Градът на огледалата

— Е, надявам се подаръкът да ти хареса. Извинявай, забравих да взема картичка.
Лор се измъкна от прегръдката му, наведе се от леглото и взе блузата си от пода. Косата ѝ бе пораснала
достатъчно, че да се нуждае от връзване; раменете ѝ бяха широки и мускулести. Обу чифт мръсни панталони,
нахлузи обувките си и се обърна към него.
— Съжалявам, че те оставям, mi amigo, но трябва да преместя цистерните. Бих ти приготвила закуска, но
дълбоко се съмнявам, че тук има някаква храна. — Тя се наведе и го целуна бързо по устата. — Поздрави Кейлъб от
мен.
Момчето беше останало да спи при Сара и Холис. Те не бяха попитали Питър къде отива, макар несъмнено да
се досещаха какви са плановете му.
— Непременно.
— Нали ще се видим следващия път, когато съм в града? — След като Питър не отговори, Лор го изгледа с
присвити очи. — Явно не…
Питър наистина не знаеше какво да ѝ каже. Онова, което изпитваха един към друг, не беше любов — дори не
бяха повдигали темата — но не беше и само физическо привличане. Отношенията им попадаха в неясната територия
между двете и точно в това беше проблемът. В компанията на Лор Питър винаги се сещаше за онова, което не
можеше да има.
Лицето ѝ помръкна.
— По дяволите. А аз толкова се привързах към теб, лейтенант.
— Не знам какво да ти кажа.
Лор въздъхна и извърна очи.
— Предполагам, че връзката ни така или иначе нямаше да продължи дълго. Просто ми се иска аз да те бях
зарязала първа.
— Съжалявам. Не биваше да допускам отношенията ни да се задълбочат толкова.
— Повярвай ми, ще ти мине — тя вдигна очи към тавана, пое си дълбоко въздух, за да се овладее, и избърса
една сълза. — Мамка му, Питър. Виждаш ли какво правя заради теб?
Питър се почувства ужасно. Не бе имал намерение да се стига дотук; допреди минута очакваше, че двамата ще
се срещат от време на време, докато изгубеха интерес или срещнеха други хора.
Лор попита:
— Заради Майкъл е, нали? Казах ти, че с него приключихме.
— Не знам — Питър се замисли и сви рамене. — Може би отчасти. Ако продължаваме да се виждаме, той ще
разбере.
— И какво от това?
— Той ми е приятел.
Лор избърса очи и се засмя горчиво.
— Предаността ти е забележителна, но, повярвай ми, на Майкъл изобщо не му е до мен. По-скоро ще ти е
благодарен, че няма да му досаждам повече.
— Не е вярно.
Тя сви рамене:
— Говориш така само от любезност. Между другото, именно затова те харесвам толкова. Но няма нужда да
лъжеш. Все си повтарям, че ще забравя за него, но, разбира се, все не успявам. Знаеш ли от кое ме боли най-много?
Той дори не може да ми каже истината. Онази червенокоса проклетница. Какво толкова ѝ харесва?
Питър се обърка за момент.
— За… Лиш ли говориш?
Лор го изгледа остро.
— Питър, не ставай глупав. Какво мислиш прави на онази тъпа лодка? Тя изчезна преди три години, а той още
не може да си я избие от главата. Може би, ако беше тук, щях да имам някакъв шанс. Но не можеш да се състезаваш с
призрак, нали?
На Питър му трябваше малко време да осмисли думите ѝ. Само преди минута щеше да каже, че Майкъл дори не
харесва Алиша; двамата се караха като котки за кълбо прежда. Но наистина си приличаха — и двамата бяха еднакво
силни, еднакво решителни и с еднакъв инат отстояваха идеите си. А и, разбира се, се познаваха от деца. Това ли
представляваше лодката за Майкъл — начин да скърби за Алиша? Всеки скърбеше по свой собствен начин. Питър
известно време ѝ беше ядосан. Алиша ги изостави без обяснение, без дори да се сбогува. Но много неща се бяха
променили; светът се беше променил. Най-силно обаче чувстваше пронизваща самота, студена празнина на мястото,
което Алиша бе заемала в сърцето му.
— А що се отнася до теб — рече Лор и разтри очи с опакото на ръката си, — не знам коя е тя, но е голяма
късметлийка.

Нямаше смисъл да отрича.
— Много съжалявам.
— Повтаряш се — с горчива усмивка Лор плесна с длани по коленете си. — Е, аз имам тонове нефт. Какво
повече му трябва на едно момиче? Дано се чувстваш ужасно. Но не прекалявай. Една-две седмици стигат.
— И в момента се чувствам ужасно.
— Радвам се. — Тя се наведе и го целуна страстно; целувка с вкус на сълзи, след което рязко се отдръпна.
— Тази ти е за спомен. До скоро, лейтенант.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато Питър се качи на язовирната стена. Махмурлукът нямаше да го пусне скоро,
а цял ден размахване на чук върху нажежен от слънцето покрив само щеше да влоши нещата. Добре щеше да му се
отрази да поспи още час, но след разговора с Лор искаше малко да се разведри, преди да отиде на строежа.
На стената го посрещна зората, омекотена от надвисналите пухкави облаци, които щяха да се разпръснат до час.
Откакто напусна Експедиционния, язовирът се бе превърнал в място със символично значение. В дните преди
съдбовното му заминаване за Отечеството беше довел тук племенника си. Не правиха кой знае какво. Порадваха се
на гледката и си поговориха за пътешествията на Питър с Експедиционния и за родителите на Кейлъб, Тео и Маус,
след което слязоха до водата, за да плуват — нещо, което Кейлъб дотогава не бе правил. Обикновена разходка, но до
края на деня нещо се беше променило. В сърцето на Питър се беше отворила врата. Тогава още не знаеше, че от
другата страна на вратата го чака нов живот, в който щеше да поеме задължението да е баща на Кейлъб.
Това беше единият живот, който водеше; живота, за който другите хора знаеха. Питър Джаксън, бивш офицер от
Експедиционния корпус, сега дърводелец и баща, гражданин на Кървил, Тексас. Живот като на всички останали, със
своите радости и мъки, с хубавите и трудните си моменти, с добрите и лошите си дни. Кейлъб тъкмо беше навършил
десет години. За разлика от Питър, който на тази възраст вече служеше като вестител в Стражата, момчето все още
изживяваше детството си. Ходеше на училище, играеше с приятелите си, вършеше домашните си задължения без
много подкани и оплаквания, а всяка вечер, след като Питър го сложеше да си легне, то заспиваше спокойно с
мисълта, че следващият ден ще е същият като вчерашния. Кейлъб беше висок за възрастта си, като всички
Джаксънови; детската пухкавост започваше да се стопява от лицето му. С всеки изминал ден заприличваше все
повече на баща си Тео, макар вече да не говореха за родителите му. Не че Питър избягваше темата; момчето просто
не питаше. Една вечер, шест месеца, откакто Питър и Кейлъб живееха сами, двамата играеха шах и момчето
обмисляше следващия си ход, когато попита небрежно, все едно говореше за времето: Може ли да те наричам

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: