Ангел Каралийчев Тошко Африкански

КОСМАТИЯТ УЧЕНИК

— Добър ден, деца! — викна учителят.

Децата скочиха на крака и отвърнаха на поздрава. Учителят ги попита сурово:

— Кой счупи стъклото на прозореца? Всички мълчаха.

— Кой счупи стъклото? — с гневен глас повтори учителят и погледна цялото отделение като сокол, който се вие над птичи двор.

Най-отзад се обади второгодишникът Радул с щръкналата нагоре коса.

— Пънчо — излъга Радул.

— Пънчо ли? Я да излезе този Пънчо пред черната дъска!

Но Пънчо го нямаше.

— Той хвърли един камък отвън, счупи стъклото и побягна в градината — продължи да лъже Радул.

— Скоро да го намериш и да ми го доведеш! — поръча учителят.

Радул изскочи ат чина, отвори вратата, обърна се назад и като видя, че учителят записва нещо в дневника, изплези език срещу цялото отделение. Блъсна вратата. Щом стъпките му заглъхнаха, от първия чин се надигна боязливо мъничкият Павел, сирачето, което имаше лице, поръсено с лунички.

— Учителю — проговори Павел с изплашен глас, — Радул излъга. Пънчо не е виновен за стъклото.

— Ами кой го счупи? — дигна глава учителят.

— Аз, учителю — едвам проговори Павел и наведе глава. Ушите му се зачервиха. Две сълзи се търкулнаха между луничките.

Учителят не вярваше на ушите си. Павел — най-кроткото момче, да счупи стъклото! Не може да бъде!

— Как го счупи? — попита той.

— С глава го счупих. Радул ме блъсна и аз ударих стъклото.

— Сега какво ще правиш? — замислено проговори учителят.

— Ще го платя! — отвърна с твърд глас Павел. — Аз имам скътани пари. Нали цяло лято работих в тухларницата на дяда Митрофана. Ще купя ново стъкло.

Учителят приближи чина и помилва Павла по главата.

— Не бързай, Павле, да носиш пари. Аз ще намеря стъкло отнякъде, а пък ти си дръж парите. Като рукнат дъждовете — ще си купиш гумени цървули. Ти си много слабичък и не бива да ходиш бос по студените кални улици.

В туй време Радул посрещна Пънча пред училищната врата и започна да го тегли за ръкава.

Пънчо беше закъснял както винаги. Той едвам си влачеше краката, търкаше сънените си очи и думаше:

— Чакай бе, какво си ме задърпал?

— Бързай — викаше Радул, — учителят донесе цяла кошница, пълна с бонбони. В сребърни книжки. За всички има по две, а за тебе — три. Тичай, докато не са ги излапали другите!

— По какъв случай? — попита Пънчо.

— Вчера изкопал едно гърне с пари. Брей, че късметлия учител!

Пънчо се засили. Ритна вратата и ококори очи.

— Къде е кошницата?

Учителят го посрещна.

— Ела ми, ранобуднико! — проговори той и заведе Пънча и Радула до стената.

— Така ще стоите прави до края на часа. И двамата сте наказани. Пънча наказвам, защото закъснява всяка сутрин. А Радула — защото ме излъга.

Сега всички внимавайте! Ще ви разкажа новия урок. Вие, деца, знаете, че вашите майки пекат в пещите хубави зачервени хлябове. Я ми кажете какво друго мятат в добре затоплените пещи?

— Баници! — обади се един ученик.

— Друго?

— Гергьовски агнета.

— Друго?

Децата се замислиха. Пръв се досети Павел. Дигна ръка.

— Кажи, Павле!

— Тикви, учителю! — извика Павел.

— Така, вашите майки пекат есенно време в пещите тикви. Сега ще ви разкажа нещо за тиквата.

Като чуха думата „тиква“, всички насочиха очи към Радула. Неговият прякор беше „Празна тиква“. Радул ги изгледа стръвнишки, стисна юмрук и се закани. Учителят взе тебешира и нарисува на черната дъска една голяма тиква със закривено рогче.

Тошко слушаше урока с отворени уста и дълбоко внимание — учуден и поразен от знанията на учителя.

През втория час децата писаха нещо с голяма мъка. Пъшкаха, подсмърчаха и езиците им висеха, изкарани навън. Третият час премина в песни. Всички ревяха като магарета. Тошко си запуши ушите. Удари последният звънец. Стаята се изпразни за миг. Гладните ученици изхвръкнаха. Остана само Пънчо. Той отвори вратичката на печката и попита:

— Хей, приятелю, запомни ли урока за тиквата? Аз нищо не чух, защото бях прав. А когато съм прав, нямам памет.

Тошко поклати глава, с което искаше да каже, че е запомнил всичко, дума по дума. Дори се опита да говори.

— Тик! Тик! — издума той.

— Искаш да кажеш тиква! — зарадва се Пънчо. — Чудесно! Когато учителят ме накара да разкажа за тиквата, ти ще ми подсказваш. Брей, че умна глава имам! Намерих кой да ми учи уроците. Сега хайде отнеси ме в къщи. Там ще хапнем и ще напоим кравата.

ШЕТАЧИ

— Стой! Змия!

Тошко спря втрещен и пусна Пънчо на земята. Размаха ръце и почна да се дърпа назад. Пред него се гърчеше една огромна черна змия. До съседната слива беше изправена секирата, с която училищният прислужник кастреше дърветата. Без да мисли много, Пънчо грабна секирата, удари змията и я разсече на две. Тогава от разсечената змия рукнаха две силни водни струи.

— А бе ти какво направи? — уплашено извика Тошко. — То не било змия, ами каучуковата тръба, с която прислужникът полива градината. Бягай да бягаме, защото прислужникът ще ни отреже ушите!

Като зайци Тошко и Пънчо прескочиха оградата и запрашиха към Пънчовата къща.

Запъхтени влязоха в двора. Тошко Африкански боязливо се озърна да види дали няма куче. „Няма куче! — пое дъх маймунчо с облекчение. — Само страхливите хора хранят кучета, за да ги пазят.“

Пънчо, за да не се изкачва горе по стълбата, хвърли учебниците си в стаята през отворения прозорец. Почеса се по гърба и рече:

— Тази сутрин, като тръгваше на нивата, мама ми поръча да свърша нещо, но аз, нали бях сънен, нищо не помня.

Тошко зяпна и започна да лапа въздух. С това искаше да каже, че е много гладен.

— Сетих се! — извика Пънчо. — Мама ми поръча да си извадя от пещта една половинка печена тиква и да си я изям!

И като влезе в пещника, Пънчо отвори замазания с глина капак на пещта. Вътре се жлътнаха опечените тикви. Пънчо извади две половинки. Едната за него, другата за Тошка. В лъжичника намери две дървени лъжици. Седнаха на двора върху пачата трева двамата другари и загребаха с лъжиците сладките тикви. В туй време гадините, които скитаха по двора, подушиха тиквите. Събраха се. Пристигна патката със своите седем жълти патенца. Загрухтя старата свиня. Пръпнаха кокошките, започнаха да кълват тиквите от ръцете на Пънча и Тошка. Маймунчо мислеше, че тиквата е негова собственост. Щом видя, че една черна ярка проточи шия и клъвна от половинката, спря да яде. Почака да види докъде може да стигне кокошето нахалство. Черната ярка, като не срещна съпротива, закълва бързо и свободно. Зачатка като машинописка. Тогава Тошко скочи и подгони кокошката по двора. Настигна я до градинския плет. Хвана я за опашката. Но птицата разпери криле и прехвърли плета. В Тошковите лапи останаха само две пера. Докато маймунчо разглеждаше плячката, другите кокошки му изкълваха тиквата. А Пънчо хвърли своята половинка на свинята, защото лакомото животно посегна да налапа заедно с тиквата и ръцете му.

— Много ми стана горещо! — лениво проговори Пънчо и се прозя. — Я ме пренеси под крушата! Мъничко да полежа на сянка, а ти ще се покачиш горе, ще ми откъснеш най-хубавата круша и ще ми я спуснеш. Аз ще чакам с отворена уста.

Тошко пое Пънча на гърба си и го пренесе под крушата. Намести го на сянка и чевръсто се покатери по дънера. От най-горното клонче откъсна една румена круша и я показа на Пънча.

— Спущай право в устата ми! — извика Пънчо и зина.

Тошко хвърли крушата, но наместо да улучи устата му — удари го по окото.

— Аз не ям круши с око! — разсърди се Пънчо и се обърна. Легна на корем. — Не ти ща крушите! Погледни само отгоре, да видиш дали над нашия двор не се е появил хищникът сокол. Ако е дошъл, измисли нещо да опазим патенцата, защото той, проклетникът, не иде да ни донесе патенце, ами иска да грабне някое. Сетне напои кравата и стигне ли сянката на крушата, до вратника — събуди ме, че пак ще ходим на училище. Тошко погледна към небето. Соколът беше вече пристигнал и размахваше крилата си над върхарите, а глупавата патка водеше война с черната ярка за едно червейче. Тошко закрещя по маймунски и размаха нагоре дългите си лапи. Соколът трепна и се вдигна нагоре. Захвана да описва големи кръгове. Маймунчо слезе от крушата и се замисли къде да скрие патенцата. До прага на пещника се беше търкулнало едно кълбо. Озарен от щастлива мисъл, Тошко грабна кълбото и откъсна дълъг конец. Излови всичките патенца и ги навърза с конеца за крачетата. Патката отчаяно съскаше и грачеше, но Тошко си гледаше работата. Края на конеца той върза за панделката на Пънчовата сламена шапка.

— Патенцата сега са напълно сигурни! — помисли си хитроумният маймунчо и отиде да пои кравата.

Изкара я от градината и я подгони към коритото на кладенеца. Но ведрото, с което Пънчовите братя вадеха вода, беше откачено. Тошко се замисли какво да стори. Ако я помоли да влезе в кладенеца доброволно и да се напие — тя няма да се съгласи. Дълго напряга маймунския си ум, най-сетне реши. Грабна празното ведро, клекна под кравата и почна да я дои. Набърже преполови ведрото. След туй поднесе кипналото мляко пред муцуната на кравата.

— Заповядай, кравке! — рече той.

Кравата беше много жадна и засмърка с наслада своето собствено мляко. И толкова й хареса, че облиза ведрото. Тошко тъкмо се чудеше на своя необикновен ум, когато патката нададе грозен грак. Настана тревога. Разпиляха се кокошките, загрухтя свинята. От небето стремително се беше спуснал хищният сокол и бе грабнал едно пате. И сега Тошко видя как във въздуха се люшкаха всичките злочести навързани патенца и отлитаха нагоре. Най-отдолу се клатеше Пънчовата шапка.

Жестоката птица отнесе жертвите си към планината.