глава: Слънцето на древния Изток угасва

5 глава: Под влиянието на Елада

АЛЕКСАНДЪР /СИНЪТ НА ФИЛИПА/ ЦАР НА МАКЕДОНИЯ /ПЪРВИЯТ МОНАРХ В ЕЛАДА/ ИЗЛЕЗЕ ОТ ЗЕМЯТА НА КИТИМ(93) /И ВОДИ МНОГО ВОЙНИ/ ЗАВЛАДЯ МНОГО УКРЕПЕНИ ГРАДОВЕ /И РАЗБИ ЦАРЯ НА ПЕРСИТЕ И МИДИАНЦИТЕ ДАРИЙ...

(1 Макав. 1:1, 2)

В четвърто столетие преди Христа центърът на политическата мощ се премества постепенно от «Плодородния Полумесец» към запад. Увертюрата на това изместване, което има световно значение, прозвуча още преди едно столетие в две прочути битки, с които гърците сложиха край на персийското настъпление. При Маратон (в 491 година преди Христа) те победиха персийските войски на Дарий I. Единадесет години след това при Саламис, пред Атина (в 480 година преди Христа), те разбиха персийската флота.

При Исус, близо до сегашното северносирийско пристанище Александрета, с победата на Александър Велики(94) над персийския цар Дарий III(95) в 333 година преди Христа гърците си извоюват ръководната роля в концерта на тогавашния свят.

Първата цел на Александър е Египет. С една отбрана войска от 32 000 пехотинци и 5000 конници двадесет и четири годишният цар тръгна към юг, придружаван по вода от една флота, съставена от 160 кораба. Александър бива спиран два пъти на сирийско-палестинското крайбрежие.

Първия път — в Тир. Финикийският град, тежко укрепен, защитен от високи и здрави стени, бди от един малък остров далеч над крайбрежието.

Тук Александър осъществява едно истинско чудо на военната техника, като нарежда да се изгради насип, дълъг 600 метра, през морето до града на острова. За охрана на работниците биват поставени подвижни предпазни щитове, така наречените «костенурки». Въпреки това изграждането на насипа бива чувствително смущавано чрез непрестанен дъжд от стрели. В това време пионерите строят на крайбрежието истински страшилища, «хелеполи»; това са подвижни стрелкови кули с много етажи един върху друг. В тях се настаняват отделенията на стрелците с лъкове и леката артилерия. Един падащ мост откъм лицевата страна на тези кули дава възможност да се извърши неочаквано нападение върху неприятелските стени. Това са най-високите обсадни кули, употребени някога в историята на войните. Те имат 20 етажа и тяхната най-голяма платформа с 50–метровата си височина стърчи далеч над най-високата градска стена.

След седеммесечно приготовление, когато тези страшилища, препълнени с оръжия, започват бавно и тромаво да се търкалят към Тир, съдбата на морската крепост, считана за непревземаема, е вече решена.

Втория път Александър бива спрян от Газа, древния филистимски град. Но тази обсада трае само два месеца. След това пътят му към Египет е свободен.

Поне обсадата на Газа в югозападна Палестина не е останала незабелязана от иудеите. Шумът на войските, разположени и минаващи долу, край брега, сигурно е стигнал до техните хълмове. Но за тези събития Библията разказва толкова малко, колкото и за времето на гръцкото световно господство през около сто и петдесет години. Нейното историческо описание се ограничава с края на царствата Израил и Иудея и със създаването на свещеническата държава при владичеството на персите. Едва със започването на макавейските борби тя се впуща отново в исторически подробности.

За това време обаче Йосиф Флавий, иудейският историограф, написа една извънбиблейска повест за бойния поход на гръцкия завоевател през Сирия — Палестина. След превземането на крепостта Газа, така се казва в нея, Александър Велики идва в Иерусалим. Народът и първосвещеникът Ядуа го посрещат с големи почести. Александър поднася дар на храма и признава известни привилегии на населението.

Забавен и без това цели девет месеца от съпротивата на Тир и Газа, Александър едва ли е намерил време за отбиването си в Иерусалим. След превземането на Газа той тръгва по най-късия път за Египет, предоставяйки завладяването на страната, отдалечена от морето, на своя военачалник Парменио, който постига това също без трудности. Само губернаторското седалище на провинцията Самария е трябвало да бъде покорено със сила. За наказание тя бива заселена с македонски колонисти.

Иерусалим и провинцията Иудея са се покорили, изглежда, безусловно на новия владетел. Във всеки случай никой досега известен съвременен източник не споменава нищо за някаква съпротива на свещеническата държава.

Посещението на Александър в Иерусалим трябва да е само легенда, в която все пак има частица истина. Тази легенда представлява красноречиво доказателство, че и гръцкият владетел е зачитал формите на живота в свещеническата държава Иудея; нейното религиозно устройство остава необезпокоено.

Това се съгласува напълно с установеното от изследванията. В Иудея от онова време не се намират следи както от гръцко владичество, така и от гарнизонни войски.

Само в съседната Самария е възникнала към 322 година преди Христа една здрава крепост на елините. Там изследователите разкриха цяла редица кръгли кули. Те са облегнати на стария крепостен вал от времето, когато Самария бе още столица на царство Израил.

В Египет, където бива посрещнат като освободител, Александър остава през зимата на 332 срещу 331 година преди Христа. В най-далечния край на Нилската делта той основава града Александрия, комуто е определена ролята на световен град през новата епоха. Той процъфтява бързо като център на един нов духовен живот, който привлича с обаянието си най-големите умове на гръцкия и ориенталския свят.

При започването на строежа му Александър издава заповед, която е от най-голямо значение за бъдещето. Той признава на иудеите — потомци на бежанците от времето на вавилонците — същите права, както на своите съотечественици! Възприета от наследниците на великия македонец, тази заповед допринася това, че Александрия става впоследствие един от големите резервоари на иудейството.

Името на града, основан от Александър Велики, се появява в Библията едва в Деяния на светите апостоли: «И дойде в Ефес един иудеин на име Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в Писанията» (Деян. 18:24).

На път за един от най-големите завоевателни походи, които историята познава, Александър минава още веднъж през Палестина. Всички страни в древния Изток му са подвластни. Той прониква до Инд, почти до подножието на Хималайския масив. Ала на връщане заболява от треска. Александър умира — тридесет и три годишен — на 13 юни 323 година преди Христа във Вавилон.

«Погледайте между езичниците, взрете и се удивете... Защото, ето, Аз ще подигна китимци(96), народ жесток и необуздан, който ще тръгне навред по земята...» (Авак. 1:5, 6), пише пророк Авакум в Иерусалим и пита удивен своя Бог: «Но защо гледаш злодейците и мълчиш, когато нечестивецът поглъща оногова, който е по-праведен от него?» (Авак. 1:13).

С оглед на факта, че единството хилядократно е простирало пипалата си към Месопотамия и Египет дълго време преди Александър Велики, неоснователността на този въпрос може да буди само недоумение. Изглежда, че за свещеническата държава времето е било престанало да тече и само «Петокнижието», Божият закон, е движило живота на малката религиозна общност.

В армиите на фараона Псаметих II и на халдейския цар Навуходоносор отдавна е имало гръцки наемни войници. Отдавна вече първите гръцки пристанища и търговски колонии се разстилаха по крайбрежията на Сирия и Палестина. Още в петото столетие пред Христа високообразовани елини пропътуваха и проучиха всички страни на древния Изток; такива бяха например Херодот и Ксенофон, Хекатей и Ктесий.

Дали хората в свещеническата държава не познаваха или не разбираха вече знаменията на времето? Или те затваряха съзнателно очите си в смъртна съпротива срещу онова, което идеше?

Тяхното пробуждане е трябвало да стане още по-бързо, когато са се сблъскали с Гърция само на няколко крачки от светилището на храма си, когато не дълго след това са могли да видят как иудейската младеж с наслада се отдава на донесената от Елада игра — хвърляне на диск! Спортните състезания по гръцки образец намериха веднага въодушевен отзвук сред иудейската младеж.

Гърция стана опасна за иудеите не чрез превъзходството и военната си мощ, не и чрез безнравствените си съблазни; опасността се криеше много повече в по-свободната атмосфера на един нечувано модерен свят. С Перикъл, Есхил, Софокъл, Еврипид, с Фидий и Полигнот, с Платон и Аристотел Елада беше достигнала ново стъпало на човешкото развитие.

Индиферентна към новата ера на човешкия род, малката свещеническа държава вървеше неотклонно по своя собствен път, като се държеше твърдо и упорито към наследените традиции, към миналото. Въпреки всичко това обаче сблъскването й с новите разбирания не можа да бъде избягнато. И това продължи доста време — дори до второто столетие преди Христа.

«След това Александър умря... Подир неговата смърт царството премина върху помощниците му... и всички се направиха царе. Те и наследниците им управляваха дълго време. И между тях възникнаха много войни... (1 Макав. 1:8–10).

Понятието «диадохски борби» се е запазило дори в политиката на XX век. В официалните летописи от онова време те също никак не са похвална страница за професионалния ранг на пълководците. Военачалниците на Александър Велики са премахнали без колебание и чрез убийство цялото му семейство, природения му брат Филип Архидеус, майка му Олимпия, вдовицата Роксана и родения след смъртта му син. Сблъскванията стигнаха до раздробяването на империята в три царства:

Македонското царство в северната част на Гърция.

Царството на селевкидите, което се простираше от Тракия през Мала Азия, Сирия и до границата на Индия. За столица на тази втора и далеч най-голяма наследена държава беше основан градът Антиохия край долното течение на Оронт, в Северна Сирия. Почти всички селевкидски владетели занапред прибавяха към името си и това на поменатия град: Антиох.

Третото беше царството на птоломеите край Нил със столица Александрия. То бе управлявано от една династия, чиято последна представителка, Клеопатра, спечели известна слава през вековете поради това, че беше съумяла да завърти ума на такива забележителни свои съвременници като Цезар и Антоний.

Първият владетел на тази династия бе Птоломей I.

Птоломей влезе в Иерусалим още като генерал през 320 година преди Христа. Присъединяването на свещеническата държава Иудея към царството на елинизираните птоломеи означаваше нещо повече от нова смяна на властта. То беше по-скоро първата стъпка по пътя към осъществяване на онова, което Библията знаменателно описва в книга Битие: «Нека Бог разшири Иафета u да го посели в шатрите на Сима...» (9:27).

Според «Битие» от Ной произлизат три колена: Сим, Хам и Иафет, родоначалници на три раси. От Сим възникват семитите, от Хам — хамитите; те живеят в Африка. Потомците на Иафет обаче, според местожителствата им, които Библията сочи много точно, са от арийска раса. Между тях биват споменати изрично «китимците» — гърците.

Двама необикновено прозорливи владетели, Птоломей I и неговият син Птоломей II Филаделф, развиват столицата си Александрия до разсадник на елинската култура и наука, чиято слава се разнася далеч зад границите на тяхното царство, като превръща столицата в блестящ център на привличането и за емигрантите от Иудея. В това будно огнище те навлизат дълбоко в красотата на езика на гърците, който единствен им дава възможност да се насладят на внушителните успехи в областта на човешкото мислене и чувствуване, международния език на науката и търговията, езика на десетки хиляди израилтяни, станали безотечественици.

Израстващото поколение не познава вече майчиния си език, еврейския. При богослужението в синагогата то няма възможност вече да следи Божието слово. Затова в египетската диаспора узрява решението за превеждане на еврейските писания. В 250 година преди Христа Петокнижието бива преведено на гръцки; това е постижение с неизмеримо въздействие върху западното човечество!

Превеждането на Библията на гръцки език беше за иудеите в Египет такова непонятно напредничаво събитие, че то се превърна в легенда. Тя е разказана в една апокрифна книга на Аристей от Александрия.

Вторият владетел на птоломейците Филаделф(97) проявил амбицията да притежава колекция от най-хубавите книги на света. Един ден библиотекарят казал на владетеля, че е събрал в 995 книги най-хубавата литература на всички народи. Но, прибавил той към това, най-важните книги измежду всички, петте книги на Моисея, още не се намирали между тях. Тогава Птоломей II Филаделф изпратил пълномощници при първосвещеника, когото замолил за копие от тези книги. Същевременно той го помолил да му прати и хора, които биха могли да ги преведат на гръцки. Първосвещеникът удовлетворил молбата и пратил освен преписа от Петокнижието, но и 72 начетени и мъдри секретари. Големи тържества били устроени в чест на хората от Иерусалим, чиято мъдрост и начетеност предизвикали силно удивление у царя и придворните му. След празненствата те се заели с възложената им необикновено тежка задача, за която нямало нито образец, нито речник. Там, сред морето, на остров Фарос пред Александрия, в подножието на едно от «седемте световни чудеса» — 180 метра високия фар, издигнат по заповед на Птоломей II, като видим отдалеч предупредителен сигнал за корабоплаването — те работели, всеки за себе си в отделна килия. Когато учените мъже завършили своята работа и сверили преводите един с друг, всичките седемдесет и два превода били буквално еднакви. Поради това гръцкият превод на Библията бил наречен «Септуагинта», което значи «Седемдесетте».

Онова, което се е разгласявало дотогава само в храма, само на стария език и само за един народ, е станало вече, с един удар, достъпно и понятно за хората от друга раса, които говорят на друг език. Чрез това пазената старателно дотогава врата бе широко отворена — вратата към «шатрите на Сима».

Принадлежността на Иудея към царството на птоломеите е траяла повече от сто години. Тогава селевкидите от Антиохия постигат разширението си към юг, отдавна жадувано от тях. В 195 година преди Христа след победоносна битка срещу Птоломей V при изворите на река Йордан Антиох III, наречен Великият, завладява Палестина и чрез това Иудея сменя отново господаря си.

Постепенно чуждите семена поникват и в свещеническата държава. Многостранното и непрекъснато влияние на гръцката духовна същност, което действуваше върху народа от завоевателния поход на Александър Велики насам, успява да се наложи съкрушително.

Когато «Анmuox, благородникът, се възцари в сто тридесет и седмата година на Елинското царство» (1 Макав. 1:10), «и Иасон се домогваше да получи свещеноначалство, той започна веднага да скланя еднородците си към езически нрави...» (2 Макав. 4:7, 10).

«Игралният дом» — както го превежда Лютер — не беше нищо друго освен стадион. Защо бе тогава този голям шум около един стадион? Физически упражнения в Иерусалим — хвърляне на диск и бягане на къси разстояния в свещения град — това звучи наистина необикновено напредничаво, но защо Иехова да бъде недоволен от него, защо един първосвещеник да се таксува като безбожник по тази причина?

Между вида на днешния спорт и на този, който е бил упражняван тогава, съществува малка, но твърде важна разлика. Впрочем тя не се заключава в самите упражнения, които са останали почти същите и след повече от две хиляди години. Разликата се състои в облеклото. Според олимпийския пример тогава играчите са били съвсем голи. Тялото е трябвало да бъде «покрито» само с тънък пласт масло!

Всички строго вярващи в Иудея е трябвало да считат самата голота като предизвикателство. Те са вярвали от младини твърдо в нечистотата на човешката природа и в грешността на тялото. Чудно е тогава, че спортните упражнения пред самия храм, на няколко крачки само от светлия олтар, не са били сметнати като грубо оскърбление и не са възбудили явна съпротива. Според съвременни описания първосвещеникът Иасон е наредил стадионът да бъде построен сред Иерусалим, в края на храмовото възвишение, в «долината»(98).

Но с това не се изчерпва още нечуваната дързост. Не минава много време и иудейските състезатели стават отговорни за тежко провинение спрямо закона, те «престанаха да спазват обрязването» (1 Макав. 1:15).

Гръцкото понятие за красота и обрязването на иудейските състезатели, изложено пред очите на всички, бяха две несъвместими неща. Иудейските отбори предизвикваха — не в Иерусалим, където бяха между свои — присмех и подигравка, дори отвращение, щом се появяха на състезание другаде. За «състезанията в Тир... които бяха празнувани всеки пет години», съобщава и Библията (2 Макав. 4:18).

Поради погнусата, която изпитваха, мнозина трябва да са страдали толкова много, че започнаха да дирят изход от това затруднение. Други преводи на Библията споменават за хирургическа намеса, която възстановявала естественото състояние (по Каутцш — 1 Макав. 1:15).

За втори път голотата се явява като голямо изкушение в Иудея. Голота беше отличителният белег на богините на плодородието в Ханаан; голота излагаха сега и състезателите по стадионите, които възникваха навсякъде в страната. На физическите упражнения се отдаваше тогава далеч по-дълбоко значение, отколкото на спорта — в днешния смисъл на думата. Те бяха религиозни игри, посветени на чуждите гръцки богове Зевс и Аполон. Противодействието на строго вярващото иудейство срещу тази възобновена истинска опасност можеше да бъде само така твърдо.

Новите господари на страната, селевкидите, дадоха съвсем скоро цялостен повод за това.

6 глава: За свободата на вярата

ТОЙ ОГРАБИ С НЕЧИСТИТЕ СИ РЪЦЕ СВЕЩЕНИТЕ СЪДОВЕ /И ВСИЧКО/ КОЕТО ДРУГИТЕ ЦАРЕ БЯХА ДАЛИ НА ХРАМА ЗА НАКИТ И УКРАСА /ТОВА ОТНЕСЕ ТОЙ С НЕЧЕСТИВИТЕ СИ РЪЦЕ.

(2 Макав. 5:16)

Цар Антиох IV(99), наречен Епифан, ограбва и осквернява храма в Иерусалим през 168 година преди Христа. Ограбването на храмовете беше негова специална професия, както съвременниците му доказаха. Полибий, гръцки историограф, отбелязва в своята четиридесеттомна «Световна история», че Антиох IV е «ограбил повечето храмове».

Впрочем съкровището на храма не е задоволило селевкидеца. Той изпратил освен това своя най-висш данъчен чиновник Аполоний с въоръжена сила в Иерусалим. Последният «ограби града и опожари къщите, разруши стените и отведе в плен жените и децата и добитъка» (1 Макав. 1:31, 32; 2 Макав. 5:24 и сл.).

За опорен пункт Аполоний нарежда да се построи в Иерусалим, западно от храма, една крепост, на гръцки акра (1 Макав. 1:33). Изследователите пастор Венсен и Абел успяха да докажат това въз основа на археологичните и топографични данни.

В миналото Израил преживя всички ужасни и позорни неща, които може да изтърпи един народ с такава променлива история. Но никога по-рано, нито под владичеството на асирийците, нито под това на вавилонците, той не беше преживявал удар, подобен на заповедта, която Антиох Епифан издаде и с която искаше да засегне съкрушително вярата на Израил. «Анmuox изпрати също писма в Иерусалим и във всички градове на Иудея, с които им заповядваше да възприемат богослужението на езичниците» (1 Макав. 1:44).

В храма на Иехова беше въведен култът към Зевс Олимпийски. За извършването на всеки от иудейските религиозни обреди, за традиционните жертвоприношения, за празнуването на съботата, както и за обрязването беше предвидено смъртно наказание. Свещените писания бяха унищожени. Това беше първото основно проведено преследване на религията в историята!

Израил обаче даде пример на целия свят, как един народ, който не иска сам да се предаде, може и трябва да противодействува на такова насилие върху съвестта.

Впрочем и тогава е имало слаби характери, които вървят по пътя на най-малкото съпротивление. Мнозина обаче «...предпочетоха да умрат, за да не се осквернят...» (1 Макав. 1:63). И непоколебимата религиозна ревност на един стар човек хвърли факела на въстанието в страната.

Модин бе името на едно малко селище, отдалечено 30 километра от Иерусалим, при западния край на Иудейската планина, което сега е паланката Ел-Медиех. Там живееше «свещеникът Мататия» със своите пет сина. Когато главатарите на Антиох пристигат и в Модин, за да принудят жителите му «да отстъпят от Божия закон и да принасят жертви и кадят», Мататия отказва непоколебимо да изпълни заповедта им; а когато вижда, че един негов сънародник принася жертва, «яростта му пламна заради закона. И той се затича и уби иудеина при олтара, както и главатаря на Антиох, след което разруши жертвеника» (1 Макав. 2:1–25). Чрез това той дава импулса за открита съпротива, за борба на живот и смърт за свободата на вярата — «войните на макавеите».

Мататия и синовете му успяват да избягат. Скрити в планините и пещерите, те събират около себе си множество едноверци, с които повеждат ожесточена партизанска война срещу потисниците. След смъртта на стария свещеник неговият син Иуда, с прякора Макавей(100) става предводител.

В планинската земя на Иудея бунтовниците постигат първите си успехи. Те са наистина достойни за удивление. Малката необучена и зле въоръжена група надвива обучените и числено превъзхождащи я окупационни войски. Веторон, Емаум и Ветсура биват превзети. Селевкидите се отдръпват, докато получат подкрепление от Антиохия. В 164 година преди Христа Иуда Макавей освобождава Иерусалим и възстановява стария ред в храма. Жертвеникът бива построен отново и жертвите за Иехова биват принасяни, както по-рано (1 Макав. 4:36 и сл.).

При бойните си походи, които водят все по-далеч зад границите на провинцията Иудея, Иуда Макавей стига до Галилея, в Източна Йордания, където живеят израилтяни, които се придържат вярно към религиозната общност. На пътя за Идумея, на юг от Иудея, бива обсаден и разрушен старият Хеврон. Растящите бойни успехи на Иуда Макавей принуждават цар Антиох V Евпатор(101), син на Епифан, да се намеси с голяма военна сила. В решителната битка, която се развива десет километра югозападно от Витлеем, при Вет-Захария(102), селевкидите поставят в действие своите бойни слонове, защитени от кавалерийски отряди. Неподготвени за такова грамадно превъзходство, макавейците биват победени. Но един вътрешен раздор принуждава победителите да сключат мир, който предвижда неподозирано благоприятни условия за победените. Заповедите на Антиох IV Епифан от 167 година преди Христа изгубват своята валидност; осигурява се свободното извършване на богослужението и религиозната община в Иерусалим бива призната отново (1 Макав. 6:30 и сл., 58 и сл.).

Целите на иудейското въстание са постигнати.

Незадоволени с това обаче, макавейците наред със свободата на вярата се стремят и към политическа независимост. Приемниците на Иуда Макавей, неговите братя Йонатан и Симон, разпалват отново борбата, която под ръководството на Симон завършва в 142 година преди Христа с това, че Сирия придобива и политическа свобода (1 Макав. 15:1 и сл.).

Вет-Цур(103) е крепост, която се намира в центъра на битките и сменява няколко пъти владетелите си. Резултатът от разкопките отговаря на фактическото историческо положение, описано в Първа книга Макавейска.

«Ширвет ет-тувека» се нарича днес мястото, около което са се водили тогава ожесточени битки. То господствува над древния път от Иерусалим за Хеврон, край границата между Иудея и разположената на юг Идумея. През 1931 година американските археолози У. Ф. Олбрайт и О. П. Селърс намират тук голямо количество монети. Сто двадесет и шест от всичко над триста монети са изсечени с имената на Антиох Епифан и Антиох Евпатор.

На хълма още личат основите на една грамадна крепост, по които ясно могат да се различат три строителни периода. От най-долния, най-стария, са запазени само отломки. Те произхождат от времето на персите. Лежащият върху тях строеж има ориенталски характер. Той е делото на Иуда Макавей от първия период на победоносното въстание. «Той укрепи и Ветсура, за да има народът една крепост» (1 Макав. 4:61).

След битката със слоновете при Вет-Захария Антиох V Евпатор нареди да бъде заета граничната крепост. «Тогава царят завладя Ветсура и остави там войска, за да пази тази крепост» (1 Макав. 6:50).

Войските на селевкидите са оставили също ясни следи от своето пребивание. Както археолозите установиха сред развалините на изградените от Иуда Макавей стени, това са останките от техните съдове за напитки. Към продоволствената дажба на тези войници е спадало и виното, истински гроздов елексир от хълмовете на Гърция. Олбрайт и Селърс са могли дори да установят откъде е било черпено виното по ушите на делвите, намерени сред купищата парчета от съдове наоколо. Някой търговец на вино от Родос трябва да е бил главен доставчик на войската.

Това е било в 162 година преди Христа. След една година селевкидите укрепяват наново Ветсура. Върху разрушените стени на макавейците възниква нова цитадела с характерната елинска зидария. Техният военачалник Вакхид «започна да укрепява градовете в страната... Той укрепи също Ветсура... остави там войска и я снабди с храни» (1 Макав. 9:50, 52).

Библейското предание завършва с убийството на Симон, брата на Иуда Макавей. Духовното и политическо ръководство на Иудея, задно със службата на първосвещеника преминава върху сина на Симона Иоан. Той бива наречен Иоан Хиркан. «Първосвещеникът Иоан и задругата на иудеите» — «Първосвещеникът Иоан, началникът на задругата на иудеите», така е написано върху монетите, сечени по негово нареждане.

На грижливите записвания, извършени от Йосиф Флавий, историографията дължи и едно точно осведомление върху тези макавейци и техните наследници(104).

Чрез непрекъснатите войни те изместват целеустремено границите на Иудея все по-напред. Под ръководството на Александър Ианей(105) те разширяват обсега на своята власт приблизително върху територията на двете някогашни царства Израил и Иудея.

Селевкидите бяха считани колкото по-дълго, толкова по-малко за сериозни противници. Липсваше им вече силата да се противопоставят и на макавейците, след като Рим — станал неограничен повелител на западното Средиземно море след победата на Анибал върху Картаген(106) — разшири своята власт през Гърция към Мала Азия.

През царството на селевкидите римският генерал Помпей нахлува в Палестина. В 63 година преди Христа след тримесечна обсада римските легиони навлизат в Иерусалим. Иудея става римска провинция.

С това събитие политическата независимост на Израил стига до внезапния си край.