Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет19/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Лушъс, не исках да…
— Няма нищо — отвърна той.
Съжалявам…
Гриър събра инструментите и ги пъхна в празната чанта. Под краката му, в трюма на Шеврон Маринър Ейми и
Картър пиеха до насита. Винаги ставаше така; Гриър трябваше вече да е свикнал. Но сърцето му биеше неудържимо
и целият се тресеше от адреналина.
— Аз съм твой приятел, Ейми — каза той. — И винаги ще бъда. Каквото и да стане, знаеш, че съм с теб.
И след тези думи Лушъс прекоси палубата на Маринър и излезе обратно през люка.


Седем 
Ейми дойде на себе си и осъзна, че стои на колене в пръстта. На ръцете ѝ имаше ръкавици; на земята до нея
стоеше пластмасова саксия с калдъръмчета, а до саксията имаше ръждясала лопатка.
— Всичко наред ли е, госпожице Ейми?
Картър седеше на двора, опънал крака под масата от ковано желязо, и си вееше с голяма сламена шапка. На
масата имаше две чаши със студен чай.
— Този човек се грижи добре за нас — въздъхна доволно той. — Не помня откога не съм се хранил така добре.
Ейми се изправи замаяна. Чувстваше се отпаднала, сякаш се събуждаше от дълбок сън.
— Ела и поседни за малко, докато ти слегне храната — предложи ѝ Картър. — Денят за хранене е много
уморителен. Цветята могат да почакат.
Вярно беше; цветя имаше колкото искаш. Щом Ейми приключеше със саденето на една леха, до портата се
появяваше нова. Същото важеше и за чая с лед: в един миг на масата нямаше нищо, а в следващия се появяваха две
запотени стъклени чаши. Ейми не знаеше каква невидима сила отговаря за появата им. Това място следваше някаква
своя логика. Всеки ден беше като сезон, всеки сезон като година.
Тя си свали ръкавиците и отиде при Картър. В устата ѝ имаше остатъчен лепкав вкус на кръв. Отпи от чая, за да
го прогони.
— Трябва да си поддържаш силите, госпожице Ейми — рече Картър. — Няма смисъл да гладуваш.
— Просто… не ми харесва. — Ейми погледна Картър, който си вееше с шапката. — Отново се опитах да го
убия.
— Лушъс разбира прекрасно каква е ситуацията. Съмнявам се, че го приема лично.
— Въпросът не е в това, Антъни. Трябва да се науча да се владея като теб.
Картър се намръщи. Той беше пестелив на изражения и жестове и често замълчаваше замислено.
— Не бива да се тормозиш. Едва от три години си като нас. На практика си още бебе.
— Не се чувствам като бебе.
— А как се чувстваш?
— Като чудовище.
Изрече думите твърде рязко, затова извърна засрамено очи. След хранене винаги изпитваше угризения. Колко
странно: тялото ѝ се намираше в трюма на кораб, но съзнанието ѝ живееше тук с Картър, сред цветя и дървета.
Само когато Лушъс донесеше кръв, тези два свята се докосваха и контрастът я дезориентираше. Картър ѝ бе обяснил,
че има един свят на плът, кръв и кости и втори — по-дълбока реалност, която обикновените хора зърваха рядко и
мимолетно. Свят на души, свят и на живите, и на мъртвите, в който времето и пространството, паметта и копнежите
съществуваха в абстрактно състояние като в сънищата.
Ейми знаеше всичко това. Имаше чувството, че винаги е знаела — дори като малко, изцяло човешко момиче бе
долавяла съществуването на този друг скрит свят. Предполагаше, че много деца го усещат. Та какво е детството, ако
не преминаване от светлината към тъмнината, бавното потъване на душата сред океан от злободневие? Откакто се
намираше на Шеврон Маринър, си беше изяснила голяма част от миналото. Ярки спомени се завръщаха в
съзнанието ѝ с тихи стъпки и събития, случили се много отдавна, ѝ изглеждаха съвсем скорошни. Спомни си как
веднъж много отдавна в безметежния период от време, който наричаше в мислите си „преди“ — преди Лейси и
Улгаст, преди проекта „Ной“, преди планината в Орегон и дългото ѝ скитане в пуст свят, населен единствено от
вирали — животните ѝ бяха говорили. Големи животни, като кучетата, но и по-малки животни, на които никой не
обръщаше внимание — птици, дори насекоми. По онова време не го намираше за странно; приемаше го за даденост.
Не я притесняваше и фактът, че никой друг не ги чуваше; просто светът бе устроен така, че животните говореха само
с нея, винаги я наричаха по име, сякаш бяха стари приятели, разказваха ѝ за живота си и тя се радваше на
специалното внимание, което ѝ обръщаха, когато почти всичко в живота ѝ беше пълна каша: променящите се
настроения на майка ѝ и постоянните ѝ отсъствия, местенето им от място на място, непознатите мъже, които
идваха и си отиваха необяснимо.
Всичко това продължи без последици до деня, в който Лейси я заведе в зоопарка. По онова време Ейми все още
не осъзнаваше напълно, че майка ѝ я е изоставила — че повече никога няма да я види — и се беше зарадвала; чувала
бе, че има зоологически градини, но никога не беше ходила. Влезе в зоопарка под приветливите възгласи на
животните. След странните събития от предишния ден — внезапното заминаване на майка ѝ и присъствието на
монахините, които бяха мили, но по странно скован начин, сякаш рецитираха добродушието си от картончета с
инструкции — гласовете на животните ѝ донесоха позната утеха. Усетила прилив на енергия, се отскубна от Лейси
и хукна към клетката на белите мечки. Три от тях се припичаха на слънце; четвъртата плуваше в басейна. Колко
прекрасно изглеждаха, какви великолепни животни! Дори сега, толкова години по-късно, си спомняше с приятно
чувство за лъскавата им бяла козина, едрите мускулести тела и изразителните лица, които сякаш притежаваха


цялата мъдрост на света. Ейми се приближи до стъклото и мечката във водата заплува към нея. Макар да знаеше, че
е най-добре да общува с животните, когато наоколо няма никой, не можа да сдържи въодушевлението си. Изведнъж
ѝ дожаля, че толкова царствено създание е принудено да живее в плен и да се припича върху фалшиви скали под
погледите на хора, които не го ценят.
— Как се казваш? — попита тя мечката. — Аз се казвам Ейми.
Отговорът представляваше експлозия от непроизносими съгласни, каквито бяха и имената на останалите
мечки, които мечокът ѝ каза любезно. Истина ли беше, или малкото момиченце просто си въобразяваше? Не, всичко
това се бе случило точно както си спомняше. Лейси дойде при нея до стъклото със загрижено изражение.
— Не стой толкова близо, Ейми — предупреди я тя.
За да я успокои, а и тъй като бе доловила в добрата жена с мелодичен акцент готовност да приеме необичайни
явления — все пак тя ѝ предложи да отидат в зоопарка — Ейми ѝ обясни какво става по най-простичкия начин,
който знаеше:
— Мечокът има мечешко име. Но не мога да го произнеса.
Лейси се намръщи.
— Мечката има име?
— Разбира се — отвърна Ейми.
Тя се обърна към новия си приятел, който почукваше с нос стъклото. Ейми се канеше да го попита за живота му
и дали му липсва дома му в Арктика, когато се чу силен плясък. Втора мечка скочи в басейна. Тя заплува с
огромните си като джанти лапи към Ейми и спря до първия мечок, който ближеше стъклото с огромен розов език.
Разнесоха се възклицания от събралите се пред клетката хора, които започнаха да правят снимки. Ейми пристисна
длан върху стъклото за поздрав, но нещо не беше наред. Имаше нещо различно и притеснително. Огромните черни
очи на мечката не гледаха към нея, а в душата ѝ, с толкова силна емоция, че Ейми не можеше да откъсне очи. Усети
как потъва в погледа на животното и изпита усещане все едно пада, все едно вдига крак, за да се качи на стъпало, но
стъпалото не е там.


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет