка от­четна година. Тя се разсмя.

- Е, не чак толкова зле. Ръкостискане в полугодие- -то. Всъщност в тримесечието, след като сме толкова добри приятели. От това, че любовта ни не се оказа трай­на, Ричард, не следва, че е провалена. Мисля, че всеки от нас научи от нея онова, което беше необходимо.

- Свободата, за която говоря - казах аз, - до голяма степен означава свобода да се променящ, да бъдеш след­ващата седмица различен от онова, което си днес. Ако двама души се променят в различни посоки...

- Ако се променяме в различни посоки - каза тя, -то и без това няма да имаме никакво бъдеще заедно, не е ли така? Аз мисля, че е напълно възможно за двама ду­ши да се променят заедно, да израстват заедно и да се обогатяват един друг, а не да се ограбват. Сборът на един и още един, ако те са подходящи един за друг, може да бъде равен на безкрайност! Но толкова често се случва така, че единият повлича другия надолу; единият желае да се издигне като балон, а другият увисва на него като мъртво тегло. Винаги съм се питала как ли би изглежда­ло, ако двама души, мъж и жена, пожелаят да се издиг­нат като балони заедно!

- А ти познаваш ли подобни двойки?

- Малко - отвърна тя.

- Познаваш ли изобщо някои?

- Две-три.

- Аз не познавам такива - казах й. - Е... познавам ед­на. Измежду всички хора познавам една щастлива брачна двойка. Всички останали са.... или жената е прекрасна, а мъжът й е в тежест, или е обратното, а понякога и двама­та са мъртъв товар. Два балона са нещо твърде рядко.

- Мислех си, че ние можем да бъдем - каза тя.

- Щеше да е много хубаво.

-Да.

Почувствах, че иска да каже „Нищо", но се въздър­жа,, за да не прозвучи твърде безцеремонно. Тя се замис­ли какво да отговори и аз търпеливо я изчаквах, не исках да я карам да бърза.

- Заедно, както преди, не смятам, че можем да бъ­дем повече. Аз не искам това. Опитах се с всички сили да се променя, дори опитах да излизам с други мъже, дока­то тебе те нямаше, за да видя ще мога ли да балансирам твоята съвършена жена с моя съвършен мъж. Нищо оба­че не се получи. Скука, скука, скука. Глупава загуба на време. Аз не съм едно от твоите момиченца, Ричард -бавно продължи тя. - Промених се дотам, докъдето же­лая да се променям. Ако искаш да бъдеш близък с мен, твой ред е да се промениш.

Настръхнах.

- А как ми предлагаш да се променя?

Сега ще стане нещо ужасно, ако ми предложи да направя нещо неприемливо - помислих си, - по-лошо не би могло и да бъде.

Тя помисли известно време.

- Бих предложила любов единствено между нас два­мата, между теб и мен, без трети лица. Един шанс да проверим дали сме два балона.

- Да не бъда свободен... Така изведнъж да престана да се виждам с жените, с които общувам?

- Да. Да престанеш да се виждаш с всички жени, с които спиш. Да нямаш никакви други любовни връзки.

Сега аз на свой ред замълчах, а тя тихо остана да ча­ка на линията. Почувствах се като заек, хванат натясно от ловците. Познавах мъже, които бяха приели подобни условия и горчиво съжаляваха. Бяха дълбоко наранени, едва успели да оцелеят.

Но аз се чувствах с Лесли толкова различно. Единс­твено с нея можех да бъда такъв, какъвто искам да бъда. Не се притеснявах, не се чувствах неловко. Възхищавах се от нея, научавах от нея много неща. Ако тя искаше да ме научи да обичам, можех поне да й дам един шанс.

- Ние сме толкова различни, Лесли, ти и аз.

- Различни сме, но сме и еднакви. Ти си мислеше, че няма да можеш да размениш и дума с жена, която не обича да лети, аз не можех да си представя, че мога да прекарвам времето си с мъж, който не обича музика. Не ти ли се струва, че не е толкова важно да си приличаме, колкото да желаем да се опознаем? Тъкмо защото сме различни, можем да имаме удоволствието да споделяме своите светове и да отдаваме своята любов и вълнение един на друг. Ти можеш да се научиш да слушаш музика, аз мога да се науча да летя. И това е само началото. Мис­ля, че то ще продължи, докато сме живи.

- Нека да помислим - казах аз. - Да помислим. Ние и двамата сме били женени и почти женени, носим беле­зите от това, обещали сме пред себе си да не допускаме повече същата грешка. Не виждаш ли някакъв друг на­чин да бъдем заедно, без да се опитваме... Без да се опит­ваме да създаваме брак?

- Ти какво предлагаш? - попита тя.

- Ние се чувствахме доста добре, Лесли, и досега.

- Доста добре не е достатъчно. Аз мога да бъда дос­та по-добре, когато съм сама. Мога да живея прекрасно и без да те слушам да си търсиш извинения, за да избя­гаш, да ме отблъскваш, да си изграждаш стени срещу мен. Или ще бъда единствената ти любовница, или няма да бъда твоя любовница въобще. Опитах половинчатата връзка с теб и не се получи - поне за мен не.

- Толкова е трудно, бракът налага толкова ограни­чения...

- И аз мразя брака, Ричард, не по-малко от теб, ко­гато той прави хората скучни, когато ги превръща в из­мамници, когато ги затваря в клетка. Аз съм устоявала да не попадна в такъв брак много по-дълго от теб; шест­найсет години минаха, откакто съм се развела. Но аз се различавам в едно - убедена съм, че е възможен брак, който да прави хората по-свободни, отколкото когато са сами. Малко вероятно е ти да разбереш това, но аз си мисля, че ние двамата можехме да имаме такъв брак. Само преди час си мислех, че такъв шанс не съществува. Не допусках, че ще се обадиш.

- Е, хайде сега. Знаела си, че ще се обадя.

- Ни най-малко - каза тя. - Бях сигурна, че ще захвър­лиш писмото ми и ще поемеш нанякъде със своя самолет.

Пророчица - помислих си аз. Върнах се отново към представата как се опитвам да избягам в Монтана. Активни занимания, нова обстановка, нови жени. Но всич­ко това ми изглеждаше досадно още щом си помислех за него. Опитвал съм вече, казах си, зная как се чувствам, познавам това състояние в пълни подробности. То нито ме вълнува, нито ме променя, нито има някакво значе­ние за мен. Едно действие, което нищо не значи. Изди­гам се със самолет, летя... и какво от това?

- Не бих тръгнал, без да се сбогувам. Нямаше да ми е приятно да те оставя така, както си ми ядосана.

- Не съм ти ядосана.

- Хм. Трябва да си ядосана поне малко, за да пре­къснеш най-красивото приятелство, което някога съм имал.

- Чуй ме, Ричард: Аз не съм ти ядосана. Онази вечер бях бясна и отвратена. После ми стана тъжно и плаках. Но след това престанах да плача и дълго мислих и нак­рая разбрах, че ти си този, който най-добре знае как да живее живота си. И ще продължиш да живееш така, до­като се промениш, и че никой не може да промени това освен ти самият. Как мога да ти бъда ядосана, когато правиш най-доброто, на което си способен?

Топла вълна обля лицето ми. Колко трудно дости­жима мисъл, изпълнена с такава любов! Тя да разбере в такъв момент, че правех най-доброто, което можех! Кой друг на света би могъл да разбере това? В изблик на ува­жение към нея аз се усъмних в себе си.

- Ами ако не правя най-доброто?

~ В такъв случай съм ти ядосана.

Тя едва не се разсмя при тези думи и аз малко си по-отдъхнах, седнах на дивана. Щом може да се смее, още не е настъпил краят на света.

- Можем ли да напишем един договор, в който да изложим ясно и внимателно какви точно промени иска­ме един от друг?

- Не зная, Ричард. Струва ми се, че се опитваш да се изплъзнеш, но проблемът е твърде важен, за да си го позволим. Увъртанията и твоята литания от заучени фрази и изтъркани защитни клишета - не искам да се връщам по­вече към това. Ако ти се налага да се защитаваш срещу мен и ако ще трябва непрекъснато да доказвам, че можеш да ми се довериш, че те обичам, че няма да те нараня, нито да те унищожа или да те накарам да умреш от скука -това би било твърде много за мен. Мисля, че ме познаваш добре и знаеш какво изпитваш към мен. Ако се страху­ваш, значи се страхуваш. Дадох ти възможност да си оти­деш и смятам, че така е добре, наистина. Да оставим не­щата дотук. Ще продължим да бъдем приятели, нали?

Замислих се над думите й. Бях свикнал винаги аз да бъда правият, да побеждавам във всеки спор. В случая обаче, колкото и да се опитвах да открия някакво про-пукване в логиката й, не можех. Аргументите й биха про­паднали само ако се опитваше да ме излъже, да ме уяз­ви, да ме измами или унищожи. А аз не можех да допус­на такова нещо. Знаех, че ако е в състояние да причини зло на някой друг, един ден ще бъде, в състояние да го причини и на мен, а аз никога не я бях виждал да мами или да иска да причини болка на някого, дори и на хора, които са били жестоки с нея. Беше им простила, на всич­ки до един, не хранеше лоши чувства.

Ако в този момент си бях позволил да изрека дума­та, щях да й кажа, че я обичам.

- И ти правиш най-доброто, на което си способна, нали? - казах аз.

- Да, така е.

- Не ти ли се струва странно, че можем - ти и аз, да сме изключение, когато почти никой не успява да постиг­не интимна близост? Без крясъци, без затръшнати врати, без загуба на уважение, без права над другия, без скука?

- А ти не мислиш ли, че си един изключителен чо­век? - каза тя. - Не мислиш ли, че аз също съм изклю­чителен човек?

- Не съм срещал друга като теб - казах аз.

- Ако съм .ти ядосана, не виждам нищо нередно в то­ва да крещя и да тряскам врати. Ако съм много ядосана, мога да хвърлям и предмети. Това обаче не означава, че не те обичам. Но ти не можеш да разбереш, нали?

- Не. Не може да има такъв проблем, който да не се разреши при спокойно и разумно обсъждане. Ако не съм съгласен с теб, не мога ли да кажа: „Не съм съгласен, Лесли, по такава и такава причина"? И тогава ти да ка­жеш: „Точно така, Ричард, сега разбирам, че си прав." Ето, така могат да се разрешават нещата - без парчета от съдове, които трябва да събираш от пода, без да ти се налага да поправяш вратите.

- Това би било чудесно - каза тя. - Но аз крещя, ко­гато се боя и ми се струва, че не искаш да ме чуеш. Дори и да чуваш думите ми, не желаеш да вникнеш в тях и аз започвам да се боя, че вършиш нещо, което може и два­ма ни да нарани и после да съжаляваме. И ако виждам начин да избегна това, а ти не чуваш, тогава се налага да повиша глас, за да те накарам да чуеш!

- Искаш да кажеш, че ако те чувам, няма да трябва да викаш?

- Да, вероятно няма да се налага да викам - каза тя. - А дори и да викам, то е само за минути. Изливам гне­ва от себе си и се успокоявам.

- Докато аз в това време треперя, скрит зад завесите...

- Ако не искаш да се гневя, Ричард, тогава не ме ядос­вай! Аз съм твърде спокоен и уравновесен човек. Не съм взривно устройство, което избухва при най-малкото до­косване, но ти си един от най-големите егоисти, които ня­кога съм познавала! Ако не беше моят гняв, ти отдавна вече щеше да си ме смачкал. Гневът е потребен, за да да­де на човек да разбере къде трябва да спре.

- Но нали аз те предупредих, че съм егоист, още много отдавна - казах аз. - Обещах ти, че винаги ще действам в съответствие със своите интереси и се надя­вам и ти да постъпваш така...

- Спести ми определенията си, моля те! - прекъсна ме тя. - Само ако успееш да се научиш да не мислиш тол­кова за себе си, можеш един ден да постигнеш щастие. Докато в твоя живот няма място за друг човек, който да бъде толкова важен за теб, колкото си ти самият, винаги ще си останеш самотен, неудовлетворен и объркан...

Продължихме да говорим часове наред, сякаш лю­бовта ни бе обхванат от ужас беглец, който се е надвесил от ръба на дванайсетия етаж, с широко отворени очи, и е готов всеки момент да скочи долу, ако не се опитаме да го спасим.

Трябва да продължим да говорим, мислех си, докато говорим, тя няма да ритне перваза и с вик да полети към паважа. И двамата не искахме, бегъл ката да оживее, ако не се освести и изпълни със здрав смисъл. Всеки коментар, всяка идея, която споделяхме, бе като вятър, духнал в улука - понякога нашето бъдеще насмалко щеше да пад­не на улицата, понякога отново се закрепваше за перваза.

Колко много неща щяха да умрат, ако то падне! Оне­зи съкровени часове, откъснати от времето, когато ние бяхме всичко един за друг, и аз притаявах дъх от удивле­ние пред тази жена; всички те нямаше да доведат до ни­що и по-лошо от нищо: те водеха до тази ужасна загуба.

Тайната да откриеш човека, когото да обикнеш, бе­ше ми казала тя веднъж, е в това да намериш човека, ко­гото да харесаш. Ние бяхме прекрасни приятели дълго преди да станем любовници. Аз я харесвах, възхищавах й се, доверявах й се, истински й се доверявах! А сега толко­ва много неща бяха поставени на карта.

Ако нашата бегьлка се подхлъзне и падне, две укита ще бъдат мъртви, мъртъв ще бъде Прасчо, сграбчил сметанов сладолед, магьосницата, богинята; Банта щеше да умре, шахът, филмите и слънчевите залези щяха завина­ги да изчезнат. Пръстите й, пробягващи по клавиатурата. Никога повече няма да слушам музиката на Йохан Себастиан, никога повече няма да успея да чуя скритите му хар­монии, защото съм се научил да ги чувам от нея, никога нямаше да решавам музикални загадки, нямаше да мога да погледна цветя, без да си спомня за нея, никога няма да имам толкова близък човек. Ще си изградя още стени с шипове на върха и още стени отвътре с още шипове...

/ - Твоите стени не са ти нужни, Ричард! - извика тя. - Ако не се видим никога повече, нима няма да разбе­реш, че тези стени не те защитават? Те те изолират!

Тя се опитва да ми помогне - помислих си аз. В пос­ледните минути, в които се разделяме, тази жена иска да ме накара да разбера. Нима е възможно да се разделим?

—А Прасчо...- каза тя, - ...Прасчо няма защо... няма защо да умира... Всеки единайсети юли, обещавам ти... аз ще правя шокладов .сладолед и горещ кар... горещ кара­мел... И ще си спом... моя толкова скъп Прасчо...

Гласът й пресекна; чух как притисна слушалката във възглавницата. О, Лесли, недей - мислех си аз, заслу­шан в задушаващата тишина, предизвикана от пухените пера. Наистина ли трябва да изчезне нашият вълшебен град за двама като мираж, появил се веднъж в живота, само за да се изгуби отново сред смога и делника на све­та? Кой е онзи, който се опитва да ни убие двамата?

Ако външен човек се опиташе да се вмъкне помежду ни и да ни раздели, ние щяхме да го издращим и разкъса­ме, да го изпратим по дяволите. Това, което ставаше сега, бе предизвикано от нас самите, външният човек бях аз!

Ами ако сме сродни души - помислих си, докато тя ридаеше, ако сме се търсили цял живот, за да се докос­нем и споделим за миг любовта, която може да бъде пос­тигната на земята, и ето че сега заради моите страхове ще се разделим, за да не се срещнем никога повече? Ни­ма до края на дните си ще остана да търся единствената жена, която вече съм открил и която се боях да обичам?

Какво невероятно съвпадение! - мислех си аз, да се срещнем в момент, когато никой от нас не е женен, нито обвързан с някого; когато никой от нас не е принуден вся­ка секунда да се бори с необходимостта, не е зает да играе или пише, или пътува, не е отдаден на други търсения, ни­то сляпо увлечен в нещо. Срещнали сме се на една и съща планета, по едно и също време, срещнали сме се на една и съща възраст, възпитани сме в една и съща култура. Ако срещата ни се бе състояла по-рано, нищо нямаше да се по­лучи... Ние всъщност се срещнахме преди години и преми­нахме един покрай друг в асансьора - но тогава времето не е било подходящо и никога повече няма да бъде.

Аз крачех напред-назад, доколкото ми позволяваше кабелът на телефона. Ако след десет или двайсет години реша, че не е трябвало да я пусна да си върви, къде ли щеше да бъде тя тогава? Ако се върна след десет години и кажа: Лесли, съжалявам, може да открия, че тя е ми­сис Лесли Париш-Някоя си. Ами ако изобщо не я отк­рия? Ако заваря къщата празна и тя се е преместила, без да остави адрес? Ако загине, убита от нещо, което нико­га не би я убило, ако аз не замина утре със самолета?

- Извинявай - каза тя и се върна на телефона, изт­рила сълзите си. - Аз съм глупачка. Ще ми се понякога да мога да се владея като теб. Ти умееш така добре да се сбогуваш, сякаш разделите не значат нищо.

- Всичко зависи от това какво ни ръководи - обясних аз, щастлив, че мога да сменя темата. - Ако се оставим на емоциите, такива моменти не са особено приятни.