1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

Певецът се изправи в лодката, с която детето и той минаваха Лоара малко над Пембьоф, и като разтвори широко ръце, сякаш да прегърне с това превзето движение реката, каза:

- Гледай, другарю Жак, колко е хубаво!

Макар че имаше нещо смешно и нагласено в това актьорско възхищение, то се оправдаваше от чудесната гледка, която се откриваше пред очите му.

Беше около четири часа вечерта. Юлското слънце блестеше като разтопено сребро, разстилаше върху вълните дългата светла опашка на своето сияние и предизвикваше във въздуха едно трептящо отражение, като светла мъгла, в която дейният и мълчалив живот на реката се мяркаше бързо като мираж. Високи, смътно съзирани платна, които изглеждаха жълти в тоя ослепителен час, минаваха надалеч като хвърковати. Това бяха високи лодки, идващи от Ноармутие, натоварени до горе с бяла, блестяща с хиляди люспици сол и возещи живописни пътници: мъже с високи триъгълни шапки от бретонска върба, жени, чиито широки, развяващи се забрадки бяха бели и блестящи като солта. После кораби, подобни на плуващи двуколки, чиито куверти бяха задръстени с чували жито и с бъчви; влекачи, влачещи нескончаема верига от лодки, или някой тримачтов нантиец, идващ от края на света, завръщащ се в родния край след двугодишно отсъствие и възлизащ по реката бавно, почти тържествено, сякаш носеше със себе си мълчаливата съсредоточеност на отново намереното отечество и тайнствената поезия на дошлите от далеч неща. Въпреки юлската горещина, силен повей полъхваше над цялата тая хубава картина, защото вятърът идваше от морето със свежестта и веселостта на простора и караше да се долавя, че малко по-далеч, отвъд биещите се вълни, които не съществуваха вече върху тихите и спокойни речни води, се разстилаше зеленият безграничен океан, с вълни, мъгливо небе и бури.

- А къде е Ендре? – попита Жак.

- Там. Оня остров срещу нас.

В сребристата мъгла, която обгръщаше острова, Жак виждаше смътно редици от високи тополи и дълги комини, от които се издигаше гъст, черен, разстлан и пръснат дим, зацапващ небето над него. Същевременно той чуваше оглушителен шум, удари на чукове върху желязо, върху ламарина, глухи шумове, други по-ясни, различно отразявани от ехото на водата, но главно едно постоянно непрекъснато хъркане, като че островът беше грамаден параход, спрян и ръмжащ параход, движещ колелата си на котва, при пълна неподвижност на туловището си.

Постепенно, с бавното, много бавното приближаване на лодката, защото реката беше голяма и мъчна за преминаване, детето различаваше дълги постройки с ниски покриви, с почернели стени, разстилащи се във всички посоки с еднообразна блудкавост, после, по бреговете на реката, додето поглед види, грамадни наредени котли, боядисани с миний, чийто бляскаво – червен цвят правеше фантастично впечатление. Държавни превози, големи лодки, наредени в пристанището, очакваха да натоварят върху им тия котли с помощта на грамаден скрипец, поставен наблизо и който отдалеч приличаше на исполинска бесилка.

В подножието на тая бесилка един човек стоеше прав и гледаше приближаването на лодката.

- Това е Рудик, - каза певецът и със своя най-мощен бас нададе гръмко ура, което се чу дори всред целия тоя медникарски шум.

- Ти ли си, братко?

- Дявол да го вземе, да, аз съм ... Нима има друга нота като моята под небесния свод?

Лодката приближи до брега. Двамата братя се хвърлиха един другиму в прегръдките си и си залепиха по една силна целувка.

Те си приличаха. Но Рудик беше много по-възрастен и му липсваше оная пълнота, която тъй бързо придобиват певците чрез руладите и продължителните ноти. Вместо раздвоената брада на брат си, той беше бръснат, мургав, и неговата моряшка шапчица от син вълнен плат, съвсем избеляла, покриваше истинското му бретонско лице, изгоряло от морето и като че издялано от камък, със съвсем малки очички и много тънък поглед, изострен от точната работа по сглобяването на машините.

- Ами как са домашните ти? – попита Лабасендр, - ... Клариса, Зинаида, всички?

- Всички са добре, слава Богу! Аха, ето нашият нов чирак! Много е миличък наистина ... Само че не изглежда як.

- Як е като вол, драги ми, и това е мнението на най-добрите парижки лекари.

- Добре тогава, защото нашият занаят е труден. А сега, ако искате, да отидем при директора.

Тръгнаха по една дълга алея с много хубави дървета, но тя скоро се промени в улица на малък град, оградена от бели, чистички и съвсем еднакви къщи. Тук живееха част от чиновниците на фабриката, господарите и първите работници. Другите живееха на срещуположния бряг, в Монтан или в Бас-Ендр.

В тоя час навсякъде бе тихо; животът и движението бяха съсредоточени във фабриката; и ако не беше прането, което съхнеше по прозорците, саксиите с цветя, наредени по стъклата, един детски вик, равномерното скърцане на люлка, идващо от една полуотворена врата, би могло да се помисли, че градът е необитаем.

- Аха, знамето е свалено! – каза певецът, когато стигнаха до вратите на работилниците - ... Колко страхове ми е причинявало това свещено знаме!

И той обясни на другаря Жак, че пет минути след пристигането на работниците на работа, сваленото от своята мачта при входа знаме възвестявало, че вратите на фабриката са затворени. Толкова по-зле за закъснелите: те бивали отбелязвани като отсъстващи и, при третото отсъствие, изпъждани.

Докато той даваше тия обяснения, брат му поговори с портиера и те бяха пуснати да влязат в заведението. Тук царуваше ужасен шум: хъркания, свирения, скърцания, които се видоизменяха, без да отслабват, и ечаха из множество големи помещения, построени на разстояния по една наклонена местност, набраздявана от многобройни железни пътища.

Железен град.

Стъпките кънтяха по втъкнатите в земята метални плочи. Вървяха между купища от железни пръчки, разтопено желязо, медни слитъци, между редици негодни топове, донесени тук, за да бъдат преляти, ръждиви отвън, съвсем черни отвътре и като че димящи още, стари господари на огъня, осъдени да загинат пак от огъня.

На минаване Рудик показваше разните отделения на заведението.

- Ето помещението за сглобяването ... голямата работилница, малката работилница, котелницата, ковачниците, леярната ... Трябваше да вика, толкова оглушителен беше шумът.

Жак, смаян, гледаше с изненада, през почти съвсем отворените поради горещината врати на работилницата, гъмжило от вдигнати ръце, от почернели глави, движещи се машини в тия тъмни и дълбоки пещери, осветявани от време на време от червения пламък.

Горещи полъхвания, миризма на каменни въглища, на горяща глина, на нажежено желязо, излизаха от там, заедно със съвсем дребен черен прах, остър и горещ, блестящ на слънцето с металически блясък, блясъка на каменните въглища, които биха могли да се превърнат в диамант. Но най-жив, бърз и задъхан характер на тая голяма работа придаваше непрекъснатото сътресение на земята и на въздуха, постоянното треперене, сякаш някакъв грамаден звяр, затворен под фабриката, се напрягаше и бълваше горещо дихание и жалби през тия зеещи огнища. От страх да не се покаже невежа, Жак не смееше да попита какво причиняваше тоя шум, който, още от далече, му беше направил силно впечатление.

Изведнъж те се озоваха срещу стар замък от времето на Лигата, мрачен, с големи кули отстрани, и чиито тухли, почернели от пушека на фабриката, бяха загубили своя първоначален блясък.

- Ето ни в дирекцията, - каза Рудик. И като се обърна към брат си, попита: - Ще се качиш ли?

- Разбира се. Не би ми било неприятно да видя пак „Маймуната” и да й покажа, че, въпреки предсказанията му, все сме станали малко нещо изящни.

Той се пъчеше в кадифената си дреха, горд със своите жълти обуща и с чантата си през рамо. Рудик не му възрази изобщо, но изглеждаше малко смутен.

Те минаха под ниската врата, влязоха в старите постройки, множество малки, неправилни, зле осветявани стаи, дето писари пишеха, без да вдигнат глава. В последното помещение, един човек със строго изражение на лицето, седеше до една писалищна маса, осветявана от висок прозорец.

- А, вие ли сте, чичо Рудик?

- Да, господин директоре; идвам да ви представя новия чирак и да ви благодаря за ...

- Това е, значи, малкото чудо. Добър ден, мило момче! Изглежда, че имате истинско призвание за механиката. Това е много добре. – Но след като разгледа по-внимателно детето, прибави: - Рудик, това хлапе като че не е много силно! Болно ли е?

- Не, господин директоре. Уверяват ме, напротив, че било чудно силно.

- Чудно, - повтори Лабасендр, като пристъпи напред; и пред учудения поглед на директора, той помисли, че трябва да му напомни кой беше, че бе напуснал фабриката преди шест години, за да постъпи в Нантския театър, а от там в Парижката опера.

- О, спомням си отлично за вас! – каза директорът със съвсем равнодушен глас; и веднага стана, като че за да прекрати разговора. – Отведете вашия чирак, чичо Рудик, и се помъчете да ни направите от него добър работник. Щом е във ваши ръце, мога да бъда напълно спокоен.

Певецът, обиден, че не произведе исканото впечатление, излезе като попарен. Рудик остана последен в стаята и размени няколко думи с тих глас с началника си. След това двамата мъже и детето слязоха отново, всеки с различни впечатления. Жак размисляше върху думите „не е достатъчно силно”, които всички повтаряха от пристигането му; Лабасендр смилаше унижението си; Рудик също бе някак загрижен.

Когато излязоха навън, Лабасендр попита брат си:

- Да не ти каза нещо обидно? ... Видя ми се още по-лошо куче, отколкото беше по мое време.

Рудик поклати тъжно глава:

- Съвсем не. Говори ми за Шарл, синът на клетата ни сестра, който ни причинява големи мъки.

- Нантиецът ви причинява мъки? – попита певецът. – Та какво прави той?

- Откакто умря майка му, е станал истински пияница; играе на карти, пие, прави дългове. А печели хубави пари в чертожната работилница. Няма втори чертожник като него в Ендре. Но каква полза? Той проиграва всичко на карти. Навярно и да иска, не може да се откаже; защото, най-после, всички се намесихме в тая работа: директорът, аз и жена ми; нищо не помага. Той плаче, вайка се, обещава, че ще се откаже вече; после, щом получи заплатата си, трак! Право в Нант и започва да играе. Много пъти вече плащах за него. Но сега не мога вече. Имам си семейство, знаеш, после, ето и Зинаида порасна, ще трябва да я настаня. Клетото момиче! Като се помисля, че исках да я оженя за братовчед й! Много щастлива щеше да бъде, няма що! Впрочем, тя сама не го иска, при все че е много красив момък и безподобен прелъстител. О, жените имат по-голям усет от нас! ... Най-после, ето какво: сега се мъчим да го накараме да замине, за да го изтръгнем от лошите му другари. Директорът току що ми каза, че му е намерил място в Гериньи, в Ниевр. Но не зная дали юнакът ще поиска да отиде там. Трябва да има някаква връзка тук, и тя го задържа. Знаеш ли какво, братко? Ти трябва да му поговориш за това тая вечер. Тебе ще послуша може би.

- Остави на мене тая работа и не се безпокой! – каза Лабасендр важно.

Разговаряйки, те слизаха по окованите с желязо улици на фабриката, задръстени в тоя час вследствие завършването на работата от тълпа хора с всякакви ръстове, с всякакви занаяти, изпъстрени с работнически и моряшки рубашки, и в която рединготите на чертожниците се смесваха с мундирите на надзирателите.

Жак беше поразен от важността, с която се извършваше освобождаването от работа. Той сравняваше тая картина с виковете, с блъсканиците по плочниците, които оживяват изходите на работилниците в Париж, тъй шумни, както училищните изходи. Тук се чувстваше ред и дисциплина като във военен кораб.

Топли пари се носеха над всички тия хора, пари, които морският вятър не беше още разпръснал и които плуваха във въздуха като тежък облак в тая неподвижна, хубава юлска вечер. От мълчаливите помещения излизаха миризми на ковачница. Парата съскаше в потоците, потта течеше по всички чела, и задъхването, което Жак чуваше преди малко, замлъкваше, за да се замени с възвърнатото дишане на тия две хиляди човешки гърди, изтощени от усилената дневна работа.

Като минаваше през тълпата, Лабасендр бе скоро разпознат:

- Чакай, по-младият Рудик! Как си?

Заобикаляха го, стискаха яко ръцете му, казваха си едни на други:

- Ето брата на Рудик, оня, който печели сто хиляди франка годишно само от пеене.

Всички искаха да го видят; защото това предполагаемо богатство на бившия ковач беше станало баснословно във фабриката и, след заминаването на Лабасендр, не един от младите му другари бе опитвал дали в дълбочината на гърлото си не ще намери случайно нотата, прочутата нота, която печели милиони.

Заобиколен от възхищенията на тълпата, която неговият театрален костюм възпламеняваше още повече, певецът вървеше с вдигната глава, говореше високо, смееше се гръмогласно, подхвърляше „добър ден, чичо еди-кой-си! Добър ден, стрино еди-коя-си!” към развеселените от женски лица къщички, към кръчмите, към кебапчийниците, които изпълваха тая част на Ендре, дето бяха настанени и всевъзможни пътни продавачи, разстлали стоките си на открито: блузи, обуща, шапки, кърпи, оная подвижна стока, която се намира около военните станове, казармите и фабриките.

Като минаваше край тия изложени за продан стоки, на Жак се стори, че вижда едно познато лице, една усмивка, която се промъква между тълпата, за да стигне до него; но това бе само една искра, едно видение, отнесено веднага от променливия поток на тълпата, готова да се влее в големия работнически град, да се пръсне дори по другия бряг на реката, в дълги лодки, претоварени, дейни, многобройни, като при преминаването на войска.

Нощта се спускаше над тоя разпръснат мравуняк. Слънцето залязваше. Вятърът се разхлаждаше и люлееше тополите като палми; величествено впечатление произвеждаше тоя трудолюбив остров, който също започваше почивката си, дадена от природата за една нощ. Постепенно, с разпръсването на дима, обширна зеленина се появяваше между сградите. Чуваше се плясъкът на вълните о бреговете; и лястовици, които леко докосваха водата със слаби цвъртения, се въртяха около наредените на пристанището котли.

Къщата на Рудик беше първата от една дълга редица нови постройки, наредени като казарма, по една широка улица зад замъка. Една много млада жена, права върху прага на издигнатата с няколко стъпала врата, слушаше с наведена глава един висок момък, облакътен на стената, който й говореше с голямо оживление. Жак помисли отначало, че тя беше дъщерята на Рудик, но чу, че старият майстор каза на певеца:

- Виж! Ето жена ми тъкмо мъмри нашия сестринец.

Детето си спомни, че Лабасендр му бе казал по пътя, че брат му се е оженил повторно преди няколко години. Жената беше млада, доста красива, висока и гъвкава, с кротко изражение на лицето, и някак си слаба и отпусната, каквито изглеждат някои жени, поприведени от извънредно тежките си коси. Противно на бретонската мода, тя бе гологлава и полата й от лек плат и малката й черна престилка я оприличаваха на чиновническа жена, а не на селянка или на работничка.

- Е? ... Нали е мила? – казваше Рудик, който се беше спрял на няколко крачки с брат си и го побутваше с лакът, цял сияещ от гордост.

- Моите поздравления, драги, тя се е разхубавила още повече след женитбата си.

Жената и момъкът продължаваха да разговарят, тъй погълнати от разговора си, че не виждаха и не чуваха нищо.

Тогава певецът, като свали широкополата си шапка и я размаха в кръг, запя насред улицата с ехтящ глас:

Привет на теб, о дом спокоен,

Където скромността ...

- Я виж: вуйчо! – каза оня, когото наричаха Нантиеца, като се обърна.

Настана минута на излияния, на целувки. Представиха и чирака, когото Нантиецът изгледа презрително, но на когото госпожа Рудик заговори кротко:

- Надявам се, че ще се чувствате много добре у дома, мило дете.

После влязоха.

Зад недълбоката къща, в една малка, изсъхнала и прегоряла градина, пълна с прораснали зеленчуци и завързали семе цветя, бе сложена масата за ядене. Други също такива градини, отделени едни от други само с храсти, се разстилаха край един малък ръкав на Лоара, който приличаше на рекичката Биевр в тоя кът, ограден с проснато пране, със съхнещи мрежи, с приготвен коноп за накисване, и влачещ сметта на всичките тия работнически домакинства.

- Ами Зинаида? – попита Лабасендр, когато сядаше до масата в беседката.

- Да изядем супата, докато я чакаме, - каза Рудик, - ей сега ще дойде. Работи на надница в замъка. О, тя е станала отлична шивачка сега!

- Работи у Маймуната? – извика Лабасендр, на чието сърце още тежеше приемът на директора - ... Е, тогава трябва да прекарва много приятно там! Такъв горд, такъв надут човек!

И той започна да злослови против директора, поддържан в това от Нантиеца, който имаше своите причини да му се сърди. Вуйчото и племенникът, впрочем, бяха тъкмо създадени, за да се разбират: И двамата стояха на границата, която отделя занаятчията от артиста, обладаващи достатъчно дарба, за да се отделят от средата си, но с първоначално образование, привички и наклонности, които им пречеха да излязат от нея. Две смесени европейски породи, най-опасното племе, най-нещастното от всички, със завистливи омрази и безсилни честолюбиви стремежи.

- Лъжете се. Напротив, той е превъзходен човек, - казваше чичо Рудик в защита на своя началник, когото обичаше. – Относно дисциплината, той е малко строг, но когато човек заповядва на две хиляди работника, трябва да бъде такъв. Иначе нищо не върви. Нали, Клариса?

При всеки случай той се обръщаше към жена си, защото имаше работа с двама бъбривци, а самият той не беше много красноречив. Но Клариса беше заета с вечерята си и правеше впечатление на вдълбочен в себе си равнодушен човек, чиито ръце се движат бавно, а погледът му е блуждаещ, защото отсъстващата воля е завладяна от някаква вътрешна борба.

За щастие, Рудик получи подкрепа, и то голяма подкрепа. Зинаида влезе, ниска и дебела като топка, зачервена, задъхана, и се хвърли в разгара на спора. Тя не беше красива. Тежка, ниска, с недодялана снага, тя приличаше на баща си. Бялата бретонска забрадка стърчеше на главата й, късата пола, прикрепена към бедрата с един вид шнур, малкият шал, спуснат много ниско на раменете, увеличаваха нейната широка и плътна стойка. Положително, тя приличаше на долап. Но в гъстите вежди на това честно момиче, в четвъртития облик на брадата й се чувстваше толкова живост, сила и воля, колкото мекост и отпуснатост изпъкваше по лицето на мащехата й.

Без да се погрижи да снеме големите ножици, увиснали на бедрото й като сабя, без да извади от нагръдника на престилката си забодените карфици и вдянатите игли, които образуваха броня върху мъжествените й гърди, тя седна до Жак и започна войната веднага. Красноречието на певеца и на чертожника не я плашеха. Онова, което имаше да каже, тя го казваше със слабия глас на добра жена, направо, просто; но когато говореше на братовчед си, погледът й и гласът й изразяваха гняв.

Нантиецът се преструваше, че не забелязва това, приемаше всичко със смях, отговаряше с шеги, които я развеселяваха.

- А аз исках да ги женя! – казваше чичо Рудик с полусериозен, полушеговит глас, като ги слушаше да спорят.

- Че аз не съм се отказал, - каза Нантиецът, като се смееше и гледаше братовчедка си.

- Аз се отказах, - каза бретонката, като сви ужасните си вежди и без да наведе очи. - ... И се поздравявам за това. Като виждам как вървят работите, не се съмнявам, че днес щях да бъда на дъното на реката, от скръб, че съм се омъжила за тебе, мили братовчеде.

Това бе казано с такъв глас, че милият братовчед се смути за миг.

Клариса се смути също така много, и насълзеният й поглед търсеше умолително погледа на завареницата й.

- Слушай, Шарл, - каза Рудик, за да промени разговора, - аз ще ти докажа, че директорът е добър човек. Той ти е намерил едно великолепно място във фабриката в Гериньи и ме задължи да ти говоря за това.

Настъпи кратко мълчание, понеже Нантиецът не бързаше да отговори. Рудик настоя:

- Забележи добре, моето момче, че там ще имаш много по-добри условия от тук ... и че ... и че ...

Той гледаше брат си, жена си, дъщеря си, за да намери края на изречението си.

- И че е по-добре да се махна сам от тук, отколкото да бъда изпъден, нали, вуйчо? – каза Нантиецът грубо. – Е, добре, аз искам да ме изпъдят, ако не им се нрави моята служба, и да не се отнасят с мене като с изклинвач, от когото се освобождават лесно, удържайки му от заплатата.

- Той има право, дявол да го вземе! – каза Лабасендр, като удари по масата.

Завърза се спор. Рудик настоя няколко пъти на своето, но Нантиецът се държеше здраво. Зинаида, без да говори, не изпускаше от очи мащехата си, която ставаше от масата всяка минута, макар че нямаше вече нищо за прислужване.

- Ами твоето мнение, мамо, - каза тя най-после, - не е ли, че Шарло трябва да отиде там?

- Разбира се, разбира се, - каза госпожа Рудик живо. – Аз мисля, че той ще направи добре да приеме.

Нантиецът стана, много развълнуван и много мрачен.

- Добре, - каза той. – Понеже всички тук ще бъдат доволни, ако замина, зная какво трябва да направя. След една седмица ще офейкам. Сега да не говорим вече за това.

Смрачаваше се, донесоха лампа. Съседните градини се осветиха също и се чуваха наоколо смехове, тракания на чинии в листаците, просташкото веселие като пред кръчмите, на чист въздух.

Всред общото затруднение, Лабасендр взе думата, като събра в паметта си всички остатъци от старите теории на гимназията върху правата на работника, бъдещето на народа и тиранията на капитала. Произвеждаше силно впечатление, и другарите му, дошли да прекарат вечерта с певеца, се възхищаваха от това лесно красноречие, което забравеното местно наречие не стесняваше вече, и беше ясно във всичката си изтърканост.

Тия другари в работни облекла, черни и уморени, които Рудик канеше да седнат постепенно с влизането им, заемаха до края на масата отпуснати положения, наливаха си обилно вино, което изпиваха на един дъх, като сумтяха шумно и се бършеха със задната страна на ръкава, с чашата в едната ръка и с лулата в другата. Дори между несретниците Жак не бе виждал подобно държание и, от време на време, някоя селска дума го дразнеше с откровената си грубост. После, те не говореха като всички хора, служеха си с някакво развалено наречие, което детето намираше долно и грозно. Машината наричаха „паровоз”, началниците на работилниците – „противоудари”, лошите работници – „изклинвачи”. Безкрайна тъга обхвана Жак при вида на тая маса, обиколена от работници, които се подновяваха непрекъснато, без да се обръща внимание на тия, които влизаха, или на тия, които излизаха.

„Ето какъв трябва да стана!” – си казваше той унесен.

Вечерта Рудик го представи на началника на ковашкото отделение, някой си Лебескам, под заповедите на когото детето щеше да започне да работи. Тоя Лебескам, космат и едноок, с брада до очите, се намръщи, като видя тоя бъдещ чирак, облечен като господин, с тъй тънки и бели ръце! Въпреки тринадесетте си години, стойката на Жак беше наистина малко женствена. Косите му, макар и остригани, бяха запазили следите от ласкавите пръсти на майка му; а изтънчеността и изящността, които излъчваше цялата му личност, естествената аристократичност, която дразнеше толкова д’Аржантон, изпъкваха още повече в простолюдната среда, където се намираше сега.

Лебескам намери главно, че изглеждал много нежен, много слаб.

- О, той изглежда такъв поради умората от пътуването, защото е облечен като господин! – каза Рудик и, като се обърна към жена си, прибави: - Клариса, ще трябва да потърсим една синя връхна дреха и една рубашка за чирака ... Чакай, знаеш ли, жена? Ще трябва да го качиш веднага в стаята му. Това дете умира за сън; а утре трябва да бъде на крака в пет часа. Чуваш ли, малко момче, точно в пет часа ще дойда да те повикам.

- Да, господин Рудик.

Но преди да се качи, Жак трябваше да се сбогува с Лабасендр, който пожела да изпие една чаша нарочно за негово здраве.

- За твое здраве, другарю Жак, за здравето на работника! Мои деца, аз ви казвам, че в деня, в който пожелаете, вие ще бъдете господари на света.

- О, господари на света, това е много силно казано! – каза Рудик смеешком. – Стига само човек да е уверен, че ще има една малка къщичка на старини с малко земя на завет от морето, не би искал нищо повече.

Докато спореха, Жак, придружен от двете жени, влезе в къщата. Тя не беше голяма и се състоеше от приземен етаж с две стаи, от които едната се наричаше „зала”, разхубавена с едно канапе и с няколко големи раковини върху камината. Горният етаж имаше същото разпределение. По стените нямаше тапети, а ги варосваха често; леглата бяха големи, с балдахини и завеси от стара басма с розови и нежно – сини клончета, украсени с ресни и топки. В стаята на Зинаида леглото представляваше някакъв долап, който се отваряше в стената, по стара бретонска мода. Друг дъбов долап, с резба и железни обковки, икони на светии, окачени навсякъде по стените със всевъзможни молитвени броеници от слонова кост и от раковини, от американски зърна, съставяха покъщнината. В единия ъгъл, един параван с големи рисувани цветя прикриваше стълбата, която се изкачваше към таванската стаичка на чирака и образуваше малък подвижен и треперещ етаж.

- Ето къде спя аз, - каза Зинаида. – Вие пък, мило момче, сте горе, точно над главата ми. Но нека това не ви стеснява; можете да ходите, да играете, аз спя дълбоко.

Запалиха му голям фенер; после той каза лека нощ и се изкачи в своята стаичка, истински таван, в който слънцето грееше тъй силно, че, дори в тоя нощен час, стените запазваха своята сгъстена, задушна горещина. Едно тясно като кутийка прозорче едва пропускащо въздуха, се отваряше на самия покрив. Наистина, спалнята в Моронваловата гимназия бе подготвила другаря Жак за странни жилища, но там поне те бяха мнозина, та лесно понасяха тия неволи. Тук нямаше нито Маду, - клетият Маду! – нито никой. Тук таванът беше съвсем самотен, от него се виждаше само небето, загубен в синевата като малка лодка в открито море.

Детето гледаше наклонения таван, о който главата му се беше вече ударила, една снимка на Епинал, закрепена на стената с четири карфички; той гледаше и простряното върху леглото му облекло, приготвено за утрешното му чирачество: широките панталони от синьо платно, които наричат „работнически” и една къса платнена дреха, ушита на раменете с едри бодове, за да може да устоява на всички усилия на движещите се ръце. Всичко това се бе сгушило върху завивките в морни, отпуснати гънки, като че някой преуморен човек бе проснал, както му бе паднало, уморените си членове.

Жак мислеше: „Ето ме. Това съм аз!” и докато гледаше така тъжно своето изображение, от градината се издигаше до него смътният шум на разговорите след пиенето, смесен с един много жив спор, започнат в долната стая между Зинаида и мащехата й.

Гласът на младото момиче, глух и нисък като мъжки глас, не се различаваше много добре. Гласът на госпожа Рудик беше, напротив, лек и сочен, и сълзите в тоя миг го правеха още по-звънлив.

- Е! Нека замина, Боже мой! Нека замине, - казваше тя с такава разпаленост, каквато обикновеното й държание мъчно би допуснало.

Тогава гласът на Зинаида, много строг и много твърд, като че се смекчи. След това двете жени се целунаха.

В беседката Лабасендр пееше сега един от ония стари сантиментални романси, които работниците обичат:

Към бреговете на Франция

Плуваме тихо.

Всички подвземаха в хор провлачено:

Жак се чувстваше в нов свят, в който никога не би могъл да успее. Той се боеше, отгатваше между тия хора и себе си разстояния, разрушени мостове, непроходими бездни. Само мисълта за майка му го поддържаше и успокояваше.

Майка му!

Той мислеше за нея, гледайки обсипаното със звезди небе, тия хиляди златни прободи върху синьото стъклено квадратче на прозореца му. След като стоя така дълго и малката къща бе обхваната най-после от съня и тишината, изведнъж близо до него се чу дълга въздишка, цяла трептяща още от сълзите, и му подсказа ,че госпожа Рудик плачеше също на своя прозорец, и че друга мъка, различна от неговата, беше будна в тая нощ.