В семейството на Герака трудът е издигнат в култ: „те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите

В своята структура и съдържателна цялост творбата наподобява родова хроника, която представя живота на поколенията в отношение към два типа ценности – на традиционния свят и на света, който го измества. „Гераците” заимства и преобръща значенията на вълшебната приказка; интерпретира библейските мотиви и сюжети, за да превърне историята на родовия свят в история на неговото разрушаване.

Началото на повествованието гради представа за единството на човека, труда, земята, любовта, осмислени като знаци на хармонията и съвършенството. Моделът на патриархалния дом на Гераците е пресъздаден в духа на народностното мислене. В „голямата бяла къща” отношенията имат за основа традиционните български добродетели – коленопреклонно отношение към родителите, братска обич и разбирателство. „Широкият двор” – свещеното пространство на дома, оградено с „високи зидове”, означава едновременно хармония и съхраняване на патриархалните устои. „Семейното знаме” – борът, е въплъщение на вечната свързаност на човека с божественото начало и своеобразен знак, отбелязващ идеята за дървото на живота.

В семейството на Герака трудът е издигнат в култ: „те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите”.

Прекъсването на връзката с Бога в сюжета на „Гераците” е отбелязано със смъртта на баба Марга: „ Заедно с нея от къщата на гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред”. Патриархалният свят се оказва във властта на злото. Оттук насетне образността в творбата се променя. Цялата повест – притча за падението на човека, е построена върху принципа на контрастното оттласкване от началото, представящо един хармоничен свят. Първа част на „Гераците” и последните три части (9,10,11) рамкират повестта като обрисуват контрастно едни и същи персонажи.

Ако първа част описва двора на Гераците като ограден от външния свят, то единадесета част представя разединения, ничист двор – символ на липсващия смисъл. Борът, връзката между земята и небето, в последната част на повестта е „отсечен” – алегория за прекъснатата връзка между човек и Бог, за изгубения смисъл и вяра, за прекъснататите семейни традиции: „Това свето дърво, ообожавано от прадедете, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.”

Символ на разрушената връзка с Бога е и пустият дом, изпълнен със стенание и мъка (10 част). Описанието му контрастира на описанието на оживения дом от началото на повестта.

Повестта тълкува познатата модернистична тема за любовта, която „бяга” от човешките сърца. В християнската религия любовта е „най-голямата заповед в законите”. Повестта описва как е убита любовта и почитта към Бога и как нарушаването на божиите заповеди има като следствие унищожаването на любовта между братята.

Една от основните тематични линии в „Гераците” показва „завистта” между снахите, „недоверието” между братята, „неуважението” към бащата. Проблемът за изгубването на любовта е свързан с проблема за греха, престъплението, за злото, изпълващо човешкото сърце. Старият Герак, в чиято позиция е скрита авторовата интерпретазия, дава едно традиционно религиозно обяснение на разрухата в своето семейство. Той търси корените на злото в човешката родова памет. Човекът е генетично обременен с греха още от времето на Каин: „Нямат Бога, нямат смирение в душите си, всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае … пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.”

Друга основна тема за „Гераците” е темата за греха, порока и обременената човешка природа. Грешната човешка природа е „изследвана” чрез разказа за синовете на Йордан Герака. В него има иронична трансформация – противопоставяне между очакванията, зададени от библейският ореол около името, и реализацията им. Иронията е в несъответствието между замисъла на Герака при назоваване на синовете и това, което всъщност са те. Така преобърнатият смисъл на имената е в основата на изградената представа за разрушения родов космос.

Образът на стария Герак по странен начин присъства в образите на синовете му, но в едно изкривено, отричащо себе си проявление.

Най-драстична промяна търпи образът на първородния син Божан. В него е заложен проблемът за човека и притежанието. Любовта към земята се е изродила в страст за притежание на имоти. Началните описания представят Божан сред полето. Най-силно от всички той усеща повика на земята. Трудът му обаче означава и свещено действие и отрицание на хармонията („вдигаше”, „редеше”, „се хвъргаше”). Самото градене в случая е неградивно.

Човешкото падение на Божан минава през кражбата на бащините пари, което е само външен белег на душевната му разруха, за да го видим в единадесета част отново на нивата. Отношението на разказвача се демонстрира категорично: „ограждаше някаква си нива”, след което героят е изведен от повествованието.

Към двата различни свята принадлежат Елка и Павел. В изграждането на двата образа са използвани дори различни типове поетика: фолклорна за Елка (тя е сравнена с „плаха гъргулица”) и „урбанистична” за Павел. Двамата герои са носители на различни ценностни системи, несходими помежду си. Унищоженото чувство за взаимност, изчезването на любовта, отчуждението от рода определят поведението на Павел. Той не усеща себе си като част от патриархалния род. Неслучайно е еднозначно отношението му и към неговия баща и към сина му Захаринчо. Павел е еднакво отчужден, непризнато безразличен и към двамата. И ако Божан най-често е поставян в художественото пространство на нивата, то образът на Павел се свързва с мотива за пътя. Пътят изразява алегорично неориентирания антиродов тип на Павел.

Болката причинена от социалната изолираност, откриваме в образа на Петър. Във финалната част на повестта образът му символизира безсилието и социалната самота. В него писателят е доловил една от тенденциите в развитието на националния характер – разрушаването на изконния култ към земята: „И мислите му се носеха над нея като ято черни врани.”

Темата за разпадането на родовия космос е свързана с темата за невинно страдащите. Дядо Йордан Герака, Елка, Йовка, Захаринчо по различен начин въплъщават модернистичното тълкуване на библейския мотив за жертвения агнец – за греховността на човешкия свят, която трябва да бъде изкупена чрез страданието и жертвата на невинните.