V ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ЕДНО ЧЕТЕНЕ В ГИМНАЗИЯТА МОРОНВАЛ

На другия ден Моронвалови получиха от госпожа дьо Баранси покана за следващия понеделник. На долния край на писмото имаше малък post scriptum, изразяващ удоволствието й, ако заедно с тях би приела и господин д’Аржантон.

- Аз няма да отида ..., - каза поетът много сухо, когато Моронвал му съобщи съдържанието на гиздавото и благоуханно писмо.

Тогава мулатът се разсърди. Постъпката на д’Аржантон не беше другарска. Какво го стесняваше да приеме тая покана?

- Аз не вечерям у подобни жени.

- Преди всичко, - каза Моронвал, - госпожа дьо Баранси не е такава, каквато ти мислиш. И после, за приятеля си човек може да пожертва някои угризения на съвестта; ти знаеш, че аз имам нужда от графинята, че мисълта за колониалното списание й се понрави, и правиш всичко възможно, за да попречиш на работата. Наистина, това не е хубаво.

След дълги молби д’Аржантон се съгласи най-после.

Следващия понеделник господин и госпожа Моронвал, като оставиха гимназията под наблюдението на доктор Хирш, отидоха в богатата къща на булевард Осман, дето поетът трябваше да ги намери.

Вечерята бе определена за седем часа. Д’Аржантон дойде едва в седем и половина, и можете да предположите, че през тоя половин час на Моронвал му бе невъзможно да говори за своя велик кроеж.

Ида беше извънредно неспокойна!

- Вярвате ли, че ще дойде? ... Стига да не е болен ... Той изглежда тъй нежен!

Най после той дойде, съдбоносен и накъдрен, извини се леко със занятията си, все много сдържан, но не толкова надменен както обикновено.

Богатата къща му направи силно впечатление.

Съвсем новият тогава квартал, разкошните килими и цветя още по стълбата, украсена със зелени растения, та дори и малката Идина стая, ухаеща на бял люляк, подобна на зъболекарска приемна със синия таван, окръжен от позлатени дървени изделия, черните мебели в жълта обвивка и балконът, по който булевардния прах прехвърчаше, размесен с варта от съседните постройки, всичко това очароваше обитателя на гимназията Моронвал, правеше му впечатление на разкош и високопоставен живот.

Видът на сложената трапеза, величествената осанка на Огюстен, обожателя на слънцето, и всичките тия подробности на приборите, които придават красиви отблясъци на лошите вина и вкус на най-обикновените ястия, го плениха окончателно. Без да бъде толкова учуден, нито толкова възхитен, колкото Моронвал, който надаваше възклицания и ласкаеше безсрамно суетността на графинята, неподкупеният д’Аржантон се смекчи малко по-рано, благоволи да се усмихне и да заговори.

Той беше неизчерпаем събеседник, стига да се говореше за него и да не го прекъсват в започнатия период, тъй като своенравното му въображение лесно се забъркваше. Затова говореше с наставнически глас, властен при най-дребните доводи, и правеше впечатление на еднообразие, което се дължеше на това вечно: „Аз, аз ... Аз, аз ...”, с което започваше всичките си изречения. Преди всичко, той искаше да управлява слушателите си, да чувства, че го слушат.

За нещастие, умението да слуша беше качество не по силите на графинята, и това предизвика, през време на вечерята, неприятни случки. Д’Аржантон обичаше особено да повтаря ония думи, които бе изрекъл в някои среди, отправил към познати личности, редактори на вестници, издатели, директори на театри, които не бяха никога благоволили да приемат драмите му, да напечатат прозата му или стиховете му. Това бяха думи ужасни, бодливи, отровни, които горяха, похищаваха жертвата.

Но с госпожа дьо Баранси не можеше никога да се стигне до тия прочути думи, повечето от които се предшестваха от предварителни обяснения. Когато дойдеше до патетичното място на разказа си и започваше с тържествения си глас: „Тогава аз му казах тая жестока дума ...”, тъкмо в тоя миг нещастната Ида се намесваше в средата на изречението му, наистина винаги заета с неговата особа, но по злополучен за речта му начин.

- О, господин д’Аржантон, моля ви, вземете си малко от това ледено! ...

- Благодаря, госпожо!

И поетът, бърчейки вежди, повтаряше още по-властно:

- Тогава аз му казах ...

- Нима не ви се нрави? – питаше Ида простодушно.

- Превъзходно, госпожо ... тая жестока дума.

Но тъй закъснялата жестока дума не правеше вече впечатление, толкова повече, че най-често тя беше дума като тия: „Който има уши, нека слуша!” или „Ние пак ще се срещнем, господине!” При което д’Аржантон не пропускаше никога да прибави: „И той се засегна!”

Строгият поглед, който прекъснатият поет й хвърляше, отчайваше Ида: „Какво има? ... Аз пак не му се понравих.”

Два – три пъти през време на вечерята, й се поиска силно а заплаче, което тя прикриваше с все сила, казвайки на госпожа Моронвал любезно: „Яжте де ... вие не ядете!” И на господин Моронвал: „Вие не пиете нищо!” А това беше ужасна лъжа, защото изобретателката на метода Декостер движеше челюстта си много по-дейно, отколкото по време на изразителното четене, и нейната вълча охота за ядене можеше да се сравни само с неутолимата жажда на Моронвал.

След края на вечерята те преминаха в добре затопления и осветен салон, дато поднесеното кафе пръскаше ухание на задушевност; тогава мулатът, който дебнеше жертвата си от два часа, помисли момента за благоприятен и каза изведнъж небрежно на графинята:

- Много мислих за нашата работа ... Тя ще струва по-малко, отколкото предполагах.

- А! – каза тя разсеяно.

- Боже мой, да ... И ако нашата хубава директорка благоволи ад ми отдели няколко минети за сериозен разговор?

„Директорката” беше смел удар, гениално изобретение, но напразно, защото директорката, както казваше Моронвал, не слушаше. Тя следеше с поглед своя поет, който се разхождаше надлъж и нашир из салона, мълчалив, замислен.

„За какво ли мечтае?, се питаше тя.

Той смилаше храната си.

Леко заболял от гастрит и винаги неспокоен за здравето си, той не пропускаше никога, ставайки от масата, да се поразходи около четвърт час, с широки крачки, дето и да се намираше. Обикновено това можеше да се стори смешно; тук то представляваше една възвишеност повече; и вместо да слуша Моронвал, Ида гледаше как това наведено чело, прорязано от сурова бръчка, потъваше в сянката в дъното на стаята, после се връщаше към светлината на лампата.

За пръв път в живота си тя обичаше истински, страстно, и чувстваше как сърцето й биеше с ония пълни удари, с които нищо не може да се сравни. До тогава тя винаги се бе оставяла на случая в своя живот, на прищявката на суетата си, и повече или по малко продължителните връзки, които я бяха завладявали, се бяха завързвали и развързвали без никаква намеса на волята й.

Достатъчно глупава и невежа, с доверчива и романтична душа, близо до своята пагубна тридесетгодишнина, която винаги представлява у жените време за преобразуване, тя си послужи сега с всички романи, които бе чела, за да си създаде един идеал, който да прилича на д’Аржантон. Гледайки го, лицето й се променяше тъй много, веселите й очи ставаха тъй нежни и усмивката й тъй чезнеща, че любовта й не можеше вече да бъде тайна за никого.

Като забеляза, че е така погълната и плаха, Моронвал повдигна едва забележимо раменете си, обърнат към жена си, което значеше:

„Тя е полудяла”.

Наистина, тя беше полудяла, защото от самата вечеря мъчеше ума си да намери средство, за да бъде простена. Най-после, тя намери това средство, и когато поетът дойде до нея по време на разходката си, наподобяващ пантера в клетка, тя каза:

- Ако господин д’Аржантон желае да бъде любезен, той би ни издекламирал оная хубава поема, която пожъна такъв успех в гимназията оная вечер ... Мислих цялата седмица за нея ... Особено един стих ме преследва ... Аз ... аз ... аз ... аз ... Как беше? Ах! ...

Аз вярвам в любовта, както вярвам

В милостивия Бог.

- В бога! – каза поетът с ужасно кривене на лицето, сякаш бяха притиснали пръста му на някоя врата.

Графинята, която не знаеше много добре ритмичните стъпки, разбра само едно нещо - че пак не му се е понравила. Истината е, че той започваше да й причинява онова смайващо впечатление, на което тя никога не можа да противостои и което оприличаваше любовта й към него на оня унижен и боязлив култ, който японците хранят към своите свирепи идоли със зеленикаво – каменни очи. Пред него тя ставаше по-глупава от обикновено и губеше дори оня жив чар на подскачаща птичка, оная неочакваност на мисълта и на изражението, чието постоянно разнообразие придаваше известна привлекателност на ограничения й ум.

Обаче идолът се очовечи; и за да покаже на госпожа дьо Баранси, че не й се сърдеше, задето бе развалила стиховете му, д’Аржантон прекъсна за малко хигиеничните си упражнения и каза:

- С най-голямо удоволствие бих ви издекламирал нещо ... Но какво? Наистина не зная. Той се обърна към Моронвал с онова скъпо на всички поети движение, които искат изобщо мнението ви само с твърдото решение да не го следват: - Какво ли да издекламирам?

- Е, - отговори Моронвал с досаден глас, - щом ти искат Верую, издекламирай Верую!

- Наистина! ... Искате ли го?

- О, да, господине, - каза графинята, - ще ми направите голямо удоволствие!

- Добре! ... – каза д’Аржантон много естествено; и, застанал твърдо, с насочен нагоре поглед, той помисли малко, после започна така:

На тая, която ми причини мъка ...

Като забеляза учудването на Ида, която очакваше друго стихотворение, той повтори с още по-тържествен вид:

Графинята и Моронвал си размениха многозначителни погледи. Разбира се, касаеше се за въпросната знатна госпожа.

Стихотворението започваше много леко, в духа на светско писмо.

Как изящно е облеклото ви, госпожо!

После мисълта се помрачаваше, преминаваше от подигравка към горчивина, от горчивина към ярост и свършваше с тия ужасни стихове:

Понеже това необикновено стихотворение бе възкресило в него мъчителни спомени, д’Аржантон предпочете да не каже вече нито дума през цялата вечер. Клетата Ида също се замисли. Тя мислеше за ония знатни госпожи, които бяха причинили толкова страдания на нейния поет; и през всичкото време тя го виждаше високо, много високо, в някакъв аристократичен салон на предградието Сен-Жермен, дето жени вампири пиеха всичката кръв на сърцето му, без да оставят нито капка за нея ...

- Знаеш ли, скъпи, - казваше Моронвал, отивайки си под ръка с д’Аржантон по пустите булеварди, докато дребната госпожа Моронвал едва успяваше да ги следва, - знаеш ли, че ако се сдобия със свое списание, ще те взема за главен редактор?

Той хвърляше така половината от товара си, за да спаси кораба, защото виждаше, че ако д’Аржантон не се намесеше тук, ще извлече от графинята само празни думи, откъслечни обещания, нищо положително.

Поетът не отговори нищо. Не му се мислеше за списанието!

Тая жена го смущаваше. Не може човек да упражнява професията на лиричен поет, мъченик на любовта, без да се трогне от тия неми обожания, които ласкаят едновременно две честолюбия: честолюбието на писателя и честолюбието на човека, подир когото много жени лудуват. Особено откакто видя Ида в нейния разточителен разкош, малко просташки като нея, но пълен с приятна мекота, той се почувства обхванат от някаква любовна мъка, която разтопяваше суровостта на неговите правила.

Амори д’Аржантон принадлежеше към едно от ония провинциални семейства, чиито замъци приличат на големи стопанства, с не тъй богат и пищен вид. Разорени от преди три поколения, д’Аржантонови, след като бяха прекарали между тия стари стени всевъзможни лишения, живели селския живот на боляри – ловци и земеделци, трябваше да продадат това едничко имение, да напуснат родния си край и да потърсят щастието си в Париж.

Отпосле те изпаднаха тъй ниско в нищетата и търговските несполуки, че от повече от тридесет години не слагаха апостроф на името си. Като се впусна в литературата, Амори отново започна да слага частичката дьо и да носи титлата виконт, на която имаше право. Той се надяваше да се прослави и, в треската на търговското си честолюбие, каза това безсрамно изречение: „Аз искам да казват един ден виконт д’Аржантон, както казват виконт дьо д’Шатобриан.

- И виконт д’Арленкур ..., - отговори Лабасендр, който, в качеството си на бивш работник, станал певец, мразеше искрено графинята.

Детството на поета беше нещастно, прекарано в бедност, лишено от радости и светлина. Заобиколен от безпокойства и сълзи, от грижи за пари, от които тъй бързо повяхват децата, той никога не бе играл, нито се бе смял. Една стипендия в училище Лудвиг Велики, като улесни учението му, което той завърши мъжествено до край, продължи това несигурно положение, станало зависимо. Едничкото му развлечение бяха ваканциите и дните, в които излизаше в отпуск и прекарваше у една своя леля, превъзходна жена, която даваше под наем мебелирани стаи в Мари. Тя му даваше от време на време по някой лев, за да си купи ръкавици, защото облеклото, още от ранно детство, бе една от най-скъпите му грижи.

Такива тъжни детства подготвят горчиви зрели години. Нужно е щастие в живота, безброй благополучия, за да се заличи впечатлението от първите години; и виждаме богати, щастливи, могъщи високопоставени люде, които като че никога не се радват на богатството си: до толкова устата им са запазили завистливото изражение от миналите им разочарования, а походката им – срамежливата боязливост, която се появява у младите, едва що започващи живота си хора, когато ги карат да обличат стари, смешни и закърпени облекла, прекроени от бащините им дрехи.

Горчивата усмивка на д’Аржантон имаше своите причини.

През двадесет и седмата си година той едва успя да издаде на свои разноски един том стихотворения с човеколюбиви идеи, които му дадоха хляб за шест месеца и за които никой на продума нищо. При все това, той работеше много, имаше вяра и воля; но това са загубени сили за поезията, от която се искат главно криле. А д’Аржантон ги нямаше. Той чувстваше може би на мястото им онова безпокойство, което се появява при липсата на някой орган, и туй то; губеше времето и труда си в безполезни и безплодни усилия.

Уроците, които даваше, за да може да съществува, му позволяваха, с много лишения, да стигне до края на месеца, когато леля му, оттеглена в провинцията, му изпращаше малка сума. Всичко това много малко приличаше на идеала, който си създаваше Ида за разпръснатия живот на светския поет, препълнен с успехи и интриги във всички салони на благородното предградие.

Горд и суетен по природа, поетът бе избягвал до тоя ден всякаква сериозна връзка. Обаче случаи не му липсваха. Знаем, че се намират винаги редица жени, които обикват тия същества и се хващат на тяхното „Вярвам в любовта”, като блескун за въдица. Но за д’Аржантон жените винаги са били само пречка, губене на време. Тяхното възхищение му стигаше; той се поставяше нарочно по-високо, в сферите, дето можеше да витае, заобиколен от обожанията, на които не благоволяваше да отговори.

Ида дьо Баранси беше първата жена, която му направи действително впечатление. Тя не подозираше това; и всеки път, когато, привличана по-често към гимназията, отколкото беше необходимо, за да види своя малък Жак, тя се намереше срещу д’Аржантон, изпадаше винаги в същото положение, придобиваше същия боязлив глас, който просеше милост.

Поетът, от своя страна, дори след посещението си на булевард Осман, продължи да играе своята комедия на равнодушие; но това не му пречеше да гали детето скришом, да го вика при себе си, да го разпитва за майка му, за домашния й живот, чиято изящност го бе едновременно съблазнила и възмутила, със смес от суета и любовна ревност.

Колко пъти в часовете по литература, - каква ли литература можеше да интересува тия „тропически момчета”! – колко пъти той извикваше Жак при масата си, за да го разпитва ... как била майка му? Какво правела? Какво казала?

Жак, много поласкан, даваше всички искани сведения, дори ония, които не му искаха. Така той вмъкваше винаги мисълта за „добрия приятел” в тия свойски разговори, мисъл, която се натрапваше постоянно на д’Аржантон, която той се мъчеше да отдалечи, и която това накъдрено момченце, със своето слабо разглезено гласче, му изясняваше непрестанно и немилостиво: „Добрият приятел беше тъй добър, тъй любезен! ...” Той идвал често да ги вижда, о! дори много често; и когато не идвал, изпращал им кошници, пълни с хубави плодове, големи круши, ей такива, и играчки за малкия Жак ... Затова Жак го обичал от все сърце!

- А майка ви, разбира се, го обича също много, нали? – казваше д’Аржантон, пишейки или преструвайки се, че пише.

- О, да, господине, - отговаряше Жак простодушно.

А кой знае дали говореше простодушно?

Детската душа е пропаст. Никога не може да се знае докъде се простират понятията за нещата, за които децата говорят. В това тайнствено никнене на чувства и мисли, което се извършва постоянно у тях, има внезапни цъфвания, които стават без всякакво предизвестие, откъслечни разбирания, които сполучват да се развият в едно цяло, свързани помежду си с връзки, които детето схваща изведнъж.

Дали подобни съотношения бяха подтикнали Жак да разбира гнева и огорчението на своя учител всеки път, когато му говореше за „добрия приятел”? Но той постоянно се връщаше на тая тема. Той не обичаше д’Аржантон. Към отвращението през първите още дни сега се прибавяше и чувството за ревност. Майка му се занимаваше много с тоя човек. През време на отпуските или на посещенията й тя му задаваше всевъзможни въпроси за учителя му: дали е добър с него, дали не му е говорил нещо за нея.

- Нищо, отговаряше Жак.

А всъщност поетът никога не пропускаше да го натовари с няколко любезни думи за графинята. Дори веднъж му даде препис от Верую на любовта; но Жак го забрави отначало, загуби го после, отчасти от залисаност, отчасти от хитрост.

Така че докато тия две различни същества се привличаха едно към друго чрез всички намагнитени и противни полюси, детето стоеше между тях, недоверчиво, възбудено, сякаш подозираше, че щеше да бъде обхванато, смачкано, задушено при силното и предвидимо сблъскване на тяхната първа среща.

Всеки две седмици, в четвъртък, Жак излизаше и оставаше да вечеря у майка си, понякога съвсем сам с нея, понякога с „добрия приятел”. В тия дни отиваха на концерт или на театър. Това беше голям празник за него и за всички „малки тропически момчета”, защото той се завръщаше винаги с пълни джобове от тия посещения у дома си.

Един четвъртък, като отиде в къщи в обикновения час, Жак видя в обедната стая три сложени прибора и вази с цветя. „О, какво щастие! ...”, си каза той като влезе, „Добрият приятел е тук”.

Майка му отиде при него, хубава, много добре облечена, със стръкчета бял люляк в косите, като във ваза. Голям, приятен огън пламтеше в салона, дето тя го завлече засмяна:

- Отгатни кой е тук.

- О, не се съмнявам, - каза Жак съвсем щастлив, - „Добрият приятел” е тук! ...

Защото той бе свикнал с тия малки шеги, всеки четвъртък, при пристигането си.

Беше д’Аржантон.

По-бледен, по-съдбоносен от обикновено, той седеше на канапето, във фрак, с бяла вратовръзка, с широк колосан нагръдник, който му придаваше величествен изглед.

Врагът беше на позиция. Разочарованието на детето беше тъй голямо, че му бяха нужни страшни усилия, за да се сдържи да не заплаче.

Настъпи минута на стеснение и мълчание.

За щастие, вратата се отвори шумно, буйно, като че някоя хунска орда се бе втурнала върху нея, и Огюстен извести с гръмък глас: „Вечерята е готова!”

Вечерта се стори тъжна и дълга на малкия Жак. Чувствали ли сте понякога това уединение, което предизвиква желанието ви да изчезнете, да се махнете съвсем, до толкова се чувстване безполезен и ненавременен? Когато Жак говореше, не го слушаха. А да разбира това, което се говореше, той и не помисляше.

Това бяха ония полудуми, ония обрати на изреченията, с които си служат, когато искат децата да не разбират какво се говори. Понякога той виждаше, че майка му се смееше, после се изчервяваше и пиеше, за да не видят червенината й.

„О, не! ... не! ...”, казваше тя и „Кой знае? ... Може би! ... Мислите ли?” – всевъзможни къси изречения, които не изглеждаха да значат нещо и все пак ги разсмиваха много. Къде бяха ония весели обеди, в които Жак, седнал между майка си и „добрия приятел”, беше истински цар на масата и ръководеше по своя прищявка смеха и мислите на гостите? Внезапно той изрази тоя спомен с едно злощастно изречение. Госпожа дьо Баранси току що бе предложила една круша на д’Аржантон, който се възхищаваше от хубавия вид на плодовете.

- Всичко това е изпратено от Тур ..., - каза Жак с или без хитрост. – „Добрият приятел” ни ги е изпратил.

Д’Аржантон, който се готвеше да обели крушата си, я остави в чинията си с движение, в което се долавяше едновременно яд, че няма да изяде любимия си плод, и всичкото презрение, което му внушаваше неговия съперник.

О, с какъв ужасен поглед майката стрелна детето! Никога тя не го бе поглеждала така.

Жак не посмя вече нито да мръдне, нито да продума; и през цялата вечер това впечатление, добито по време на яденето, продължи.

Седнали един до друг край огъня, д’Аржантон и Ида започнаха да разговарят тихо, с оня доверен глас, който е вече проява на задушевност. Той разказваше живота си, своето нервно и болезнено детство, затворено в един стар замък, загубен далече в планините. Описа дъбовите гори, куличките и дългите ходници, в които вятърът бушувал; после, своите артистични борби, своите първи трудове, пречките, които геният му срещал непрестанно, и много ниските стъпала за високите му стремежи.

Той говореше за ожесточените преследвания, на които бил жертва, за своите литературни врагове, за ужасните епиграми, с които ги заклеймил.

„Тогава аз му казах тая жестока дума!”

Сега тя не го прекъсваше вече. Слушаше, наведена към него, с глава върху ръката си, усмихната, като в захлас. И мисълта й беше тъй поробена, че когато той мълчеше, тя слушаше още, и тогава в салона се чуваше само тракането на часовника и шумоленето на страниците, които детето обръщаше лениво, полузаспало над албума, който прелистваше.

Изведнъж тя стана, разтреперана:

- Хайде, Жак, моето момче, повикай Констан да те заведе. Време е ...

- О, мамо! ...

Той не посмя да каже, че обикновено си отиваше по-късно, защото се боеше да не огорчи майка си и особено да не срещне в нейните красиви светли очи, тъй нежни обикновено, онова сърдито изражение, което преди малко го бе поразило.

Тя го възнагради за послушанието, като го целуна необикновено горещо.

- Лека нощ, дете ... , - каза д’Аржантон, като удвои тържествеността си; и той привлече Жак сякаш за да го целуне. Последният предложи хубавото си русо чело:

- Лека нощ, господине!

Но поетът го отблъсна, като че обхванат от непобедимо чувство на отвращение, подобно на онова, което бе изпитал по време на вечерята, докато белеше хубавия плод.

А това дете не беше подарък от „добрия приятел”.

- Аз не мога ... не мога ... , - шепнеше той и се отпусна на канапето, като бършеше челото си.

Жак, смаян, гледаше майка си, като че искаше да й каже: „Какво съм му направил?”

- Върви, мили Жак ... Заведете го, Констан.

И докато госпожа дьо Баранси се приближаваше до своя поет, за да се помъчи да го успокои, детето се завръщаше натъжено към гимназията Моронвал; и в тъмната алея, още по-тъжна след раздялата, в ледената спалня, мислейки за учителя си, тъй удобно настанен върху канапето в салона, всред светлина и цветя, той си казваше завистливо: „Той е много щастлив! ... До колко ли часа ще остане там? ... ”

Във вика на д’Аржантон „Аз не мога ...” и в отвращението му да целуне малкия Жак имаше, несъмнено, надутостта и превзетостта на тая декламаторска природа, но всъщност и действително и искрено чувство.

Той ревнуваше детето, както детето ревнуваше него. В неговите очи той виждаше цялото минало на Ида, жестокото и много живо доказателство, че други я бяха обичали преди него. Гордостта му страдаше от това.

И не че той бе много влюбен в графинята. Би могло да се каже по-скоро, че той обичаше в нея себе си и че, виждайки в нейните бистри и простодушни очи своя образ извънредно разхубавен, той се спираше любезно със себелюбивата усмивка, която всяка жена отправя на огледалото, което я прави красива. Но д’Аржантон би желал огледалото да не се замъглява от никакво дихание, да отразява винаги само него, вместо да запазва в сянката на миналото оскърбителния спомен за много други образи.

Но това беше непоправимо. Тук клетата Ида беше безсилна, можеше да изразява само съжаление, както всички жени: „Защо те срещнах тъй късно?” А това не можеше да успокои мъките на тая особена ревност към миналото, особено когато е подсилена от необикновена гордост.

„Тя би трябвало да предчувства моето съществуване”, мислеше д’Аржантон; и от тук произлизаше глухата злоба, която самото присъствие на детето възбуждаше у него.

Ида не можеше, обаче, да се откаже, да напусне това мило минало със златисти коси. Но малко по малко, под влиянието на поета, за да избегне тия мъчителни срещи, при които всеки страдаше от стеснението на другите, тя усвои навика да кара Жак да не излиза тъй често и да съкращава и тя посещенията си в гимназията. Така тя навлизаше вече в пътя на жертвите, и тая жертва не беше най-малката.

Колкото до богатата къща, до колата, до разкоша, всред който живееше, клетата жена беше готова всичко да напусне, очаквайки само един знак от д’Аржантон, за да освободи „добрия приятел”.

- Ще видиш, - казваше му тя, - аз ще ти помагам, ще работя. И няма да бъда напълно в твоя тежест. Ще ми останат и малко пари.

Но д’Аржантон се колебаеше още. Въпреки привидната си пламенност, той беше много студен, с много бистър ум, методичен и пълен с навици буржоа, разсъждаващ дори в безумните си хрумвания.

- Не, не ... Да почакаме още ... Един ден ще стана богат, и тогава ...

Той загатваше за старата си леля в провинцията, която му изпращаше по малко пари, и която щеше да наследи бездруго един ден. Милата добра жена беше толкова стара!

И кроеха хубави планова за онова време. Ще отидат да живеят в някое село, много близо до Париж, за да разполагат с неговата светлина, много далеч, за да избегнат шума му. Те биха имали малка, своя къщичка, чийто план той отдавна обмисляше, съвсем ниска, с италианска тераса, обвита с лозница и с надпис над вратата: „Parva domus, magna quites”, т.е. „Малка къща, голямо спокойствие”. Там той ще работи. Ще напише една книга, своя книга, книгата, Книгата, Дъщерята на Фауст, за която говореше от преди десет години. После, веднага след Дъщерята на Фауст ще се появи един сборник със стихотворения, Медни струни, немилостиви сатири. Така той имаше в ума си множество свободни заглавия, идейни надписи, гърбове на книги, без да има нещо в тях.

Тогава издателите ще дойдат; те ще бъдат принудени да се явят! Той ще бъде богат, знаменит, може би член на Академията, макар че това учреждение е много западнало, много червясало.

„Но не, не, това няма значение”, казваше Ида ... „Трябва да станеш академик”. Тя си представяше вече, че седи в някой кът на Института, в деня на приемането, скрита, трепереща, облечена с малка, скромна рокля, както прилича на жена на знаменит мъж.

Очаквайки това време, той продължаваше да яде крушите на „добрия приятел”, който беше най-удобния и най-непредвидливия от добрите приятели.

Д’Аржантон намираше тия дяволски круши превъзходни, но ги ядеше с ужасно лошо настроение, с бяс, със скърцане на зъби и си отмъщаваше на Ида с няколко дребни, хапливи и оскърбителни изречения за онова неудобство, което имаше в неговото положение.

Седмици, месеци изминаха така, без да настъпи друга промяна в живота им, освен едно много чувствително изстудяване между Моронвал и неговия учител по литература. Мулатът, който очакваше постоянно графинята да вземе решение за списанието, подозираше, че д’Аржантон е враждебно настроен към неговия кроеж и не се боеше да изрази всичко, което мислеше за тоя господин.

Един четвъртък сутринта Жак, когото пускаха да излиза много рядко, гледаше тъжно през многобройните прозорци на кръглото почивно помещение хубавото пролетно небе, съвсем синьо, широко, което караше човек да мечтае за разходка и свобода.

Слънцето вече грееше силно, клоните на люляка пускаха зелени листа и необработената малка градина се оживяваше като че от шума на невидими извори. От прохода се чуваха викове на деца и на птички в клетка. Беше една от ония утрини, в които всички прозорци се отварят, за да пропуснат да влезе малко светлина в къщи и да се разпръснат зимните сенки, всичката тъмнина, с която дългите нощи и димът на печките изпълват отдавна затворените стаи.

Жак мислеше, че ще бъде добре да излезе малко от гимназията в такова утро, да види друг хоризонт, а не голямата, обвита с бръшлян стена, в подножието на която градината свършваше с купища позеленели камъчета и сухи листа.

Тъкмо в тая минета звънецът над вратата зазвъня, той видя, че майка му влезе, разкошно пременена, сияйна, бързаща, обхваната от необикновено вълнение.

Тя идваше да го вземе, за да го заведе в Булонската гора.

Ще се върнат едва вечерта. Една истинска, прекрасна разходка, каквито правеха някога.

Трябваше да отиде при Моронвал, за да поиска позволение, но понеже госпожа дьо Баранси носеше тримесечната такса, позволението й бе дадено веднага.

- О, какво щастие! – повтаряше Жак; и докато майка му разказваше на мулата, че д’Аржантон бил принуден да замине за Оверн при умиращата си леля, детето прекоси бързо двора, за да отиде да се облече. По пътя то срещна Маду, бледен, тъжен, вече зает с многото домакински грижи и носещ метлата и кофата, без да забелязва, че времето беше приятно и че въздухът благоухаеше от нови сокове.

Като го видя, на Жак му хрумна една безумна мисъл, една от ония мисли у щастливите деца, които искат да приведат всичко обкръжаващо ги в съгласие с тяхното щастие:

- О, мамо, да вземем и Маду с нас! ...

Мъчно беше да се издейства позволение и за Маду поради множеството задължения на малкия цар в гимназията, но Жак настоя тъй силно, че добрата госпожа Моронвал заяви, че за тоя ден тя ще се нагърби с всичката работа на негърчето.

- Маду, Маду! – извика детето, като се втурна навън, - бързо, облечи се, ще те вземем с нашата кола. Ще отидем да обядваме в Булонската гора.

Настъпи минута на смущение. Маду беше смаян. Госпожа Декостер му търсеше мундир за случая. Малкият дьо Баранси скачаше от радост, а госпожа дьо Баранси, като бъбрива птичка, която шумът възбужда, разправяше на Моронвал множество подробности по пътуването на д’Аржантон и по отчаяното състояние на здравето му.

Най после тръгнаха.

Жак и майка му седнаха в дъното на колата, а Маду – на капрата, до Огюстен; това не беше толкова царствено, но Негово Величество бе видял още по-големи унижения.

Пътуването бе прекрасно по алеята на Императрицата, тъй широка сутрин, свежа, приятна. По нея се разхождаха няколко души, които обичат да се погреят на слънцето преди дневното движение, шум и прах, деца, придружавани от възпитателки, пеленачета, носени на ръце в тържествените си дълги, бели пелени, други, по-големи, с голи ръце и крака, с развети коси. Минаваха и ездачи, както и ездачки; и по уединената алея, по прясно изгладения пясък личаха отпечатъците от копитата на първите конни минавания; тая алея, до зелените морави, приличаше много повече на път в парк, отколкото на обществено място за разходка. Същият спокоен, разкошен и отморяващ изглед се разстилаше към пръснатите из зеленината летни къщи, чиито розови тухли и посинели от хубавото утро покриви изпъкваха като измити от свежата светлина.

Жак се възхищаваше, прегръщаше майка си, дърпаше Маду за мундира:

- Доволен ли си, Маду?

- О, много доволен, мусие!

Стигнаха гората, вече зелена, на места и цъфнала. Имаше алеи, в които само върховете на дърветата се бяха раззеленили или зачервили от сока, затова облените в слънчева светлина клони изглеждаха в пара. Различните видове дървета, повече или по-малко раззеленени, преливаха от нежната зеленина на новите издънки до постоянната зеленина на зимните храсти. Чемшири, чиито твърди и сбръчкани листа още бяха покрити със сняг, докосваха разпъпили люляци, съвсем помръзнали и още недоверчиви.

Колата спря пред гостилница „Павилион” и докато приготвяха обяда, госпожа дьо Баранси отиде с децата да се разходи около езерото. В тоя утринен час то не беше още смутено от дългите следобедни разходки и от всички светски отражения на напудрени и галонирани кочияши, от коне, окичени с пера, от блестящи файтонджийски оси.

То бе запазило леката си нощна свежест, която се издигаше на пари в светлината. Лебеди плуваха, треви се оглеждаха в бистрата вода, на която сянката, мълчанието и самотата бяха придали истински вид на жива вода; тя имаше бръчки, тръпки, извори, които бликаха от повърхността й във вид на светли и кипящи мехурчета. Вместо неподвижната покривка, която служи за огледало на новите парижки моди и суети, езерото се осмеляваше да стане пак езеро, криле го прекосяваха, перки го вълнуваха, зелени расни потапяха увисналите клони.

Каква прелестна разходка!

А обядът! ... Обядът ставаше на отворени прозорци; здравата ученическа, непридирчива охота за ядене се нахвърляше най-яростно на всичко. От край до край, яденето бе придружено от продължителен силен смях. Всичко им даваше повод: падналото късче хляб или видът на прислужника; и на тая простодушна веселост отговаряха ранните чуруликания на птичките в клоните.

След обяда майката предложи:

- Искате ли да отидем в Зоологическата градина? ...

- О, каква хубава идея, мамо! ... Понеже Маду никога не е ходил там, колко ще се забавлява!

Качиха се пак в колата, за да извървят голямата алея до желязната врата. В почти пустата градина те намериха същото спокойно впечатление на пробуждане и свежест, което им бе произвела гората; но за децата привлекателността беше още по-голяма поради целия тоя животински живот, който изпълваше и най-малкия храсталак: животните ги гледаха, подскачайки край оградите, с хитрите си или посърнали очи и протягаха розовите си муцунки към хубавата миризма на пресния хляб, който децата им носеха от гостилницата.

Маду, който до тогава се бе забавлявал само за да направи удоволствие на малкия Жак, започна да се забавлява самият той истински. Той нямаше нужда от сините надписи, които придават на тия малки дворове вид на затвор, за да познае някои животни от своята родина. Със смесено чувство на удоволствие и мъка, той гледаше кенгуритата, изправени на краката си, тъй дълги, че изглеждат пъргави и стремителни като криле. Той като че съчувстваше на тяхното заточение, като че страдаше, виждайки ги в това малко място, което те преминаваха на три скока, за да отидат до колибката си с оная стремглавост на животното, което разбира безопасността и необходимостта на леговището.

Той се спираше пред тия тънки решетки, светло боядисани за по-голяма измама, зад които диви магарета и антилопи бяха затворени, без никакво съжаление към нежните им, тъй леки и тъй пъргави копита; имаше малки кътчета с оскубана зеленина, склонове на могилки с толкова слаба трева, че ри бързите прибягвания на тия животни, пред очите на Маду изведнъж изпъкваше някой далечен откъс от изгоряла от слънцето гледка.

Затворените птици особено възбуждаха съжалението му. Поне камилските птици, изложени самотно на открито, с някакво чуждоземно храстче, произвеждаше в перспективата на алеите впечатление на картинка от учебник по естествена история, имаха място да се разпрострат, да ровят на слънце камъчетата на тая нова разорана и пренесена пръст, която придава на Зоологическата градина постоянния изглед на нещо набързо приготвено. Но колко тъжни изглеждаха папагалите в тия дълги клетки, разделени на еднообразни отделения, всяко от които е снабдено с малък леген и с дърво за кацане, без зелени клони и листа!

Гледайки тия тъжни, доста мрачни помещения, защото постройката е много висока за малкия й двор, Маду мислеше за гимназията Моронвал. В мръсотията на тия тесни гълъбарници, бляскавите пера изглеждаха потъмнели и увиснали; те напомняха за борбите, за сраженията, за слисаността на пленници и на луди край железните решетки. А пустинните, както и прелетните птици, фламингите с розови пера и протегнати шии, които са хвърчали във вид на триъгълник над изпаренията на синия Нил и по бледото небе; дългоклюнестите ибиси, кацнали някога замечтани върху неподвижните сфинксове, всичко приемаше тук еднакво блудкав вид всред белите пауни, пустославно разперили опашки и малките китайски патки, изящно изпъстрени, които жабуркаха с удоволствие из мъничките си езера.

Малко по малко градината се изпълваше.

Тя беше сега многолюдна, шумна, оживена, и изведнъж, между две алеи, едно странно, фантастично зрелище изпълни Маду с толкова силен възторг, че той остана неподвижен, ням, без да може да изрази смайването и възхищението си с нито една дума.

Над могилките и над железните решетки, почти на височината на големите дървета, два слона, от които се съзираха още само грамадните им глави и движещите се хоботи, пристъпваха напред, клатейки върху широките си гърбове цял пъстър свят: жени със светли чадъри, деца със сламени шапки, черни, руси глави, гологлави, украсени с цветни панделки. Зад слоновете, с друга походка, вървеше един жираф, с втвърдена шия, държейки много високо малката си, сериозна и горда глава; хора се бяха покачили и върху него. И тоя необикновен керван вървеше по извиващата алея, между дантелата от млади клони, със смехове, със слаби викове, с възбудата, която причиняват височината, по-чистият въздух и неясният страх, прикриван от голямо честолюбие.

Под топлото вече слънце пролетните платове изглеждаха богати и копринени, и всички цветове изпъкваха върху дебелата и грапава кожа на слоновете. Най-после слоновете се показаха цели, водени от пазач, с протегнати хоботи ту надясно, ту наляво към клончетата на дърветата и джобовете на минувачите, дебели, натоварени, спокойни, едва мърдайки дългите си уши, които някое наведено над гърбовете им дете, или някое високо простонародно момиче, разсмяно, гъделичкаха леко с върха на чадъра си или с някое малко камшиче.

- Какво ти е, Маду? ... Ти трепериш ... Да не си болен? – попита Жак своя другар.

Действително Маду отслабваше от вълнение; но когато чу, че и той би могъл да се качи върху тежките животни, лицето му доби важно, сериозно, почти тържествено изражение.

Жак отказа да го придружи.

Той остана при майка си, която му се виждаше недостатъчно весела, недостатъчно засмяна за такъв ден; той чувстваше нужда да се притисне до нея, да й се любува, да върви в праха на дългата й копринена рокля, която тя тъй царски влачеше. Седнали двамата на една пейка, те гледаха, как малкият негър се изкачи върху слона бързо, с необикновен трепет.

Но щом се изкачи, му се стори, че е у дома, на мястото си.

Той не беше вече заточеното дете, със смешна походка и почти странен говор, той не беше вече несръчният и непохватен ученик, малкият слуга, унизен от работните си задължения и господарската тирания. Под черната му кожа се чувстваше, че се появи живот, вълнестите му коси се изправиха диво, а в очите му, всред посърналостта на изгнанието, блестяха светкавици на гняв и владичество.

Щастливият малък цар!

Позволиха му да обиколи алеите два – три пъти.

„Още, още!”, казваше той, и по малкия мост, който прекосява водата, между оградите на дивите магарета, кенгуритата и агутите, той отиваше и се връщаше, възбуден до упоение от тежкия и бърз ход на слона. Керика, Дахомей, войната, големите лъвове, всичко това си спомняше той. Той говореше на себе си, на родния си език; като чу тоя мил африкански глас, галещ, ласкав, който го караше да затваря очите си от удоволствие, слонът нададе възторжени викове, зебрите зацвилиха, антилопите заскачаха смаяни, а от голямата клетка с чуждоземни птици, озарени от по-червени слънчеви лъчи, се чуха чуруликания, викове призиви, силни удари с човката – общ шум на девствена гора преди залез слънце.

Но беше късно, Трябваше да се завърнат, да се разделят с този хубав сън. Впрочем, щом слънцето изчезна, духна силен и студен вятър, което се случва в началото на пролетта, когато нощният студ и топлите дневни лъчи идват едно след друго.

Това впечатление на зима помрачи и смрази връщането на децата. Колата вървеше по посока на гимназията, отдалечаваше се от Триумфалната арка, още цяла пламнала от залеза на слънцето, и като че отиваше към нощния мрак. Маду мислеше на капрата, до кочияша. Жак, без да знае защо, беше тъжен, и случайно госпожа дьо Баранси мълчеше. Но тя искаше да каже нещо, и нещо, което й струваше навярно много, защото почака да му го каже в последната минута.

Най-после тя взе ръката на Жак в своята.

- Слушай, мило дете, имам да ти съобщя една лоша новина ...

Той разбра веднага, че голямо нещастие го чакаше, и умоляващите му очи се обърнаха към майка му.

- О, не ми го казвай, не ми казвай това, което имаш да ми съобщиш!

Но тя продължи, говорейки с нисък глас и много бързо:

- Трябва да замина надалеч ... Принудена съм да те напусна ... Но ще ти пиша ... Не плачи, главно, миличък, ще ми е много мъчно ... Преди всичко, няма да замина да дълго ... ще се видим скоро ... да, скоро, обещавам ти ...

И тя започна да му разказва всевъзможни глупави истории. Касаело се за парични работи, за получаване на наследство, за съвсем тайнствени неща.

Тя би могла да говори още дълго, да измисля хиляди други истории. Жак не я слушаше вече. Сгушен, убит, той плачеше мълчаливо в ъгъла си, и Париж, който прекосяваше, му се струваше много променен от сутринта, лишен от пролетните си лъчи, от уханията на люляка, печален, злополучен; защото той го гледаше с насълзени очи на дете, което току що е загубило майка си.