1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

Часът нямаше още шест сутринта.

По улиците на Ендре беше тъмна нощ. Тук – там, зад прозорците на хлебарниците и кръчмите, няколко задимени светлини се появяваха в мъглата, като зад намаслена хартия, но бледите им лъчи не можеха да проникнат навън. В една от тия кръчми, до запалената и бумтяща печка, сестринецът и чиракът на чичо Рудик седяха, разговаряха и пиеха.

- Хайде, Жак, още по чаша.

- Не, благодаря, господин Шарл. Аз не съм навикнал да пия. Страх ме е да не ми стане лошо.

Нантиецът започна да се смее.

- Хайде де! Един парижанин като тебе ... шегуваш се ... Хей! Минцинго, две чаши от бялата, и по-скоро!

Чиракът не посмя да откаже. Вниманието, което му оказваше един тъй хубав човек, го ласкаеше извънредно. И имаше за какво. Тоя обикновено горд и надменен чертожник, който в продължение на година и половина не му бе продумал дори и три пъти, тая сутрин го бе срещнал случайно в Ендре, бе му направил честта да тръгне с него като с другар, да го заведе в кръчмата и да го почерпи три чашки с разноцветно съдържание. Това беше тъй необикновено, че отначало Жак изпитваше недоверие. Нантиецът изглеждаше тъй особен и го питаше упорито: „Наистина, няма ли нищо ново?”

Чиракът си мислеше: „Ако мислиш, че ще се нагърбя с твоите поръчки като Белизер ...”

Но това лошо впечатление не трая дълго. След втората чашка от бялата той се почувства по-свободен, по-спокоен. Най-после тоя Нантиец не изглеждаше лош човек, а по-скоро заблуден от страстите си нещастник. Кой знае? Липсваше му може би само една протегната ръка, един приятелски съвет, който да го вкара в правия път, да го накара да се откаже от играта на карти, да го принуди да почита къщата на вуйчо си.

При третата чашка Жак, обхванат от внезапен порив, от необикновена сърдечна топлота, предложи приятелството си на Нантиеца, който го прие с благодарност и, станал негов приятел, стори му се, че може да му даде няколко съвета:

- Искате ли да ви кажа нещо, Шарло? ... Ето какво ... вярвайте ми ... не играйте вече на карти.

Ударът попадна право в целта и трябва да подейства, защото устните на чертожника помръднаха нервно, навярно от вълнение, и той изпи бързо ракията си. Като видя действието на думите си, Жак продължи:

- И после, вижте! Искам да ви кажа и друго нещо.

За щастие гласът на кръчмаря го прекъсна, защото в тоя случай Нантиецът мъчно би прикрил впечатленията си.

- Хайде, момчета, камбаната бие!

В студения утринен въздух еднообразният и зловещ звън се смесваше с шумното движение на мълчаливата тълпа, с кашлиците и тракането на дървените обуща по стръмните улици.

- Хайде, трябва да вървя, - каза Жак.

И тъй като приятелят му бе платил първите две чашки, той настоя безусловно да плати третата, щастлив, че може да извади един наполеон и да го хвърли на масата с думата „Плаща”.

- Я гледай, жлътица! ... – каза кръчмарят, несвикнал да вижда подобни пари да излизат от джобовете на чираците. Нантиецът не каза нищо, но потрепера ... Нима Жак бе ходил при долапа? Жак тържествуваше, като видя учудването им.

- О, имам още! – каза той, като потупа джоба си; после, като се наведе до ухото на чертожника, каза: - С тях ще купя подарък на Зинаида.

- Наистина ли? – каза Нантиецът, усмихвайки се злобно.

Кръчмарят продължаваше да върти парата в ръцете си някак неспокойно.

- Ама бързайте, де! – му каза Жак. – Ще направите да пропусна знамето.

Наистина, камбаната звънеше още, но бавно, с все по-редки удари, сякаш глас не й достигаше за последните зовове. Най-после парите бяха върнати и двамата излязоха под ръка.

- Колко жалко, приятелю Жак, че си принуден да се завърнеш в тоя затвор! Параходът за Сен-Назер минава само след един час. Бих бил много щастлив, ако мога да остана още малко с тебе! Твоите дум ми действат наистина много благотворително. Ах, ако винаги ме бяха съветвали така!

И повлече леко чирака към Лоара. След голямата топлина в кръчмата, уличният студ го обхвана, дошъл след третата изпита чашка. Той вървеше като замаян, спъваше се на всяка стъпка и, тъй като се плъзгаше върху поледицата, опираше се с всички сили на ръката на новия си приятел, за да не падне. Струваше му се, че някой го беше ударил силно по главата, или че притискаха черепа му с оловна шапка. Но това трая само няколко минути.

- Почакайте, - каза той. Струва ми се, че камбаната не се чува вече.

- Не е възможно!

Те се обърнаха. Бледа зора бе разкъсала небето и го осветяваше над фабриката. Знамето беше изчезнало. Жак беше ужасен. За пръв път му се случваше подобно нещо. Но от двамата по-отчаян беше Нантиецът.

- Грешката е моя, грешката е моя, - казваше той. И предлагаше да отиде да намери директора, да го помоли настойчиво, да му обясни, че той единствен беше виновен.

- Не! Оставете, няма да умра, ако ми отбележат едно отсъствие върху надзорната дъска. Ще ви придружа до парахода и ще се завърна за камбаната в десет часа. Така ще мина само с мъмренето на високия Лебескам.

Тъкмо от това мъмрене той се боеше. Но страхът бе сподавен от радостта, от гордостта, която изпитваше, като вървеше под ръка с Нантиеца, и от убеждението, че го навежда към честни чувства. И сега пак му говореше в същия смисъл, слизайки към реката под високите, побелели от скреж дървета; той влагаше толкова жар в думите си, че не чувстваше неприятния утринен студ, нито северния вятър, който духаше ужасно, остър като нож. Говореше за почтения чичо Рудик, тъй добър, тъй нежен, тъй доверчив; за Клариса, която, при все че имаше всички условия, за да бъде щастлива, възбуждаше съжаление с бледността си и с блуждаещите си понякога очи.

- Ах, ако я бяхте видели тая сутрин, когато излизах от къщи! Тя беше тъй бледа, изглеждаше като мъртвец.

Като говореше така, чиракът почувства, че ръката на Нантиеца потреперва под неговата, от което заключи, че все още имаше сърце у тоя момък.

- Ами не ти ли каза нещо, Жак? Наистина, нищо ли не ти каза?

- Нищо, нито дума. Зинаида й говореше, но тя не отговаряше. Нищо не хапна. Боя се да не е болна.

- Клетата жена! ... – каза Нантиецът с въздишка на облекчение, която детето взе за тъга и почувства състрадание.

„Стига за сега”, мислеше то. „Не трябва да го огорчавам повече.”

Те се приближиха до пристанището. Параходът не беше дошъл още. Гъста мъгла покриваше реката от единия бряг до другия.

- Да влезем ли там? – каза Нантиецът.

Той посочи една дървена барака с пейки вътре в нея, дето работниците се подслоняваха в лошо време, очаквайки лодкарите. Клариса познаваше добре тая барака! И бабичката, която продаваше в един кът ракия и кафе, бе видяла много пъти госпожа Рудик да чака минаващата лодка и да прекосява Лоара в най-лошо време.

- Тая сутрин студът щипе, момчета! Няма ли да си пийнете нещо?

На Жак му се искаше много да пийне, но при условие той да плати. Дори направи знак на един дежурен моряк, който зъзнеше до семафора, да дойде да пие с тях. Морякът и Нантиецът глътнаха ракията на един дъх. Чиракът направи като тях, но не можеше да им подражава в лакомата усмивка, в самодоволното „Ах!”, което морякът изрече, триейки устата си с опакото на ръкава. Ужасно питие! На Жак му се стори, че е погълнал всичката желязна сгурия на ковачницата. Внезапно едни изсвирване проряза мъглата. Параходът за Сен-Назер! Трябваше да се разделят, но си обещаха да се видят пак.

- Ти си славно момче, Жак, и аз ти благодаря за добрите ти съвети.

- Оставете, не струва и да се говори за това, - отговори Жак, като стисна силно ръката на Нантиеца и остана много учуден, че се чувства тъй развълнуван, сякаш се разделяше завинаги с един приятел от двадесет години. – Шарло, помнете главно какво ви казах. Не играйте вече на карти.

- О, не, никога вече! – каза Нантиецът, бързайки да се качи на парахода, за да не би младият му приятел да го види, като прихне да се смее.

След като Нантиецът замина, Жак не поиска ни най-малко да се върне във фабриката. Той почувства необикновена веселост в сърцето си, кипеж в жилите си, нужда да вика, да тича, да ръкомаха. Дори разстланата бяла мъгла над Лоара, прорязана от големи черни кораби, които се плъзгаха по средата й като китайски сенки, му се струваше весела, привлекателна, сякаш му бяха израснали криле, за да я прекоси. В замяна на това, струваше му се зловещ всичкият оня шум на чуковете и на медните котли, онова глухо хъркане, от които искаше да избяга. Най-после, дали ще отсъства цял ден или само няколко часа, мъмренето на Лебескам не ще да е заради това по-строго. Тогава му хрумна следната хубава мисъл: „Тъй като съм дошъл до тук, защо да не се възползвам от случая да отида в Нант, за да купя подаръка за Зинаида?”

Ето го в лодката, после в Бас-Ендр, после на гарата, пренесен, както му се струваше, по вълшебен начин, - толкова всичко му беше лесно и леко тая сутрин. Но на гарата се оказа, че няма да има влак до обед. Как да прекара времето? Чакалнята беше студена и пуста. Вън вятърът духаше. Жак влезе в една кръчма, повече посещавана от работници, отколкото от селяни, макар че бе извън града; вместо надпис, на варосаната й лицева страна бяха написани с черни букви думите: „Тук, молим”, същият зов, който се чуваше в ковачницата, когато желязото е горещо и с който призоваваха другарите да го удрят. Лъжлив надпис като всички надписи, защото тук не ставаше дума за коване на желязо.

При все че беше рано, почти по всички маси имаше мъже; масите бяха осветени от газови лампи, чиито нездрав пушек се смесваше с тоя на лулите и затова въздухът бе тежък. В „Тук, молим” се виждаха само мръсни лица, мързеливи работници с изцапани с вино и кал рубашки, уморени от пиянски сън ръце, всички нередовни люде, подлеци, несретници в труда, които кръчмата дебне в околностите на фабриката, които привлича с предателската изложба на наредените стъклета, пълни с цветна и прикрита спиртна отрова. Задушен от пушека, замаян от смътната глъч, чиракът се колебаеше да седне на пейките до другите, когато чу, че някой го вика от дъното:

- Ей, Ацтек, ела тук!

- Я гледай, Гаскон!

Гаскон беше работник от Енре, изпъден неотдавна за пиянство. До него, на същата маса, седеше един моряк, или по-скоро шестнадесет – седемнадесет годишен моряшки ученик, чието голобрадо и повехнало вече лице, с мекушави и отпуснати устни, се подаваше от широката, синя яка с дръзка разпуснатост.

- И ти ли излезе от релсите, другарю? – каза Гаскон с оная другарска близост, която свързва лошите работници. - ... Колко навреме попадна! Ще пиеш ли по чаша с нас?

Жак прие и между тях стана оживена размяна на учтивости и разноцветни стъклета. Моряшкият ученик се понрави особено на Жак. Той носеше красивото си облекло тъй самохвално и смело! И после, каква самоувереност, каква дързост, без страх нито от Бога, нито от стражарите! Колкото млад и да беше, той бе обиколил два пъти земното кълбо и говореше за Ява и явайките като да бяха насреща, на другия бряг на Лоара. Ах, с какво удоволствие чиракът би разменил плетената си жилетка, късата си рубашка и широките си гащи за мушамената шапка, дръзко накривена върху бръснатата глава на ученика и за хлабавия син колан, излинял от слънцето и морската вода! Това поне се казва занаят, истински занаят, пълен с приключения, опасности и пространства. Но морякът се оплакваше от него:

- Много чорба за толкова малко месо! ... – казваше той всяка минута.

Жак се възхищаваше от изречението, намираше го много духовито:

- Много чорба за толкова малко месо! ... О, какви юнаци са тия моряци!

- Като в Ендре, - прибави Гаскон. – Същинска барака! ... – И той зареди проклятия против директора, надзирателите, против тая купчина от никаквици, които стоели със скръстени ръце, докато те се изтрепвали от работа за тях.

- Наистина, за това би могло много да се говори ... – каза Жак, който си спомни внезапно блудкавите изречения на певеца Лабасендр върху правата на работника и тиранията на капитала. Езикът на приятеля Жак тая сутрин бе развързан като краката му. Малко по малко красноречието му накара да замлъкнат всички бъбрения в кръчмата. Слушаха го. Шушнеха близо до него: „Много е хитро това хлапе; вижда се, че иде от Париж”. За да произведе по-силно впечатление, му липсваше само кънтящият глас на Лабасендр, а неговият беше пресипнал като на младо петле; едва възмъжал, в тоя глас детските меки звуци звучеха наред с преждевременните басови ноти и долитаха до него от много далече в тоя миг, сякаш изпращаше думите си нейде много високо над главата си. Скоро онова, което казваше, стана смътно, тъй неясно дори за самия него, че той говори отначало без да се разбира, после почувства като че нещо го обвива и клатушка, сякаш се бе впуснал подир мислите си в коша на балон, чието движение причиняваше болки в сърцето му и го замайваше съвършено.

... Някаква хладина по челото възвърна съзнанието му. Той седеше на брега на Лоара. Как се бе озовал тук до тоя моряк, който мокреше слепите му очи? Мъчително отворените му очи мигаха често на дневната светлина; отпосле той забеляза насреща си дима на фабриката, а съвсем близо – един рибар, прав в лодката си, издигаше платното и се готвеше за заминаване.

- Е, сега по-добре ли ти е? – попита моряшкият ученик, като усукваше кърпата си.

- Да, много добре съм, - отговори Жак, треперейки от студ, с тежка глава.

- Тогава да се качваме!

- Какво? – каза Жак много учуден.

- Е, да. Ще отидем в Нант. Не си ли спомняш, че нае лодката на този моряк преди малко, в кръчмата. Ето и Гаскон иде с храната.

- Храната?

- Дръж, приятелю, връщам ти останалите пари, - каза ковачът, носещ голяма кошница, от която стърчеха резени хляб и гърла на стъклета - ... Хайде, хоп! На път, момчета! Вятърът е добър. След един час ще бъдем в Нант; там съвсем ще излезем от релсите.

Тогава Жак си представи за миг много ясно онова, което щеше да прави, бездната, в която потъваше. Поиска му се да скокне в лодката на превозвача, привързана недалеч от тук, за да се върне в Ендре, но за това трябваше да напрегне волята си, а не можеше.

- Ела де! – му извика моряшкият ученик. - ... Ти си още малко бледничък, но като обядваш, ще се съвземеш.

Чиракът не се възпротиви, качи се в лодката заедно с другите. Сега му оставаха още три наполеона, достатъчни да си купи дрехи и един малък подарък за Зинаида. Тъй че пътуването му за Нант не ще бъде напразно. Впрочем, преминаването му от най-противоположните впечатления и от най-черната тъга към едно необяснимо задоволство беше последица на състоянието, в което се намираше.

Седнал сега с другите в дъното на лодката, той ядеше с удоволствие; охотата му бе възбудена от острия и солен морски ветрец, който караше лодката под ниското, истинско бретонско небе, навеждаше я настрана като птица, която пори водата с едното си крило ... Въжетата скърцаха, платното се издуваше изцяло и, при плясъка на вълните, двата бряга разгъваха крайбрежни и познати гледки, силуети на рибари, на перачки, на овчари, чиито овци по окосената трева приличаха отдалеч на големи буболечки. Жак виждаше всичките тия неща и свръхвъзбуденото му въображение извращаваше, украсяваше с поетически образи околните изгледи. Той си спомняше някои четива, морски приключения, разкази за далечни пътешествия, на които съседният моряк и срещаните големи параходи, които лодката избягваше на минаване, не бяха чужди. Защо в паметта му изпъкваше постоянно английската картинка от едно старо издание на Робинзон Крузо, което той имаше, когато беше съвсем малък? Върху жълтата и изтъркана страница Робинзон лежеше в голяма люлка, с чаша ракия в ръка, всред пияни моряци, всред остатъци от пир, а отдолу имаше надпис, който Жак помнеше от десет години: „И в една безпътна нощ забравих всичките си добри решения”. Може би защото в тоя миг се търкаляха празни стъклета в лодката, имаше разляно вино, хора, легнали всред остатъци от ядене. Жак не знаеше нищо положително. Но летежът на чайките, заблудени от вятъра и въртящи се около върха на платното, увеличаваха самоизмамата му за далечно пътуване: тъй като главата му беше високо, той не виждаше вече нищо друго, освен небето, парцали от сиви облаци, носещи се един след друг безспирно над главата му и бягащи с такава неуморна бързина, че започваше да му се вие свят.

Той промени положението си, възвърнат към действителния живот от песните на двамата си другари, които крещяха моряшки напеви: И кол, и въже! – И гуляй безкрай! Ах, да можеше да пее като тях! Но той знаеше само детски песнички, като Обувките ми са червени, и би се засрамил от такова невежество! После се почувства смутен от един насочен към него поглед. Прав срещу него, като плюеше от време на време в ръцете си, за да държи по-добре веслото, лодкарят го гледаше втренчено със светлите си очи, които изглеждаха безцветни върху потъмнялото му кафяво лице. Жак би искал да накара да замлъкне тоя презрителен поглед, който му казваше: „Не те е срам, лошо хлапе!” Но тия стари морски вълци, свикнали да дебнат бурята, да виждат приближаването й във вид на плъзгави сенки върху сините вълни, имаха здрави зеници, които нищо не може да накара да се наведат. За да приспи тая стеснителна наблюдателност, Жак поиска да принуди лодкаря да пие. Той му подаде една чаша, която трепереше в ръката му, и едно стъкле, от което упорито изливаше виното до последната капка: „Хайде, лодкарю, една чаша вино”.

Лодкарят направи знак, че не бе жаден.

- Остави намира тоя стар Ласкар, - каза много тихо моряшкият ученик на своя приятел, - не си ли спомняш, че не искаше да ни отведе ... Жена му едва го склони ... Той намира за неестествено дето имаш много пари.

О, та вие мислите, че Жак ще остави да го вземат за крадец! ... Ще узнаете, че той може да има толкова пари, колкото си иска. Достатъчно е да пише на ... За щастие той си спомня, че майка му бе забранила да споменава името й по повод тия сто франка, затова се задоволява да твърди, че тия пари са негови, че си ги е спестил, че ще си купи дрехи с тях, а също така и един малък подарък за Зи... Зи... Зинаида!

Той говореше, говореше ... Но никой не го слушаше. Гаскон и морякът спореха. Единият искаше да слезе в Шатней, едно голямо предградие на Нант, което се разстила край брега на реката, рухнало, фабрично и мрачно, със сайванти, редуващи се с кръчмички или почернели от дъжда и от пушека бедни градини. Другият искаше да продължават до Нант; и в разгорещяващия се спор те се заплашваха „да си разбият главите със стъклета, да разпорят коремите си с ножове, или просто да пробият главите си, за да видят какво има в тях”.

Смешното бе, че си казваха тия любезности, седнали съвсем близо един до друг, принудени да се държат за ръба на лодката, за да не паднат; защото вятърът беше силен и малката лодка браздеше реката с едното си ребро. За да изпълнят ужасните си заплашвания, би трябвало ръцете им да са свободни, да имат малко повече място. Но Жак не виждаше нещата така, вземаше ги много сериозно, напротив, и, отчаян от неочакваното несъгласие между двамата му другари, се опитваше да ги успокои, да ги помири.

- Мои приятели ... мои добри приятели ... моля ви се.

Сълзи се чуваха в гласа му, течеха от очите му по бузите му, обхванат бе от необикновена чувствителност, сякаш всичките му други впечатления се бяха стопили, слели се в безкрайно желание да плаче. Може би това се дължеше на многото вода около него. Най-после караницата утихна така внезапно, както беше почнала, след минаването покрай Шантей и последната му къща. Влизаха в Нант. Лодкарят сви платното и взе греблата, за да кара по-уверено лодката си в шумната навалица на пристанището.

Жак поиска да стане, за да се полюбува на гледката, но бе принуден да седне бързо, съвсем замаян. Той изпита същото тазсутрешно усещане за височина и клатушкане в празно пространство. Само че тоя път не загуби съзнание. Всичко се въртеше около него. Стари ваяни къщи с каменни балкони се смесваха с мачти на параходи, преследваха ги, поглъщаха ги, изчезваха самите те, заместени от широко опънати платна, от черни и димящи комини, от блестящи червени или тъмни корабни туловища. На носа на параходите, под предните мачти, бледи, отпуснати и загънати образи се качваха и слизаха при движението на вълните, а понякога, облени от вода, изглеждаха, че плачат от умора и мъка. Поне Жак си въобразяваше това. Между тия притиснати и грамадни крайбрежия, под това ниско небе, отнасящо погледа толкова по-далеч, колкото то му пречеше да се издигне, параходите му правеха впечатление на пленници, и написаните по страните им имена като че диреха слънцето, свободния простор, златните пристанища на презокеанските страни.

Тогава той си спомни за Маду, за неговите бягства в Марсилското пристанище, за особените му скривалища с дъното на корабните трюмове, между въглищата, стоките и вещите. Но тая мисъл прекоси само ума му, отиде си с виковете: „Вдигай!” на моряците, които теглеха въжетата, със скърцането на скрипците горе по мачтите, с ударите на чуковете в корабостроителниците.

Изведнъж Жак не е вече в лодката. Как стана това? От къде бе слязъл? В сънищата има такива празнини; а Жак преживява неспокоен сън. Двамата му другари и той се запътват по едно нескончаемо пристанище, край релсите на една железница; пристанището е задръстено от всевъзможни стоки, които товарят или разтоварват, затова на всяка крачка се срещат препятствия, мостчета за прекачване. Той се препъва в бали с памук, плъзга се върху купчини жито, удря се в ръбовете на сандъците, вдишва навсякъде, където минава, силните или блудкавите миризми на подправки, на кафе, на семена или масла. Той загубва другарите си, намира ги пак, загубва ги отново и внезапно се впуска в едно научно изложение върху маслодайните семена пред ефрейтора Манжен, който го гледа неспокойно и, смутен, дърпа малките си мустаци. Защото, чудно нещо: Жак вижда действията си, той се удвоява. В него има един Жак, който като че е луд – той вика, ръкомаха, върви накриво, казва и върши хиляди глупости, и друго разумно същество, но нямо, със запушена уста, безсилно, осъдено да присъства на унижението на другия, без да може да направи друго нещо, освен да гледа и да си спомня. Тоя втори Жак, трезв и съзнателен, заспива, обаче, понякога, и ето защо има такива големи прекъсвания в тоя буен дан: празнини, отсъствия, дупки, които паметта не може да запълни.

Представяте ли си смущението на разумния Жак, като вижда своя „двойник” да върви по улиците на Нант, с дълга лула в уста, препасан със съвсем нов моряшки пояс около късата си рубашка? Той би искал да му извика: „А бе, глупчо, ти не си никакъв моряк. Напразно си налапал лула, препасал си пояс, наложил си мушамената шапка на твоя моряшки ученик, напразно ходиш между двамата си другари, люлееш рамене и заекваш по нехранимайковски: „Много чорба за тъй малко месо, дявол да го вземе!” Приличаш, най-много, на дете от хор, което е пило вино от черковната стъкленица, с твоя зле привързан, много широк син колан и с все пак невинното си лице ... Гледай. Хората се обръщат и се смеят, когато минаваш”.

Но, неспособен да каже нещо, той може само да мисли това в себе си, и трябва да следва своя другар, друсан при всичките му зигзаци и прищевки. Той го придружава в едно голямо, много позлатено кафене, украсено с огледала, в които образите се отразяват, като че наклонени да паднат. Оня Жак, който още може да гледа, вижда насреща си, между хората, които влизат и излизат, една мръсна и мрачна дружина, а всред нея и неговия двойник, много бледен, мръсен, изцапан от калта, която пръскат около себе си тежките, неуверени стъпки. Един момък приближава до тримата нехранимайковци. Изпъждат ги навън, оставят ги на уличния студ. Сега те се скитат из града.

Какъв град! ... Колко е голям! ... Крайбрежия, все крайбрежия, оградени от стари къщи с железни балкони. Минават един мост, после втори и трети. Колко мостове, колко реки се кръстосват, разбъркват, влагат неуморното движение на вълните си във всичките смътни видения на това необуздано и безцелно скитане! Да тичаш така е тъй тъжно накрая, че Жак се озовава, разплакан с горещи сълзи, върху една малка тясна и плъзгава стълба, която слиза до черната вода на един канал и там потопява последните си стъпала. Тая вода е без вълнение и без течение, гъста, блещукаща и тежка, оцветена с боите на една бояджийница; тя пляска под лопатите на една голяма лодка недалеч от тук. Гаскон и морякът играят на пумпал на брега. Жак е отчаян. Не знае защо. Досадно му е. И после, тъй му е лошо! „... Дали да се удавя? ...” Той слиза едно стъпало, после друго. Ето го наравно с водата. Мисълта, че ще умре, го натъжава.

- Сбогом, мои приятели ..., - казва той разплакан. Но приятелите му са така плътно заети със своята игра, че не го чуват.

- Сбогом, мои клети приятели! ... Не ще ме видите вече ... Ще умра.

Клетите приятели, все тъй глухи, спорят върху един съмнителен удар. Какво нещастие, обаче, да умреш така, без да кажеш сбогом никому, без да се опитат да те задържат на края на пропастта! Защото тия чудовища ще го оставят наистина да се удави! Там горе те викат и се заплашват както сутринта. Говорят пак, че ще си разпорят коремите, че ще счупят главите си. Около тях се струпват хора. Идват стражари. Жак се изплашва, изкачва се пак по стълбата и офейква ... Ето го вече край една голяма корабостроителница. Някой минава край него, тича и се клатушка. Това е морякът, съвсем разгърден и без шапка, без вратовръзка, а голямата му яка е разкъсана на гърдите.

- А Гаскон къде е?

- В канала ... Блъснах го с глава и той се търкули там ... Така!

И морякът си отива много бързо, защото го гонят стражари. Мислите на Жак са се помрачили толкова, че той намира за почти естествено, дето морският ученик е удавил Гаскон., като че убийството беше последното стъпало на една злокобна стълба, върху която бе стъпил и която се спущаше в тъмнината. Но той би искал да се върне назад, да се осведоми за тоя нещастник.

Внезапно някой го повиква:

- Хей, Ацтек!

Това е Гаскон, без шапка, без вратовръзка, задъхан, слисан.

- Твоят моряк получи сметката си ... С един ритник се намери в канала, така! ... Полицията ме гони ... Бягам! ... Лека нощ! ...

Кой от двамата е убитият? Кой е убиецът? Жак не търси, не разбира; и кой знае как, ето ги и тримата пак събрани в една кръчма, където седят около една маса, пред една голяма паница с лучена чорба, в която изливат няколко литра вино.

Това те трябва да направят няколко пъти в разни кръчми, защото тезгясите и кривокраките маси се нижат една след друга в тоя замайващ сън, в който разсъдливият Жак почти се е отказал да следва другия. Редят се само влажни каменни настилки, мрачни изби, малки сводообразни врати, над които се люлеят скриптящи надписи, бъчви, пенливи чаши, висящи лозници. Всичко това потъмнява постепенно, докато мръсният нощен вертеп се осветява от забучени в стъклетата свещи. При това осветление пред него се мержелее някакво отвратително видение на негърки, обвити в тънък и прозрачен розов плат, на играещи жиг моряци под съпровода на арфисти в рединготи. Тук Жак, възбуден от музиката, прави хиляди лудории. Сега той се е качил на масата и играе един отживял танц, който един стар учител по танци на майка му го бе научил още когато беше дете.

И той играе надясно, играе наляво, докато масата се събаря, той се търкулва заедно с нея всред продънените дъски, при виковете и ужасния шум на счупените съдове.

Отпуснат върху една пейка, всред пуст, непознат площад, на който се издига църква, той още помни стъпките на В Монако играят надясно, играят наляво. Това е всичко, което остава от деня в неговата празна като джоба му глава ... Морякът? Заминал... Гаскон? Изчезнал ... Той е сам в тоя вечерен час, в който самотата се чувства с всичката й горчивина. Жълтият газ се запалва уединено с големи пламъци, които веднага се отразяват в реката и ручеите. Навсякъде се разстила тъмнината, като натрупана пепел върху още неясно осветеното огнище на деня. В тая тъмнина църквата потопява малко по малко своите очертания. Къщите нямат вече покриви, корабите нямат вече платна. Животът слиза до земята, на височината на падащите лъчи от няколко редки дюкяни.

След виковете, песните, сълзите, отчаянието и голямата радост, Жак достига вече до ужаса. Върху печалната страница на тъжната книга, която бе прочел през деня, бе написано: „Бездна!” А на последната: „Бездна и мрак!” ... Той не мърда вече няма дори сила да избяга, за да се отърве от тая изоставеност, от тая самота, която го ужасява, и би останал тук, проснат на тая пейка, както правят всички, в забрава, която не е сън, ако един добре познат вик не го бе изтръгнал от вцепенението му:

„Шапки! Шапки! Шапки!”

Той извиква: „Белизер е! ...”

Белизер е. Жак се мъчи да се изправи, да му обясни, че е „из ... из ... от релсите”; но не знае дали ще успее. Във всеки случай, той се обляга върху шапкаря, чиято походка съвпада тоя път с неговата, също тъй накуцваща, също тъй мъчителна, но поддържана поне от силна воля. Белизер го води, мъмри го кротко. Къде са те? Къде отиват? Ето осветените и пусти крайбрежия ... Една гара ... Добре, че има пейка, за да се излегне ...

Какво е това? Какво има? Какво искат от него? Събуждат го, разтърсват го. Блъскат го. Мъже му говорят много високо. Ръцете му са хванати в железни ръце. Китките му са вързани с въжета. И той няма дори смелостта да се съпротивява, защото сега сънят е по-силен от всичко. Той спи в нещо, което прилича на вагона. Спи след това в лодка, в която е много студено, в която хърка все пак, търкулнат на дъното, неспособен да помръдне. Събуждат го пак, носят го, дърпат го, тикат го. И какво облекчение изпитва той, когато, след тия безкрайни странствувания в замаяно, лунатично състояние, се простира върху сламата, дето току що са го търкулнали да спи, най-после, колкото си иска, запазен от светлината и шума чрез една врата, заключена с два грамадни, скърцащи кофара.