Светлината никога не идва отдолу

И все пак ми се струва, че днес, както никога досега, хо­рата правят огромни усилия да „се освободят". Старите табута се износват и разпадат, а на тяхно място се появя­ва желанието да бъдеш „другаде", там, където овехтели­те норми вече не действат.

Осъществяването му е трудно. То може да постави под въпрос целия ти живот, изпълнен с мнима сигурност, със заучени вярвания, с компенсаторни действия, въздигна­ти до ранга на житейски правила.

Отново Бержие:

„Ако исках да натрупам състояние, драги ми Луи, щях да основа религия. Това е най-успешното начинание, изи­скващо минимални инвестиции."

Няма съмнение, че хиляди „гурута" от всякакъв вид спекулират с потребността от вяра. Помагат им и някои комерсиални телевизии, като се обръщат към най-нис­кото ниво на масовата аудитория и реализират тлъсти печалби. Това явление е всеизвестно (да си спомним аме­риканските „телевизионни проповедници"!) и често е порицавано, но без никакъв резултат - човешкият апе­тит не се променя. Подобни лъженаставници разпрост­раняват осъвременената и попрестояла версия на прит­чата за манната небесна, изпратена на евреите по време на дългия им преход през синайската пустиня. Ето как боговете смениха облика си.

I

ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА

13

В такива опити за „освобождаване" се крият капани, заложени от „контрабандистите на души", които се възползват от неясните ни надежди и ни примамват с лъжеоригиналните си теории (най-често ориенталщини на сергиджийско ниво с „космически" привкус!).

Опасността се крие най-вече в отъждествяването на групата с „гуруто". Следва загуба на независимостта и на интелекта, а понякога се стига и до колективни само-убиийства.

Тези „божи хора" не са озарени „свише". Те черпят вдъхновението си от най-ниското, от най-тъмното. Лич­ността им често представлява шизофренно-параноична амалгама. Общността им е крайно сектантска и „инте-гристка". Сектата се превръща в неназована диктатура, в затворена и самоунищожаваща се система.

Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат еже­дневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен*:

„Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посред­ственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клоп­ки и опасности терапии."

* Цитатът е от предговора към френското издание на „Човекът в търсе­не на душата си" от Юнг. (Тук и по-нататьк бележките са на автора.)

И наистина прекалено много дипломирани психолози, непреминали по дългия и труден път на собствената си психоанализа (или изминали само част от него), безсрам­но се обявяват за способни да „лекуват" и да помагат. Така, без да са се опознали напълно, те пренасят върху другите собствените си вътрешни трудности и „лекувай­ки" пациентите си, всъщност се опитват да лекуват себе си.

Ролан Каен казва също:

„Очевидно е, несъвършени психоаналитици не същест­вуват - всеки е ограничен от собствените си психически структури, от възможностите и недостатъците си. Но за съжаление твърде много практикуващи терапевти са в една или друга степен „оздравели" бивши пациенти, са-мообявили се, понякога прекалено прибързано, за специа­листи в тази нова област. Те ръководят групи и публику­ват всевъзможни „трудове", които хвърлят прах в очи­те на читателя и под чиято лакирана повърхност про­зира единствено собствената им неуравновесеност, дори налудност. По този начин чудният, но крехък, чувстви­телен и деликатен свят на дълбинната психология по­пада в плен на мними аналитици, на фанатици, също как­то Църквата бе станала жертва на лъженабожници..."

Всичко това далеч не внася яснота в представите на непосветената публика, достатъчно объркана от борби­те между различните „школи", от телевизионните деба­ти и от какви ли не други „дезинформации". Нещо пове­че: то затвърдява - и с основание - скептицизма й по отношение на психологията.

Премного млади хора се записват да следват психоло­гия, за да „разберат самите себе си" или за да разрешат афективните си проблеми. Мотив, достоен за уважение. Но резултатът се разминава с поставената цел. Студентът се запознава с някои аспекти на различните течения в психологията, но знанията му остават повърхностни, тъй

като не е провел необходимата работа над себе си. А и съществува рискът да превърне в догма частичните ис­тини, които са му били преподавани.

Обучението по психология - особено по дълбинна пси­хология - е продължително и трудно от техническа, афек-тивна и символна гледна точка. За да се занимаваш с чуждата душа, трябва да си постигнал почти пълна вътрешна свобода, след като максимално си елимини­рал „комплексите", изтласкванията и множеството дру­ги вътрешни несвободи.

Най-опасно е да проецираш върху другия това, което си самият ти, и да го водиш по собствения си път, вместо да бъдеш само катализатор и да му помогнеш да стане онова, което е той.

Друга опасност е да изпаднеш в мнима състрадател-ност, която всъщност не е нищо друго освен самосъжа­ление.

А това е все още само стадият на „лечението". След него се разкрива огромната територия на метапсихоло-гията и на душевната свобода, за която ще стане дума в главата „Психоанализа".

Опасност се крие и в обстоятелството, че „волята да лекуваш и да помагаш", която откриваме у много хора, посветили се на другите, твърде често изразява потреб­ност от власт и стремеж към могъщество, спотаени под желанието да „вършиш добро".

И най-сетне трябва непрекъснато да си повтаряме, че противно на тестото за хляб, душата на човека не може да се меси до безкрай...

Каква е тази книга?

Тя положително не е „ръководство за действие", нито сборник от „рецепти". Не липсват книги, поставили си за цел да „ни отворят очите", като кажат истини, които

всеки знае, ио никой не прилага, за да събират после прах­та на забравата, ако смея да се изразя така.

Тази книга не е такава. А каква? И аз самият не знам. Книга за „освобождението", ако думата не ви се стори пре­калено претенциозна? Може би. Стига да я прочетете с чувство на съпричастност, все едно, че вие сте я писали.

Впрочем не трябва ли да съставим някакъв план? Не мисля. Сам по себе си „планът" е вече „затвор", в който влизаме по собствена воля. А не такава е моята цел. Сле­дователно никакъв план, просто една разходка из отдел­ните глави и толкова по-зле, ако тук-там се натъкнете на някое повторение или на нещо позаплетено...

Проповедници и златотърсачи

Понятието „освобождение" отдавна витае във въздуха. Но не бива да се вкопчваме в модни и преходни идеи и да затваряме чувствата си в нови зандани.

По темата за освобождението (от кой затвор, питам аз?) са изписани безброй страници от всякакъв харак­тер - от статии в популярните списания до фундамен­тални публикации, повечето от които впрочем остават незабелязани. В материалите за масовия читател става дума за „болната душа", вече позабравена и отстъпила мястото си на новоизлюпения и крайно агресивен култ към тялото, издигнато до ранга на единствена човешка ценност. Почти навсякъде и напълно основателно се от­белязва изчезването на емоцията и на очарованието, от­коле смятани за отживелици. Подлага се на критика кон­сумативното общество, което впрочем съществува бла­годарение на френетичните потребители. Твърди се, че в телевизията демагогията е вездесъща, че зрителите са се превърнали в пасивни заложници на тираничната реклама, на абсурдните моди и т. н. Все обвинения, ко­ито обществото нито потвърждава, нито отрича.

Някои книги предричат появата на индивидуална пси­хология, която ще ни дари с нов, отворен и интелигентен живот, пълноценен и, общо взето, радостен, независимо че днес вътрешната радост минава за не по-малко подо­зрителна и старомодна от любовта, страстта, обичта към околните и приятелството към самите нас. Колкото до „способните", те биват преследвани в името на уравни-ловката „отдолу", макар, както вече стана дума, светли­ната да идва само отгоре.

Някои хора пък нагло прекрачват допустимите грани­ци с твърденията си, че Святостта е вътрешноприсъща на човешкото същество, че тя е основното му качество.

Вярно е, че всичко това обикновено се приема с прене­брежение й сарказъм, напомнящи за отношението на златотърсачите от уестърните към пътуващите пропо­ведници. Така спокойствието и унинието продължават да тегнат над градовете.

После щафетата бива поета от физиците, при това от най-известните. Те заговарят за единството на нещата, за не­отменимото присъствие на вселената около нас и вътре в нас. Опитват се да опишат чудесата на материята и на мъглявините. Велики учени си служат с думи, които ка­рат повечето хора да свиват рамене - „метафизика, мис­тицизъм, уважение, съпричастност, любов". Как ли пък не!

Казано накратко, появяват се големи „информацион­ни центрове" - отново на най-различни нива. А от дру­гата страна имаме огромни човешки маси, които подоб­но на тежки, лишени от въображение машини се задвиж­ват мудно, „проникват се" прекалено бавно от вече раз­критите истини, освен ако страхът не им послужи за остен.

И все пак нека си представим, че имаме сто ценни „ин­форматори" на един милион души. За франция това би означавало около 6000 разпространители на стойностно знание - чрез статии, книги, конференции... Тогава?

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъ­де. В душите на тези хора никога нищо не се е случило и никога нищо не се е променило. Бихме могли да пред­ставим съществуването им така:

1+1+1+1+1+1+... = 0

Тоест те се придвижват по улиците на живота, вървят напред с нищо в себе си, за да стигнат доникъде. Могат само да се задушават в своята тъмница. Понякога тъкмо това ги подтиква да потърсят изхода и да възвърнат сво­бодата си. Тогава се появява още един „център", който може би ще започне да излъчва информация сред близ­ките си, в службата, на улицата, в метрото... Да, поняко­га подобни неща се случват.

(3+9) :2-6

или

"Аз съм един средностатистически човек..."

Повечето хора са на мнение, че „златната среда", „сред­ното ниво", съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са

I

еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни" страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво" (защо пък „добро"?). Д това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно", всичко над „средното" е окаст-рено, притиснато, задушено, приравнено към общоприе­тото.

Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно голям нос, сре­ден коефициент на интелигентност и т. н.

На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост от определящите го критерии и цен­ности. Ако средното аритметично на 3 и 9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския уни­верситет няма нищо общо с тази в кварталната гимна­зия. И тъй нататък.

Грешката...

Излиза, че съществуването на „средностатистически" човек е доста относително, както и това на „средното" мнение в дадена група или сред част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мне­ние, въз основа на което се вземе някакво решение, ос­таналата осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна да промени нещата из основи.

Често пъти понятието „средно" унищожава усещане­то за свобода. В дадена група индивидите, недостигнали „средното ниво", биват принуждавани да се стремят към него - нещо, на което може би са неспособни. Докато задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се при­способят към новия си статус.

Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувство­то за вина, за непълноценност, за отхвърляне, се запла­щат много скъпо: при едните с маргиналност, при други­те с неврози.

Впрочем човекът, смятан за „среден" (или който сам се определя така), е такъв само при определени обсто­ятелства (афективни или социални). Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потър­си други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на днешната дема­гогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърля­ме като нежелани тези, които разчупват общоприети­те норми.

Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с конформизма си.

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно" ниво с модулираната вълна на радио­предавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща" вълна е „модулирана" от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската често­та да се нагоди към високата, става точно обратното. Ви-

соката честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принуде­ни да се приспособят към наложените средни честоти?
„Ниската" честота или наложената средна стойност

й

„Високата" честота или високите стойности

Приравняване на „високото" към „ниското"

„В нормата сте!"

Нормата е абстрактно понятие, променящо се в зависи­мост от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се налага в затворен кръг от хора. Повечето обще­ства, институции, предприятия притежават и създават

свои норми. Така са се появили норми социални, поли­тически, религиозни, афективни, поведенчески; норми, които ни нареждат как да се обличаме, как да се изразя­ваме, дори как да мислим.

Обикновено тъкмо нормите разрешават или забраня­ват дадено поведение. Тази тирания се проявява по ня­колко начина.

Първи начин: самите индивиди се самоопределят спо­ред нормите и се сливат напълно с тях във всички обла­сти (да си спомним например за принадлежността към даден „клуб", където се налагат - и на всичкото отгоре се спазват - правила за изразяване, обличане, държане). Що се отнася до тези, които са „извън нормата" (под или над нея), по какво да ги „разпознаем" и как самите те да се определят?

Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрица­телен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аут­сайдера" така, както организмът отхвърля „чуждото тяло" (тук можем да посочим като пример многоброй­ните тесногръди и „благоприлични" семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близ­ките си, в името на „кастата", на парите и т. н.)

Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното твор­чество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките" (самоограничаваща се дума) на дадена дей­ност, като например индивидуалната работа по подобря­ване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.

Четвърти начин: нормата се свежда до „средното" ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща ат­мосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чия­то афективност или интелект не се вписват в усреднена-та норма и който във всеки миг е изложен на риска да

Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят", за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите" на ума и на духа, често обре­чени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е свое­образно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ ин­телект. В противен случай...

Но би било жалко светът да се управлява от „средно­статистически" индивиди вместо от носители на свобод­ни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие невинаги е така.

Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спаз­ва някои норми не по задължение, а от уважение. Напри­мер съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колекти-визъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.

В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разпо­ложението им, нито посоката, в която да търси изхода.

Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо. „Информациите", кои­то ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефо­нен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувства­та не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората около вас (или сам на себе си), едва ли ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „много малко". Несполуки­те са повече от успехите, спомняме си дребните радости, дребните шансове, дребните несгоди, по изключение ня­кое кратко щастие. И все пак има и хора, определено доволни от себе си.

Какво сте направили досега в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях препятствията, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, но се въртях в кръг и често се връщах на изход­ната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко. Движех се опипом, призовавайки и същевре­менно отблъсквайки нещата, но воден от непреодолимо­то желание да се слея с всичко наоколо... (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето... (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се единствено на професията си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, после те си отидоха и сега се опитвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е твърде късно. (45-годишна жена)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря щас­тие. (45-годишен мъж)

- Чаках да разбера. Чаках, чаках... Станах на 53 години и продължавам да чакам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че осъществявам мечтите си. Пътувах, опо­знавах света, но ето че сега съм сам. Разбрах, че ненужно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, но безуспешно. Понякога се отгатвах, но като през мъгла! (45-годишна жена)

- Разбрах колко е важно всяка част от съществото ми да се свърже с нещо по-голямо. Да принадлежиш на едно цяло и да се опитваш да откриеш неговия смисъл... (38-годишен мъж)

Какво важно открихте в живота си?

- Музиката. Благодарение на нея попаднах в едно непо­дозирано измерение. Музиката ми разкри и продължава да ми разкрива свят, разположен на обратната страна на логиката и на разума, отвъд думите. Тя е усещане в чист вид, дълбок размисъл върху живота и смъртта, тя е свое-го рода любов. О, спокойно може да се живее и без музи­ка, но тогава у нас зейва огромна афективна дупка, коя­то осъзнаваме едва след като сме я запълнили... (39-го-дишен мъж)

- Открих истинската свобода и придобих усет към същественото и святото. Това се случи внезапно, благо­дарение на четенето. Животът, навиците ми коренно се преобразиха, въпреки че външно поведението ми остана непроменено. Постъпките ми обаче станаха различни и се изпълниха с нов смисъл. И характерът ми претърпя промяна за учудване на познати и приятели. Дали съм щастлива? Почти. Важното е, че открих своя път. Смя-

тат ме за мечтателка и за бунтарка, обвиняват ме, че вече не правя разлика между добро и зло, иронизират ме, но ми е напълно безразлично. Всъщност не приемат новата ми свобода... (34-годишна жена)

- Ами... човек непрекъснато открива нещо ново! Же­ланието ми е да продължавам да правя важни за мен от­крития. Няма да позволя на другите да ми препречват пътя с техните табута, предразсъдъци, обичаи и други глупости. Дано не успеят да ми сложат пранги на крака­та, дано не се уморя и предам... (19-годишна девойка)

- До четирийсетата си година всеки ден отивах на ра­бота по един и същи маршрут, по едно и също време, возех се все на един автобус и виждах все същите физио­номии. Бях отчаян от това еднообразие, струваше ми се нелепо, но необратимо. Един ден смених маршрута. Из­лязох от къщи по-рано от обикновено и прекосих парка. Беше през есента. Видях как бавно падат листата. Спрях се. Някъде запя славей. Седнах на една пейка, заслушах се и се огледах наоколо. Интуитивно почувствах, че пред очите ми се разкрива свят, за чието съществуване не бях и подозирал. Останах повече от час, без да ме е грижа за службата. Тъй или инак бях закъснял - за пръв път в живота си! Седях на пейката сред пожълтелите падащи листа, славеят пееше, разбирате ли? Чрез тази прекрас­на песен, която сякаш е в съзвучие с цялата вселена, пред мен се разкри, как да кажа, разкри се един свят на хармо­ния, на единство, на съпричастност, свят, в който влязох без миг колебание и който оттогава нося със себе си. Много странно, но поведението ми към самия мен, а и към колегите ми се промени. И нещо още по-учудващо: на другата сутрин колегите започнаха да ми се доверя­ват. Никога преди не го бяха правили. Какво бе станало? От тогава реших да започна това дълбинно изследване с вас... (40-годишен мъж)

- Нищо съществено, докато не започнах психоанали­зата. Но пък след това!... Не може да се изрази с думи:

единството на нещата, взаимодействието им, понятието за Бог, който живее във всичко, участието в световната хармония, стремежът ми самата аз да се превърна в хар­мония... (35-годишна жена)

- Отказът от всичко дребнаво, от завистта, постепен­ното преодоляване на чувството ми за малоценност и за вина. (42-годишна жена)

- В един момент престанах да виждам нещата само в бяло и черно. Беше прекрасно и необратимо. Започнах коренно да се различавам от другите, но това никога не ме е затруднявало, тъкмо обратното. (40-годишен мъж)

- Надежда. След смъртта на дъщеря ми. Болката се превърна във вяра „в нещо", което не може да се изрази с думи. Дали съм на прав път? Не знам, но предполагам, че да, след като го чувствам... (38-годишна жена)

- Казвах си, че е невъзможно добротата, умът да са някъде там и да не могат да бъдат изкарани на бял свят. Дълбинната терапия ми помогна да ги открия. Колко много светлина струи от всеки от нас! (30-годишен мъж)

Кое ви се струва недостижимо?

- Трайното, вечното. Всичко отминава, вкопчваме се в нещо, но то пак отминава, изчезва... Всичко... любовта, приятелството, мечтите... Накрая ни остава само детст­вото, което разкрасяваме, за да изпитаме усещане за продължителност, за вечност, макар до болка да ни е известно, че сме измислили това детство, за да се защи­тим от изтичащото време.

- Любовта към другите. Никога не съм успявала да я постигна, а съм жена... (35-годишна жена)

- Самият аз. Същността ми. Бих дал всичко, за да до­стигна този център, който смътно усещам. У мен има някаква вътрешна съпротива, но каква? Несъмнено се дължи на страх, страх да изоставя старите си схващания,

да се откажа от онова, което съм правил по задължение или по силата на общоприетите условности. Защото це­лият ми живот се гради върху подобни условности: брак, професия, деца, отношения с хората. Страхувам се и от самотата - тя е цената, която ще трябва да заплатя за свободата си... (50-годишен мъж)

- Любовта към себе си. (38-годишна жена)

- Бог. Идеята за Бога. (28-годишна жена)

- Конкретизирането на надеждите ми. Човек чувства, отгатва, но не е сигурен в нищо. (39-годишна жена)

- Собствената ми душа. (20-годишна жена)

- Пълното разбирателство между хората, между мен и другите. Знам, че за тази цел трябва първо да започна да разбирам себе си и близките си, да разбирам и приемам различията, да съм убедена, че в дъното на нашето несъзнавано всички сме еднакви. Но това е почти не­изпълнимо. (40-годишна жена)

За какво копнеете, по какво изпитвате носталгия?

- Предполагам, че както много други хора изпитвам но­сталгия по несбъднатите си, обикновено неясни мечти. Като че ли смътните мечти се въртят някъде вътре в нас... И никога не умират. Преследваме ги, очакваме да се изяснят, но вятърът заличава следите им по пясъка. (50-годишен мъж)

- По неподправената любознателност от моето детст­во, по учудването и ентусиазма ми от всичко. По въпро­сите, които задавах, по доброжелателната и съучастни­ческа усмивка на баща ми... (36-годишен мъж)

- Изпълнена съм с неясен, непрекъснат копнеж по нещо, с някаква безкрайна тъга... (40-годишна жена)

- Копнея по неосъществената си свобода! Оплиташ се в някаква мрежа, в някаква паяжина, въобразяваш си, че това е действителността, а всъщност става дума за един

огромен зандан, за килия, чийто ключ си загубил. (53-годишен мъж)

- Изпитвам носталгия по пропуснатото, по това, че ни­кога не съм обичала както ми се е искало. Струваше ми се, че обичам сина си, а.всъщност бдях над него като квач­ка над пилето си и наполовина го осакатих. Не можех да се освободя от себе си, бях прекалено скована, затворе­на, подозрителна, неспособна да се отдам на доверието и на любовта. Защото любовта изисква себеотдаване. Като си помисля за милионите хора в моето положение! А ако любовта наистина е големият човешки двигател? Какво тогава? (45-годишна жена)

- Мечтая да се наслаждавам пълноценно на афектив-ния си живот, да знам, че го има, че нещата имат душа и аз я усещам. (23-годишна жена)

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, дока­то всъщност продължително умираме. Но какво очаква­ме и на какво се надяваме? Защо очакваното вечно ни се изплъзва? Нали то вече съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „на нещо дру­го", толкова рядко се запълва?

Надявам се, че с настоящата книга ще съумея, докол­кото ми е по силите, да открехна някои от вратите, кои­то изглеждат отчайващо затворени, вратите на килия, чийто ключ „сме изгубили".