Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| какво ще вечеряме? Воин, според теб време ли е да съберем дърва за огрев? Воин, не ти ли изглежда, че ще вали
сняг? Една нощ се събуди в заслона и осъзна, че от известно време чува гръмотевици. Влажен пролетен вятър духаше на пориви в различни посоки и развяваше короните на дърветата. Алиша се заслуша в приближаващия тътен с безразличие; след малко бурята внезапно връхлетя. Светкавица прониза небето и запечата сцената в очите ѝ, след което прогърмя оглушителна гръмотевица. Алиша пусна Воин в палатката, когато заваля като из ведро на едри колкото куршуми капки. Конят трепереше от страх. Алиша трябваше да го успокои; ако в паниката си животното направеше и едно рязко движение в тясното пространство, огромното му тяло щеше да разруши заслона. Добро момче си ти, прошепна тя и го погали по хълбока. Със свободната си ръка го прегърна през врата. Доброто ми момче. Какво ще кажеш? Ще ми правиш ли компания в дъждовната нощ? Тялото на Воин бе напрегнато от страх, приличаше на стена от изопнати мускули, но когато Алиша го побутна бавно надолу, конят не оказа съпротива. Навън проблясваха светкавици и бумтяха гръмотевици. Воин се отпусна на колене с дълбока въздишка, обърна се на една страна върху постелката и така двамата с Алиша заспаха, докато навън дъждът валя цяла нощ и отми последните следи от зимата. Алиша остана в гората две години. Не ѝ беше лесно да си тръгне; в гората бе намерила утеха. Но в началото на третото ѝ лято там у нея се зароди ново чувство: беше настъпил моментът да продължи напред. Да довърши започнатото. Прекара остатъка от лятото в подготовка. Трябваше да си направи оръжие. Тръгна пеша към градчетата покрай реката и се върна след три дни с дрънкаща торба. Знаеше в основни линии какво трябва да направи, тъй като много пъти беше наблюдавала процеса; подробностите щеше да уточни на принципа проба и грешка. Един голям плосък камък край потока щеше да ѝ послужи за наковалня. Алиша запали огън на брега и го остави да изгори до жар. Най- важното беше да поддържа точната температура. Когато усети, че я е достигнала, извади първия предмет от торбата: стоманена шина, широка пет сантиметра, близо метър дълга и дебела десетина милиметра. След това извади чук, метални клещи и дебели кожени ръкавици. Постави края на шината в огъня и изчака да се нажежи до бяло. След това се захвана за работа. Наложи се да отиде още три пъти надолу по реката за материали, но накрая остана доволна. Уви дръжката с жилави лиани, за да не се пързаля ръката ѝ по гладкия метал. Оръжието тежеше приятно в дланта ѝ. Лъскавият връх блестеше на слънцето. Но първият разрез щеше да е истинското изпитание. При последната си експедиция се натъкна случайно на нива с пъпеши, големи колкото човешка глава. Плодовете растяха нагъсто, с преплетени дръжки и листа с формата на длани. Избра един пъпеш и го прибра в торбата. Сега го постави на повален дънер, прицели се и замахна с меча. Двете половини се заклатушкаха бавно, сякаш зашеметени, и паднаха на земята. Вече нищо не я задържаше тук. Вечерта преди да потегли, Алиша отиде на гроба на дъщеря си. Не искаше да го оставя за последния момент; трябваше да приключи тук начисто. В продължение на две години гробът стоеше необозначен. Струваше ѝ се, че никой паметник не е достоен. Но не биваше да го оставя безименен. От остатъците от стоманената шина Алиша направи кръст, заби го с чука в земята и коленичи пред него. Тялото на бебето сигурно вече се беше разложило. Може би бяха останали няколко кости. Дъщеря ѝ се бе сляла със земята, дърветата, камъните, дори с небето и животните. Пренесла се бе в друг свят. Гласът ѝ отекваше в чуруликането на птиците, червената ѝ коса пламтеше в багрите на есенните листа. Алиша размишляваше за всичко това, докато галеше земята с длан. Веднъж разбито, сърцето си оставаше разбито. — Съжалявам — промълви тя. Утрото настъпи сиво, мъгливо и без вятър. Мечът, прибран в ножница от еленска кожа, бе преметнат на гърба ѝ под ъгъл; ножовете си носеше кръстосани на гърдите. Тъмни очила с кожени предпазители на слепоочията скриваха очите ѝ. Алиша завърза дисагите и се метна на гърба на Воин. Дни наред конят крачеше неспокойно наоколо, усетил предстоящото заминаване. Това, което си мисля, ли ще направим? На мен ми харесва тук. Планираше да поеме на изток покрай реката и да я следва през планината. С малко късмет щеше да стигне до Ню Йорк преди първия листопад. Алиша затвори очи. Щеше да чуе гласа чак след като заглушеше мислите си. Гласът идваше от същото място като сънищата и шепнеше в ухото ѝ като вятър в пещера. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|