глава: Авраам живееше в царството на Мари

5 глава: Авраам живееше в царството на Мари

И РЕЧЕ ГОСПОД НА АВРААМА: ИЗЛЕЗ ОТ ТВОЯТА РОДИНА /ОТ ТВОЯ РОД И ОТ ДОМА НА БАЩА СИ/ И ИДИ В СТРАНАТА, КОЯТО ЩЕ ТИ ПОКАЖА.

(Бит. 12:1)

Земята, за която Библията говори тук, е Харан. Тара, неговият син Авраам, снаха му Сара и неговият внук Лот, така се казва в книга Битие (11:31), живееха там.

Какво представляваше в действителност Харан, това беше неизвестно до най-скорошното минало. За неговата ранна история не се знаеше нищо. Всички древновавилонски документи мълчат относно областта край средното течение на Ефрат — «земята между големите реки», както тя още се казва, — в която някога бе разположен Харан.

Едва през 1933 година една случайна находка предизвиква разкопки, които довеждат и тук до голямо, удивително откритие, а чрез това и до обогатяване на знанието. Те поставят неочаквано библейското селище Харан и живота на родоначалниците в историческа обстановка.

На линията между Дамаск и Мосул, където тя пресича Ефрат, лежи непознатият малък град Абу Кемал. Понеже Сирия след Първата световна война се намира под френски протекторат, тук е настанена една френска войскова част.

По средата на лятото през 1933 година над широката Ефратска низина лежи непоносима всичко парализираща горещина. Подпоручик Кабан, командирът на тази войскова част, предполага, че има пак някой спор, който трябва да изглади между арабите, когато бива извикан в канцеларията. Той познава всичко това до втръсване. Но този път възбуждението в служебната стая, изглежда, има друг повод. И онова, което той най-после узнава чрез преводача, е следното: хората искали да погребат един свой близък човек. За целта изкопали гроб на един уединен хълм — Тел Харири. И тогава там се появил мъртвец от камък.

Това е може би находката, към която музеят в Алепо ще прояви интерес, помисля подпоручик Кабан. Във всеки случай то е най-малко една промяна в безкрайно монотонното еднообразие на този забравен от всички караулен пост.

Привечер, когато става малко по-хладно, той се отправя с автомобил за Тел Харири, който е разположен на около 11 километра северно от Абу Кемал, близо до Ефрат. Арабите го отвеждат по един склон нагоре, където в една плитка яма счупената статуя е развълнувала духовете вчера. Кабан не е специалист, — но той познава мигновено, че каменната фигура трябва да е много стара. На другия ден тя бива докарана от френски войници в Абу Кемал. До късно след полунощ гори този ден лампата в малката комендантска стая. Кабан съставя подробен доклад за находката до своя началник, до Хенри Сириг, директора да старините в Бейрут, и до музей в Алепо.

Месеци минават и нищо не става. Въпросът, изглежда, се счита за маловажен или е отдавна забравен. Най-после, в края на ноември, пристига телеграма от лувърския музей в Париж. Кабан едва вярва на очите си и чете необикновеното известие много пъти. След няколко дни от Франция ще дойдат видни гости: проф. Андре Паро, известен археолог, и заедно с него учени, архитекти, асистенти и художници.

На 9 декември по Тел Харири се вижда гъмжило като в някой мравуняк. Археолозите са започнали своята изследователска работа. Най-напред целият хълм се измерва точно, фотографира се най-подробно, изследва се с прибори за установяване на ехото, вземат се проби от почвата и се подлагат на преценка. Така минават декември и първите седмици на новата година. Денят 23 януари 1934 година става решителният ден.

При внимателно разкопаване от най-външния ръб на този Тел от развалините излиза наяве малка красива фигура, върху дясното рамо на която се вижда един вдълбан текст. Всички се навеждат към нея като омагьосани.

«Мамги-Мари съм аз... Цар... на Мари... великия... Исаку... който посвещава... своята... статуя... на Истар!»

Това изречение прозвучава бавно, дума по дума, в безмълвната околност. Проф. Паро го превежда от клиновидния шрифт. Този момент ще остане незабравим за него и сътрудниците му. Това е една почти тайнствена и едва ли не единствената сцена в богатата иначе с приключения и изненади история на археологията!

Управляващият владетел и цар е поздравил тържествено чужденците от далечния Париж и се е представил лично. Сякаш той е пожелал да им покаже учтиво пътя към своето някогашно царство, което още лежи под него в дълбок сън и за чиито блясък и могъщество учените от Париж в този момент не могат още нищо да подозират.

Издялан от камък, с прекрасна пластика — така застава цар Ламги-Мари пред Паро. Една изискваща почитание широкоплещеста фигура върху пиедестал. Но по лицето липсва безподобното високомерие, което е така характерно за образите на другите владетели от древния Изток, за асирийците, които изглеждат жестоки и зли без изключение. Царят на Мари се усмихва. Той не носи никакво оръжие, ръцете му са поставени смирено една върху друга. Подобно на тога, която оставя едното рамо открито, той е облечен в дреха, богато украсена с ресни.

Едва ли някога разкопка на хълм е била увенчана с такъв успех още при първите стъпки. Под този хълм сигурно спи Мари, царският град.

Множество древни надписи от Вавилония и Асирия са запознали отдавна учените с представата за царския град Мари. Един текст обяснява дори, че Мари бил десетият град, основан след всемирния потоп. Голямата офанзива на лопатите срещу Тел Харири се увенчава с успех.

Прекъсвани от големи паузи, работите се разпростират от 1933 до 1939 година. Тропическата горещина прави невъзможно всяко напредване през по-голямата част от годината. Тук може да се работи само през по-хладните месеци на дъждовния период, от средата на декември до края на март.

Разкопките в Тел Харири внасят множество нови открития в една още непозната глава от историята на древния Ориент. Но никой още не подозира каква тясна връзка ще имат находките в Мари с някои добре познати библейски личности.

Година след година отчетът на експедицията поднася нови изненади.

През зимата на 1933/1934 година лопатите разкриват един храм на богинята на плодородието Истар. Трима от царските почитатели на Истар: Ламги-Мари, Ебин-ил и Иди-Нарум, са увековечили себе си като статуи в светилището, украсено с мозайка от блестящи миди.

През втория период на разкопките лопатите стигат до къщите на един град. Мари е открит! Колкото и голямо да е задоволството от успеха, далеч по-голямо уважение, дори удивление пораждат стените на един дворец, който трябва да е бил необикновено голям. Паро съобщава: «Ние можахме да разкрием 69 зали и дворове. И още не може да се види краят им.» 1600 плочи с клиновиден шрифт, грижливо наредени в една от залите, съдържат научни трудове.

В доклада за находките през третата кампания на 1935/1936 година се казва, че дотогава са открити 138 зали и дворове, а външните стени на двореца все още не са достигнати. Една кореспонденция върху 13 000 глинени плочи очаква с нетърпение разгадаването си. През четвъртата кампания бива разкрит един храм на бога Даган и един цигурат, характерната месопотамска стъпаловидна кула. Сега в двореца могат да се разгледат 220 зали и дворове, а към досегашните глинени плочи биват прибавени още 8000.

След като през петото зимно полугодие от развалините биват освободени още 40 зали, дворецът на царете на Мари застава най-после в цялото си величие пред Паро и неговите сътрудници. Почти десет уврата земна площ заема този грамаден строеж от третото хилядолетие преди Христа. Това е един комплекс от 260 зали и дворове! Никоя от досегашните разкопки не е разкривала такъв исполински широкоразклонен строеж.

Колони от товарни коли са необходими, за да превозят само плочите с клиновиден шрифт — 23 600 документа, извадени от дворцовите архиви. Чрез това биват поставени в сянка дори големите находки на плочи в Ниневия; защото прочутата библиотека на асирийския цар Асурбанипал обхващаше «само» около 20 000 глинени текста.

За да се добие нагледна картина за двореца на Мари, бива поискан самолет. Чрез нисък полет над Тел Харири биват направени снимки, чието обнародване във Франция предизвиква просто невероятно удивление. Този дворец на Мари е бил в 2000 година преди Христа една от големите забележителности на света, бисерът на архитектурата в древния Ориент. И отдалеч са идвали пътешественици, за да му се възхищават. «Аз видях Мари!», писа въодушевено един творец от финикийския приморски град Угарит.

Последният цар, който е имал седалището си там, се казва Цимри-Лам. Войските на прочутия Хамурапи от Вавилония са покорили в около 1700 година преди Христа царство Мари край Средния Ефрат и са разрушили великата столица.

Под срутените тавани и стени стояха още мангалите на вавилонските войници, на пожарната команда, която е изгорила двореца.

Но те не са могли да го разрушат напълно. Там са останали да стърчат пет метра високи стени. «А инсталациите на двореца — пише проф. Паро — в кухните и в баните биха могли и сега, четири хилядолетия след разрушението, да бъдат поставени отново в действие, без да е потребна за това някаква поправка.» В банските помещения са били намерени ваните, а в кухните — тавите за сладки и дори дървените въглища върху пещите!

Разглеждането на величествените развалини е поразително събитие. Една-единствена врата на север обезпечава по-удобен надзор и по-добра защита. След като човек прекоси множество дворове и проходи, той застава в големия, изобилно осветен вътрешен двор. Това е средищният пункт на официалния живот и на управлението на царствата същевременно. В съседната приемна зала — достатъчно голяма, за да предложи място на стотици хора — владетелят е приемал своите чиновници, куриерите и посланиците. Широки коридори са водели към домашните покои на царя.

Едно крило от двореца е служило изключително за религиозни обреди. Там се е намирала и тронната зала, към която е водела великолепна стълба. През няколко зали е минавал дългият път на процесията за дворцовия храм, в който е стояла свещената фигура на жизнедаряващата богиня-майка. От блюдото в нейните ръце е текла непрестанно «вечната вода на живота».

Цялата дворцова свита е живеела под покрива на царя. Министрите, управителите, секретарите и писарите са имали собствени обширни квартири.

В големия административен дворец на царство Мари е имало служба за външните работи и министерство на търговията. Повече от 100 души чиновници са били заети само с входящата и изходящата правителствена поща, която е била написана на хиляди плочи.

Чудесни големи стенни рисунки са придавали на двореца особена красота. И техните бои дори до наше време едва ли са загубили нещо от силата на своя блясък. Те изглеждат като че ли са нанесени едва вчера. А това са най-старите картини от Двуречието — хиляда години по-стари от много прославените цветни фрески в прекрасните строежи на асирийските владетели в Хорсобад, Ниневия и Нимруд.

Големината и величието на този единствен по вида си дворец са подхождали на царството, което е било управлявано от него. В продължение на хилядолетия дворцовите архиви са запазили за нас сведенията за това.

Известия, делови книжа, правителствени разпореждания, сметководни отчети, вдълбани в глина преди четири хиляди години от добре подготвени дворцови писари с остър калем, трябва с безкрайно прилежание да бъдат събуждани отново към живот. Досега това можа да стане едва с няколкостотин плочи. В Париж за разгадаването и преведа се грижат проф. Жорж Досен от университета Лютих и една група асириолози. Години ще минат, докато всички 23 600 документа бъдат преведени и публикувани.

Всеки от тях представлява едно мозаично камъче от автентичната история на царство Мари.

Многобройните нареждания по строежа на канали, шлюзове, бентове, речни корекции свидетелствуват, че благосъстоянието на страната се е дължало в голяма част на широкоразклонената напоителна система, която е била надзиравана постоянно от държавни инженери и поддържана грижливо в изправност.

Две плочи съдържат списък на 2000 души занаятчии с пълните им имена и съсловна принадлежност.

Осведомителната система «Мари» е действувала така бързо и образцово, че тя може смело да бъде сравнена с модерния телеграф. Важните известия са били сигнализирани посредством огнени знаци от границата на Вавилония дори до днешна Турция — това са повече от 500 километра — само за няколко часа.

Мари е бил средищен пункт на дългите кервански пътища от запад и изток и от юг към север; и затова не е чудно, че размяната на стоки, която е стигала от Кипър и Крит чак до Мала Азия и Южна Месопотамия, се е нуждаела също от една оживена вносна и износна кореспонденция на глина. Но плочите не са предавали само новини от ежедневието. Те са съобщавали също така красноречиво за религиозните обреди, за новогодишните процесии към богинята Истар, за «бойните оракули» и тълкуването на сънищата. В Мари са били почитани двадесет и пет божества. Един списък на жертвоприношенията, направени от Цимри-Лим, представя поименно обитателите на небето, заемано от боговете.

И така, безбройните отделни описания на глина дават на потомството представата за царство Мари като една отлично организирана и управлявана държава през XVIII столетие преди Христа. Но за голямо учудване както в кореспонденцията на плочи, така и в картините не се намират никакви изображения на войнствени приключения.

Жителите на Мари са били заседналите отдавна аморити и са били миролюбиви. Те са били склонни към религиозни прояви и обреди, към спокоен живот; завоеванията, геройството, шумът на оръжията не ги привличали много. Техните лица, както и днес ги виждаме на статуите и картините, излъчват жизнерадостно спокойствие.

Но те в никой случай не са били свободни от военни грижи за сигурността и защитата на своята страна, понеже край техните граници са живеели семитски скитнически племена, за които тлъстите пасища, зеленчуковите градини и нивите в царство Мари са били постоянна примамка. Те са преминавали твърде често границите, скитали са със своите стада из широките части на страната и са безпокоели населението, което е трябвало да бъде винаги нащрек от тях. Затова на границата са били установени наблюдателни постове за надзор и отбрана. Всичко, забелязано от тях, е било съобщавано незабавно в Мари.

В Париж асириолозите разгадават една глинена плоча от архивите на Мари; и с удивление прочитат едно известие от Банум, офицер от полицията в пустинята:

«Послание до моя господар: Това е от Банум, твоя служител. Вчера тръгнах от Мари и прекарах нощта в Зурубан. Всички вениаминити палеха огнени сигнали. От Саманум до Илум-Мулук, от Илум-Мулук до Мислан, всички селища на вениаминитите в областта Терка отговаряха с огнени сигнали. И досега не съм сигурен какво означаваха тези сигнали. Сега се опитвам да узная това. Ще пиша на моя господар, дали то ще ми се удаде, или не. Нека моят господар усили стражите на града Мари и нека той не излиза от вратата навън.»

В този полицейски рапорт от Средния Ефрат, датиращ от XIX столетие преди Христа, се появява името на едно племе, известно от Библията. Той споменава буквално — вениаминитите!

За вениаминитите става често дума. Изглежда, че те са създавали толкова много трудности, дори голяма грижа на владетелите в Мари, та някои периоди от управлението на последните са били наречени даже на тяхно име.

В династиите на Мари годините на управлението не са били означавани с числа, а с някои особени събития, например — постройката и освещаването на нови храмове, изграждането на големи защитни стени за подобряване на напоителните съоръжения, усилването на укрепителните работи по бреговете на Ефрат или преброяванията на населението. Хронологическите таблици споменават и вениаминитите три пъти:

Годината, когато Иадулим отиде в Хен и сложи ръка върху пустинята на вениаминитите, се казва за една година от управлението на царя на Мари, Иадулим и,

Годината, когато Цимри-Лим уби водача (dâwidum) на вениаминитите...

Втората година, когато Цимри-Лим уби водача (dâwidum) на вениаминитите...

от времето, когато е управлявал последният владетел на Мари, Цимри-Лим.

Обширна размяна на писма от губернатори, наместници и управители се занимава изключително с единствения въпрос: дали да се осмелят и да пристъпят към преброяване на вениаминитите?

В царство Мари преброяванията на населението не бяха нещо необикновено. Те доставяха данните за облагането с данъци и за повикванията на военна служба. Народът бе събиран по области чрез барабани и всеки подлежащ на военна служба беше извикван поименно. Това траеше обикновено няколко дни и правителствените хора раздаваха пиво и хляб. Административните началници в двореца на Мари са имали голямо желание да извикат на военна служба и вениаминитите. Но областните чиновници, познаващи добре страната, не можеха да се съгласят с това. Те предупреждаваха и съветваха да не става то, защото познаваха по-добре неуседналите още и размирни племена.

«Относно предложението за преброяване на вениаминитите, за което Ти ми пишеш... — започва Самси-Адду своето писмо до Исмах-Адду в Мари, — вениаминитите не са годни за преброяване. Ако Ти го направиш, тогава техните братя, ра-аб-ба-и-те, които живеят на другия бряг на реката, ще узнаят за това. Те ще останат недоволни от тях и не ще се върнат в тяхната земя. Не предприемай в никой случай преброяване сред тях!»

И така, вениаминитите идваха за пиво и хляб, а чрез това и за данъчно облагане и военна служба.

По-късно синовете на Израил ще преживеят многократно такива преброявания, и то точно по образеца на Мари. Първият път — под водачеството на Моисея, по заповед на Иехова, след излизането от Египет. Всички мъже на възраст над 20 години, които могат да носят оръжие, биват регистрирани по семейства (Числ. гл. 1–4). Едно поколение по-късно, в края на пребиваването в пустинята, Моисей извършва второ преброяване заради разпределянето на Ханаанската земя (Числ. гл. 26). През време на монархията Давид заповядва да се извърши преброяване на населението. В случая той има предвид създаването на военна организация и възлага задачата на своя военачалник Иоава (2 Цар. гл. 24). Иехова подтиква, както Библията представя това, цар Давида към преброяването, за да накаже народа. Израилтяните обичат свободата повече от всичко. Проверките — и оттам опасността от повикване във войската — им са противни. Дори 6 години след Христа преброяването на населението от управителя на страната Квириний довежда почти до открито въстание.

Заслужава да бъде отбелязано, че светът дължи тъкмо на миролюбивото царство Мари първия образец на всички събирания на новобранци. Той бил възприет точно така от вавилонците и асирийците, от гърците и римляните, както и по-късно от държавите на новото време. Във всички страни на света преброяванията на населението за данъчно облагане и за повикването на военна служба са обосновани върху примера на Мари.

В Париж споменаването на вениаминитите събужда предположения и очаквания в определено направление. И не без право.

На други плочи с клиновиден шрифт асириолозите срещат в някои доклади от губернаторите и наместниците на царство Мари все по-често и по-често голям брой добре познати имена от библейската история, имена като Фалек и Серух, Нахор и Тара и ... Аран!

Това е родословието на Сим — се казва в книга Битие глава 11 — ... Фалек беше на 30 години и роди Рагава /Рагав беше на 32 години и роди Серуха /Серух беше на 30 години и роди Нахора /Нахор беше на 29 години и роди Тара /Тара беше на 70 години и роди Авраама, Нахора и Арана.

Имената на Авраамовите праотци се появяват из мрака на миналото като имена на градове в Северозападна Месопотамия. Те са разположени в «Падан-Арам», низината на Арам. В средата й лежи Харан, който според описанието трябва да е бил цветущ град в XIX и XVIII столетие преди Христа. Харан — родното място на бащата на родоначалниците, Авраам, родината на еврейския народ, се посочва за пръв път тук документално, защото съвременни текстове говорят за него. Малко по-нагоре в същата низина, нар. Белих, беше разположен градът с познатото ни също библейско име: Нахор, родното място на Ревека, жената на Исаака.

Библейският град Нахор е поставен неочаквано в една исторически уловима обстановка. Авраамовият слуга навлиза в царството, управлявано от царете на Мари. Категоричното поръчение на господаря му, както Библията ни го предава, доказва, че Авраам трябва да е познавал много добре Северна Месопотамия, както и Нахор. Как би могъл той иначе да говори за Нахоровия град?

Според посочените в Библията дати може точно да се изчисли, че Авраам е напуснал своето родно място Харан 645 години преди излизането на децата на Израил от Египет. В XIII столетие преди Христа те минаха през пустинята под водителството на Моисея за Обетованата земя. Тази дата, както по-късно ще видим, е археологически доказана. Следователно Авраам трябва да е живял в около 1900 година преди Христа. Находките в Мари потвърдиха колко точни са тези указания на Библията. Според данните от дворцовите архиви през 1900 година преди Христа Харан и Нахор са били цветущи градове.

Документите от царство Мари привеждат за пръв път безпримерното доказателство, че сказанията за родоначалниците в Библията не са — както често и охотно се приемаше — «набожни легенди», а събития и описания от едно историческо време, което може да бъде точно датирано!