Глава
Бенгалската „майка, проникната от радост"
— Моля ви, не напускайте Индия, без да видите Ннрмала Деви. Нейната святост е голяма. Тя е известна наблизо и далеч като Ананда Мойи Ма (проникнатата от радост майка). - Моят племенник Амийо Бос ме гледаше сериозно.
— Разбира се ! Аз много искам да видя тази светица - отговорих аз и добавих: - Чел съм, че много е напреднала в Бого-осъзнаването. Преди години в сп. Изток-Запад се появи неголяма статия за нея.
— Аз съм се срещал с нея - продължи Амийо. - Неотдавна Тя посети моето родно градче Джамшедпур. По настойчивата молба на свой ученик Ананда Мойи Ма отиде в дома на един умиращ. Тя застана край постелята му и когато ръката й докосна челото му, предсмъртното хъркане спря. Болестта веднага изчезна и за радостно изумление на човека той оздравя.
Няколко дни по-късно чух, че Блажената Майка е отседнала в дома на един ученик от района Бхованипур в Калкута. Г-н Райт и аз, които се намирахме в бащиния ми дом в Калкута, незабавно се отправихме натам. Когато колата ни наближи къщата в Бхованипур, ние със спътника ми видяхме необикновена сцена на улицата.
Ананда Мойи Ма стоеше изправена в един открит автомобил и благославяше множество от около стотина ученици. Тя явно се готвеше да замине. Г-н Райт паркира „форда" на известно разстояние и заедно се отправихме към спокойната група. Светицата ни видя, бързо слезе от колата си и дойде при нас.
— Татко, ти дойде! - С тези сърдечни думи тя обви с ръце шията ми и постави глава на рамото ми. Г-н Райт, на когото току-що бях казал, че не познавам светицата, много се възхити от тази необикновена проява на гостоприемство. Очите на стоте ученици също с изненада наблюдаваха тази мила сцена.
Аз веднага забелязах, че светицата се намира във високото състояние самадхи. Напълно забравила за външната си обвивка на жена, тя се осъзнаваше като неизменна душа и от това ниво на съзнание радостно поздрави друг Божий поклонник. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към своя автомобил.
— Ананда Мойи Ма, аз задържам пътуването ви - възпротивих се аз.
— Татко, аз те виждам за първи път през този живот след толкова векове! - рече тя. - Моля те, не си тръгвай още.
Ние седнахме заедно на задните седалки на колата. Скоро Блажената Майка изпадна в неподвижно екстатично състояние. Красивите й очи се взираха полузатворени в небесата и станаха съвсем умиротворени, втренчени в близкия и същевременно далечен вътрешен рай. Учениците кротко скандираха: „Слава на Божествената Майка!"
Бях открил много Богоосъзнати мъже в Индия, но никога преди това не бях виждал такава екзалтирана свята жена. Нейното нежно лице гореше с неизразимата радост, донесла й името Блажена Майка. Дълги черни кичури се виеха свободно по непокритата й глава. Една червена точка паста от сандалово дърво на челото й символизираше духовното око, винаги отворено вътре в нея. Малко личице, малки китки, малки стъпала - в противовес на духовното й величие!
Докато Ананда Мойи Ма се намираше в транс, аз зададох няколко въпроса на намиращата се наблизо чела.
— Блажената Майка много пътува из Индия - разказа ми тя. - Нейните смели усилия доведоха до множество желателни социални реформи. Макар че е родена брахманка, светицата не признава никакви кастови различия. Една група нейни ученици винаги пътува с нея и се грижи за удобствата й. Отнасяме се наистина майчински с нея, защото тя не обръща никакво внимание на тялото си. Ако никой не й даде храна, тя няма да яде, нито ще попита за ядене. Дори когато храната е поставена пред нея, тя не я докосва. За да предотвратим изчезването й от света, ние я храним със собствените си ръце. Често тя по цели дни пребивава в божествен транс, като едва диша и не мигва с очи. Един от главните й ученици е нейният съпруг. Преди много години, скоро след женитбата им, той приел обет за мълчание.
Чела посочи един широкоплещест мъж с фини черти на лицето, дълга коса и бяла брада. Той спокойно стоеше сред множеството, ръцете му бяха кръстосани на гърдите в почтителната поза на ученика.
Освежена от потапянето си в Безпределното, Ананда Мойи Ма сега насочи съзнанието си към материалния свят.
— Татко, моля те, разкажи ми къде си сега. - Гласът й беше ясен и мелодичен.
— Понастоящем в Калкута или в Ранчи, но скоро ще се върна в Америка.
— Америка?
— Да. Търсачите на духовното там искрено биха оценили една индийска светица. Би ли искала да дойдеш?
— Ако Татко може да ме вземе, аз ще дойда.
Този отговор предизвика тревогата на намиращите се наблизо ученици.
— Двадесет, а и повече от нас винаги пътуват с Блажената Майка - заяви ми твърдо един от тях. - Не можем да живеем без нея. Където и да отиде тя, трябва да отидем и ние.
С неохота трябваше да отхвърля плана, притежаващ непрактичната черта спонтанно да се разраства!
— Ела поне в Ранчи със своите ученици - казах й аз на прощаване. - Сама божествено дете, ти ще се зарадваш на малчуганите в моята школа.
— Където и да ме заведе Татко, ще отида с удоволствие.
Малко по-късно Видялая в Ранчи бе празнично пременена по повод обещаното посещение на светицата. Момчетата с нетърпение очакваха всяка възможност за празнуване - никакви уроци, никакви часове по музика и като връх на всичко - пиршество!
— Слава! Ананда Мойи Ма, ки джай! - Тези скандирания от множество ентусиазирани малки гърла посрещнаха групата на светицата, когато тя влезе през вратите на школата. Дъжд от невени, звън на цимбали, силни звуци на раковини и барабанен бой! Блажената Майка усмихнато премина през слънчевите градини на Видялая, носейки винаги в себе си своя преносим рай.
— Тук е прекрасно - каза благосклонно тя, когато я заведох в главното здание. Светицата седна с детска усмивка до мене. Тя караше всеки да се чувства най-близък неин приятел, но в същото време винаги я обкръжаваше една атмосфера на отдалеченост - парадоксалната уединеност на Вездесъщието.
— Моля те, разкажи ми нещо за своя живот.
— Татко знае всичко за мене, защо да го повтарям? - Очевидно тя чувстваше, че фактите на едно кратко въплъщение не заслужават внимание.
Аз се засмях и кротко повторих въпроса си.
— Татко, няма много за разказване. - Тя протегна изящните си ръце с умолителен жест. - Съзнанието ми никога не се е отъждествявало с това временно тяло. Преди да дойда на тази земя, Татко, „аз бях същата". Като малко момиченце „аз бях същата". Пораснах и станах жена, но пак „аз бях същата". Когато семейството, в което се бях родила, уреди женитбата на това тяло, „аз бях същата". И когато опиянен от страст, моят съпруг дойде при мен и шепнейки гальовни думи, леко докосна тялото ми, той получи силен шок, сякаш ударен от мълния, защото дори и тогава „аз бях същата".
Моят съпруг коленичи пред мен, кръстоса ръце на гърдите си и ме помоли за прошка.
„Майко - каза той, - тъй като оскверних телесния ти храм, докосвайки го с похотлива мисъл, без да знам, че в него обитава не моята жена, а Божествената Майка, приемам този тържествен обет: ще бъда твой ученик, целомъдрен последовател, който винаги мълчаливо ще се грижи за теб и повече няма да продума на никого до края на живота си. Дано по този начин изкупя греха си, който извърших днес спрямо теб - моя гуру."
Дори когато спокойно приех това предложение на съпруга си, „аз бях същата". И сега, срещу теб, Татко, „аз съм същата". И когато и да е след това, дори край мен танцът на творението в залата на вечността непрекъснато да се променя, „аз ще бъда същата".
Ананда Мойи Ма потъна в дълбоко медитативно състояние. Тялото й застина като статуя. Тя бе отлетяла в своето вечно зовящо я царство. Тъмните езера на очите й изглеждаха безжизнени и стъклени. Този израз често е налице, когато светците изместват съзнанието си от физическото тяло, което тогава едва ли е нещо повече от къс бездушна глина. Около един час ние седяхме заедно в екстатичен транс. Тя се върна в този свят с кратък весел смях.
— Моля те, Аманда Мойи Ма - казах аз, - ела с мен в градината. Г-н Райт ще ни направи няколко снимки.
— Разбира се, Татко. Твоята воля е моя воля. - Прекрасните й очи запазиха непроменимия си божествен блясък, докато тя позираше за много фотографии.
Време за угощението! Ананда Мойи Ма седна с кръстосани крака на своето одеяло, а една ученичка се настани край нея, за да я храни. Като малко дете светицата послушно поглъщаше храната си, когато чела я поднесеше към устните й. Беше очевидно, че Блажената Майка не осъзнава разликата между къри и сладкиш!
Когато наближи здрач, светицата си тръгна със своята група сред потоци от розови цветчета, а ръцете й бяха вдигнати и благославяха малките момчета. Техните лица светеха от любов, която тя бе събудила без никакви усилия.
„И възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила - провъзгласява Христос. - Тази е първата заповед." (Матей 12:30)
Като отхвърля всяка низша привързаност, Ананда Мойи Ма предлага на Бога своята пълна преданост. Не чрез педантичните класификации на учените, а чрез сигурната логика на вярата светицата - подобна на дете - разрешава единствения проблем на човешкия живот - установяване на единство с Бога. Човек е забравил тази безусловна простота, днес замъглена с милион разногласия. Отказвайки се от монотеистичната любов към Бога, народите маскират своето неверие с педантично уважение към външните светилища на милосърдие. Тези жестове на хуманност са добродетелни, защото за момент отклоняват вниманието на човека от самия него, но те не го освобождават от единствената му отговорност в живота, която Иисус нарича първа заповед. Възвисяващото задължение да се обича Бог се поема с първия дъх на човека, с първото поемане на свободно дарения от единствения му Благодетел въздух.
Имах възможност да видя Аманда Мойи Ма още веднъж след посещението й в Ранчи. Няколко месеца по-късно тя стоеше сред своите ученици на перона в Серампор и чакаше влак.
— Татко, отивам в Хималаите - каза ми тя. - Великодушни ученици ми построиха ашрам в Дехра Дун.
Когато се качи на влака, аз с възхищение разбрах, че независимо дали е сред тълпа, във влак, на празник или седи мълчаливо, очите й никога не се отделят от Бога. Дълбоко в себе си аз все още чувам нейния глас - ехо от безмерна благост:
— Виж, сега и винаги единна с Вечното „аз винаги съм същата".
Глава 46
Йогинята, която никога не яде
— Господине, къде ще отидем тази сутрин? - Г-н Райт караше „форда" и отклони поглед от пътя, за да ме погледне въпросително. Ние пътувахме ден след ден и той рядко знаеше каква част от Бенгалия ще му открие следващият.
— С Божията воля - казах аз благочестиво - сме на път да видим осмото чудо на света - светица, която се храни само с въздух!
— Повторение на чудесата - след Тереза Нойман. - Но смехът на г-н Райт беше нетърпелив и той дори увеличи скоростта. Още необикновено мливо за пътния му дневник! Ами да не би да е дневник на обичаен турист!
Бяхме станали преди изгрев слънце и вече оставихме зад себе си школата в Ранчи. Освен от секретаря ми и мен групата ни се състоеше от още трима приятели от Бенгалия. Ние се опивахме от свежия въздух - естественото вино на утрото. Шофьорът ни внимателно караше колата сред подранилите селяни и каруците с две колела, теглени бавно от впрегнати гърбави волове, склонни да оспорят пътя на всеки бибиткащ натрапник.
— Господине, бихме искали да научим нещо повече за постещата светица.
— Името й е Гири Бала - осведомих аз своите спътници. -За първи път чух за нея преди години от един учен господин, Стхити Лал Нинди. Той често идваше в дома ни на улица „Гур-пар", за да преподава уроци на брат ми Бишну.
„Аз добре познавам Гири Бала - казваше ми Стхити Ба-бу. - Тя използва определени йогически техники, които й позволяват да живее, без да се храни. Бяхме близки съседи в На вабгандж, близо до Ичапур. Бях решил да я наблюдавам внимателно и никога не открих нито едно свидетелство, че тя приема храна или питие. Накрая интересът ми нарасна толкова много, че отидох при махараджата на Бурдван293 и го помолих да проведе изследване. Поразен от историята, той я покани в двореца си. Тя се съгласи да се проведе опит и два месеца живя затворена в една част от дома му. По-късно се върна в двореца за още двадесет дни и накрая за трети тест от петнадесет дни. Самият махараджа ми каза, че тези три строги проверки са го убедили, че тя извън всякакво съмнение не яде нищо."
Този разказ на Стхити Бабу се е запазил в ума ми повече от двадесет и пет години - завърших аз. - Понякога в Америка се чудех дали реката на времето няма да погълне иогинята, преди да успея да я видя. Сега тя трябва да е доста възрастна. Дори не знам къде живее и дали изобщо е жива. Но за няколко часа ще стигнем Пурулиа, а там е домът на нейния брат.
Към десет и половина нашата неголяма група вече разговаряше с брат й, Ламбадар Дей, адвокат в Пурулиа.
— Да, сестра ми е жива. Понякога тя стои тук с мене, но сега е в семейния ни дом в Биур - Ламбадар Бабу погледна със съмнение колата ни. - Свамиджи, много не ми се вярва, че някой автомобил ще може да се добере до такъв затънтен край като Биур. Ще бъде по-добре, ако се примирите с извечното друсане на волската каруца.
В един глас групата ни изрази лоялността си към „Гордостта на Детройт".
— „Фордът" е дошъл от Америка - казах аз на адвоката. -Ще бъде срамота да го лишим от възможността да се запознае със сърцето на Бенгалия!
— Нека Ганеш294 ви закриля! - каза Ламбадар Бабу, като се смееше. После любезно прибави: - Сигурен съм, че ако някога стигнете там, Гири Бала ще се зарадва да ви види. Тя вече наближава седемдесетте, но продължава да бъде в прекрасно здраве.
— Моля, кажете ми, господине, вярно ли е тя не яде абсолютно нищо? - Гледах го право в очите - тези издайнически прозорци на ума.
— Вярно е. - Погледът му беше открит и честен. - Повече от пет десетилетия никога не съм я видял да хапне и залък. Ако светът внезапно свърши, не бих бил изненадан повече, отколкото ако видя сестра си да яде!
Ние заедно се засмяхме на невъзможността на тези две космически събития.
— Гири Бала никога не е търсела недостъпно уединение за своята йогическа практика - продължи Ламбадар Бабу. - През целия си живот тя е живяла заобиколена от своето семейство и приятели. Всички те вече отдавна са свикнали със странното й състояние. Всеки от тях би бил поразен, ако Гири Бала внезапно реши да хапне нещо! Сестра ми е естествено скромна, както и подобава на индуистка вдовица, но всички от нашия малък кръг в Пурулиа и в Биур знаем, че тя е „изключителна" жена.
Искреността на брата беше очевидна. Групата ни сърдечно му благодари и се отправи към Биур. Спряхме пред една лавка, за да купим къри илучи, привличайки цял рояк дечурлига, струпали се да видят как г-н Райт яде с пръсти по обикновен индийски маниер. Здравият ни апетит ни накара да се подкрепим за следобеда, който - в момента напълно неизвестен - можеше да се окаже доста изтощителен.
Сега пътят ни водеше на изток през изсушени от слънцето оризови полета към бурдванския район на Бенгалия. Напред и напред по пътищата, обрасли с гъста растителност. От дърветата с огромни, приличащи на чадъри клони се разнасяха песните на майните и булбулите с пъстроцветни гушки. Ту тук, ту там - волски каруци. Скърцането - рини, рини, манжу, манжу - на техните оси и обковани с желязо дървени колела рязко контрастираше в ума със съсъка - суиш, суиш - на автомобилните гуми по аристократичния асфалт на градовете.
— Дик, спри! - Внезапната ми молба предизвика разтърсващия протест на „форда". - Онова превито от тежест мангово дърво очевидно ни вика при себе си!
И петимата се втурнахме като деца към обсипаната с мангови плодове трева. Дървото щедро бе ронило плодовете си, щом узрееха.
— Твърде много манго са се родили, за да лежат незабелязани - перифразирах аз - и да губят сладостта си върху каменистата почва.
— Нищо подобно няма в Америка, а, Свамиджи? - смееше се Саилеш Мазумдар, един от моите бенгалски ученици.
— Не - съгласих се аз, покрит с мангов сок и доволство. - Колко ми липсваха тези плодове на Запад! Индийски рай без манго е немислим!
Хвърлих камък и свалих един горд красавец, скрит на самия връх.
— Дик - попитах аз посред хапките амброзия, топли от тропическото слънце, - всичките ли фотоапарати са в колата?
— Да, господине, в багажника.
— Ако Гири Бала се окаже истинска светица, искам да пиша за нея на Запад. Една индийска йогиня с такива вдъхновяващи способности не трябва да живее и умре неизвестна -като повечето от тези мангови плодове.
Час и половина по-късно аз все още сновях из горския покой.
— Господине, трябва да отидем при Гири Бала преди залез слънце, за да има достатъчно светлина за снимките - забеляза г-н Райт и с усмивка добави: - Западняците са народ скептичен, не можем да очакваме да повярват на разказа ни без нито една фотография!
Тази мъдрост беше неоспорима. Обърнах гръб на изкушението и се върнах в колата.
— Прав си, Дик - въздъхнах аз, щом бързо потеглихме напред, - принасям манговия рай в жертва пред олтара на западния реализъм. Трябва да имаме снимки!
Пътят ставаше все по-зле: бръчките на браздите, циреите втвърдена глина - тъжната немощ на старостта! От време на време групата ни слизаше, за да позволи на г-н Райт да управлява по-лесно колата, която четиримата бутахме отзад.
— Ламбадар Бабу вярно каза - призна Саилеш. - Не колата ни вози, а ние возим нея!
Досадата на постоянното слизане и качване от време на време се разнообразяваше с появата на някое селце; всяко - сцена на старинна простота.
„Нашият път лъкатушеше и извиваше през палмови горички, сред древни, запазени селца, сгушени в сянката на дърветата - пише г-н Райт в пътния си дневник под датата 5 май 1936 г. - Очарователни са тези скупчени колиби, направени от кал и слама, украсени с едно от имената на Бога върху вратата. Множество малки, голи деца невинно играят наоколо, като се спират да погледат или уплашено побягват от тази голяма, черна каруца без волове, носеща се бързо през селцето им. Жените просто надничат от сенките, докато при мъжете, мързеливо излегна-ти под дърветата край пътя, равнодушието побеждава любопитството. На едно място цялото село се къпеше в едно голямо водохранилище (с дрехи, които сменяха като се увиваха със сухите и смъкваха мокрите под тях). Жените носеха вода към домовете си в големи пиринчени делви.
Пътят ни водеше по хълмове и долини като в някаква весела гонитба. Ние се друсахме и клатушкахме, потапяхме се в малки потоци, заобикаляхме недостроения голям път, плъзгахме се през сухи, песъчливи речни корита и накрая към пет часа следобед наближихме нашата цел - Биур. Това малко селце във вътрешността на окръг Банкура, скрито под защитата на гъст листак, е недостъпно за пътешествениците през дъждовния сезон, когато рекичките се превръщат в яростни потоци, а пътищата като змии плюят отровата на калта.
Когато помолихме една група поклонници, завръщащи се от молитва в храма (далеч в самотното поле), да ни покажат пътя, бяхме обсадени от дузина полуголи хлапета, които се покатериха отстрани на колата, нетърпеливи да ни заведат при Гири Бала.
Пътят водеше към горичка от финикови палми, подслонили няколко глинени колиби, но преди да стигнем до тях, „фордът" ни за миг опасно се наклони, подскочи и се удари в земята. Тясната пътечка водеше покрай дървета и водоеми, по издатини, дупки и дълбоки бразди. Колата затъна в храсталаците, после заседна на едно хълмче и трябваше да махаме буци пръст. Напредвахме бавно и внимателно. Внезапно пътят бе преграден от голям храст, растящ по средата на коловоза, така че се наложи да заобиколим по отвесния ръб на един пресъхнал водоем, излизането от който изискваше мал ко стъргане, дялкане и бутане. Отново и отново пътят изглеждаше непроходим, но пилигримът трябва да върви напред. Услужливи момчета (сенки на Ганеш!) донесоха лопати и унищожаваха препятствията, докато стотици деца и родители ги наблюдаваха.
Не след дълго се провирахме по един стар коловоз. Жените ни гледаха с широко отворени очи от вратите на колибите си, мъжете се мъкнеха покрай нас, а децата подскачаха, за да завършат шествието. Навярно нашата кола беше първата, която минаваше по тези пътища. Тук „съюзът на волските каруци" несъмнено е всемогъщ! Каква сензация предизвикахме - група, возена от един американец, която си прокарваше път в пухтящата кола право в тяхната селска твърдина, нарушавайки древната й неприкосновеност и святост!
Като спряхме на една тясна уличка, ние се оказахме на около стотина фута (30 м) от родовия дом на Гири Бала. Усетихме трепета на осъществяването след дългата битка с пътя, увенчана с победен край. Приближихме се към голямо двуетажно здание от тухли и мазилка, което се извисяваше над околните глинени колиби. Къщата беше в процес на ремонт, защото около нея се издигаше характерното тропическо скеле от бамбук.
В трескаво очакване, потискайки тържеството си, ние застанахме пред отворения дом на жената, благословена от Господа никога да не огладнява. Селяните все прииждаха и ни гледаха зяпнали: млади и стари, голи и облечени, жените се държаха малко настрана, но все пак много любопитни, мъжете и момчетата невъзмутимо ни настъпваха по петите, докато гледаха това безпрецедентно зрелище.
Скоро на вратата се появи една ниска фигура - Гири Бала! Тя бе увита в парче тъмнозлатиста коприна по типичния индийски начин. Вървеше скромно и нерешително, леко надничайки иззад най-горната гънка на своята дрехасвадеши. Очите й искряха като тлеещи въглени в сянката на покривалото й за глава. Бяхме очаровани от най-благожелателното и добро лице, лице на осъзнаване и разбиране, освободено от заразата на земните привързаности.
Тя кротко се приближи и мълчаливо се съгласи да изщракаме множество снимки с нашите фотоапарати и кинокамери.
Търпеливо и стеснително тя изтърпя да нагласяме позите и да търсим най-добро осветление. Най-накрая ние запечатахме за поколенията много снимки на единствената жена в света, за която се знае, че живее без храна и питие повече от петдесет години. (Тереза Нойман не яде от 1923 г.) Изразът на Гири Бала беше съвсем майчински, докато стоеше пред нас, плътно покрита със свободно падащия плат, така че от тялото й не се виждаше нищо друго освен лицето със сведените очи, китките и малките й стъпала. Лице, излъчващо рядък покой и простодушна уравновесеност - широки, по детски изразителни устни, женствен нос, тесни блестящи очи и замислена усмивка."
Впечатлението на г-н Райт от Гири Бала се споделяше и от мен. Духовността я обгръщаше подобно на меко сияещото й покривало. Тя направи пред мен пранам с обичайния жест, с който стопанката поздравява монаха. Простият й чар и спокойна усмивка ни посрещнаха по-добре от сладки речи. Забравени бяха трудностите, прашният път.
Дребната светица седна с кръстосани крака на верандата. Макар че носеше белезите на възрастта, тя Не изглеждаше изтощена. Маслинената й кожа бе останала с чист и здрав цвят.
— Майко - казах аз на бенгалски, - от двадесет и пет години пламенно мисля точно за това поклонническо пътуване! Слушал съм за вашия свят живот от Стхити Лал Нинди Бабу.
Тя кимна утвърдително.
— Да, добър мой съсед в Навабгандж.
— През тези години аз прекосих океани, но никога не забравих младежката си мечта да ви видя. Възвишената драма, която вие играете тук така незабележимо, трябва да бъде разгласена пред света, който отдавна е забравил вътрешната божествена храна.
Светицата за миг вдигна очи, усмихвайки се с искрен интерес.
— Баба (уважаемият баща) знае най-добре - кротко отвърна тя.
Бях щастлив, че тя не се обиди. Никога не знаеш как великите йоги и йогини ще реагират на идеята за публичност. Те като правило я избягват, желаейки да провеждат в мълчание дълбоките си душевни изследвания. Когато подходящото време да изложат открито живота си за благото на търсещите умове настъпи, те получават някаква вътрешна санкция.
— Майко - продължих аз, - простете ми тогава, че ще ви обременя с много въпроси. Бъдете добра да отговорите само на онези, които ви харесат. Аз ще разбера и вашето мълчание.
Тя протегна ръце с благосклонен жест.
— С радост ще отговоря, доколкото такава незначителна личност като мене може да задоволи вашия интерес.
— О, не, съвсем не незначителна! - искрено запротестирах аз. - Вие сте велика душа.
— Аз съм смирена прислужница на всички - каза тя и добави нещо странно: - Обичам да готвя и да храня хората.
Странно забавление, помислих си, за една светица, която не яде нищо!
— Кажете ми, Майко, със собствените си уста - наистина ли живеете без храна?
— Това е вярно. - Тя мълча няколко мига. Следващата й забележка показа, че на ум се е борила с аритметиката. - От дванадесет години и четири месеца до сегашните си шестдесет и осем години - над петдесетгодишен период - не съм яла храна и не съм пила течности.
— Никога ли не сте се изкушавали да хапнете?
— Ако почувствам силен глад, бих яла. - Просто и в същото време царствено изрази тя онази аксиоматична истина, която е твърде добре известна на света, въртящ се около трите яденета дневно!
— Но вие все пак ядете нещо! - В тона ми имаше заговорническа нотка.
— Разбира се! - Тя се усмихна с бързо разбиране.
— Вашето хранене се извлича от по-фините енергии на въздуха и слънчевата светлина295, а също така от космическата сила, която презарежда тялото ви през продълговатия мозък.
— Баба знае - отново се съгласи тя по своя успокоителен и мек начин.
— Майко, разкажете ми, моля ви, за младостта си. Това представлява дълбок интерес за цяла Индия, а дори и за нашите братя и сестри отвъд океана.
Гири Бала остави своята сдържаност, отпусна се, стана разговорчива.
— Така да бъде. - Гласът й беше нисък и твърд. „Родена съм в този горист район. В детството ми нямаше нищо особено, като се изключи това, че имах ненаситен апетит. Сгодиха ме съвсем млада.
— Дъще - често ме предупреждаваше майка ми, - опитвай се да контролираш лакомията си. Когато дойде време да живееш сред чужди хора в къщата на съпруга си, какво ще си помислят те за тебе, ако целите ти дни минават само в ядене?
Бедствието, което тя предричаше, се случи. Бях само на дванадесет години, когато влязох в семейството на мъжа си в Навабгандж. Моята свекърва ме засрамваше сутрин, обед и вечер за лакомията ми. Но нейното хокане се оказа скрита благословия. То събуди дремещите в мен духовни склонности. Една сутрин насмешките й бяха особено безжалостни.
— Скоро ще ви докажа - казах аз, дълбоко засегната, - че повече никога няма да докосна храна през целия си живот.
Свекърва ми подигравателно се засмя.
— А-ха! - каза тя. - А как ще живееш, без да ядеш, като не можеш да живееш, без да преядеш?
Тази забележка бе неопровержима! Въпреки това желязна решителност поддържаше духа ми. Намерих усамотено място и се обърнах към Небесния Отец.
„Господи - молех се аз, - моля те, прати ми гуру, който да ме научи как да живея с Твоята светлина и без храна."
Обхвана ме божествен екстаз. Водена от блажена омая, аз се отправих към гхата на Навабгандж при Ганг. По пътя срещнах свещенослужителя на семейството на мъжа си.
— Преподобни господине - с надежда казах аз, - бъдете така добър да ми кажете как да живея без храна.
Той ме гледаше, без да продума. Накрая заговори успокоително.
— Дъще - каза той, - ела тази вечер в храма, ще извърша специална ведическа церемония за тебе.
Този мъгляв отговор не беше това, което търсех. Аз продължих към гхата. Утринното слънце пронизваше водата. Аз се пречистих в Ганг като за свято посвещение. Когато напуснах брега на реката с мокрите дрехи около себе си, моят учител се материализира пред мене в ясната светлина на деня!
— Мило дете - каза той с любов и съчувствие, - аз съм твоят гуру, изпратен тук от Бог, за да изпълня настойчивата ти молба. Той дълбоко се трогна от твърде необичайния й характер! От днес ще живееш с астрална светлина, телесните ти атоми ще се хранят от безпределния поток."
Гири Бала потъна в мълчание. Аз взех от г-н Райт бележник и молив и преведох на английски няколко момента, за да разбере за какво става дума.
Светицата поднови разказа си, благият й глас едва се чуваше.
Ахатът беше празен, но моят гуру ни обгърна с аура от защитна светлина, така че никакви случайни посетители да не ни прекъснат. Той ме посвети в крия техниката, която освобождава тялото от зависимостта от грубата храна на смъртните. Техниката включва използването на определена мантра и дихателни упражнения, по-трудни от тези, които може да направи обикновеният човек. Няма никакви лекарства или магия, нищо освен крия."
Като американските журналисти, които, без сами да знаят, ме бяха научили на тяхната процедура, аз зададох на Гири Бала множество въпроси, които според мен биха представлявали интерес за света. Тя, малко по малко, ми съобщи следното:
„Никога не съм имала деца. Преди много години станах вдовица. Спя много малко, тъй като за мен сънят и будността са едно и също. Медитирам през нощта, посветена на домашните си задължения през деня. Почти не чувствам сезонните изменения. Никога не съм боледувала. Когато случайно се нараня, чувствам само лека болка. Нямам телесни екскрети. Мога да контролирам сърцето и дишането си. Често във видение виждам своя гуру и други велики души."
— Майко - попитах аз, - защо не научиш и други на метода да се живее без храна?
Амбициозните ми надежди за милионите гладуващи по света бяха попарени в зародиш.
— Не. - Тя поклати глава. - Моят гуру строго ми заръча да не разгласявам тайната. Той няма желание да се намесва в драмата на Божието творение. Земеделците няма да ми благодарят, ако науча много хора да живеят без храна! Сладките плодове ще лежат безполезни на земята. Явно е, че нищетата, гладът и болестите са бичове на нашата карма, които в крайна сметка ни карат да търсим истинския смисъл на живота.
— Майко - казах аз бавно, - каква е ползата от това, че единствена вие сте избрана да живеете без храна?
— Да докажа, че човекът е Дух. - Лицето й се озари от мъдрост. - Да покажа, че посредством божествено развитие той може постепенно да се научи да живее с Вечната Светлина, а не с храна.
Светицата потъна в дълбоко медитативно състояние. Погледът й бе насочен навътре. Дълбината на меките й очи загуби всякакво изражение. Тя издаде въздишка - прелюдия към екстатичния бездиханен транс. За известно време се потопи в царството без въпроси, в рая на вътрешната радост.
Тропическият мрак се бе спуснал. Светлината на малката керосинова лампа трептеше на пресекулки по лицата на група селяни, насядали мълчаливо в сенките. Стремителните светулки и далечните газови фенери в колибите тъчеха тайнствени светли шарки в кадифената нощ. Настъпил беше тъжният час на раздялата. Бавно изморително пътуване очакваше малката ни група.
— Гири Бала - казах аз, когато светицата отвори очи, -моля ви, дайте ми нещо за спомен - лента от някое ваше сари.
Скоро тя се върна с къс бенареска коприна, обтягайки го в ръцете си и внезапно се просна на земята.
— Майко - казах аз почтително, - по-добре ми позволете да докосна благословените ви нозе!
Достарыңызбен бөлісу: |