Алфред хичкок представя

- Аз съм съгласен - каза Боб.

- Тогава да тръгваме - подкани ги Пит. - Започнаха да ме побиват тръпки от това място. Колкото по-бързо се махнем, толкова по-спокоен ще бъда. Имам чувството, че някои ни наблюдава.

- То е от многото филми на ужасите, които гледаш - изкиска се Боб.

- Чакайте малко - каза Пит, когато момчетата помъкнаха вкаменелостта в тъмния хол. - Сигурен съм, че шумът, който чух, не е плод на въображението ми. Той дойде от съседната на кабинета стая.

1. - Естествено че си въобразяваш, но нищо не ни пречи да проверим, ако това ще те успокои - каза Боб. Обърнете на

2. - Не - възрази Пит и погледна недоверчиво към тъмната врата. - Ако там няма нищо, само ще си загубим времето. А ако наистина има нещо, не искам и да знам какво е то. Обърнете на стр. 84.

- Никой не знае - отвърна келнерът. – Навремето няколко момчета, по-големи от вас, тръгнаха след него в планината. Загубиха се и четири дни не могли да се оправят. Мисля, че е по-добре да го изчакате да се върне.

- Не можем да чакаме - каза Боб. - Един наш приятел е в беда и допускаме, че Стария Том знае къде е той. Трябва да говорим с него.

- Един единствен път води към планината, но той е много неравен.

- По дяволите - намеси се нервно Пит. - Ще вземем компас и ще бъдем внимателни. Какво би могло да ни обърка?

- Там е работата, че в тези планини не може да се разчита на компасите - уведоми го келнерът. - Не знам какво може да ви обърка, но неблагоразумие е да се говори така и да се предизвикват боговете.

- Какви богове? - попита Джупитер, изгарящ от любопитство.

- На всяка цена трябва да следвате пътя – добави келнерът. - Върху онези, които се отклоняват от него, често падат скални късове. Много ви моля, внимавайте!

- Повече от странно - изкоментира Джупитър, след като келнерът се отдалечи.

Извън Комина планините се извисяваха от пустинята като позлатени стени на замък. Стръмни и зловещи, те никак не подканяха да бъдат превзети.

- А сега да преразгледаме фактите и да вид дали можем да направим някакво заключение - каза Джупитър, докато изкачваха планинската пътека. - Първо, никой не знае къде живее Стария Том.

69
Второ, когато някои тръгне да го следи, той винаги му се измъква. Трето, ако Стария Том живее някъде близо до пътя, досега да сме видели някаква следа от присъствието му. Следователно можем да заключим, че той не живее близо до пътя. Така че трябва да си отваряме очите на четири за пътека, колкото и малка да е тя, която се отклонява от главния път.

Един час по-късно Пит викна възбудено:

- Хей, Джуп! Ела! Мисля, че я открих!

- Да, май наистина е това, което търсим - съгласи се Джупитър, наведен над тясна пътека, която се виеше между два огромни камъка вдясно от пътя.

Боб тръгна по страничната пътека, но скоро беше принуден да спре. Един голям трънлив храст му препречи пътя.

- И тази пътека е като всички останали, край които минахме - не води наникъде - каза Боб и се мъчеше да се освободи от тръните.

- Напротив - възрази Джупитър, като изучаваше храста. - Я виж, та той е изсъхнал и е затиснат с големи тежки камъни.

- На мен пък ми изглежда напълно нормален и жив! - извика Боб. - Я ми помогни да се измъкна от тук. Бодлите му са остри и причиняват болка!

- Хитро измислено препятствие - възхити се Джупитър след като освободи Боб от бодлите. - Но ако го отстраним с пръчки, ще разкрием тайната пътека на Стария Том, умело прикрита от пътя с параван от големи камъни и бодливи храсти.

Почервенели от възбуда, момчетата тръгнаха по пътеката. Тя почти веднага навлезе в процеп в планината. Студените стени се издигаха на съвсем малко разстояние от двете страни, но накрая се раздалечиха и момчетата се озоваха пред потънала в зеленина долчинка, заградена от всички страни с високи скали.

- Сега разбирам защо Стария Том не иска някой да знае къде живее - каза Боб. - Каква красота!

- И чудесно скривалище! Не се учудвам, че г-н Брустър е идвал тук - вметна Пит. - Погледнете, ей там са Танцуващите води.

Боб и Джупитър проследиха погледа на Пит и видяха малък, пенлив водопад, който се изливаше в една от отдалечените скали.

1. - Ей там май има пещера - каза Джупитър. - Може би Стария Том и г-н Брустър са в нея. Обърнете на стр. 58.

2. - Да бе, както и някоя мечка - обади се Пит. - Защо да не тръгнем по пътеката встрани от онази скала? Може да ни изведе някъде? Обърнете на стр. 113.

72
- Цялата тази история започна да ми писва - изръмжа Пит и тресна гневно телефонната слушалка. - Цели две седмици непрестанно звъним на полицията, а все още няма никакви резултати.

- Хайде да отидем при Шейди Зиндлър - каза Джупитър. - Прекалено дълго чакахме.

Офиса на адвоката обаче беше затворен, вътре телефона звънеше, но никой не го вдигаше.

- Тогава да посетим Клифърд в болницата. Може да се е пооправил и да е в състояние да говори с нас - предложи Боб.

- Съжалявам, изписан е преди една седмица - съобщи им дежурният лекар. - Аз също го търсих, но секретарката му ми каза, че е напуснал града.

- Тая работа хич не ми харесва - изропта Боб. – Я да отидем в къщата на Брустър.

- Стаите са празни - съобщи им Джупитер, който надничаше през един прозорец.

- А къщата е продадена - добави Боб и им посочи огромна табела на поляната. - Да поговорим с Мари, какво ще кажете? Тя може би ще ни каже нещо,

- Не съм я виждала от две седмици - изсъска хазяйката й. - Натовари багажа на колата си една нощ и изчезна. Оттогава не се е мяркала.

- Направо не знам какво да правим по-нататък - призна си Джупитър. - Май не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме, че някой ще се върне и ще разкаже какво се е случило.

Но те така и никога не разбраха.
КРАЙ

73
Момчетата се придвижиха бавно, много бавно. Поставиха лампите на пода и вдигнаха ръце. Джупитър се опита да прикрие страха, усмихна се и каза:

- Ние сме приятели на Арнолд Брустър и нямаме зли помисли.

Напрежението в стаята като че ли поспадна, а един от мъжете пристъпи напред и изгледа изпитателно момчетата:

- Брустър? - повтори той с мъка.

- Брустър! - потвърди Джупитър. - Приятел.

- Приятел? - погледна го с недоумение мъжът. После се обърна към останалите от групата и им каза нещо шепнешком. След няколко секунди те се споразумяха и направиха знак на момчетата да ги последват.

Тримата детективи скоро съвсем се объркаха за посоката, в която вървяха. Единствено сигурно беше чувството за едно безкрайно спускане. Колкото по-надолу слизаха, толкова по противен ставаше въздухът. Накрая влязоха в огромна пещера с множество бляскави сталактити и сталагмити и горящи факли. Дадоха им знак да спрат и около тях поставиха стража.

- Господи, на какво се натресохме - изстена Боб. - Безпокоя се, Джупитър. Кои са тези хора?

- Мисля, че сме открили Народа на ветровете.

- Искаш да кажеш те откриха нас! - обади се Пит. - Какво ли ще ни правят?

- Уместен въпрос, г-н Креншо.

Момчетата се обърнаха и видяха придружаван от няколко души старец, който се приближаваше към тях.

- Стария Том - ахна Джупитър. - Пит! Боб! Това е човекът, за когото ви казах.

- Не. Така ме наричат хората от града – уточни старият човек с горчивина в гласа. - За тях аз съм един никому ненужен старец, който няма място под слънцето. Но за моя народ аз съм Памир,

- Ние не ви мислим злото - побърза да го увери Джупитър.

- Може би - отвърна Памир, - но тайната е най-силното ни оръжие, а вие разкъсахте булото й. До сега всички други се проваляха, но вие успяхте и ни открихте. Може да унищожите света ни.

- Божичко, не бихме сторили това - възрази Боб.

- Възможно е да нямате такова намерение - отвърна тъжно старецът, - но така ще стане. Страхувам се, че не можем да рискуваме. Не можем да ви оставим да си тръгнете. Ще останете при нас до края на живота си. Ще ви бъде трудно, но след време ще приемете начина ни на живот и ще свикнете.

- Да останем тук? Завинаги? - извика Джупитър. - Не можем да направим това! Нашият живот е другаде.

- Не сме ви канили в нашия свят. Вие дойдохте въпреки предупрежденията - каза Памир. - Сега ще трябва да си платите.

Той махна с мършавата си ръка. Пазачите им ги хванаха здраво и отведоха в малка килия.

- Не искам да изживея остатъка от дните си в някаква си скала - роптаеше Пит, докато обикаляше нервно килията. - Джупитър, нима ти ще останеш да съзерцаваш цял живот тази гадна стена?

- Извинявай, но не те чух какво каза, бях се замислил - отвърна Джупитър и продължи да се вглежда в пукнатина в стената на килията. - Не усещате ли някаква противна миризма?

- Същата смрад, която се появи доста отдавна - каза Пит. - Аз вече свикнах с нея.

- Точно така - рече Джупитър. - Сигурно и те са свикнали с нея.

- Напротив - отвърна Джупитър. - Това може да се окаже най-важната миризма в живота ни. Сярата е един от елементите, който присъства при вулканична дейност. Когато се загрее, мирише на развалени яйца. Според мен ще има земетресение и ние сме в огромна опасност.

- Джуп, тези хора сигурно познават добре средата, в която живеят. Нима допускаш, че като усетят тази миризма, няма да разберат, че предстои земетресение? - попита Боб,

- Те може да са свикнали с нея и да не я усещат - отвърна Джуп. - Но не е само това. Когато ни вкараха в тази килия, стената не беше пропукана, а сега има пукнатина от пода до тавана.

- Трябва да се измъкнем оттук - заяви Боб. - Не искам да бъда под земята по време на земетресение!

Точно в този момент се разкрещяха познати гласове:

- Не можете да направите това! Член съм на адвокатската колегия! Аз съм важна личност! Пуснете ме!

После, за най-голяма изненада на момчетата, Шейди Зиндлър беше хвърлен в килията и вратата се затръшна зад него.

Той седеше зад масивно бюро, подпрял с ръце посребрената си глава. Когато Тримата детективи влязоха, той вдигна очи и ги погледна.

- А, вие ли сте, момчета? Радвам се да ви видя - каза той.

- Обзалагам се, че си ти - отвърна Боб.

- Знаех си, че няма да разберете - въздъхна Шейди.

- Какво има тук за разбиране? - избухна Боб. - Ти си откраднал вкаменелостта и ние си я искаме обратно.

- Не я откраднах аз - възрази уморено Шейди. - Вярно, бях там, но не я взех.

- Защо тогава си бил там? - притисна го Джупитър.

- Отговорностите ми не свършват с комата на Клифърд. Мой дълг е да защитавам интересите му, след като той не е в състояние да го прави сам.

- Вие не знаете, но известно време ние подозирахме Мартин Ишняк. Клифърд е убеден, че Мартин възнамерява да убие чичо му, да се ожени за Мари и да предяви претенции за имуществото на Арнолд. Мислехме си, че правим добро на Арнолд, като го поставяме под опеката на Клифърд. За съжаление не си давахме сметка за непоколебимостта на Мартин и затова сега Клифърд е на крачка от смъртта.

След като Клифърд беше ударен поставих Мартин под наблюдение.

Той открадна вкаменелостта. Отидох там твърде късно, за да го спра.

- Наистина имаше отпечатъци от стъпки на двама души - призна Джупитър. - Но снимката е твоя!

77
- Аз съм невинен - настояваше Шейди. – Мартин е намерил начин да се измъква от глупавите ви уловки. Не можете да хванете в капан един индианец. Само някой невинен като мен може до ви стане жертва.

- Тогава защо избяга? - попита Джупитър.

- Влизането с взлом не ми е в стила – отвърна сухо адвокатът. Трябваше да спра, но се паникьосах. Простете ми.

Току що научих от човека, който следеше Мартин, че индианецът и Мари се канят да напуснат града. Вероятно ще отидат в Комина, родното място на Мартин, и ще вземат вкаменелостта със себе си.

- Комина! Брустър каза, че отива там – извика Боб.

- Ако Мартин знае това, той може би възнамерява да убие стария човек - заяви Шейди.

Телефонът звънна преди момчетата да успеят да кажат нещо и Шейди побърза да вдигне слушалката.

- Той се е събудил? - повтори бавно Шейди. - Казал ли е нещо? Ще се опитам да отида там. - Адвокатът се обърна към момчетата и им съобщи - Клифърд е излязъл от комата.

- Хайде да отидем да го видим - предложи Пит. – Той може да ни каже кой го е ударил и тогава ще решим какво да правим по-нататък.

Обърнете на стр. 23.

78
Момчетата скриха колелата си сред високите буренаци, които ограждаха приюта „Блажени часове”. После бавно започнаха да обикалят около сградата и да надничат през мръсните прозорци. Стаите бяха малки и неприветливи, а боядисаните в отвратителен зелен цвят стени - олющени. Хората в тях седяха отпуснати и унили, повечето от тях не помръдваха.

- Какво им има на тези хора? Защо са натикани така бездушно в това ужасно място? - прошепна Пит.

- Трябва да намерим г-н Брустър - припомни им Джупитър. - Може би той ще ни каже какво става тук.

- Ето го - каза шепнешком Боб.

Трите момчета внимателно надникнаха в следващия прозорец, който беше леко отворен, и видяха Арнолд Брустър. Той гледаше към един дебел плешив мъж, който му подаваше малка чашка.

- Хайде, дърто. Вземи си лекарството. След малко ще се почувстваш по-добре.

- По-добре ли? Глупости! Най-многото да се вдървя като всички тези злочестници.

- Твоя воля - каза мъжът. - Но знай, че няма да ядеш, докато не го вземеш.

Той затвори вратата и момчетата чуха щракването на ключалката.

Джупитър. извика тихо през открехнатия прозорец и Брустър се обърна. Спусна се към тях и извика:

- Благодаря на Господа, че дойдохте! Трябва да ми помогнете да се измъкна оттук!

Момчетата започнаха да бутат с все сила изкорубения прозорец и най-после успяха да го повдигнат леко нагоре. Той обаче заяде и не помръдна повече.

- Защото Клифърд иска да сложи ръка на парите ми. Успя да убеди съдията, че съм невменяем, така че аз и имуществото ми бяхме поставени под негов надзор. Няма да ме освободи оттук, докато не направя това, което той иска, а аз никога няма да се съглася. Сърцето му е студено като лед. Абсолютно безчувствен е. На мен нищо ми няма. Не съм луд и имам право да влагам парите си там, където смятам за уместно.

- Какво искате да направим за вас? - попита Джупитър.

- Да ме измъкнете от тук. Ако не можете, в неделя отидете в къщата ми. В момента Клифърд разпродава всичко, дяволите да го вземат!

- Сега не мога да ви кажа защо, но трябва да намерите Танцуващия динозавър и да го пазите, докато се измъкна оттук. Той беше на бюрото ми, когато те дойдоха да ме приберат. Не трябва да попада там, където не му е мястото.

80
- Какво е Танцуващ динозавър? - попита Пит - И защо той е толкова ценен?

- Това е едно парче скала, дълга около 70 см, с вкаменен динозавър - отговори Брустър. - Той ще покаже...

Преди старецът да довърши се чу шум от превъртане на ключ.

- Бързо! Махайте се преди да са ви видели! - подкани ги възрастният човек. - Моля ви, направете каквото можете за мен!

Момчетата се откъснаха от прозореца и допълзяха до колелата си. Докато караха бавно по старото крайбрежно шосе, Боб каза:

- На мен наистина ми се видя добре. Просто не разбирам с какво е чак толкова важна тази вкаменелост, но щом той казва, значи е така. Какво трябва да направим, Джуп?

1. - Според мен тези хора бяха дрогирани - отбеляза Джупитър. - Мисля, че е редно да отидем при властите. Обърнете на стр. 14.

2. - Те никога не биха ни повярвали – възпротиви се Пит. - Не е ли по-добре да направим това, което ни помоли г-н Брустър - да отидем на търга и да потърсим вкаменелостта? Обърнете на стр. 50.

3. - Защо не поговорим с баща ми? – предложи Боб. - Той би трябвало да знае какво да направим. Обърнете на стр. 56.

81
Вече се беше стъмнило, когато момчетата видяха светлините на Комина. Поставяйки с мъка единият крак пред другия, Джупитър каза:

- Наистина се радвам, че се върнахме. Едва ли щях да издържа до Танцуващите води. Единственото ми желание в момента е да си взема горещ душ и да похапна. После може да поговорим с Шейди и да го помолим да ни закара с колата там утре сутринта.

Само че когато момчетата влязоха във фоайето на хотела, администраторът ги поздрави и им връчи един плик.

- Какво е това? - попита Джупитър и извади от него хотелска сметка за 173.47 долара.

- Вашият спътник г-н Зиндлър напусна днес следобед. Той каза, че ви придружава по молба на баща ви и че вие ще поемете всичките разноски, включително и неговите разходи за стаята, бара и ресторанта, с кредитната карта на баща ви. Така е, нали?

Тъй като нямаха желание да признават пред близките си, че адвокатът ги е измамил, момчетата се договориха с хотелската управа и следващата седмица работиха в кухнята, за да изплатят дълга си.

- Е, какво пък - каза Джупитър мрачно, като разглеждаше подпухналите си от водата ръце, докато пътуваха в автобуса обратно за Роки Бийч. Сега поне знаем откъде е дошъл прякорът му Сенчестия.
КРАЙ

82
Момчетата откриха едно кафене, от което се виждаше полицейския участък и зачакаха. Внезапно Пит извика:

- Идват!

- Вижте, Мари плаче, а Мартин е с белезници! - възкликна Боб. - Хайде да отидем там. Може би ще успеем с нещо да помогнем!

Когато момчетата влязоха, в полицейското управление цареше истински безпорядък. Клифърд крещеше, Мари плачеше, Шейди обясняваше нещо разпалено, а младият лейтенант се опитваше да ги надвика, за да го чуят.

Накрая всички бяха вкарани в стаята, която служеше за градски съд на Роки бийч. Висок мъж влезе важно и зае мястото си на съдия.

- Мари Брустър - рече съдията - вие сте обвинена, че сте ударили Клифърд Брустър умишлено и злонамерено сутринта на 30 септември. Как ще се зашитите пред съда?

- Аз съм невинна - отговори тихо Мари. – Никога не съм докосвала Клифърд и той го знае!

- Мартин Ишняк, вие сте обвинен в кражба на вкаменелост, която принадлежи на Арнолд Брустър. Как ще се защитите пред съда?

Мартин мълчеше и отказваше да отговори.

- Мартин, кажи нещо - умоляваше го Мари. Мартин обаче не каза нищо.

- Вие ще бъдете върнат временно в затвора до назначаване на дата за процеса - обяви съдията. Той стана и излезе, а Мари и Мартин бяха отведени от стаята.

1. - Е, това е - въздъхна Боб. - Единственото, което ни остава да правим, е да чакаме и да видим какво ще стане. Обърнете на стр. 120.

2. - Има нещо гнило в цялата тази работа – промърмори Джупитър. - Я да видим дали няма да можем да поговорим с Мари. Обърнете на стр. 46.

84
- В тази къща няма никой освен нас - каза Боб - Да вървим. Вече е късно и майка ми ще лудне. Хайде да връщаме тази вкаменелост в Бюрото преди на мен да започнат да ми се причуват разни неща

Пит хвърли последен поглед на тъмната врата и се присъедини към приятелите си, които едва мъкнеха тежкия предмет извън къщата.

- Никой друг освен нас, а? - прошепна Пит. – Как тогава външната врата се е отворила?

- Може изобщо да не е била заключена и просто в един момент да се е отворила - каза Боб. - Не сме я проверявали. По дяволите, по-бързо, веднъж само да се измъкнем оттук.

Прекратиха спора и след като поставиха внимателно обемистата вкаменелост в кошницата на Джупитер, натиснаха до дупка педалите.

- Може само така да ни се е сторило - започна да разсъждава на глас Пит, след като пристигнаха невредими в Бюрото. - Подозирам, че не е имало никой.

1. - Сигурно си прав - съгласи се Джупитър, - но ще съм по-спокоен, ако сложим няколко капана тук, просто за да сме сигурни. Ако тази вкаменелост наистина е ценна, не трябва да поемаме никакви рискове. Обърнете на стр. 110.

2. - Джупитър, уморен съм, пък и трябва да прибирам - каза Боб. - Всичко ще е наред. Ще се видим утре сутринта. Обърнете на стр. 25.

- Добре, че линейката е пристигнала толкова бързо - въздъхна Боб, докато затваряше телефона. – От болницата казаха, че Клифърд е изпаднал в кома и състоянието му е критично. Ударът е бил нанесен с вкаменена кост от крак!

- Никога не съм допускал, че г-н Брустър наистина е способен да удари Клифърд по главата – каза Пит. - Винаги съм си мислил, че той само си приказва.

- Не сме сигурни, че го е направил - обади се Джупитър.

- Признай, че положението никак не е розово - намеси се Боб. - Той изчезна преди да пристигне полицията. Всички останали бяха още там и разказаха за кавгата и за заплахата на г-н Брустър. Така че съвсем нормално е той да бъде главният заподозрян.

- Да, но абсолютно никой не е видял с очите си какво точно е станало - подчерта Джуп.

- Дори и г-н Зиндлър - отбеляза Пит и се изсмя. - Той си е счупил очилата. Каза, че ги изпуснал на стълбите. Как ли изглежда без тях?

- Много интересен случай - започна да разсъждава на глас Джупитър. - Направи ли ви впечатление, че никой няма непоклатимо алиби? Всеки е тръгнал в различна посока след като се разделил с г-н Брустър. Единственото, което знаем със сигурност е, че и той е напуснал кабинета си. Полицията е категорична - окървавената кост от крак в кабинета не доказва, че г-н Брустър е бил човекът, който я е използвал.

- Обажда се Арнолд Брустър - чу се глас през високоговорителя, който момчетата бяха скалъпили с подръчни материали. - Искам да знаете, че аз убих Клифърд.

- Убил? Но, г-н Брустър...

- Не аз го направих, но никой няма да ми повярва. Отивам в Комина, при Народа на ветровете и Танцуващите води. Там ще бъда в безопасност. Благодаря ви, че се опитахте да ми помогнете.

Преди Боб да успее да отговори, връзката беше прекъсната.

- Това е ужасно! - извика Боб. - Трябва да направим нещо!

1. - Налага се понаучим нещичко за Народа на ветровете. Не можем да направим нищо, ако не знаем кои са те - заяви Джупитър с тон, който не търпеше възражения. Обърнете на стр. 61.

2. - Добре - съгласи се Боб, - но първо трябва Да се уверим, че Танцуващият динозавър си е на мястото. В крайна сметка г-н Брустър изрично ни помоли да го пазим. Сигурен съм, че той все още е в къщата му. Обърнете на стр. 10.