Градът на огледалата

Едно 
Централна Пенсилвания
Август 98 г. сл.в.
Осем месеца след освобождението на Отечеството
Ножът ѝ разравяше земята с лекота и разпръсваше наситеното ухание на черна пръст. Въздухът беше горещ и
влажен; в клоните на дърветата чуруликаха птици. Застанала на колене, тя дълбаеше дупка и изравяше пръстта шепа
по шепа. Възвърнала бе част от силите си, но все още изпитваше слабост. Усещаше тялото си отпуснато,
неадекватно, изтощено. Усещаше отшумяваща болка. Три дни ли бяха минали, или пък четири? По лицето ѝ се
стичаше пот; облиза устни и усети соления ѝ вкус. Продължи да копае. Потта ѝ капеше по земята. Ето къде отива
всичко в крайна сметка, помисли си Алиша. Всичко отива в земята.
Купчината пръст до нея растеше. Колко ли дълбоко трябва да копае? На около метър дълбочина почвата започна
да се променя. Стана по-студена и замириса на глина. Реши, че толкова е достатъчно. Отпусна се назад върху петите
си и отпи голяма глътка вода от манерката. Дланите ѝ бяха издрани; кожата в основата на палеца се белеше. Засмука
длан, откъсна със зъби обеленото парче кожа и го изплю на земята.
Воин я чакаше в края на поляната, където хрупаше шумно стръкове висока до кръста трева. С елегантните си
крака, гъста грива и сива козина, великолепни копита, здрави зъби и големи черни лъскави очи осанката му беше
величествена. Когато решеше, можеше да е напълно спокоен, но след миг бе способен на забележителни подвизи.
Щом чу стъпките ѝ, конят вдигна глава. Виждам, че сме готови. Обърна се с плавно движение, наведе врат и тръгна
след нея навътре в гората, където Алиша си беше направила бивак. На земята до окървавената ѝ постеля имаше
малък вързоп, увит в изцапано одеяло. Дъщеря ѝ живя няма и час, но през този един час Алиша бе станала майка.
Воин я наблюдаваше, когато се показа измежду дърветата. Лицето на бебето беше покрито; Алиша го отви.
Воин наведе глава към детето и вдъхна аромата му с потрепващи ноздри. Мъничко носле и уста като розова пъпка,
стъписващо човешки; глава, покрита с мека червена косица. Но телцето беше безжизнено. Алиша се бе питала дали
ще е способна да обича детето, заченато сред страх и болка, с баща чудовище. Мъж, който я беше пребил, изнасилил,
проклел. Колко глупав въпрос.
Върна се на поляната. Слънцето грееше високо в небето; в тревата жужаха насекоми. Воин стоеше до нея,
докато полагаше дъщеря си в гроба. Когато родилните ѝ мъки започнаха, Алиша се бе молила. Дано е здрава. Докато
мъчителните часове се нижеха, бе усетила студеното присъствие на смъртта в утробата си. Болката пулсираше из
цялото ѝ тяло като стоманен вятър и отекваше в клетките ѝ като гръм. Нещо не беше наред. Моля те, Боже, пази я,
пази и двете ни. Но молитвите ѝ останаха нечути.
Първата шепа пръст се оказа най-трудна. Алиша беше погребала много хора. Някои познати, други — не. Само
един бе обичала. Момчето с прякор Маратонката. Толкова весело и живо, но умря. Остави пръстта да се рони между
пръстите ѝ със звук като от барабаненето на първите капки дъжд върху листа. Малко по малко дъщеря ѝ се скри от
поглед. Сбогом, помисли си Алиша, сбогом миличка, единствена моя.
Върна се в палатката. Имаше чувството, че душата ѝ е разкъсана, сякаш милион парченца стъкло са се забили в
нея. Костите си усещаше като олово. Имаше нужда от вода, от храна; запасите ѝ бяха свършили. Но и дума не
можеше да става за лов, а потокът, който се намираше на пет минути надолу по склона, ѝ се струваше на хиляди
километри. Какво значение имаха нуждите на тялото? Нищо нямаше значение. Алиша легна на постелката си,
затвори очи и заспа.
Сънува река. Широка, тъмна река, огряна от луната, чиято светлина образуваше златна пътека по повърхността.
Алиша не знаеше какво я чака отвъд, но знаеше, че трябва да прекоси реката. Направи няколко предпазливи крачки
по блещукащата повърхност. Чувстваше се раздвоена: от една страна се възхищаваше на този необичаен начин на
придвижване, от друга — не. Когато луната докосна отсрещния бряг, Алиша осъзна, че е била измамена.
Блещукащата пътека изчезваше. Тя хукна да тича, отчаяна да стигне до другия бряг, преди реката да я погълне. Но
разстоянието беше прекалено голямо; с всяка следваща стъпка хоризонтът се отдалечаваше все повече. Водата се
плискаше около глезените ѝ, после около коленете, стигна до кръста ѝ. Нямаше сили да се бори с притегателната ѝ
сила. Ела при мен, Алиша. Ела при мен, ела при мен. Алиша потъваше, реката я поглъщаше, пропадаше в мрака…
Събуди се. Светлината беше приглушена и оранжева; денят вървеше към своя край. Остана да лежи неподвижно,
за да си събере мислите. Свикнала беше с тези кошмари; конкретните събития се променяха, но чувството винаги
оставаше едно и също — усещане за безнадеждност и страх. Но този път имаше нещо различно. Част от съня бе
проникнала в реалността; ризата ѝ беше мокра. Тя погледна надолу и видя разливащите се петна. Кърмата ѝ бе
потекла.
Не взе решението да остане съзнателно; просто нямаше воля да помръдне. Започна да си връща силите.

Първоначално малко по малко, след което, като дългоочакван гост, изведнъж се завърнаха напълно. Направи си
заслон от въжета за примки и лиани, а за покрив използва брезент. Гората гъмжеше от животни: катерици и зайци,
пъдпъдъци и гълъби, елени. Някои от тях бягаха твърде бързо, но не всички. Залагаше капани и чакаше да прибере
плячката или я улучваше с арбалета си: един изстрел, бърза смърт, след това вечеря, сурова и топла. Всеки ден, щом
се мръкнеше, Алиша се къпеше в потока. Водата беше бистра и изненадващо студена. При една от разходките си
видя мечки. Чу шумолене на десетина метра нагоре по течението, нещо масивно се движеше сред храсталака; след
малко мечките се появиха на брега — майка с две малки. Алиша не бе виждала тези животни на живо, а само в
книги. Те нагазиха в плиткото и започнаха да ровят из калта с муцуни. В телата им имаше нещо отпуснато и
безформено, сякаш мускулите им не бяха здраво прикрепени към кожата под дебелите им кожуси със заплетени в
тях клонки. В здрача се виждаше, че около мечките жужи рояк насекоми. Но животните, изглежда, не я бяха
забелязали, а дори да бяха усетили присъствието ѝ, явно не го смятаха за важно.
Лятото си отиваше. Един ден гората бе изпълнена с месести зелени листа и гъсти сенки; на следващия неусетно
се изпъстри с ярки цветове. Сутрин по земята имаше скреж. Студената зима дойде и донесе усещане за пречистване.
Земята се покри с дебела снежна пелена. Черните силуети на дърветата, малките отпечатъци от стъпки на птици,
сивкавото прихлупено небе: всичко се оголи. Кой месец беше? Кой ден? С течение на времето храната стана
оскъдна. В продължение на часове, дори цели дни, Алиша почти не помръдваше, за да пази силите си; не бе
говорила с жива душа почти от една година. Постепенно осъзна, че вече не облича мислите си в думи; сякаш се беше
превърнала в горско животно. Питаше се дали не полудява. Започна да говори с Воин като с човек. Воин, питаше го,

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: