Градът на огледалата

научим повече, но може и нищо да не открием. Хората могат да запълват пропуските, както искат, но това е вяра, а
не наука.
За миг журналистката изглежда объркана; не успява да изкопчи нищо интересно от него. Но след като
преглежда бележките си отново, тя казва:
— Да се върнем за момент към детството ви. Родителите ви набожни ли бяха, професоре?
— Не особено.
— Но все пак вярващи — тонът ѝ е подвеждащ.
— Ходехме на църква, ако това питате. В онези части това е нещо нормално. Майка ми беше амалитка. Баща ми
не беше много набожен.
— Значи е била последователка на Ейми — кимва Неса.
— Така е била възпитана. Вярата е едно, но навиците са съвсем друго. Майка ми ходеше на църква по навик.
— А вие набожен ли сте, професоре?
Най-накрая изплю камъчето. Трябва да отговори предпазливо.
— Аз съм историк. С историята си уплътнявам времето достатъчно.
— Но може да се каже, че историята е един вид вяра. Все пак миналото не е точна наука.
— Не съм съгласен.
— Нима?
Лоугън замълчава за миг, за да си събере мислите.
— Ще ви попитам нещо, госпожице Трип. Какво закусвахте?
— Моля?
— Съвсем простичък въпрос. Яйца? Препечена филийка? Кисело мляко?
Тя свива рамене.
— Всъщност закусвах овесени ядки.
— Напълно ли сте сигурна? Знаете го без никакво съмнение.
— Абсолютно.
— А миналия вторник? Овесени ядки ли ядохте, или нещо друго?
— Защо се интересувате толкова какво закусвам?
— Ще разберете. И така, какво закусихте миналия вторник? Не е толкова отдавна.
— Нямам представа.
— Защо?
— Защото не е важно.
— Тоест не си спомняте.
— Май не помня — отвръща тя с безразличие.
— А белега на ръката ви от какво е? — Той посочва към ръката, с която тя държи писалката. Белегът
представлява няколко вдлъбнатини в полукръг, разположени от основата на показалеца до началото на китката. —
Изглежда стар.
— Много сте наблюдателен.
— Не искам да ви притеснявам. Просто се опитвам да ви илюстрирам тезата си.
Журналистката се размърдва нервно на стола.
— Щом настоявате. Когато бях на осем години, ме ухапа куче.
— Това го помните. Не помните какво закусвахте миналата седмица, но помните нещо, което се е случило
преди години.
— Разбира се. Ужасно се уплаших.
— Несъмнено. Кучето на съседите ли ви ухапа? Или някое улично куче?
Неса е подразнена; не, не е подразнена, неприятно ѝ е да навлизат в личното ѝ пространство. Тя неволно
скрива белега с другата си ръка.
— Професоре, не разбирам.
— Значи ви е ухапало собственото ви куче.
Тя се стъписва.
— Простете, госпожице Трип, но в противен случай нямаше така да нервничите. А начинът, по който току-що
скрихте белега, ми казва още нещо.
Тя премества демонстративно ръка.
— Какво?
— Всъщност две неща. Първо, смятате, че вие сте виновна. Може да сте играли прекалено грубо с кучето. Може
да сте го подразнили, без да искате. Във всеки случай смятате, че имате вина. Направили сте нещо, а реакцията на
кучето е била да ви ухапе.

— Какво е второто?
— Не сте признали истината пред никого.
По изражението ѝ Лоугън разбира, че е уцелил право в десетката. Има и трето, разбира се, което премълчава:
кучето е било приспано, вероятно несправедливо. Въпреки това след миг тя се усмихва. Няма да ти остана
длъжна.
— Страхотен номер, професоре. Обзалагам се, че на студентите много им харесва.
Сега е негов ред да се усмихне.
— Предавам се. Но това не е номер, госпожице Трип. Исках да ви демонстрирам нещо важно. Историята не е
какво сте закусвали. Това е безсмислена информация. Историята е белегът на ръката ви. Тя се занимава със
случките, които оставят следа, с миналото, което отказва да остане забравено.
Тя се поколебава.
— Като… Ейми ли?
— Именно. Като Ейми.
Погледите им се срещат. По време на интервюто сякаш бариерата между тях е изчезнала. Той отново забелязва
колко е привлекателна — хрумва му малко старомодната дума „очарователна“ — и че не носи брачна халка. След
развода Лоугън е имал само няколко връзки, и то краткотрайни. Вече не обича бившата си жена; проблемът не е в
това. Стигнал е до заключението, че бракът им е приличал на сложно приятелство. Не е сигурен какъв точно е
проблемът, макар да подозира, че просто е от онези хора, на които им е писано да са сами. Флиртуването на
журналистката просто стратегия ли е, или пък наистина проявява интерес? Знае, че изглежда добре за възрастта си.
Всяка сутрин плува по петдесет дължини, не е започнал да оплешивява, носи скъпи, добре скроени костюми и
луксозни вратовръзки. Отнася се кавалерски с жените — отваря им вратата, предлага им чадъра си, когато вали,
изправя се, когато дама стане от масата. Но остарява. Неса го нарича „професоре“, любезно обръщение, което обаче
му напомня, че е поне с двайсет години по-възрастен от нея: на практика достатъчно възрастен, че да ѝ бъде баща.
Той става от стола си.
— Извинявайте, госпожице Трип, но трябва да приключваме. Имам среща за обяд и ще закъснея.
Думите му я сварват неподготвена — изглежда изненадана от напълно обикновената причина.
— Разбира се. Не биваше да ви бавя толкова.
— Позволете да ви изпратя.
Вървят през празната сграда.
— Бих искала отново да поговорим — казва тя на стълбите пред входа. — Може би след края на
конференцията?
Изважда визитна картичка от чантата си и му я подава. Лоугън я поглежда набързо — „Неса Трип,

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: