Алтай – Хималаите Николай Рьорих

Под шиите на конете звънят нанизи от звънци. Поклащат се червени пискюли под юздата. Също така са гърмели тук великите орди.

Три гълъба отдавна летят с нас. Откъде може да са се взели в пустинята? Те са вестители, заведоха ни до забележително място, стар почитан мазар и джамия. Тук, сред пустинята, живеят хиляди гълъби, опазени от преданието, че който убие гълъб от този мазар, непременно ще загине.

Всеки пътник им хвърля натрошена царевица. Това свято място е много почитано. Странна изненада лъха от тези несметни ята гълъби. Това е неочакваният Сан Марко. Тези гълъби са пътеводители. Те показват пътя на пътниците през пустинята. Разказват, че: „Един китаец убил и изял такъв гълъб и незабавно умрял."

Денят завърши със златна степ, осеяна с пясъчни хълмове с вид на кургани. Това е началото на Хотанския оазис. Прилича на Южна Украйна. Вечерта донесе огорчение - загина Амдонг. Планинското лхаско куче не издържа жегата на пустинята. Жалко, Амдонг така приличаше на финските лайки; беше такъв пухкав и пъргав. Остана черният Тумбал. Свиреп и плашещ населението. За да не изгубим и този пазач, утре ще го понесат в паланкин.

14 октомври

От Зава до Хотан целият път върви през оазис. Едно след друго селища, малки пазари и градини. Събират царевицата и житото. Биковете, магаретата и конете вършат всякаква домашна работа. Отново са закрити лицата на жените. Носят малки болярски шапчици и бяло покривало като на византийските миниатюри. Постепенно и незабелязано навлизаме в тържищата на самия Хотан. Малко е останало от древния град. Хотан се е славел с нефрит, килими, пеене. От всичко това нищо не е останало. Килимите са модернизирани; изделията от нефрит - груби; пеенето е останало само във вид на несложни мюсюлмански песни под съпровода на много дълга двуструнна китара. Останало е производството на коприна, памук, царевица и сушени плодове. Останали са мръсните тесни пазари и прашните глухи улички с глинени къщички.

Древният Хотан е бил на 10 мили оттук, там, където сега е село Ядкан. Както често се случва, старите будистки места са застроени с мазари и джамии. Притокът на древни предмети от Ядкан почти е прекратен.

Стоим засега в прашния квадрат на градината в центъра на града. Опитваме се да извоюваме извънградска къща. Това съвсем не е лесно, защото очевидно ни се противопоставят нечии малко разбираеми за нас противоположни интереси. Китайските власти отначало се държат прилично. Предоставят ни почетен караул, стража от войници и бекове. Но се осведомяват дълго ли ще живеем тук. Посещения при даотая, амбана и военния губернатор. Навсякъде чай и чинийки с прости сладкиши. Без забавяне идват ответните визити. Военният губернатор има зелена карета с лилава обшивка. На даотая каретата е с два коня, като всеки кон си има отделна дъга. Впрягът изцяло прилича на руските.

Следва закуска при даотая - продължава от 2 до 6 часа, повече от 40 блюда. Грамофонът гърми китайски легенди и песни. Разбира се, сложният ритъм и разнообразието на инструментите слабо се долавя от пукащите плочи, Към края на закуската старият чиновник от местната канцелария се напи и плачливо мърмореше нещо, което би трябвало да е смешно.

Местният търговец ни предлага: „Вместо да наемате слуги, купете си дузина жени за цял живот. Цената на една добра и хубава жена е тридесет рупии." Но ние нямаме намерение да купуваме жени, макар че изслушваме всичко сериозно, защото сме привикнали на нищо да не се учудваме. Въпреки че е допустимо да се удивиш на продажбата на хора.

Започна се! Прикрепеният към нас Керим-бек се оказа негодник. Амбанът, тъпо усмихвайки се, ни обяснява: „Вкъщи може да се рисуват картини, а извън къщи - не бива." Питаме за причините; той отново се усмихва още по-тъпо и повтаря същото. Молим го писмено да потвърди заявлението си, но той рязко ни отказва. Посочваме, че експедицията е изпратена именно с художествена цел и че в паспорта ни това е отбелязано. Амбанът се усмихва три пъти по-глупаво и повтаря необоснованата си забрана.

Най-яркото петно от пристигането ни в Хотан беше влизането на Тумбал, носен в паланкин. Ладакците внесоха „негово рунтаво величество" на пазара с гръмки песни. Черното същество се беше настанило удобно и седеше много важно. Тълпата се втурна към паланкина, но тозчас се разбяга из пазара с вопли: „Руска мечка!" Всички власти, идващи при нас, смятаха за свой дълг да се осведомят за страшния звяр. А военният губернатор, желаещ да разгледа нашето тибетско животно, за по-сигурно даже хвана Юрий за ръка. Отлични пазачи са тези тибетски вълкодави.

24 октомври

Прибираме се вечерта вкъщи от гости при даотая. Враните коне от „почетния ескорт" се плашат и тревожат нашите коне. Вишките с гонгове при конфуцианския храм мълчаливо стърчат под луната. Те мълчаха през цялото време.

Пътят отива на север. Право напред, ниско над хоризонта, ярко свети Голямата мечка.

VII ХОТАН

(1925-1926)

Нашите верни ладакци се готвеха да пътуват с нас по най-далечни краища. В Хотан те някак си бързо се омърлушиха. Обикаляха пазарите, оплакваха се, че ги дърпат за плитките, оплакваха се от китайските власти. Уверяваха, че китайският даотай ще ги бие. Говореше се, че самият даотай е убил човек. Накрая дойде цялата шаечна дружина ладакци, усмихваха се, тъпчейки на място, притеснено се бутаха един в друг, повтаряха какви добри юм-кушо (госпожа) и яб-кушо (голям господин) сме и накрая със сълзи ни помолиха да ги пуснем. Намекваха, че ако веднага продължим по-нататък, ще останат, но да се живее в Хотан е невъзможно. Много трогателно си отидоха, бързайки през снежните превали. В началото на ноември те вече бяха задържани на Санджу, където пътят стана непроходим. Тогава оценихме съвета да тръгнем колкото може по-рано, защото именно сред преминаването ни започна силна виелица и студ.

Не обърнахме особено внимание на намеците на ладакците за невъзможността да се живее в Хотан, но скоро започнахме да се убеждаваме, че нашите прости приятели, храбро вървели през всичките скелети на Каракорум, не напразно се измъчваха в Хотан.

Започна се с най-странни симптоми. Не само че не искаха да ни дадат подходящ дом, но ни уверяваха, че сме длъжни да се настаним на пазара, където за даотая ще е по-удобно да ни наблюдава. Когато сами си намерихме подходящ дом извън града, изникнаха доста препятствия, които трябваше безстрашно сами да преодоляваме. Нашият доброжелател Худай Берди-бай и афганският аксакал ни помогнаха много за получаването на къщата, но амбанът разреши да сключим договор само за месец. С това ни даде да разберем, че сме неудобни наематели, но и да отпътуваме не ни позволи. Не ни даде разрешение за рисуване на етюди. Прикрепен бе да ни наглежда отвратителен бек. Накрая пристигна новият амбан и нещата се усложниха.

Детето на даотая се разболя. Помолиха Е. И. да дойде и да помогне. Лечението мина успешно и всичките трима управници дойдоха уж да ни благодарят, но се държаха възмутително. Кикотеха се, размахваха ръце, плюеха, заявиха, че паспортът ни изобщо е невалиден. Предложиха за издаването на такъв паспорт да бъде порицан господин Чен Ло (китайският посланик в Париж). Всичко придоби наистина безобразен характер. Но това бяха само цветчетата - плодовете се показаха на следващия ден.

Дойде амбанът и заяви, че е получена телеграма от Урумчи, от губернатора на областта, с изискване да се отпрати нашата експедиция, и то непременно през Санджу, тоест през затворения през зимата снежен проход.

Разбира се, ние вече бяхме привикнали към лицемерието на властите в Хотан и не се съмнявахме, че никаква телеграма няма и цялата история е фалшива. Впрочем, прибави страшният амбан, ако лично се помолим на господин даотая, може би той ще се омилостиви. Трябва да кажем, че властите не пуснаха да замине нито една наша телеграма и ние трябваше да намерим възможност по обиколни пътища да изпратим телеграми в Ню Йорк, Пекин и Париж чрез консулството в Кашгар. Освен това амбанът заяви, че властите имат право изобщо да изземат всички мои принадлежности за рисуване.

На следващия ден даотаят смени гнева с милост и заради излекуването на сина му от Е. И. съобщи, че няма да ни изпраща към Санджу. Но милостта заради излекуването на сина му скоро се изпари и властите започнаха да ни заплашват с обиск. Накрая на 29 декември обискът беше извършен. Оръжието ни - три пушки и три револвера, беше запечатано и откарано. Казаха ни, че можем да го получим обратно в Кашгар. Разрешителното за право на носене на оръжие от британските власти не беше взето под внимание. Когато внесоха огромния сандък за пренасяне на оръжие, даже китайците отстъпиха назад, шепнейки: „Ковчег". Е. И. добави: „Това е ковчег за подобни властници." Струваше ни се, че цялата изобретателност за притеснения вече е изразходвана, но невежеството им подсказа още една „игра". Съобщиха ни, че нашите американски хартии не интересуват властите и ни поискаха руски довоенен паспорт. Съвсем случайно се оказа, че носим със себе си стария паспорт и патента на шведския командор*.

„Зубрите" прекопираха и едното, и другото, и сякаш ги изпратиха нанякъде.

Изискването за царски паспорт девет години след руската революция ни показа, че властите в Хотан са не само недобронамерени, но и безкрайно невежи, и да оставаме тук би било вече опасно. Мечтаем незабавно да отпътуваме за Кашгар и Урумчи, за да намерим по-разумна власт. Приятели мои, ако искате да изпитате своето хладнокръвие и търпение, идете в град Хотан. Тук даотаят Ма и амбанът Чжан Фу ще ви запознаят с цялата изобретателност на средновековието. Преди заминаването си чухме пазарска мълва, че даотая го очаква голяма неприятност. Приказва се, че получил длъжността даотай от управителя на областта за собственоръчното убийство на военния губернатор на Кашгар миналата година; междувременно бе изяснява, че убийството не е било извършено само от него, но и от войници. Сега можем да си помислим, че всички убийци ги правят даотай.

Подробностите от убийството са средновековни.

Победеният бил разпънат и след два дена разпятие сегашният управник на Хотан в упор стрелял в него, така че кръв опръскала победителя; заедно с него стреляли и войниците му. (Главата на победения изложили на пазара.) Пиша с болка за китайците. Представям си как добрите китайци ще се изчервят заради своите съвременници. Да си спомним разказите на Свен Гедин, как китайските власти търсили в сандъците му руски войници. Как филхнер бил задължен от амбана да подпише документ, че няма намерение да граби. Как е бедствал в Хотан Пржевалски. Как Козлов бил принуден да влезе в двора на амбана с 20 казаци и тогава беззаконието замлъкнало. Тъжно е да съзнаваш и виждаш, че новият строй на държавата не е изменил мрачното средновековие. Нека амбанът се справя със своя нос без помощта на кърпа - не е в това работата, но нека амбанът поне нещичко да знае.

При огледа на вещите амбанът много пъти припомни, че на манджурската граница руснаците са му счупили чайника; цялата му дребнава злопаметност се съдържаше в това съобщение; и още едно тежко престъпление извършили руснаците: можете ли да си представите, те ваксинирали против шарка жената на даотая в Аксу! Това „кощунство" се разказва с негодувание. При огледа възмутената Е. И. каза на амбана, заповядал да отворят сандъчето с нейните принадлежности: „Виж, амбане, ето корсета ми." По такъв начин бе отмъстена жената на даотая от Аксу. Нашият китаец е възмутен и потресен. Пред неговите очи неговите, на китайския офицер и дипломат, записан в книгите - пред неговите очи ни взеха и откараха оръжието. Лишиха експедицията от средства за защита. Той каза: „Това е работа на разбойници." Дойдоха местните мюсюлмани да ни съветват и предупреждават, и се постараха да изкажат съчувствието си.

Можете да си представите колко много им се налага да изтърпяват тези тихи хора, забравени и обезличени. И колко им е трудно на китайските студенти и младежите, които са така чувствителни към гримасите на произвола.

Трябва да успеем да тръгнем. Трябва да отпътуваме въпреки студовете. Камилите са готови. Стар китаец шепне: „Наредете на войниците от конвоя, ако имат пушки, да вървят отпред, а не зад вас - китайците стрелят в гръб." Знамето на експедицията е готово. То ще бъде отпред. Сун го уши, червено с жълто и черен надпис: „Ло, американски художествен офицер."

Амбанът нищичко не знае за изкуството. Бекът е от монголски произход и почтително го поучава със следната старинна легенда: „В старо време в Куча живял знаменит художник. Веднъж той занесъл в заложната къща своя картина, изобразяваща зелка и пеперуда, и поискал за нея 3000 сара (т. е. 2700 американски долара). Момчето, заместващо стопанина, му дало исканата сума. Дошъл стопанинът. Разгневил се, че за зелка и пеперуда могат да се дадат толкова пари. Изгонил момчето и решил, че парите са изгубени. Настъпила зимата и художникът донесъл парите в уговорения срок и поискал картината си обратно. Щом донесли картината, стопанинът с ужас видял, че пеперудата е изчезнала. Художникът държал да получи картината си в същия вид. Стопанинът се видял в безизходица. Художникът го посъветвал: „Ти несправедливо изгони момчето, сега само то може да ти помогне." Стопанинът извикал момчето. То поставило картината за три дни до огъня и пеперудата отново се появила. И казало момчето: „Ти не призна художника, но той е толкова съвършен, че на рисунките му са изобразени всички закони на природата. Пеперудите се появяват в топлото лятно време. През зимата те изчезват. Същото става и на картината. Само топлината на огъня възроди пеперудата за живот през зимата. Толкова е оьвършен този художник." И стопанинът се засрамил, приел момчето и го наградил богато за неговата мъдрост." Така бекьт поучаваше амбана. Но още Буда е казал в сутрите: „Най-голямото престъпление е невежеството."

Сред мюсюлманите достигнаха вести, че французите са разрушили Дамаск и за грабежите на френските офицери. Мюсюлманите се възмутиха: „Явно франция е решила да скъса с мюсюлманския свят. Именно чрез разрушаването и ограбването на нашите светини е най-лесно да се затвърди завинаги този разрив."

В Париж не могат и да си представят колко бързо долитат в глъбините на Азия птиците-вестители. Между другото ходът на мюсюлманската мисъл заслужава голямо внимание. Тези дни един мюсюлманин ни питаше защо Мунтазар, Месия, Майтрея са все със същата буква „М"? Не е ли това едно и също явление? Питаха ни също и за будизма. С внимание слушаха за това, че Буда също е човек, но велик с висшето си знание; за това, че Буда е почитал жената; за това, че самият Буда е предсказал идването на Майтрея чрез основния признак - Общината. Тези дни идваха калмици от Карашар. Дойдоха да се поклонят на будистките предмети, които са при нас. Калмиците знаят, че оттук е минал Буда, отивайки на север. Интересно е да се отбележи, че сър Чарлз Бел в последната си книга за Тибет посочва, че Буда може да е от монголоиден произход. Непал е населен с монголоиди и родът Шакя може би е от тях. Така става много интересно насочването на Буда към север. Всички знаци, всички останки трябва да се прегледат отново. Гигантското изображение на Майтрея на скалата около Маулбек е описвано и споменавано много пъти. Не ни е дошло наум, че цялата огромна скала трябва да се изследва от всички страни. Но чак в Хотан разбрахме съвсем случайно за китайския надпис на обратната страна на скалата. Беше безкрайно жалко, че изпуснахме тази възможност, защото с нас имаше и китаец. И при това какво означава този неочакван език? Може да се очаква санскрит, тибетски, пали, даже и монголски! Но защо китайска ръка е писала на скалата на Майтрея? Подхождайте към паметниците винаги като за първи път.

Древностите в Хотан действително са на привършване. Почни нищо не донесоха за два месеца, освен две-три счупени парчета и десетина фалшиви вещи. Само дето занаятът на иманярите се изроди. И в разказите се повтарят стари съобщения, вече описани от Орел Стейн. Ядкан, тоест мястото на стария Хотан, действително е заселено с мирни сарти и е покрито с мюсюлмански гробища. Също както италианските антиквари разказват анекдотите за Боде, така и тук вече механично разказват за сър Маршал или за Орел Стейн. В домашния бит не са се съхранили старинни предмети. Животът е застинал, както става пред вълна от нови съзидания.

Кой знае защо, Хотан все пак се смята за търговския център на Китайски Туркестан. Не виждаме нерва на тази търговия. Живеем на голям път, разклоняващ се към Аксу, Куча и Дунхуан - в провинцията Гансу, във вътрешността на Китай. Но рядко звънят звънчетата на камилите. Почти не се чуват викове по магарета. По този начин не се вършат търговски дейности и няма търговски успехи. Килимарството е много западнало - безжизнено имитаторство. Самите хотански изделия съвсем са се изродили. Търговията с нефрит е преустановена. И още една особеност, посочена от древните автори, е изчезнала. Изчезнало е пеенето, заменено от неистови провиквания. В сравнение с такова пеене пеенето на ладакците е пълно и с ритъм, и със свежест, Щом хората престават да пеят, значи са много потиснати.

Чудно е, като помислим, че това е същият Хотан, на който фасиен през IV век от нашата ера е посветил възторжен отзив: „Тази страна щастливо благоденства. Народът е богат. Всички са будисти и намират радост в музикат та, Тук има повече от десет хиляди общинници и почти всички принадлежат към Махаяна. Всички те живеят м се хранят от обществените хамбари. Селищата са разположени на голямо пространство и пред вратата на всеки дом е въздигната неголяма пагода (субурган). Много са гостоприемни и снабдяват госта с всичко необходимо. Управителят на страната ни настани в Гомати, принадлежащ към Махаяна. Когато ударят гонга, всички свещенослужители се събират на трапезата. Всички сядат по определен ред и пазят мълчание, не тракат със съдовете... Част от нас тръгнаха към Кашгар..."

Докъде може да се измени действителността! Очевидно съвременен Хотан изобщо не може да се сравни с това, което е бил. Така както съвременният Апиев път или пътят към Остия не водят към истинския римски Рим.

Жалко, че фасиен не е пътувал по-нататък от Кашгар към сегашния Руски Туркестан. Защото там навсякъде и даже в Персия има следи от будизма, още съвсем неизследвани. А Бухара не е нищо друго освен вихара, изопаченото название на будистки манастир. Юрий разкри удачно тази филологическа трансформация в Париж и Пелио напълно се съгласи с него. Памир, Афганистан, Персия - навсякъде' следи от този разцвет на културата, когато, както казват хрониките: „Изкуството беше несравнимо и произведенията на творчеството и книгата бяха най-добрият подарък. "

Сун сънувал сън. Ние тримата - аз, Е. И. и Юрий посичаме със саби Ян-дуту. Сун дотича, разказва и се смее: „Много хубав сън, сега цялата победа ще бъде ваша, а за дуту ще стане лошо." Цай Хан-чен превежда този сън и също широко се усмихва от удоволствие, че поне насън на техния дуту се е случило нещо лошо. Сун задълбочава значението на съня. „Щом дуту се е отнесъл лошо с големите гости, за него ще стане лошо и той няма да живее." Така в далечния Хотан се пише присъдата на урумчинския дуту. „Повече от година няма да живее." Казваме на сарта за това решение. Той се смее: „Вие вече уволнихте Керимбек, явно и за дуту ще се сбъдне вашата истина." Макар и да се присмива на пекинското правителство, дуту сам се пече в огъня на ненавистта. Кой ще седне вместо него? Хотанският грабител Ма? Или от Аксу? Или някой от Кулджа със своите манджурци? Всяка предприемчива дружина може лесно да завземе Синцзян.

Минават странници, донасят нови вести. В Урга ще бъде избрано място за храм на Шамбала. „Когато изображението на Ригден Джапо стигне до Урга, тогава ще пламне първата светлина на новия век - истината. Тогава ще започне истинската свобода на Монголия." Замислена е картината „Заповедта на Ригден Джапо".

В Куча по пазарите неотдавна двама пътуващи лами раздаваха изображения и молитвата на Шамбала. Тук са се приютили семената на възраждащия се будизъм.

Знаменитият субурган около Хотан трябва да бъде място на едно от проявленията на новия век. Хотан е пътят на Буда. Бурхан-Булат е близо до Хотан. Положени са магнитите на пътищата. „Също е вярно, че под камъните на Гум лежи пророчеството за новия век."

Серията „Майтрея" е съставена от седем части: 1. „Шамбала идва." 2. „Конят на щастието." 3. „Стените на крепостта." 4. „Знамето на бъдното." 5. „Мощта на пещерите." 6. „Шепотите на пустинята." 7. „Майтрея Победителят."

7 декември 1925 г.

Няма по-поразителен контраст от този между цветовете на Хималаите и Ладак, сравнени с пустинята. Понякога ти се струва, че очите не виждат, като замърсени са. Къде са кристалите от пурпур, синева и зеленина? Къде е богатството на жълто-пламенните и алено-багрените цветове? Навсякъде е като в сив, прашен килер! Всепроникваща развала на времето, режеща кожата като стъкло и разяждаща тъканта. Окото така е привикнало към безцветността, че не улавяйки цветове, се плъзга като в пустота. Същб така незабелязано се надига пясъчна буря и нашият черен Тумбал става сивокосмест. Понякога има хубави звезди. Много рядко ни напомня за пданинското очарование бледосинята верига на Куен-Лун. Оплакват съдбата си магаретата и стене самоделният ремък на вършачката. Отвратителни са гигантските гуши на хората. Едни казват: „От водата." Други: „Такава си е породата." Размерите на гушата сигурно влияят пагубно на нервите и психологията на съзнанието. Започнаха студовете. Водата в каналите (аръците) се покри с лед.

Ламата казва, че един много умен будист в Ладак искал да проведе научна беседа с Юрий за будизма. Тогава ламата се побоял да организира този диспут. Каза ми: „Аз се боях дали синът ви ще може да говори за основите на учението. Сега има много чужденци, които наричат себе си будисти, но нищо не знаят и съдят по неверни книги и тълкования. Сега има много такива лъжливи будисти. Но вече съжалявам, че не уредих този разговор в Ладак. Защото вашият син знае всичко! Той знае повече от много учени лами. Ето, аз ви задавам разни въпроси незабелязано и постепенно, и вие всичко ми разяснихте. Жалко, че не побеседвахме в Ладак. Ето например пътувах с големия учен П. Задавах му разни въпроси, но той не отговори на тях, а само се сърдеше, защото не знаеше как да отговори."

Ламата много би искал да види хазарейците - монголско племе, останало след нашествието в Афганистан.

7 януари 1926 г.

Ламите често повтарят думите на Буда: „Кандилото, преди да изгасне, започва да пуши."

Вместо възможност тихо да заминем изпод десницата на даотая - нови оскърбления и безсмислени неприятности. Вещите вече са прибрани, Камилите са готови. Чувстваме се радостни от възможността да напуснем опасния Хотан. На първи януари рано сутринта пристига куриер на даотая и сконфузено заявява: „Г-н даотаят ви нарежда да пътувате към Дунхуан, а не към Кашгар." Ние казваме: „Взето ни е всичкото оръжие, не бива да се пътува през пустинята без оръжие. Не само всяка експедиция, но и всеки търговец, минаващ през пустинята, носи със себе си оръжие. Освен това в Кашгар са ни изпратени пари. Също така наши сътрудници, американци, пътуват към Урумчи. И четвърто, самият даотай току-що се съгласи с нашето заминаване за Кашгар."

Изпратеният се усмихва: „Всичко това е вярно, но г-н даотаят ме изпрати да кажа да тръгнете през пясъците към Дунхуан."

„Но нали нататък е трудно да се пътува. Нали сам даотаят каза, че в провинцията Гансу има разбойници!"

„Абсолютно вярно, но г-н даотаят промени своето решение и ви посочва пътя през пустинята към Дунхуан."

„Значи няма да можем да разгледаме нито Яркенд, нито Кашгар, нито Аксу, нито Куча? Та нали всички тези разпореждания на китайските власти нанасят обида на Съединените щати!"

„Поговорете сами с г-н даотая. Днес е Нова година и ако хубавичко помолите г-н даотая, може би отново ще промени разпореждането."

„Но ние не искаме да се молим, искаме справедливост."

Вестителят само се усмихва и отново предлага да отидем днес при даотая.

Веднага ни нашепват колоритна подробност. Сандъкът с нашето оръжие, незнайно защо направен във вид на ковчег с огромни размери, бил пренесен на пръти от четирима. Тази процесия се изсипала в двора на даотая по време на празничната му закуска.

Китайците отново зашепнали: „Ковчег", а самият даотай пребледнял и заповядал по-скоро да изнесат сандъка вън от двора на амбана. Съзнава, че върши пакости, за които ще се наложи да отговаря.