1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

- Я вижте тоя сънльо! ... Хайде, единадесети втори, събудете се! ... Лекарски преглед.

Жак отваря очи и първото нещо, което го поразява, е неподвижната завеса, спусната до земята, на съседното легло.

- Е, моето момче, трябва да са ви обезпокоили много тая нощ ... Тоя нещастник в бълнуването си паднал върху вашата носилка ... Трябва много да сте се изплашили ... Хайде, изправете се малко, за да ви видя ... О, о, колко сте слаб!

Тоя, който говори така, е мъж на тридесет и пет до четиридесет години, с кадифена шапчица, с бяла престилка с нагръдник, с руса брада, с тънък и дори малко насмешлив поглед. Той пипа болния, задава му няколко въпроса:

- Какъв е занаятът ви?

- Механик.

- Пиете ли?

- Пиех ... Не пия вече.

Настъпи малко дълго мълчание.

- Та какъв живот сте водили, мое клето момче?

Лекарят не говори повече, от страх да не изплаши болния; но Жак забеляза по лицето му същото болезнено любопитство, същото състрадателно участие, с което го бяха посрещнали снощи в преддверието на Света Богородица. Другите лекари окръжават леглото. Главният лекар им обяснява признаците, които е наблюдавал у болния. Изглежда, че тия признаци са много любопитни, много тревожни! Един след друг лекарите идват да се уверят в наблюденията на своя началник. Жак излага гърба си на всички тия любопитни уши; и, най-после, всред думите „вдишване, издишване, свирещи хрипове, скърцания по върховете и в основата, бързотечна охтика”, той разбира, че положението му е много опасно, толкова опасно, че след като главният лекар продиктува рецептата си на един друг лекар, сестрата се приближава до леглото му и тихо, сдържано го пита дали има роднини в Париж, кого да предупредят, дали чака гости за днес, неделя. Роднини? Вижте, ето ги! Те са тия две същества, един мъж и една жена, които стоят в края на леглото, без да смеят да пристъпят, две лица от народа, малко простички и добри, които му се усмихват. Той има само тия роднини, няма други приятели. Само те не са му направили никога зло.

- Е, как сте? Не сте ли малко по-добре? – пита Белизер, на когото са съобщили, че другарят му е загубен, и който крие силното си желание да плаче под съвсем весело лице. Госпожа Белизер слага на поличката, близо до Жак, два хубави портокала, които е донесла; и след като му съобщава новини за детето с голямата глава, сяда като гостенка в прохода между стената и леглото, заедно с мъжа си, който не промълвя нито дума. Жак също не говори. Очите му са отворени и втренчени. За какво мисли той? ... Само една майка може да отгатне това.

- Какво ще кажете, Жак? – го запитва изведнъж госпожа Белизер, - да отида ли да потърся майка ви?

Угасналият му поглед пламва и се втренчва усмихнат в добрата жена ... Да, тъкмо това иска той. Сега, когато знае, че ще умре, той забравя всичко, което майка му му е сторила. Той чувства нужда тя да бъде тук, да се притисне до нея. И госпожа Белизер рипва вече, но шапкарят я задържа и съвсем тихо, оживено съвещание става в края на леглото. Мъжът не иска жена му да отиде там. Той знае, че тя е разгневена на „хубавата госпожа”, че мрази мъжа с големите мустаци и че, ако не я пуснат да влезе, ще започне да вика, да се кара, кой знае? Може би ще направи да я заведат в полицейския участък. Страхът от участъка играе решително голяма роля в живота на Белизер. Но хлеборазносвачката знае колко свенлив е шапкарят, как лесно се оставя да му откажат.

- Не, не, бъди спокойна, тоя път аз ще я доведа, - казва той накрая с необикновена увереност, която успява да предаде на другарката си; и тръгва. Той стига бързо на Августинското крайбрежие, но тоя път е още по-малко щастлив от снощи.

- Къде отивате? ... – го пита вратарят, който го спира долу на стълбата.

- У господин д’Аржантон.

- Вие ли идвахте снощи?

- Да, - отговаря Белизер с душевната си невинност.

- Тогава безполезно е да се качвате, няма никой ... Те са на село и няма да се върнат скоро.

На село, в такова време, в такъв студ и сняг! Това се вижда невероятно на Белизер. Напразно той настоява, напразно разказва, че детето на госпожата е много болно, в болницата. Вратарят изслушва разказа му, но не оставя нещастния вестител да прекрачи дори изтривалката пред стълбата. Ето Белизер още веднъж на улицата, отчаян. Изведнъж му хрумва възвишена мисъл. Жак никога не му бе разказвал онова, което се бе случило между него и Ривалови; бе казал само, че женитбата му се е развалила. Но още в Ендре, и в Париж, откакто живееха заедно, често бе ставало дума между тях за добрината на стария лекар. Ако Белизер го намери и доведе пред смъртното легло на клетия другар, един симпатичен човек, едно обично лице? Решено. Той ще отиде в къщи, за да вземе товара на гърба си, защото не пътува никога без него, и ето, че тръгва, треперещ и прегърбен, по широкия Етиолски път, дето Жак го бе срещнал за пръв път. Уви, видяхме вече какво го чакаше в края на тоя дълъг път!

През това време госпожа Белизер, все до възглавието на техния приятел, не знае вече какво да мисли за това продължително отсъствие, нито как да успокои болния, когото мисълта, че ще види майка си, държи в голямо вълнение. Това вълнение се увеличава още повече от тълпата, която неделята довежда пред болничните легла. От улицата, от долния край на стълбата, се чува глъчка, тропот, които ечащите дворове и коридорите продължават и правят по-ясни. Всеки миг вратата се отваря и Жак следи влизащите гости. Това са работници и дребни, чисто облечени буржоа, които се движат по проходите между леглата, разговарят с болните, които са дошли да навестят, насърчават ги, мъчат се да ги разсмеят с някои приказки, с някой семеен спомен или среща на улицата. Често гласовете са задавени от сълзи, макар очите да се мъчат да бъдат сухи. Изказват се несръчни думи, настават затруднителни мълчания, всичко стеснително, подразбиращо се, което се вмъква между думите, когато те излизат от здрава уста над смачканата възглавница на някой умиращ. Жак чува неясно тоя тих шепот на гласове, над който се носи портокалова миризма. Но какво разочарование при всеки нов гост, когато, след като се е надигнал с помощта на една малка пръчка, закачена с едно въже над главата му, той вижда, че влезлият пак не е майка му и пада отново по-убит, по-отчаян от всякога. Както става с всички умиращи, малкото време, което му остава да живее, тоя тънък конец, който се изтънява все повече, много слаб, за да го привърже към яките години на младостта, го отвежда към първите години на живота му. Той става пак дете. Той не е вече механика Жак, той е малкият Жак (с „К”), кръщелника на лорд Пембок, русото момченце с кадифени дрехи на Ида дьо Баранси, което чака майка си.

Никой!

- Тя няма да дойде, - казва Жак, както казваше някога в малката къща в Шарон. Само че гласът му е по-нетърпелив, отколкото в оная вечер и, макар и слаб, в него звучи гняв: - Уверен съм, че тя няма да дойде!

И нещастникът затваря очите си във върховна умора; но само, за да размисли за други скърби, за да събере в ума си всички остатъци на любовта си, за да извика: „Сесил! ... Сесил!”, без тоя вик ад преминава през нямата му уста. Сестрата се е приближила, чула го е, че пъшка и пита тихо госпожа Белизер, чието широко лице е цяло лъснало от сълзи:

- Какво му е на това мило дете? ... Като че му е по-зле?

- Защото майка му, сестро, майка му не идва ... Той я чака ... Това измъчва клетото момче!

- Би трябвало да я предупредите много бързо.

- Моят мъж отиде при нея. Но, знаете ли, тя е хубава госпожа. Навярно се бои да не изцапа роклята си в болницата ... – Изведнъж тя става, силно разгневена: - Не плачи, мили приятелю, - казва тя на Жак, като че говори на малкото си момче, - аз ще отида да потърся майка ти.

Жак чува добре, че тя тръгва, но продължава да повтаря с пресипнал глас, с очи, постоянно втренчени във вратата:

- Тя няма да дойде ... няма да дойде! ...

Сестрата се опитва да му каже няколко думи:

- Хайде, мое дете, успокойте се ...

Тогава той се изправя, страшен, обхванат от някаква лудост, и казва:

- Казвам ви, че тя не иска да дойде ... Вие не я познавате: тя е лоша майка ... Всичко тъжно в живота ми е причинила тя. Моето сърце е само една рана от всичките удари, които тя му е нанесла ... Когато оня се престори на болен, тя изтича при него веднага и не иска вече да го напусне ... А пък аз умирам и тя не идва ... О, лоша, лоша, лоша майка! Тя ме уби, а не иска да ме види как умирам!

Изнурен от това усилие, Жак отпуска главата си на възглавницата; и сестрата остава наведена над него да го утешава, да го успокоява, докато късият и мрачен зимен ден се свършва, угасва печално в жълтеникав снежен здрач.

*

Шарлот и д’Аржантон слизаха от файтон на Августинското крайбрежие. Те се връщаха от популярен концерт, в блестящи облекла, с кожи, светли ръкавици, кадифе и дантели. Тя сияеше. Помислете си, че току-що се бе показала пред хората със своя поет, и се бе показала красива, каквато беше в тоя ден, със зачервено от острия студ лице, потънала в разкошните си зимни дрехи, в които красотата на жената придобива скъпия и бляскав вид на скъпоценност, пазена от меката вата на кутията. Една висока, яка жена от народа, застанала на стража пред вратата, се втурна при минаването й:

- Госпожа Белизер! .. – извика Шарлот, като пребледня.

- Вашето дете е много болно ... То ви вика ... Елате.

- О, ами че това е цяло преследване, - каза д’Аржантон. – Оставете ни да минем ... Ако тоя господин е болен, ще му изпратим нашия лекар.

- Той има на разположение лекари и повече, отколкото му трябват, защото е в болницата.

- В болницата?

- Да, за сега е там; но не за дълго, предупреждавам ви ... Ако искате да го видите, трябва да побързате.

- Ела, ела, Шарлот, това е ужасна лъжа ... Тук има някаква клопка ... – казваше поетът, като се мъчеше да я завлече към стълбата.

- Госпожо, детето ви умира ... Ах, Боже Господи, какви майки има!

Шарлот не издържа повече.

- Заведете ме! – каза тя.

И двете жени тръгнаха по крайбрежието, като оставиха д’Аржантон смаян и разгневен, убеден, че това е игра, която врагът му устройва.

Тъкмо когато хлеборазносвачката напусна болницата, две лица влязоха в нея, бързащи, неспокойни, всред шума на тълпата, която започваше да се разотива: едно младо момиче и един старец.

- Къде е той? ... Къде е той? ...

Едно божествено лице се наведе над леглото на Жак:

- Жак, аз съм ... Сесил!

Тя е, наистина тя е. Ето чистото й лице, побледняло от безсъница и сълзи; и тая ръка, която той държи в своята, е оная малка благословена ръчица, която му бе причинила толкова добрини някога, и която, все пак, го бе довела там, където е; защото съдбата върши понякога такива жестокости: тя ви удря отдалеч чрез най-добрите и най-скъпите ви същества. Болният отваря и затваря очите си, за да се увери, че не сънува. Сесил е все там. Той чува златния й глас. Тя му говори, иска му прошка, обяснява защо му е причинила толкова голяма мъка ... Ах, ако би могла да подозира, че техните съдби са тъй еднакви! ... Докато тя говореше, голямо спокойствие нахлуваше в сърцето на Жак и заменяше гнева, горчивината, страданието.

- Значи, ти ме обичаш все така, наистина ли?

- Аз винаги съм обичала само тебе, Жак ... И винаги ще обичам само тебе!

Прошепната над простото легло, което бе видяло вече толкова печални мъртъвци, думата „обичам” придобиваше необикновена сладост, като че някой заблуден гълъб се подслоняваше, биейки криле, в гънките на тия болнични завеси.

- Колко си добра, че дойде, Сесил! Сега не се оплаквам вече. Не ще ми струва вече нищо да умра тук, близо до тебе, примирен.

- Да умреш! Кой говори за умиране? – каза дядо Ривал с дебелия си глас. - ...Не се бой, сине мой, ние ще те извадим от тук. Лицето ти не е вече същото, каквото беше при пристигането ни.

Наистина, от една минута Жак се бе преобразил с оная руменина, с оная светлина на залеза, която изчезващите съществувания и звезди отразяват наоколо в последното си и великолепно усилие. Той държеше ръката на Сесил притисната до бузата си, почиваше си на нея с любов, говореше съвсем тихо:

- Всичко, което ми липсваше в живота, ти ми го даде. Ти беше всичко за мене: приятелка, сестра, жена, майка!

Но това възбуждение скоро се превърна в бездвижна вцепененост, трескавата червенина – в мъртвешка отпадналост. Всичките опустошения на болестта се издълбаваха върху чертите на лицето му, леко свити вследствие мъчното, свирещо дишане. Сесил хвърляше на дядо си ужасени погледи, стаята се изпълваше с мрак и сърцата на присъстващите се свиваха при приближаването на нещо по-печално и по-тайнствено от нощта. Изведнъж Жак се опита да се надигне, с широко отворени очи:

- Слушайте ... слушайте ... Някой се изкачва ... Тя идва.

Чуха зимния вятър по стълбите, последните шепнения на една разпръскваща се тълпа и далечен тропот към улицата. Той наостри ухо за миг, каза мъчно няколко думи; после главата му клюмна отново и очите му се затвориха пак. Но той не се лъжеше. Две жени се изкачваха тичешком по стълбата. Бяха ги пуснали да влязат, макар че часът за посетители беше минал. Има случаи, в които забраната вдига своята преграда. Стигнала до вратата на стаята Свети Йоан Богослов, след това тичане, след бързото изкачване по тия етажи, Шарлот се спря:

- Страх ме е! ... – каза тя.

- Хайде, хайде! Трябва ... – каза другата жена. – Ах, знаете ли, жени като вас не трябва да имат деца!

И тя я блъсна грубо напреде си. О, голямата гола стая, запалените кандила, всички тия коленичили призраци, отразената на завесите сянка, - майката видя това с един поглед, после там, в самото дъно, едно легло, двама наведени мъже, и Сесил Ривал права, бледа като мъртвец, бледа като оня, на когото подпираше главата с ръката си.

- Жак, мое дете!

Господин Ривал се обърна.

- Шът! – каза той.

Вслушаха се. Чу се едвам доловим шепот, слабо жаловито свирене, после дълбока въздишка.

Шарлот се приближи, отпаднала и страхлива. Това неподвижно лице, тия проснати ръце, това вдървено тяло, по което слисаният й поглед търсеше следа от някакъв дъх, беше нейният Жак.

Докторът се наведе:

- Жак, приятелю мой, ето майка ти ... Тя дойде.

И тя, нещастната, с прострени напред ръце, готова да се хвърли върху му, каза:

- Жак ... аз сам ... Аз съм тук.

Никакво движнеие.

Майката извика ужасена:

- Умря?