Градът на огледалата

Нападнаха лагера ни на рояци през нощта. Стотици прилепи, хиляди, десетки хиляди, пляскащ с криле
безброй. Спуснаха се от небесата. Скриха небето. Портите на ада се бяха отворили и бяха избълвали тази черна сган.
Те сякаш не летяха, а плуваха, движеха се на организирани вълни като пасаж летящи риби. Нападнаха ни с бясно
биещи криле, остри зъби и злокобно радостно писукане. Спомних си изстрелите, писъците. Намирах се в стая със
светлосиня светлина и чувах глас, който знаеше името ми, но в мислите си тичах покрай реката. Видях една жена да
се гърчи на брега. Тя се казваше Клаудия; беше от нашата група. Прилепите я покриваха като плащ. Представяте ли
си какъв ужас! Не се виждаше почти нищо от нея. Тя се гърчеше в демоничен танц на агония. Честно казано,
първият ми порив бе да не правя нищо. Нямах сърце на герой. Но понякога разбираме за себе си неподозирани
неща. Хвърлих се към нея с два големи скока и двамата цопнахме в зловонната вода. Усетих острите зъби на
прилепи да се забиват в плътта на ръцете и врата ми. Водата почервеня от кръв. Толкова разярени бяха, че дори
водата на ги пропъди; искаха на всяка цена да изсмучат кръвта ни. Прегърнах Клаудия през врата и се гмурнах,
макар да знаех, че е безсмислено; жената вече беше мъртва.
Спомних си всичко това, както и още нещо. Спомних си лицето на един мъж. То бе надвесено над мен на фона
на небето над джунглата. Не бях напълно в съзнание, имах треска. Въздухът около мен пулсираше от бръмченето на
хеликоптерни перки. Мъжът викаше нещо. Опитах се да съсредоточа вниманието си върху устата му. Живо беше,
казваше той — приятелят ми Джонас Лиър, — живо беше, живо беше, живо беше…
Вдигнах глава и погледнах. Стаята беше празна като килия. На стената срещу мен имаше голям тъмен прозорец,
в който виждах отражението си.
Видях в какво се бях превърнал.
Не се изправих. Скочих. Прелетях през стаята и се блъснах в прозореца със силно тупване. Зад стъклото двама
мъже отскочиха назад. Джонас и вторият, Сайкс. С облещени от страх очи. Аз нададох рев и заблъсках по стъклото.
Отворих уста, за да покажа зъбите си и да видят колко съм разярен. Исках да ги убия. Не, не да ги убия. „Убивам“ е
твърде бледо понятие, за да опише какво исках. Исках да ги унищожа. Исках да ги разкъсам на парчета. Исках да
смачкам костите им и да заровя лице в сочните им трупове. Исках да изтръгна сърцата им и да погълна
окървавената плът, докато мускулите им потрепват за последно и лицата им угасват. Те викаха, крещяха. Не бяха
подготвени за онова, в което се бях превърнал. Стъклото се огъваше, тресеше се от ударите ми.
Изведнъж ослепителна бяла светлина погълна стаята. Имах чувството, че в мен се забиват стотици стрели.
Олюлях се назад и паднах свит на топка на пода. Чух завъртането на механизъм и с трясък решетката падна и ме
затвори в килията.
Тим, съжалявам. Намерението ми не бе такова. Прости ми…
Може би говореше истината. Нямаше значение. Дори сгърчен в агония, знаех, че преимуществото им е
временно. Стените на затвора ми в крайна сметка щяха да се поддадат на силата ми. Аз бях черното цвете на
човечеството, предопределено ми бе да унищожа този свят, лишен от милостта на Бог.
От един станахме Дванайсет. Тази история е подробно описана. От кръвта ми взеха древно семе и го посадиха в
други. Опознах тези мъже. Първоначално се страхувах от тях. Човешкият им живот бе много различен от моя. Те
нямаха съвест, жалост, философия. Приличаха на диви зверове с животински сърца, способни на най-тъмни дела.
Добре знаех, че подобни хора съществуват, но за да разбереш напълно злото, трябва първо да го усетиш. Трябва да
навлезеш в него като в тъмна пещера. Един по един те навлязоха в съзнанието ми и аз в техните. Пръв беше Бабкок.
Какви страшни сънища имаше той — макар, честно казано, да не бяха по-страшни от моите. Постепенно и другите
се присъединиха към него. Морисън и Чавес. Бейфъс и Търъл. Уинстън и Соуса, Екълс и Ламбрайт, Рейнхард и
Мартинез, най-подлият от всички. Дори Картър, чиито съкрушителни спомени разпалиха гаснещата жар на
състраданието в сърцето ми. С времето, в компанията на тези объркани души добих по-ясна представа за мисията
си. Те бяха мои наследници, мои ученици; единствен аз имах способността да бъда лидер. Те не презираха света
като мен; за мъже като тях светът е нищо. Не можеха да владеят апетитите си; без напътствия щяха бързо да
унищожат всички ни. На мое разположение бяха, но как да ги накарам да ме следват?
Трябваше им бог.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: