Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Деветдесет и едно
За Лоугън Майлс, петдесет и шест годишен професор по хилядолетни изследвания и директор на програмата за изследване и заселване на Северна Америка, сутринта е уморителна, но ползотворна. Конференцията започва отлично. Присъстват стотици учени; пресата проявява голям интерес. Преди да стигне до вратата на залата, го наобикалят журналисти. Какво означават имената на камъка? Дванайсетимата ученици на Ейми наистина ли са съществували? Как ще повлияе това на заселването на Северна Америка? Ще забави ли заминаването на първите заселници? — Моля ви, проявете търпение — отвръща Лоугън. В лицето му избухват светкавици. — Съобщихме всичко, което ни е известно. След като се измъква от тълпата журналисти, той излиза от сградата през задния вход през кухнята. Навън е приятна есенна сутрин със синьо небе и лек морски бриз; два дирижабъла се носят спокойно с тихо бръмчене на витла. Цепелините винаги му напомнят за сина му: Рейс е пилот; наскоро го повишиха в капитан и получи собствен дирижабъл — голямо постижение за толкова млад мъж. Лоугън си поема дълбоко въздух и тръгва към централния площад на университетския комплекс. Обичайните протестиращи стоят на стълбите с надписите си: „Северна Америка = Смърт“, „Писанието е закон“, „Не вдигайте карантината“. Повечето са възрастни хора от село, придържащи се към старите традиции. Сред групата от петдесетина души има дузина свещеници от Църквата на Амалитите, шепа Последователки — жени с прости сиви раса, завързани на кръста с връв, и глави, остригани късо като на Спасителката. Идват тук от месеци; появяват се точно в осем часа сутринта, сякаш се явяват на работа. В началото го дразнеха, дори малко го притесняваха, но постепенно присъствието им започна да му се струва безсмислено и престана да им обръща внимание. Отнема му десет минути да стигне до офиса си и е едновременно доволен и изненадан да завари сградата празна. Дори секретарката се е скатала някъде. Отива в кабинета си на втория етаж. През последните три години идва тук все по-рядко; работата му налага да прекарва повече време в Капитолия и понякога не стъпва в университета със седмици, без да се броят пътуванията му до Северна Америка, които продължават с месеци. С етажерките с книги, огромно бюро от тиково дърво — разточителство, с което отпразнува повишението си в завеждащ катедра преди петнайсет години — и цялостната атмосфера на академично уединение, кабинетът му напомня колко много е постигнал и неочакваната роля, която му бе възложена. Издигнал се е в кариерата, но от време на време старият спокоен живот му липсва. Подрежда документи — доклад за надзорната комисия на университета, дипломи, които трябва да подпише, сметка за кетъринг — когато на вратата се почуква. На прага стои жена: на трийсет, трийсет и пет години, красива, с кестенява коса, интелигентно лице и живи пъстри очи. Облечена е с елегантен тъмносин костюм и обувки на висок ток; на рамото си носи стара кожена раница. Лоугън има чувството, че я е виждал преди. — Професор Майлс? — Жената влиза в стаята, без да изчака да я поканят. — Извинете, госпожице… — Неса Трип, Териториални новини — тя отива до бюрото и му подава ръка. — Надявах се да ми отделите минутка. Журналистка, разбира се; Лоугън си я спомня от пресконференцията. Ръкостискането ѝ е здраво — не мъжествено, а професионално. Лоугън долавя флорална нотка в парфюма ѝ. — За съжаление, ще трябва да ви разочаровам. Днес имам много натоварен ден. Казах всичко на пресконференцията. Обадете се на секретарката ми, за да уговорите час за среща. Жената не приема предложението, защото знае, че той просто иска да се измъкне. Вместо това се усмихва кокетно. — Обещавам, че няма да ви бавя. Само ще ви задам няколко въпроса. Лоугън не обича да се занимава с журналисти дори и за интервюта с предварително подготвени въпроси. Често е отварял сутрешния вестник, за да види, че са го цитирали погрешно или думите му са извадени от контекста. Но вижда, че тази жена няма да се откаже лесно. По-добре да приключи бързо с нея и да се върне към задълженията си. — Ами може да… Лицето ѝ грейва. — Чудесно. Тя сяда на стола срещу него и вади от чантата си тетрадка и диктофон, който поставя на бюрото. — За начало бихте ли разказали нещо за себе си. Обществеността не знае почти нищо за вас, а университетската пресслужба не ми даде кой знае каква информация. — Напълно нормално. Не обичам да смесвам професионалния с личния си живот. — Разбирам ви. Но хората искат да научат повече за откривателя. Целият свят е вперил очи във вас, професоре. — Никак не съм интересен, госпожице Трип. Доста съм скучен. — Не ми се вярва. Скромничите. — Тя разлиства набързо тетрадката. — Доколкото разбрах, сте роден в… Хедли? Безобиден въпрос за начало. — Да, родителите ми отглеждаха коне. — И сте единствено дете. — Точно така. — Не звучите много въодушевено? — Детството ми беше съвсем обикновено. Имаше и хубави, и лоши моменти. — Изолиран ли се чувствахте? Лоугън свива рамене. — На моята възраст тези неща вече не са от голямо значение, но като малък вероятно съм се чувствал изолиран. В крайна сметка предпочитах друг начин на живот. Няма друго. — Но Хедли е много старомодно място. Понякога дори го наричат назадничаво. — Местните жители не биха се съгласили. Тя се усмихна. — Не исках да ви обидя. Имах предвид, че пътят от ферма за коне в Хедли до програмата за заселване е доста дълъг. Съгласен ли сте? — Предполагам. Но от малък исках да уча в университет. Родителите ми бяха селски хора, но ме оставиха сам да избера пътя в живота си. Тя го поглежда топло. — Значи сте обичали да четете? — Може и така да се каже. Тя отново преглежда бележките си. — Тук пише, че сте женен. — Информацията ви е стара. Разведен съм. — О, откога? Въпросът го смущава. Но информацията е публично достъпна; няма причина да не отговаря. — Преди шест години. Разделихме се по взаимно съгласие и все още сме близки приятели. — Бившата ви съпруга е съдия, нали? — Работеше в Шести семеен съд. Но напусна. — Имате син, Рейс. Той с какво се занимава? — Пилот е. Лицето ѝ се озарява. — Колко интересно. Лоугън кимва. Журналистката добре го е проучила. — Той какво мисли за откритията ви? — Не сме разговаряли скоро по този въпрос. — Но сигурно се гордее с вас. Баща му да отговаря за цял континент. — Малко преувеличавате. — Ще задам въпроса по друг начин. Трябва да признаете, че завръщането в Северна Америка се приема противоречиво. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|