Развитие на обществената и търговска телевизия в Европа Базови изисквания на директивата „Телевизия без граници”

След нея е приет друг задължителен за страните от ЕС закон за трансграничната телевизия, който гарантира абсолютната ненамеса в съдържанието на предаваните и препредавани програми на телевизиите.

Сред основните принципи на радиотелевизионната дейност, които са задължителни за всяка телевизия в страна от ЕС второ по тежест място заема въвеждането на регулацията. Важно е да отбележа, че идеята за управление чрез регулация на държавния радиочестотен спектър възниква за първи път в САЩ. През 1927 година те в своя закон за радиото въвеждат тези понятия и регламентират дейността на Федералната радиокомисия- FRC. През 1934 година тя е преименувана на Федерална комуникационна комисия- FCC, която раздава, контролира спазването и отнема лицензии на радиотелевизионните оператори. /През същата година в ВВС е създаден статута на Управителен борд, който изготвя стратегията за развитие на ВВС и отстоява независимостта на корпорацията. Но този орган и инструмент на управление, а не на регулация. Едва през 2006 година в Англия се създава единен регулатор OFCOM./ Основната идея на регулацията е да се прекъсне връзката между ръководствата на националните обществени оператори и политическото ръководство на страната или влияние на крупни икономически и финансови групировки. В държавните телевизии обикновено министър-председателите на съответните страни назначаваха и уволняваха генералните директори на радиото и телевизията съобразно своите политически пристрастия. Такава бе практиката и в развитите европейски страни, но в още по-голяма степен като политическа зависимост в страните от т.н. Източен блок. Категоричен императив на директивата е властите, особено в страните в преход, да гарантират включването на представители на гражданското общество - включително от неправителствени организации, от професионалните организации, от академичните среди и други обществени групи в публичния дебат по жизнено важни въпроси свързани с развитието на обществените процеси.

Директивата изисква правителствата и регулаторните органи да налагат на търговските медии задължението да изпълняват функциите и на обществени оператори, или чрез подходящи стимули да ги насърчават да излъчват програми свързани с обществения интерес. За съжаление според мен този подход остана само едно добро пожелание.

Друго изискване към регулаторните органи е да насърчават продуцентите, които създават програми за етническите, езиковите и други малцинства, както и за медиите, които ги излъчват.За тази цел се препоръчва създаването на фонд „Радио и телевизия”, пред който да кандидатстват с проекти продуценти от всички телевизии. За съжаление у нас поради колебанието на властта от 1998 година насам, такъв фонд е създаден де юре, но де факто не функционира. Най-малкото защото не се събират вноски от населението за издръжка на националните обществени оператори. Дори да приемем решението на съда в Люксембург С-337/06 от 2008-ма година, че общественото и държавното финансиране са еднакво допустими, трябва да отбележим, че законодателя и регулатора не са намерили адекватен начин за попълване на този фонд. Финансирането чрез вноски от населението има по широко значение от тясно юридическото тълкуване на буквите на закона. Историята на ВВС доказва тази моя теза. Британската радиоразпръсквателна корпорация е създадена през 1922 година., като само след година получава лиценз за дейността си.Тя се развива на територията на културата и образованието. Общата стачка от 1926 година оказва решаваща роля за развитието на ВВС в два аспекта – отношения с аудиторията и отношения с правителството. През втората седмица от стаката голяма част от вестниците се присъединяват към нея и ресурса за информация се стеснява. Генералният директор на ВВС барон Райт нарежда да се подготвят и излъчват пет пъти на ден информационни емисии. Обществото за първи път осъзнава огромното значение на ВВС като средство за масово осведомяване. Политиката, която присъства много ограничено досега се превръща в основен програмен сегмент. Тази програмна политика на ВВС я изправя пред криза с правителството. Стига се дотам, че министърът на финансите Уинстън Чърчил да предложи ВВС да бъде закрита. Барон Райт успява да убеди правителството и парламента, че спирането на радиото ще навреди на интересите на обществото и нацията и Чърчил оттегля своето искане. Но започва да прави спънки при превеждането на финансовите траншове на корпорацията. През 1927 година ВВС получава Кралска харта, която по същество е законов акт, регламентиращ работата на новосъздадената институция. Той фиксира правата и задълженията на ВВС, нейната независимост и правото корпорацията да събира годишна такса – сума, която всяко домакинство плаща за притежавания от него радиоприемник, а по-късно и телевизор. По този начин се осигурява издръжката на корпорацията и нейната независимост от правителството. Райт удържа важна победа, която съдът в Люксембург с решение О-337/06 в т. 45 и т. 47 не взима под внимание. В този казус се сблъскват пряко диалектичната и формалната логика на територията на правото на свободно изразяване.

Съветът на Европа многократно подканя правителствата да подкрепят обществените оператори в качеството им на основен елемент и инструмент на демокрацията.Базово разбиране е, че пазарните сили не трябва да определят политиката в обществените медии. Много важно е изискването на директивата там, където е необходимо правителствата да предприемат мерки за приемането на закони, които да принудят обществените оператори да въведат механизми за осигуряване на прозрачност на изразходването на средствата и най-вече на парите от обществените фондове. И това не се случва у нас.

И така регулацията в Европа възниква като механизъм, който трябва да реализира нова форма на взаимоотношения власт – общество - медии.Той трябваше да замени старата командна система на пропагандата/еднопосочната комуникация/,да прекрати практиката на държавните телевизии да бъдат управлявани от политиците и да работи за налагане на нови, демократични форми на взаимоотношения.

Според изследване на фондация „Отворено общество” в същото време обществената телевизия е подложена на по-груб или по-перфиден политически натиск, заплашена е от косвени икономически интереси, подложена е на остра конкуренция от страна на търговските оператори. И все пак тя е оценявана като важна придобивка, която трябва да се съхрани и развива. Но Световната търговска организация, Световната банка / институции главно под влиянието на САЩ и установената телевизионна практика там/ третират общественото финансиране като скрита държавна финансова подкрепа. Според техните експерти това е форма на нелоялна конкуренция. Като се прибави някъде прикриваната, а другаде манифестирана зависимост на управленските органи на обществените телевизии от различни правителства и/ или държавни глави става ясно, че въпросните организации имат известни основания. Другото възражение на горните институции е намесата на обществените оператори в рекламния пазар, въпреки силно ограниченото им по закон рекламно време. Като цяло обществените телевизии в Европа все още са силно политизирани, макар формално да са независими от държавата. На практика обаче в тяхната работа се забелязва непрекъсната политическа намеса и това е рудимент от старото схващане за телевизията като държавен инструмент на пропаганда. Изключение правят само Англия, Ирландия и Швеция според ирландската изследователка Мери Кели. Тя различава три форми на отношения между обществените медии и света на политиката:

1. Политиката е над обществените медии – когато държавните органи могат и се месят в дейността им, както е в Гърция, Италия, Исландия, Франция , Португалия и страните от Източна Европа.

2. Политиката е в радиото и телевизията - когато управителните или надзорни съвети - органи на обществените медии представляват водещите партии и политически сили както е в Германия, Дания, Белгия.

3. Независимост на обществените медии – без връзки и натиск на политиците върху медиите както е в Англия, Ирландия, Швеция. Според професор Карол Якубович - който бе заместник председател на Комитета по масмедии към Съвета на Европа - ключова за разбиране тук е високата лична култура на хората с обществени функции,а тя обхваща етиката на общественото служене, умението да се отдели собствения от обществения интерес на служене и много нисък праг на лично компрометиране.

Още през 1990 година БНТ става асоцииран член на ЕВРОВИЗИЯ, а от 01.01.93 година е приета за действителен член на Европейския съюз за радио и телевизия/ EBU/. Това е важно защото нейни представители започнаха работа в съответните комитети – програмен,новинарски, технически, спортен и т.н. Те участват в колективните органи и могат да оказват сериозно влияние при взимането на различни решения. Защо? Обстановката в EBU към 1992-1993 година бе повратна. Създаваха се първите акционерни дружества, които да управляват станалите много популярни впоследствие ТВ канали със сателитно излъчване: EURONEWS и EUROSPORТ. Стигна се до сблъсък на интереси между обществените телевизии на големите и малки държави. Тогава едно навременно предложение на българския представител в Програмния комитет на EBU задължи в ръководството да влизат само личности, които са програмни директори.То бе гласувано единодушно и автоматично елиминира представителите на четири големи европейски обществени телевизии, които доминираха и настояваха за равно финансиране независимо от големината на населението на съответната държава /това бяха служители свързани с дейността на международните отдели/, а тяхното място заеха шефове от по-малки телевизии, председател стана Gerant Stanley Jones – програмен директор на уелския канал S4C и това възстанови деликатното равновесие на интереси. Идеята не е да се хвалим, а да подчертаем значението на малко видимата, но важна работа в европейският съюз за радио и телевизия.

През 1994 година е даден временен лиценз на първата частна регионална телевизия у нас – телевизия Нова. През следващата година започва излъчване телевизия “7 дни”. В същият период излъчват и се развиват десетки кабелни телевизии. Те работят с временни разрешителни до 1998 година. На пръв поглед това е положителен знак. Но, факт е, че в Европа първо бяха приети закони за радиото и телевизията, а след това веднага започва процес по лицензирането на първите частни радиотелевизионни оператори. У нас, пазарът се разви стихийно, а законотворците изкуствено задържаха процеса, умишлено бавейки закона, за да упражняват натиск върху собствениците. А след това трябваше в рамките на месец да се наваксва пропуснатото през тези девет години.

Първият закон за радиото и телевизията у нас е приет през 1996 година. Три месеца по-късно Конституционният съд суспендира близо една трета от неговите членове и той на практика не влезе в действие. По моя преценка роля за това изигра политическият контекст, в който бе приет закона. Положения в него, са бяха работещи в Франция, Германия, дори и Полша бяха абсолютно неприемливи у нас.

В края на 1997 година този закон е поправен в частта избор на национален регулаторен орган и ръководни органи на БНТ и БНР, но отпада частта за лицензиране на частни радио и телевизионни оператори. Този акт е предприет защото конституционният съд анулира решението на Народното събрание за избор на генерални директори на БНТ и БНР с мотива, че има закон, с който Народното събрание трябва да се съобрази. Всъщност тази поправка е извършена поради спешна целесъобразност. Двете национални електронни медии са без легитимно ръководство и тази ситуация не може да продължава де факто и де юре.

В началото на декември 1997 година е създаден първия Национален съвет за радио и телевизия, който избра генералните директори на двете национални обществени електронни медии. Той се състоеше от седем души – четирима избирани от Народното събрание и трима назначавани от президента на републиката.

За първи път двете национални медии БНР и БНТ получиха де юре статуса обществени и възможността генералните им директори да не бъдат назначавани пряко от политиците. За съжаление частта от ЗРТ, която урежда финансирането на двете медии, с такси от населението не успя да проработи и до този момент. Това поставя в положение на сериозна зависимост ръководните органи на БНР и БНТ, както и самият регулаторен орган.

В края на 1998 година е изработен и приет нов закон за радиото и телевизията, който урежда статута на БНР и БНТ, като национални обществени оператори и дава зелена улица за възникването, лицензирането и легитимното функциониране на частни радио-телевизионни оператори. Надеждата на всички бе те да станат носители на плурализма в обществото, да отстояват интересите му и да бъдат гарант за демократичните промени на територията на електронните медии.

В съответствие с изискванията на европейското медийно законодателство бе създаден вторият независим регулаторен орган – Национален съвет за радио и телевизия. Според този закон той се състои вече от девет члена. Петима се избират от Народното събрание, а четирима се назначават от президента на републиката. Те имат мандат от шест години, като на всеки две години двете квоти се обновяват на принципа на ротацията. Нейната цел е да се разминат мандатите на членовете на регулаторния орган с мандата на Народното събрание. Презумпцията е да не съвпадат политическите интереси на мнозинството в парламента с тези на членовете на регулаторния орган.

През 1999 година се проведоха първите конкурси за регионални и национални медии в историята на България. Лиценз за първи частен национален телевизионен оператор взе бТВ – дъщерна телевизия на “News Corporation” – собственост на медийния магнат Рупърт Мърдок. Програмни лицензи получиха още и SBS и MTG, които са скандинавски компании. В края на 2000 година бТВ започна да излъчва целият си обем програма.

През 2000 година телевизионен лиценз с национален обхват получи и НОВА ТВ. Сред сложни промени на собствеността, тя се оказа собственост на гръцката медийна групировка АNТЕNА GROUP. През 2008 година Кириаку на свой ред я продаде на MTG за огромната сума от 627 милиона евро. През 2007 година на телевизионния пазар се появи нова телевизия ТВ 2. Тя бе съвместно начинание на носителите на програмния лиценз представители на шведската /впоследствие американска компания SBS/ и притежателите на регионални честоти „Техностийл”. В резултат бе лицензирана ТВ 2. Осем месеца по-късно тя бе продадена на компанията на Роналд Лаудер CME. Отбелязвам това, за да подчертая, че до 2009 година телевизионният бизнес се развива с бързи темпове в цяла Европа. Но нивото на приходи в Източна Европа са по-високи, а темповете на нарастване на рекламния пазар впечатляващи. През 2010 година СМЕ закупиха за около 400 милиона долара водещата в пазарно отношение телевизия bTV. Тази сумa е точно изражение на финансовата криза. bTV има два пъти по-голям рейтинг от NOVA TB, / според данни от TNS/PLAN/ но бе продадена за повече от два пъти по-малка сума. А Лаудер стъпва с много сериозен пазарен дял на българския пазар. Така дуалистичния конкурентен модел между СМE и MTG се превръща във факт.

В същият период около 20 кабелни телевизии получиха лиценз с национален обхват, а стотици други за регионален. Лицензирането се водеше от крайно либерални принципи. Целта на НСРТ през 1999-2001 година бе да създаде максимален плурализъм на различни гледни точки, които да подържат и развиват обществения дебат. Даде се възможност на всеки да покаже своята програмна, финансова и маркетингова устойчивост на медийния пазар. Това бе естествен приоритет след 45 години държавен монопол върху информацията., когато за свобода на словото не е ставало и дума. Регулаторният орган НСРТ се водеше от принципа за разнообразие и обслужване на интересите на обществото. Именно поради това 90% от подалите заявление получиха програмни лицензи. Поради грешки и неточности в подадените документи имаше една малка част, която не се възползва от правото си да ги поправи. Това бяха предимно местни кабелни телевизионни оператори, които излъчваха главно чужда филмова програма на полупрофесионален принцип и при съмнително уреждане на авторските права. НСРТ работеше в тясна връзка с неправителствената организация БУЛАКТ, която защитаваше интелектуалната собственост и авторските права от пиратиране.

Важен момент от либерализацията на пазара у нас бе, че при провеждането на конкурси за ефирни оператори /в условията на ограничен ресурс за пренос на сигнала/ водеща институция в процедурата бе Държавната комисия за далекосъобщения. Те инициираха конкурсите, а НСРТ се съобразяваше с тези обстоятелства. След премахването на НСРТ и появата на СЕМ поради сменената политическа ситуация у нас процедурата за лицензиране бе променена. Но, още през първата година от съществуването на втория регулатор народното събрание блокира за цели пет години процедурата по лицензиране с изискването на бъде изработена обща стратегия за развитието на електронното медийно пространство. СЕМ изработи стратегията, но тя не бе приета от Народното събрание пак по политически причини. Втора интересна, но характерна за България подробност е, че членовете на СЕМ отмениха всички решения взети от НСРТ. Това при условие, че в процедурата за вземане на решения участваха двама видни медийни юристи доцент Нели Огнянова и Александър Иванов.

Юридически, европейските принципи за свобода на електронните медии бе легализирана през 1999 – 2000 година, с раздаването на първите програмни лицензии. Тези лицензии са правната гаранция за конституционно гарантираните свободи и права на медиите и журналистите. Те правно гарантират на медийните собственици възможността инвестициите в техника, програма, персонал да бъдат възвърнати в срок от 10 години без да бъде отнемана лицензията по политически законови съображения. Така след осем годишно развитие в края на 2008 година според данни на Европейската аудиовизулна обсерватория България е на 16-то място в Европа, непосредствено преди Гърция с 47 телевизии, които излъчват 24 часова програма. Най-много канали има във Великобритания - 883 следвана от Германия с 300 канала, Италия с 284 и Франция с 252 телевизии.