VII: От изгнанието до царството на Макавеите

VII: От изгнанието до царството на Макавеите

1 глава: Великата школа на изгнанието

ГРАДЕТЕ КЪЩИ / ЗА ДА ЖИВЕЕТЕ В ТЯХ / САДЕТЕ ГРАДИНИ, ЗА ДА ЯДЕТЕ ПЛОДОВЕТЕ ИМ... / РАЗМНОЖАВАЙТЕ СЕ ТАМ / А НЕ СЕ НАМАЛЯВАЙТЕ ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА НАЙ ДОБРОТО НА ГРАДА / В КОЙТО ВИ ПРЕСЕЛИХ ...

(Иерем. 29:5–7)

Така писа пророк Иеремия от Иерусалим до старейшините, свещениците и пророците, до всички хора, които бяха отведени във Вавилон по заповед на Навуходоносор.

Следвайки неговия добре обмислен съвет, те търсеха и намираха «най-доброто на града»; и не живееха зле. Изгнанието във Вавилон не можеше да се сравни с тежкия живот на израилевите синове край Нил, в Питом и Раамсес по времето на Моисея. Независимо от малкото изключения, тук нямаше тежка принудителна работа (Ис. 47:6). Никъде не става дума за работа като направата на тухли край Ефрат; при това Вавилон се славеше с най-голямото производство на тухли в тогавашния свят; защото в Месопотамия през никое време не се е строило толкова много, както при управлението на Навуходоносор.

Този, който имаше съвета на Иеремия за ръководно правило, прекарваше добре, някои дори — твърде добре. Едно семейство, което беше постигнало нещо, остави на потомството глинените си, потънали в прах търговски документи. «Мурашу & синове» — голяма международна банка — осигуровки, договори за наемане на имоти и заеми — движимости и недвижимости — седалище в Нипур — клонове по всички места; това беше тяхната фирма, световноизвестна и реномирана, «лойдовете» на Месопотамия!

Да, семейството Мурашу — хора, изселени от Иерусалим — беше постигнало вече нещо в Нипур, от 587 година преди Христа! То пусна здрави корени там; още по времето на персите неговата фирма беше позната в Месопотамия. «Търговските книжа» на «Мурашу & синове» са богати с поучителни подробности за живота на изселените — като имена, занятия, имущества.

Учени от университета в Пенсилвания (САЩ) откриха част от запазените исторически документи в древната търговска къща на тази иудейска фирма в Нипур. Те бяха намерени в големи глинени делви, които бяха запечатани грижливо със смола според тогавашните указания за съхраняване на документи. Преводът на текстовете им достави силна радост не само на асиролозите.

В канцеларските помещения на Мурашу & синове цареше оживена дейност; повече от сто и петдесет години те се ползваха с голямо уважение между своите клиенти, безразлично дали се касаеше за наематели на големи недвижими имоти и част от канали или за роби. Този, който не можеше да пише, поставяше в края на документа вместо името си — щом след дълги преговори работата стигнеше до тържественото подписване — отпечатъка от нокътя на показалеца си. При наличността на свидетели това отговаряше тогава на познатите «три кръста» — символа на неграмотността в наше време.

Един ден при Мурашу & синове се явиха трима бижутери... «Елил-аха-идина и Велсуну и Хатин казаха на Елил-надин-сум, сина на Мурашу, така: «Що се отнася до пръстена със смарагдов камък, който е направен от злато, ние гарантираме за една трайност от двадесет години, през което време смарагдът няма да падне от златния пръстен. В деня, когато смарагдът падне от златния пръстен, преди изтичането на тези двадесет години, Елил-аха-идина, Велсуну и Хатин ще заплатят на Елил-надин-сум едно обезщетение от 10 мини сребро.» Документът е подписан от седем души. Преди името на нотариуса глината показва отпечатъка от ноктите на три показалеца. Това са «подписите» на тримата неграмотни бижутери.

Изгнаникът-евреин Мануданияма идва при Мурашу & синове, защото иска да сключи с един вавилонец договор за наемането на едно голямо стадо добитък: «13 стари овни, 27 двугодишни овни, 152 едри бременни овце, 40 едногодишни овни, 40 едногодишни женски агнета, един стар козел, един двугодишен козел... всичко 276 броя «бял» и «чер», голям и малък дребен добитък... срещу такса... За пашата, отглеждането и опазването на поменатия дребен добитък отговаря Мануданияма... Нипур, 25 улул... Подписал: Нокът от показалеца на Мануданияма.»

В банковата къща са били депозирани и гаранции за арестувани длъжници; тя е имала също специални отделения за всички превратности на живота!

Лихвата е възлизала на 20 процента; но не е била определяна от Мурашу — това заслужава да се отбележи, — а такъв е бил тогава обичайният процент.

Фирмата «Мурашу & синове» може да служи като пример за професията, която е станала присъща на израилевите синове от времето на изгнанието. Тя е била за тях главна професия, каквато е останала и до днес: професията на едрите и дребните търговци! Преди това в тяхната родина е имало само земеделци, колонисти, скотовъдци, а също и занаятчии. Законът на Израил не съдържаше никакви разпореждания относно търговията; тя им беше чужда. Думата «хананеец» бе идентична за тях с «бакалин», «търговец», чиито грехове пророците усърдно бичуваха. «Но хананеецът има неверни капони в ръката си и обича да измамва», предупреждаваше Осия (12:7, Амос 8:5, 6).

Преминаването към това непристойно дотогава занятие беше — което рядко е било разбирано правилно — необикновено мъдро. Понеже то, наред с упоритата привързаност към старата вяра, се оказа всъщност спасително за по-нататъшното съществуване на Израил като народ. Като земеделци и колонисти, пръснати поотделно в чуждата страна, те биха се сближили и сродили чрез женитба с хора от други раси, за няколко поколения биха се претопили и биха изчезнали. Новото занятие им налагаше да пребивават заедно в по-големи или големи формации, вътре в които можеха да образуват своя отделна общност и да изпълняват редовно религиозните си обязаности. Това им осигури взаимното сцепление и по-нататъшното съществуване като народ.

Израилевите синове не биха могли да желаят по-добра школа за себе си. За обикновените и големите градове в целия свят, които занапред ставаха родината на тези безотечественици, Вавилон беше велика школа като международен център на търговията, индустрията и съобщенията. Столицата, чиито развалини и след две хиляди и петстотин години още дават да се разбере някогашната й мощ и величие, нямаше равна на себе си в древния свят.

100 километра на юг от оживения Багдад пустинята е пребродена, набраздена и преорана. Докъдето стига окото, се простира една безредица от изкопи, купища развалини и ями, които свидетелствуват за кампаниите на германските археолози в продължение на 18 години(78), през които проф. Роберт Колдуей успя да открие баснословния Вавилон на Библията.

Само четири десетилетия след разкопките тази местност представлява безутешно и хаотично зрелище. Бавно, ала неудържимо вятърът и пясъкът на пустинята зариват отново исполинския скелет на древната столица. Само от едната страна още се издигат няколко масивни кули в остро изрязани очертания. Сега техните стени, облицовани някога с пъстри гледжосани тухли, са голи. Тук, от портата на Истар, е започвал дългият път на тържественото шествие. От другата страна на града, там, където е завършвал този път, грамада от развалини показва мястото на един от най-високите строежи в древния свят — Вавилонската кула.

Блясъкът и красотата, силата и величието на града, който е «съгрешил против Господа» (Иерем. 50:14), са станали жертва на разрушението, пропаднали са. И той не е бил обитаван никога вече. Не беше ли изпълнено с най-голяма точност предсказанието на пророк Исаия?

«И Вавилон, най-красивият измежду царствата, прекрасната гордост на халдейците, ще бъде съборен от Господа, както Содом и Гомора, така че не ще бъде заселен никога вече и в него не ще остане никой занапред...»

«Но там ще се настанят пустинни зверове и къщите му ще се напълнят с бухали; и камилски птици ще се заселят там.... А в дворците му ще вият диви кучета и в увеселителните замъци — чакали...» (Ис. 13:19–22).

Но и чакалите, бухалите и особено камилските птици отдавна са напуснали това място. Дори и могъщият Ефрат му е обърнал гръб, макар че в неговите води са се оглеждали някога непреклонните стени и високата до небето кула. Той си е намерил ново корито; и само силуетът на палмите в далечината показва новото му течение. А малкото арабско селище «Вавил» пази в името си спомена за гордия град; но то се намира няколко километра на север от развалините.

«Спирка Вавилон» пише на арабски и английски върху станционната сграда на Багдадската железопътна линия, неколкостотин метра настрана от хълмовете, където отдавна слизат станалите редки посетители на това място за една разходка из пустите тъмножълти развалини. Тук те биват обгърнати от безмълвния покой на това пълно усамотение.

Развалините запазиха като най-ценно съкровище документи с несравнима стойност; благодарение на тях потомството има възможност да получи точна представа за времето на иудейското изгнание, което бе същевременно и периодът на най-високия разцвет на Вавилон.

«Вътрешният град, който е изпълнен с триетажни и четириетажни сгради, е прорязан от съвсем прави улици както в противното направление, така и напряко, където те стигат до реката», така го е видял дори самият Херодот. Градският план на Вавилон напомня шаблоните на рисувателна дъска, по които се строят американските големи градове.

От Палестина, като не се изключва и гордият Иерусалим, изселените помнеха само тесни, криволичещи улици, да, по-скоро — само нищожни улички. Във Вавилон, напротив, те се запознаха с улици като авенюта, толкова широки и прави, сякаш са прокарвани с линеал. Всяка отделна улица носеше името на един от боговете на вавилонския пантеон. Така на левия бряг на реката имаше улица «Мардук» и улица «Завава». Те пресичаха в прав ъгъл улиците на богa на луната Син и на Енлил, «господаря на света». На десния бряг преминаваше от изток към запад улицата на Адад. Тя пресичаше улицата на бога на слънцето Шамаш.

Вавилон не беше само търговска столица, но и столицата на култовете, както се вижда от един надпис: «Във Вавилон има всичко 53 храмове на главните богове, 55 параклиса на Мардук, 300 параклиса за земните божества, 600 — за небесните божества, 180 олтара за богинята Истар, 180 — за боговете Нергал и Адад, и 12 други олтара за различните богове.»

Такова многобожие с култове и обреди, които са стигали до явна проституция, трябва да е придавало на града според днешните понятия отпечатък на истински панаир. «Ала най-противният обичай на вавилонците — пише възмутен Херодот (I, 199) — е следният: всяка местна жена трябва да се установи в светилището на Афродита и веднъж в живота си да общува полово с някой чужденец... И едва след като е общувала и е изпълнила дълга си към богинята, тя се връща у дома си. И оттогава нататък никой дар за мъжа не е по-голям от нейното спечелване. Всички жени, които са надарени с красота и представителност, се спасяват скоро, но лишените от грация жени прекарват в очакване дълго време, без да могат да изпълнят закона. Ала едните и другите чакат по три и четири години.»

Ужасните изкушения и съблазни, които бяха обикновено нещо във Вавилон, останаха незаличими в паметта на иудеите-изгнаници. В течение на столетията и до времето на Христа прекрасната столица бе за тях «Вавилон великий... майката на всички земни гнусотии» (Откр. 17:5). Понятието «грешен като Вавилон» е утвърдено в словесното богатство на всички съвременни езици.

Германските изследователи трябваше да разчистят 30 000 кубически метра развалини, докато разкрият част от храма на Мардук край р. Ефрат, който е бил възстановен при царуването на Навуходоносор. Този строеж заедно със страничните помещения заемаше една площ от 450 на 550 метра! Срещу храма се е издигал цигуратът, кулата на светилището на Мардук.

«Хайде да си направим тухли и да ги изпечем на огън! И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар. И рекоха: Хайде да си построим град и кула, чиито връх да стига до небето, за да спечелим слава» (Бит. 11:3, 4).

Дори посочената в Библията зидарска техника за строежа на Вавилонската кула отговаря също на резултатите от изследванията. При строежа наистина са били употребени, както изследванията потвърждават, преди всичко в основата само засмолени тухли. Това е било необходимо очевидно за сигурността на сградата «по строителнополицейски причини». Поради близостта на реката е трябвало да бъдат взети предвид редовните високи води и постоянната влажност на почвата. Затова основите и зидарията е трябвало да бъдат направени непромокаеми и устойчиви чрез «земната смола», тоест асфалта.

Описанието на строежа се намира в книга Битие и се отнася за времето още преди родоначалниците. Авраам е живял, както можа да се установи от находките в Мари, през XIX столетие преда Христа. Няма ли тук противоречие? Историята на кулата, «чийто връх стига до небето», сочи към едно далечно минало. Тя е била разрушавана много пъти и отново е била построявана. След смъртта на Хамурапи хетейците са се опитали да изравнят със земята огромната постройка Навуходоносор е извършил само възстановяването й.

Седем стъпала, «седем паралелепипеди» са били издигнати един върху друг. Намерената в храма плочка на един «архитект» описва точно, че дължината, ширината и височината били еднакви, а само терасите имали различни размери. Страничната дължина на основата е дадена с малко повече от 89 метра. Археолозите измериха 91,5 метра. Следователно кулата трябва да е била висока около 90 метра.

Вавилонската кула също е била в служба на един мрачен култ. По това Херодот съобщава: «На последната кула(79) има едно голямо светилище, а в него е разположено голямо легло, красиво застлано, и пред него е поставена златна маса. На леглото има една статуя, но не изправена; там също не може да пренощува никакъв друг човек освен онази от местните жени, която е била избирана от самия бог измежду всичките, както казват халдейците, жреците на този бог. Същите твърдят още, което впрочем не им повярвах, че самият бог посещавал светилището и отпочивал на леглото, както ставало и в египетския Тевен според твърдението на египтяните; защото и там, в светилището на тевенския Зевс, спяла също жена...»

На улиците и площадите, между храмовете, параклисите и олтарите е цъфтял гешефтът, преуспявала е търговията. Тържествени шествия, тежко натоварени кервани, колички за продажба на дребно, жреци, поклонници и търговци са се движели на вълни, в пъстра и шумяща смесица. Религиозната служба и търговия са се приближавали толкова много във вавилонското ежедневие, че се преплитали често една в друга, както например в храмовете. Какво друго са могли да правят жреците с всички тези жертвоприношения, с всички «десятъци», които са пристигали ежедневно пред олтарите и много от които са подлежали на бърза развала, ако не да ги превърнат, колкото е възможно по-скоро, в пари? Както в Ур управленията на храмовете са разполагали и във Вавилон със собствени магазини и собствени продавници. За да използват доходите си още по-плодотворно, те са уреждали дори собствени банки.

Пред двойните стени, които били толкова широки, «че една кола с четири коня е могла да обиколи по тях»(80), са били разположени «търговските камари». Край брега на реката са били определяни цените, установявани са били разменните стойности на стоките, пристигащи с кораби. «Карум», «кей» се е казвало на вавилонски мястото, което ние наричаме борса. Заедно с кея, с борсата, западният свят възприе също и системите за мерене и теглене на търговската централа Вавилон!

В стремлението си да потърсят и намерят «най-доброто на града» иудеите са имала възможност да научат много в градовете на Вавилония и да разширят своя умствен кръгозор в полза на идващите поколения Те са могли да подобрят жизненото си равнище, което е послужило в много отношения на бъдещите поколения; защото копнежът към далечната малка родина край р. Йордан оставаше неутолим в техните сърца. Те не можеха да забравят града на Давида, не можеха да прежалят своя Иерусалим! «При реките Вавилонски — там седяхме и плачехме, когато си спомнехме за Сион» (Пс. 136). Това не са празни думи: защото хиляди тръгнаха по мъчителния обратен път. Те възстановиха пак разрушения град и храма на Иехова. Без този пламтящ копнеж към изгубената родина това не би станало никога!