Продължителност на дните на сътворението

Думата, която се превежда с „ден” и в двата текста, е от един и същ семитски корен – на еврейски „йом”, на арабски „йаум”, но тя е носител не само на значението за денонощие, а се употребява и в значение на 1) „времето от зазоряване до залез слънце” и 2) „абсолютно време”.¹⁹ Логично е, след като самото Слънце е било създадено в определен „ден”, собственият му изгрев и залез все още да не са съществували. Посоченото значение на „ден” не би могло да е носител и на значение за количество време поради факта, че продължителността на светлата част от денонощието е различна през отделните дни на годината. Далеч по-удобно в случая се оказва второто значение, което получава пряко потвърждение и в самите текстове: „И наистина един ден у твоя Господ според вашето летоброене се равнява на хиляда години.” (Коран 22:47; срв. 32:5) (а в ая 70:40 от Корана се споменава дори за „ден, чиято продължителност е петдесет хиляди години”), „Защото хиляда години са пред Тебе като вчерашния ден, който е преминал, и като нощна стража.” („Псалми” 90:4)

Интересно е, че подобен „ден”, равняващ се на хиляда години, откриваме и в текста към едно факсимиле от Книгата на Авраам, включена в свещената за мормоните книга „Скъпоценната перла”, за която се твърди, че е написана преди хилядолетия на древноегипетски. Във фигура 1 на факсимилето е изобразен Колоб – първото създание, което е най-близко до божественото и представлява своеобразна „резиденция” на Бог. Една година на Колоб се равнява на хиляда години според летоброенето на тази земя, наречена от египтяните „Ях-ех-ех”.²⁰

Както е видно от посочените примери, понятието „ден” в свещените писания се оказва твърде относително и не би било неправилно, ако то бъде преведено като „период”. И все пак при все, че в Корана е налице условно разделяне на сътворението на шест периода, показателно е, че броят на тези периоди съвпада с указания в Библията. Едно от възможните обяснения за това е, че в исляма е търсена приемственост по отношение на исторически по-старите библейски текстове.

Понякога, опирайки се на подобни аналогии, някои (псевдо)коментатори си позволяват да твърдят, че Мохамед едва ли не е преписвал от Библията. Дори и да приемем, че това е така, интересен е въпросът: какъв е бил ръководният принцип при осъществяването на този „плагиат”? Може би в следващите примери се съдържа известен отговор на този въпрос.

За „езиковия антропоморфизъм” на мита
„И на седмия ден, когато свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил.” („Битие” 2:2-3)

Умората едва ли е най-добрата самоатестация за един всесилен Бог. Самата идея за Абсолюта изключва подобно твърдение. В сура 50 ая 38 от Корана недвусмислено се подчертава, че „за шест дни Ние сътворихме небесата, земята и всичко онова, което се намира помежду им, без да Ни докосне умора.” Същото се казва и в сура 46 ая 33. Вече не е тайна за никой библеист, че Бог е „решил” да си почине под непосредствения натиск на библейския автор на жреческия текст. Така че всъщност става дума не за неуместна самоатестация, а за лоша атестация.

Приведените цитати са особено показателни за две неща. Едното е, че некомпетентната намеса в низпосланите чрез откровение свише текстове води до намаляване качеството на тези текстове от гледна точка на съдържащата се в тях информация (което се извършва главно в ущърб на обикновения вярващ); второто е, че дори ако такава намеса липсва, наличието на известна доза „езиков антропоморфизъм” си остава неизбежно. Езикът борави с множество абстрактни понятия, които нямат преки аналози от познатата действителност. Но колкото по-голям е техният брой в един текст, толкова по-малко са онези, които могат да го разберат. Религиозните послания са предназначени да максимален брой читатели – затова и са поднесени по начин, достъпен за реципиенти с различен коефициент на интелигентност, като при това е спазен във висша степен принципът „за всекиго по нещо”. (Не бива да се забравя също, че писанията е трябвало да бъдат еднакво популярни сред всички поколения, последвали тяхната поява.) В резултат се появява т.нар. антропоморфизъм, който условно сме нарекли „езиков”. Чрез него сложни физически процеси като разгледаните в тази част, за които учените са изписали тонове научна литература, са обяснени с по две-три думи („като за обикновени хора”).

Съвсем естествено и описанията, отнасящи се до същността на Бог, чиято най-точна характеристика е може би, че е непознаваема, са в известен смисъл профанизирани. Когато става дума за „трона на Аллах”, едва ли би било „правомерно” да си представяме как някой в буквалния смисъл седи на този трон. Неприемливо е на едно абсолютно битие, каквото е Бог, да се приписват човешки черти, само защото в свещените писания се съдържат изрази като: „И Бог каза” („Битие” 3:8; срв. Коран 2:30), „и Бог видя” („Битие” 1:4; срв. Коран 2:96), „чуха гласа на Господа Бога, както ходеше из градината” („Битие” 3:8), „лицето на Господа Бога” („Битие” 3:8; срв. Коран 2:115), „разкая се... и се огорчи в сърцето си” („Битие” 6:6), „и Господ говореше на Мойсея лице с лице” („Изход” 33:11; срв. Коран 4:164), „гневът на Господа” („Второзаконие” 6:15; срв. Коран 58:14) и т.н. Затова и би било неточно изразът „без да ни докосне умора” да извиква в съзнанието ни определен образ на Бога (пък бил той и неуморим), защото „Той е непостижим за възприятията” (Коран 6:103). Неслучайно на стотици места в Корана приписването на равнопоставени на Аллах бива третирано и санкционирано като един от най-тежките грехове. Мойсей, който си говори „лице с лице” с Бога, така и не успява да го види, защото „не можеш видя лицето Ми”. („Изход” 33:20)

Доказателство, че разширението е гладко и нехаотично, ни дава фонът от микровълново лъчение: „В 99 999 от 100 000 случая микровълновият фон е еднакъв във всички посоки... Това е възможно само, ако средната плътност на Вселената и скоростта на разширение са еднакви навсякъде.”²⁴ Споменатата липса на хаос според кораническия текст е напълно нормална, щом като Аллах се е погрижил небето да „няма пролуки” (Коран 50:6). За „небе” в смисъл на „Вселена” думата сама’ е използвана и в стихове 51:47; 41:11-12; 79:40; 86:11.

Ще си позволим още едно „астрономическо” отклонение, което допълва горното и в духа на кораническите айи: „Безспорно сътворението на небесата и земята е по-велико от това на човека, но повечето хора не знаят за това” (40:57) и „Вие ли сте по-трудни²⁵ за създаване или небето? Изгради го. Издигна свода му и го устрои” (79:27-28) правят на пух и прах ентропния принцип „нещата са такива, каквито са, защото нас ни има”, както и идеята за изключителното място на човека във вселената като „венец на творението”.

В сура 29 ая 19 от Корана четем: „Нима не виждат как Аллах първоначално създава творението си и как след това го възобновява. Наистина това е лесно за Аллах.” Не така лесно обаче за нас е да предадем на български език с една дума значението на арабския глагол а،ада, който сме превели с „възобновява”. Предвид на следващите ни разсъждения считаме, че в случая той е носител и на още две от най-разпространените си лексикографски значения, а именно „повтарям” и „връщам”.²⁶

Това, което ще се опитаме да покажем, е, че в Корана се застъпва идеята за т.нар. пулсираща вселена. Засега тя попада в графа „това все още не е доказано”, но както изглежда, много скоро науката ще има категоричен отговор и на този въпрос.

През 1927 г. белгийският астроном Жорж Льометр (1894-1966) изказал предположението, че преди милиарди години веществото на Вселената е било локализирано в една единствена точка, която някои негови колеги нарекли „космическо яйце”.²⁷ В един момент то трябва да се е взривило. Тази експлозия, на която дължим съществуването на Вселената в сегашния й вид, американският физик от руски произход Джордж Гамов (1904-1968) нарича „Големият взрив”. Въз основа на множеството доказателства, натрупани през последните десетилетия, днес всички астрономи приемат, че началото на Вселената е било именно такова.

От това, каква е средната плътност на материята във Вселената, зависи дали тя ще продължи да се разширява вечно. Ако плътността е по-голяма от определена критична стойност (= 6.10^-30 g/cm³), гравитационното привличане ще сведе темпа на разширяване до нула и ще накара Вселената да започне да се свива – „отначало много бавно, след това все по-бързо и по-бързо до образуването на ново космическо яйце, което отново ще се взриви. Това може да се случва многократно и такава вселена ние наричаме „пулсираща вселена”.”²⁸ В Корана (17:99; 36:81) се казва, че Аллах, „който е сътворил небесата и земята, е способен да сътвори подобни на тях”, а в 21:104, говорейки както обичайно в 1. л. мн.ч., Той лично обещава да прояви тази своя способност, защото за всичко съществуващо е определил „един краен предел” (46:3), „в който не може да има съмнение” (17:99). До този предел ще се стигне, когато гравитационните сили, намекнати в сура 13 ая 2 (срв. 31:10 – „Аллах е този, който издигна небето без опори, видими за очите”), чрез които „Аллах задържа небето да не се срути върху земята” (22:65), с Божието позволение (22:65) ще принудят небето да се (въз)върне (Коран 86:11). Ще последва „ново творение” (Коран 14:19) и в резултат ще се появят ново небе и нова земя (Коран 14:48), различни от тези, които съществуват сега. За тях се говори и в Откровението на Йоан, гл.21, стих 1: „И видях ново небе и нова земя: защото първото небе и първата земя преминаха...”

В учебниците по астрономия²⁹ се съобщава, че „ако предположим, че Вселената е безкрайна във времето и пространството”, възникват някои „трудности: 1. Съгласно закона за гравитацията на всяко материално тяло би трябвало да действа безкрайно голяма сила. 2. В резултат на излъчването на звездите всички тела трябва, макар и след дълъг интервал от време, да изравнят своята температура.” Тези две трудности са наречени съответно „гравитационен и термодинамичен парадокс”.

Ако науката се бе доверила на Писанията, тя щеше да си е обяснила някои парадокси. Революционната идея на Айнщайн, че гравитацията не е просто сила, действаща на фиксирания фон на пространство-времето, а изкривяване на последното, причинено от масата и енергияна в него, позволи на учени като Роджър Пенроуз и Стивън Хокинг (считан за наследник на Айнщайн) да докажат няколко теореми, потвърждаващи съществуването на сингуларности – места, където пространство-времето има начало и край. „Началото му би трябвало да е в Големия взрив преди около 15 млрд. години”³⁰, за което Хокинг пише следното: „Ако плътността на Вселената една секунда след Големия взрив беше с една трилионна част по-голяма, Вселената би колапсирала след 10 години (което би довело до края на простраство-времето). От друга страна, ако плътността на Вселената тогава би била само с толкова по-малка, Вселената щеше да е почти празна, защото щеше да е на около 10 години. Как е станало така, че началната плътност на Вселената е била толкова грижливо подбрана?”³¹

Последният въпрос е зададен от един учен, който счита, че начинът, по който е стартирала Вселената, не е „прищявка на Бог” (което до голяма степен напомня и на Кораничния текст (21:16; 41:38): „Ние сътворихме небесата и земята, и онова, което е помежду им, не за да се забавляваме.”) И все пак, запитан в едено интервю, излъчено по Би Би Си в края на 1992 г., за отношението му към Бог и дали – както смятат много хора – той действително го отрича, Хокинг отговаря: „Не бихме могли да твърдим, че Бог съществува или не – а само, че той не е своенравен... Но пред нас остава въпросът: защо Вселената си прави труда да съществува? Ако ви харесва, можете да приемете, че отговорът на този въпрос е Бог.”³² А пък предвид на това, че на човечеството му предстои да изчезне (физически) напълно и безвъзвратно, можем само да се надяваме, че Бог наистина съществува.

Дори и ако се допусне, че теорията за „пулсиращата вселена” е невярна, то остава вариантът Вселената да се разширява вечно. На практика това означава една от описаните по-горе трудности – тоест т.нар. „термодинамичен парадокс” да получи своето разрешение. А именно: след като преминат през всички етапи на своята еволюция, небесните тела ще изравнят температурата си, която няма да е подходяща не само за живот – тя няма да бъде подходяща за Нищо друго.

При тези две перспективи за бъдещето на мирозданието не изглежда твърде етично тъкмо в цитирания учебник по астрономия да се срещат съждения от сорта на: „За съжаление вярващите хора и днес смятат, че светът е създаден от бог.”³³ Практически и теоретически Бог се оказва единствената алтернатива за спасението на homo sapiens. И това е така, независимо дали сме вярващи или невярващи. Но как според Писанията Бог смята да „спаси” Вселената от безследно изчезване? „В началото бе словото” и тъкмо то ще съхрани цялата ДНК-информация за организма, наречен Вселена.

Пророкът не знае съдържанието на „съкровения скрижал” – съобщават му се само отделни откъси.³⁵ В тази „майка на книгите” (Коран 13:39) се съдържа предварителна информация за онова, което предстои да се случи: „Няма беда, сполетяла земята или пък вас самите, която да не е в книга, още преди да сме я осъществили.” (Коран 57:22) На пръв поглед като че ли всичко във Вселената е вече предрешено и няма място за изява на т.нар. свобода на личната воля (arbitrum liberum). В това отношение ислямът често е бил обвиняван в прекален „фатализъм”. Едва ли е случайно обаче, че през 1970 г. Секретариатът на Ватикана за нехристияните издава документ, озаглавен „Ориентация към диалог вежду християни и мюсюлмани”, в който сред „несправедливостите, които възпитаният в духа на християнството Запад е допуснал спрямо мюсюлманите”³⁶ наред с клеветите по адрес на фанатизма и нетърпимостта, които ислямът уж проповядвал, са споменати и обвиненията във фатализъм. Истината е, че фатализъм има, но неговото естество не е „фатално” за правото на всеки сам да определя отношението си към нещата, които разумът му възприема, и – доколкото му позволяват силите (защото истината е, че те са крайно ограничени) – да дава реален израз на отношението си.

Думите на хан Омуртаг „Човек, ако и добре да живее, умира и друг се ражда...” са като че ли още една добра илюстрация за фатализма в живота на отделния човек. Свободата на волята едва ли ще удължи с нещо живота на умиращия. На свой ред „другият” не може сам да избере кога, къде и как точно да се роди и дали изобщо иска да се ражда.

Макар и обявена за основен догмат в исляма, вярата в предопределението невинаги е била възприемана еднозначно и безрезервноот мюсюлманските теолози. Още прец втората половина на VІІ век, наскоро след като е приключило низпосланието на Корана (продължило от 610 до 632 г.), се оформят две групи, чиито интерпретации на проблема за предопределението са поляризирани до крайност. Джабаритите³⁷ поддържат тезата, че по отношение на собствените си действия човек е „принуден” (маджбур), т.е. действа по принуда. Следователно за „истински извършител” (фа،ил факики) може да бъде приет единствено Аллах. В противовес на джабаритите кадаритите застъпват идеята, че човек е самостоятелен „творец” (халик) на своите действия.

В един съвременен коментар към класическото произведение „Трите основи” на Ибн ал-Уахаб, направен от шейх ал-Усаймайн, четем следното: „За предопределението се заблуждават две групи. Едната са джабаритите, които казват, че рабът бива принуждаван в действията си и че в това той няма нито воля, нито сила. Втората са кадаритите, които казват, че в действията си рабът е самостоятелен в своята воля и сила, а желанието и силата на Всевишния Аллах нямат в това никаква следа.”³⁸ По-нататък ал-Усаймайн изразява мнението, че предопределението на Всевишния се пази в тайна, която става известна само след като се случи предопределеното. Действията на раба са предхождани от неговата воля и той не следва да търси извиненеие за действията си с думи като „Така ми било писано.” „Тези, които са му приписвали равноподобни, ще кажат: Да бе пожелал Аллах, нямаше да му приписваме равноподобни – нито ние, нито бащите ни, и Той нямаше да ни лиши от нищо... Речи: Имате ли някакво познание, покажете ни го. Вие следвате само догадки и само предполагате.” (Коран 6:148; срв. 43:20; 39:57)

В „Съкровения скрижал” се вписват всички човешки постъпки (Коран 36:12), за да може в Съдния ден всеки да се запознае с досието на своя живот – своеобразна извадка от текста на „Съкровения скрижал”. Пророк Даниил в първата година на вавилонския цар Валтасар „в сън и видения” става свидетел на драматичните събития от Апокалипсиса: „Огнена река излизаше и течеше пред Него; милион служители Му слугуваха и милиарди по милиарди стояха пред Него; съдилището се открии книгите се отвориха.” („Даниил” 7:10) „Откровението на Йоан” (20:12) прави картината още по-пълна: „Видях и мъртвите, големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота, и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите.” – За да се изпълнят думите, речени от Аллах: „И на всяка душа ще й бъде въздадено за онова, което е извършила.” (Коран 39:70) Защото „който извърши нещо добро, то си е за него, а който навреди, вреди на себе си. И твоят Господ не е несправедлив към рабите Си.” (Коран 41:46; срв. 45:15), самите те са несправедливи към себе си (вж. Коран 16:33).

„Книгите” откриваме и в част от т.нар. мекански сури, които (за разлика от низпосланите в Медина) с богатия си спектър от есхатологични образи пряко кореспондират с тези от пророчествата на Даниил и Йоан. Тук онзи, който получи книгата си отдясно (Коран 17:71; 69:19), се завръща радостен при роднините си (84:9). А онзи, който я получи откъм гърба (Коран 84:10) или отляво (69:25), ще рече: „Да не бях си получавал книгата!” и „Да не бях си научавал сметката!” (69:26) Той би я заплатил на драго сърце, стига да разполагаше с натрупаните приживе богатства (вж. Коран 69:28). Но явно дори и тези, които в буквалния смисъл на думата отноасят парите си в гроба, след това не успяват да ги „изнесат зад граница”. Фактът, че делата се записват (Коран 36:12; срв. 45:29 – като при това е използван глагол в сегашно време), говори за това, че съдържанието на „Сътворения скрижал” не е окончателно фиксирано. Пък и Аллах запазва правото си да удължи или скъси нечий живот (Коран 34:3), както и „да отменя” и „потвърждава” (Коран 13:39).

В преданията, съдържащи се в произведенията на популярния в традиционната мюсюлманска култура жанр „разкази да пророците”, се твърди, че заедно със скрижала Аллах сътворил и перото калам – същото онова перо, в което сам Аллах се кълне в началото на сура 68. На перото било заповядано да се погрижи за записването на Словото върху Скрижала, който по това време (ако време изобщо е съществувало) все още е представлявал tabula rasa.^*

Явно за мастило на перото е послужило и служи самото Слово. В противен случай Перото би се изчерпало, още преди да е записало и нищожна част от цялото Слово, тъй като то – Словото (като Божествен атрибут) е безначално и безкрайно: „Дори и всичките дървета на земята да бяха пера, а морето заедно с още седем морета да им служеха (като мастило), пак нямаше да се изчерпи Словото на Аллаха.” (Коран 31:27; срв. 18:109)
Числото седем
В Стария завет числото седем се среща 77 пъти. Например Йосиф сънува седем охранени и седем немощни крави; при завладяването на Йерихон седем проповедника, нокещи седем тръби, трябва на седмия ден да направят седем обиколки на града; не само седмият ден, но и седмата година е отредена за почивка; прокажен се потапя седем пъти в река Йордан и се изправя изцелен...

В текста на Корана числото седем е употребено общо 24 пъти. Често, както е в случая със седемте морета, то служи за обозначаване не на конкретен брой предмети, а за някакво неопределено множество. Известно е, че гърците и римляните също са използвали числото седем в значение на множество. В това си качество то е използвано и в редица хадиси на пророка Мохамед. Със седем е обозначен също броят на небесата и земите, които Аллах е сътворил (Коран 65:12), макар че на много места „небесата” са споменати и без да е посочен техният брой.

В един по-широк смисъл думите „небеса” и „земя”, за които в еврейския текст на „Битие” са използвани думите шамайим (небеса, широк обхват) и ерец (земя, почва, повърхност, вещество), т.е. както и в арабския текст на Корана самауат и ’ард, могат да бъдат възприемани като „пространство” и „материя”. От тази гледна точка поразителна прилика откриваме в мита за сътворението у племето мамбара, който веднъж вече цитирахме и който още веднъж не само потвърждава посочените по-горе текстове, но ги и допълва: „По време на вибрациите духът на сътворението паднал върху земята (срв. „Битие” 1:2) във вид на кълбото Куру... Издигайки се нагоре, духът излъчвал от себе си онова, което впоследствие било наречено Фаро. Фаро бил вибрация. И Фаро му помогнал да построят небето... Създаденото от Фаро небе се състои от седем пласта, един върху друг, също като земята.”³⁹ (срв. Коран 65:12)

И всичко това не е случайно, защото в числото седем е кодиран дълбокият символ на съвкупността на пространството и съвкупността на времето. Свързвайки числото четири, което символизира земята (с четирите посоки на света) и числото три, което е символ на небето, седем представлява съвкупността на света в движение.⁴⁰

Сътворението е акт, който със своята тайнственост и величие вълнува разумните творения хилядолетия наред. Той е в основата на неизброимо количество митове и хипотези, научни трудове и художествени творби. Според отношението си към него хората са се разделяли или обединявали, враждували са или са се съюзявали, докато оформят в хода на историята си двата лагера – на вярващите в Божественото сътворение и на приемащите самосътворението.