Ангел Каралийчев Тошко Африкански

ТОШКО РАЗДАВА ДАРОВЕ

— Тодорке, ти отиваш на село да помагаш на дяда Тодорана за жетва. Я вземи и Тошка, маймунека, да се махне от главата ми. Още не съм прежалил златните рибки, които изхвърли от рибарника, за да ги излапа котаракът Мук. Отведи го в гората — дано го срещне мечка-стръвнпца, подари го на някои тъпанар, да му одере кожата и да си направи тъпан, или пък му вържи на шията един камък и като минаваш край реката — бутни го да падне в най-дълбокия вир!

Тъй нареждаше ядосаният старец на своята домашна помощница. Тодорка си скубеше веждите с едно щипало, за да ахнат селските ергени, като я видят, а Тошко стоеше клекнал на прага. Той слушаше думите на господаря си, разбираше какво светло бъдеще го чака, но окото му не трепваше. Тошко имаше дебела глава маймунека. Тодора натъпка дрехите си в една мрежа за зеленчук, ръкува се със стария стопанин, хвана синджира на Тошка и го поведе към площада, където беше спирката на автобуса за село. Когато пристигнаха, всичките места в моторната кола бяха заети. Тодора се намести при шофьора, а Тошко скочи в полата на една жена с три гуши.

— Да махвате тая проклета маймуна! — извика ужасена пълната жена. — Тя ми пречи да дишам! Господи, това е нахалство, задушавам се!

И запъшка като мотор.

Шофьорът, без да каже нещо, хвана Тошка за шията, измъкна го навън и го подаде на другаря си, който нареждаше багажите върху автобуса. Горният пое Тошка и го намести между два куфара. Автобусът потегли. Маймунекът почна да си върти очите.

— Цял панаир! — си рече той и почна да тършува. Най-напред видя една нова сламена шапка, грижливо загъната в тънка хартия. Любопитният Тошко разкъса хартията и наложи шапката на главата си — да му пази сянка от слънцето. След това в една торбичка набута две зачервени кравайчета. Едното изхруска, а другото хвърли на една свиня, която ровеше в тинята край пътя. Свинята изяде кравайчето и си рече:

— Днес слънцето грее здравата: от небето падат печени неща.

Тошко се зарадва много, че може да хвърля подаръци на всички живи твари покрай пътя. В една кошница намери узрели круши. Всичките ги изсипа върху главите на рой деца в един училищен двор. Децата разграбиха плодовете и почнаха да викат ура. Тошко смъкна сламената шапка и ги поздрави тържествено. Автомобилът дигаше прахоляк. Изплашените кокошки хвърчаха с крясък зад плетищата. А Тошко щедро раздаваше дарове.

„Нека всички запомнят кога съм минал оттука!“ — си мислеше той и пръскаше чуждите неща.

Па един кон, впрегнат в долап, Тошко хвърли чифт бели ръкавици, на една патка спусна копринени чорапи, на едно теле — книга с картинки, на една сляпа бабичка, седнала на припек пред вратнята, хвърли в полата червило за устни. Изкара го от една чанта. На една овца поднесе сватбения букет на младоженците, които седяха на последното седалище в автобуса и подскачаха от щастие. А едно магаре — вързано пред някаква пуста селска кръчма — получи сламената шапка, която беше на Тошковата глава. Магарето се усмихна, показа хубавите си зъби и изяде шапката. Додето автомобилът стигна Тодориното село — Тошко изпразни кошниците и торбичките, развърза вързопите. Не можа да отвори само куфарите. На селския мегдан в Каменно поле Тодора слезе от автобуса и повика Тошка. Тошко скочи пъргаво долу. Автобусът потегли олекнал. Пътниците вътре разговаряха весело. Те не знаеха какво се бе случило с багажа им.

ЧЕРВЕНАТА ЧЕШМА

— Добре ми дошла, Тодорке, тъкмо навреме пристигаш. Днес ще идете с буля си да зажънете нивата в Крушовица. Ама туй маймунче? У дома ли иде на гости? Ох, на дядо африканчето! То ще ми правя дружинка, докато трае жетвата.

И дядо Тодоран го помилва по главата.

„Милва ме, защото имам щедра ръка и добро сърце, малко ли неща раздадох на сиромашките животни покрай пътя“ — помисли си Тошко и почна да се разхожда важно-важно по неметения двор.

— Тодорке — обърна се дядо Тодоран към дъщеря си, — преди да тръгнете с буля си на нивата, слез, дъще, да ми наточиш една паничка винце от моята бъчвица. Ти я знаеш — на дъното на зимника съм я търкулнал. Искам да се почерпя по случай твоето пристигане.

Тодорка грабна от полицата една зелена паница и слезе в зимника. Тошко вървеше подире й. Той видя как Тодора извади чепа, как наточи вино и много се учуди.

— Чудно нещо, щом дръпнеш чепа, почва да тече!

В залисията си момата забрави да заключи вратата на зимника. Тошко туй чакаше.

Щом Тодора с паница в ръка влезе при баща си. Маймунекът се намърда в зимника. Разклати чепа на бурето, измъкна го и виното шурна.

— Я, аз направих чешмичка! — плесна с ръце Тошко и клекна пред бурето.

— Какво е това? — попита селският котарак, като нагази до колене в изтеклото вино.

— Чешма. Аз я направих за дяда Тодорана, той е добър човек и заслужава да си има една червена чешма — рече Тошко и напусна зимника.

— Довечера ще ям червени мишки — рече замислено котаракът.

Тошко отиде на хармана. Прескочи градинския прелез и що да види — цял ред пчелни кошери, застанали кат юнаци с остри калпаци един до друг.

— Мирно! — извика Тошко на кошерите. — Аз съм вашият началник. Долу калпаците!

Кошерите стояха и не мърдаха.

— Долу калпаците, ви казвам! — извика маймунекът още по-високо. — А бе вие не разбирате ли от команда? — ревна ядосано Тошко, грабна една тояга и захвана да удря кошерите. Тогава се случи нещо страшно. От малките дупки на кошерите излязоха орляци разлютени пчели и връхлетяха побойника. Почнаха да го жилят по носа, по ушите, по краката. Тошко нададе ужасен рев и подири спасение върху тополата пред къщи. За един миг се намери на върха, но пчелите го смъкнаха долу. Луд-полудял, маймунекът се втурна по улицата, дигна пушилка и като стрела изскочи вън от селото. Задъхан, спря върху моста, под който течеше дълбока река. В туй време зад себе си чу бръмченето на пчелите, които идеха като чер облак. Без да мисли много, Тошко се хвърли от моста надолу с главата в реката. Нирна към дъното, излезе на отвъдния бряг и се потули в ракитака. Пчелите се повъртяха над водата и като си рекоха: „Удави се проклетото животно!“ — побръмчаха малко и се върнаха назад към кошерите.

Отекъл и мокър, Тошко стоя в ракитака, докато-слънцето се спусна към хълмовете. Надвечер злополучният началник на пчелите се измъкна от скривалището си и тръгна към село, но не посмя да влезе в селото: страх го беше от пчелите. Малки, но страшни. Жилят. Тръгна и заскита немил-недраг по нивите между кръстците. Както си мотаеше краката в къпинака, неочаквано видя една круша. Под клоните на крушата висеше детска люлка. В люлката стоеше седнало дете и си смучеше пръста. Той измъкна детето от люлката, сложи го в стърнището и се намърда на неговото място. Детето ритна два-три пъти с крачета, заскимтя като котенце и си заспа. Тошко се изтегна удобно, люлката леко се полюшваше, листата на крушата сладко шумоляха. Маймунекът се прозина и бързо заспа. По едно време под крушата пристигна майката на детето — да го накърми. Отдалеч тя се провикна:

— Стига си спало, чедо! Ставай да папаш! — и протегна ръце към люлката, да си изкара рожбата. Страшен женски писък събуди Тошка:

— Тодорке, ела, миличка, да видиш на какво се е превърнало чедото ми! — викаше полудяла от страх Тодорината буля, сграбчила здравата Тошко, косматия африканец. Тодорка се затече и погледна в люлката.

— Аха — поклати глава тя, — ти ли си бил? Къде е детето?

Озърна се наоколо и като съзря малкото човече в стърнището, рече на буля си:

— Ти вземи детето от стърнището, а пък аз ще се погрижа за този мил гостенин. Ела, Тошко, да ти сложа синджира на шията. Дядо Тодоран ще полудее от радост, като те види. Той сега стои и си напряга ума как да ти благодари за червената чешмица.

И като го върза здраво за шията с един синджир, тя го помъкна към село.