Градът на огледалата

Постепенно Стената на Колонията се появи пред очите ѝ. На места се беше срутила, а руините бяха обрасли с
растения. Ейми се покатери по камъните и отиде в центъра на града. Там сега се издигаха високи дървета; повечето
постройки се бяха сринали. Но няколко от по-големите сгради все още не бяха паднали. Отиде до сградата, наречена
Убежището. Покривът беше повреден, стените — порутени. Качи се по стълбите и надзърна през прозорец, който по
чудо не беше счупен. Ейми изтри с мокър парцал част от напластения прах и притисна лице в стъклото. Вътре беше
избуяла гора.
С известни трудности намери камъка. Потънал беше частично в земята; много от имената издълбани в него
бяха почти заличени от природните стихии. Но успя да различи няколко фамилии. Фишър. Уилсън. Донадио.
Джаксън.
Свечеряваше се. Ейми свали раницата си и извади инструментите: длета с различни размери и два чука — един
голям и един малък. Известно време седя на земята и гледа камъка. Очите ѝ се плъзгаха по повърхността, която се
канеше да атакува с инструментите. Можеше да изчака до сутринта, но реши, че подходящият момент е сега. Тя си
избра място, взе длето и чук и се зае за работа.
Приключи на сутринта на третия ден. Ръцете ѝ бяха издрани и разкървавени. Слънцето се издигаше високо в
небето, когато Ейми отстъпи назад и огледа резултата. Надписът беше малко разкривен, но като цяло много по-
добър, отколкото очакваше. Легна да спи и се събуди на другата сутрин освежена, събра си багажа и слезе от
планината. Отправи се на запад. Първоначално слънцето се намираше зад гърба ѝ, а по залез — пред нея. Земята
беше пуста, без минало, лишена от живот. Дните минаваха в тишина, докато една сутрин Ейми чу морето. Във
въздуха се носеше ухание на цветя. Плясъкът на вълни се усили и изведнъж пред нея се появи Тихия океан. Синевата
му изглеждаше безкрайна; Ейми имаше чувството, че вижда пред себе си цялата планета. В брега се разбиваха вълни
с бели гребени. Мина през диви рози и треви и стигна до широката пясъчна ивица. Почувства се неспокойна, но в
същото време обзета от непреодолим порив. Свали раницата, съблече дрехите и свали сандалите си. Първата вълна
за малко да я събори; когато се зададе следващата, вместо да се съпротивлява, тя се гмурна. Водата бързо я затегли
навътре — вече не докосваше дъното. Не се уплаши, изпита неочаквана радост. Сякаш бе открила ново състояние на
съществуване, което я свързваше със силите на сътворението. Водата беше приятно студена и солена. Ейми
помръдваше леко ръце и крака, колкото да се държи на повърхността. Гмурна се отново и отвори очи, но виждаше
само смътни силуети; обърна се по гръб и погледна нагоре. Слънчевите лъчи отблясваха от водата и образуваха
ореол. Взряна в небесната светлина, тя задържа дъха си и постоя скрита в невидимия свят под вълните.
Реши да остане известно време на плажа. Сутрин плуваше и всеки път влизаше все по-навътре в морето. Не
изпробваше издръжливостта си; по-скоро чакаше да я обземе нов порив. Усещаше тялото си чисто и силно,
съзнанието ѝ се бе пречистило от всички грижи. Навлизаше в нов етап от живота си. По цели дни просто седеше и
гледаше вълните или се разхождаше по дългата пясъчна ивица. Не се нуждаеше почти от нищо; наблизо откри
горичка с портокалови дръвчета, а недалеч от нея къпинови храсти — хранеше се само с това. Питър ѝ липсваше, но
не по начина, по който липсва нещо изгубено. Макар да си беше отишъл, винаги щеше да остане част от нея.
Колко и да беше щастлива тук, с течението на месеците Ейми разбра, че пътешествието ѝ още не е приключило.
Плажът беше просто спирка преди финалната отсечка. През пролетта тя си събра багажа и пое на север. Нямаше
конкретна цел; решила бе да остави земята да я упътва. Стигна до спиращите дъха скалисти възвишения на
Калифорнийския бряг, брулените от солени ветрове вековни дървета. През деня вървеше по брега; нощем спеше под
звездите, а ако валеше, опъваше платнището върху клоните на някое дърво. Виждаше всякакви животни: дребни,
като катерици, зайци и мармоти, но и по-едри, като антилопи, рисове и дори мечки — исполински тъмни силуети,
стъпващи тежко сред дърветата. Намираше се сама на континент, който човечеството бе завладяло, а след това
изоставило. Скоро нямаше да остане и следа от човешките му обитатели и всичко щеше да започне отначало.
Пролетта отстъпи място на лятото, лятото на есента. Дните ставаха все по-студени и вечер Ейми палеше огън,
за да се стопли. Намираше се на север от Сан Франциско. Една сутрин се събуди под платнището и усети, че нещо се
е променило. Излезе навън и се озова сред бяла тишина; през нощта бе завалял сняг. Едри снежинки се спускаха
безшумно от небето. Ейми вдигна лице; снежинки се задържаха по миглите и косата ѝ; отвори уста и улови няколко
с език. Заля я вълна от спомени. Отново беше малко момиче. Лежеше по гръб и махаше с ръце и крака в снега:
правеше снежен ангел.
Тогава разбра каква сила я тегли на север. Пристигна чак напролет и дори това я изненада. Бе ранна утрин и в
гората се стелеше мъгла. Далеч долу, в подножието на висока скала, морето беше тъмно и спокойно. Под гъстата
сянка на дърветата, докато изкачваше един хълм, изведнъж я обзе стъписващо удовлетворение. Когато стигна до
върха, излезе на поляна, от която се разкриваше гледка към океана, и усети, че там трябва да спре.
Поляната бе осеяна с пъстри диви цветя — стотици, хиляди, милиони цветя. Лилави ириси. Бели лилии. Розови
маргаритки. Жълти лютичета и червени кошнички, както и много други, чиито имена не знаеше. Задухал бе слаб

ветрец; слънцето се показа зад облаците. Ейми свали раницата си и тръгна напред. Сякаш вървеше през цветно
море. Докосваше с пръсти цветчетата, покрай които минаваше. Те сякаш свеждаха глави за поздрав и я
приветстваха. Изведнъж слънчеви лъчи обляха поляната; далеч отвъд морето беше започнала нова епоха.
Тук Ейми щеше да направи своята градина и да чака.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: