Херман Хесе Играта на стъклени перли

По времето, когато свети Иларион, макар и много стар, още не си бил отишъл от света, в град Газа живеел човек на име Йозеф Фамулус; до тридесетата си година, или дори по-дълго, той водил светски живот и изучавал езическите книги, после чрез една жена, която задирял, опознал божието учение и блаженствата на християнските добродетели, приел светото кръщение, отрекъл се от греховете си, доста години стоял при краката на презвитера на своя град и с горещо любопитство слушал особено толкова обичаните разкази за живота на благочестивите отшелници в пустинята, докато един ден, почти тридесет и шест годишен, сам тръгнал по пътя, изминат преди от свети Павел и Антоний и оттогава поеман от много благочестиви люде. Той предал остатъка от своя имот на старейшините, за да го разделят между бедните в общината, при градската порта се сбогувал с приятелите си, излязъл от града и закрачил към пустинята — от презрения свят към бедния живот на покаяник.

 Много години слънцето го обгаряло и сушело, молейки се, той жулел колене по скали и пясък, в пост изчаквал залеза на слънцето, та да утоли глада си с няколко фурми; дяволите го мъчели с лъст, присмех и изкушения, съкрушавал ги с молитви, с покаяние, самоизтезавал се така, както намираме всичко това описано в житията на блажените отци. Безсънен, много нощи той гледал нагоре към звездите и звездите също му поднасяли съблазън и смутност, четял по съзвездията, по които някога учил да разгадава историята на боговете и символите на човешката природа, една наука, която презвитерите страшно ненавиждали и която още дълго го преследвала с виденията и идеите от езическо време.

 Тогава в онази околност навред, където голият неплодороден пущинак се прорязвал от извор, имало педя зеленина, малък или голям оазис, живеели отшелници, някои съвсем сами, други в немногобройни братства, както са изобразени на една фреска в Кампо Санто в Пиза; те привиквали на бедност и проявявали любов към ближния, посветени в копнежното ars moriendi, едно изкуство на умирането, на умъртвеността за земното и собственото аз и на преминаването от смърт към живот, към него, Спасителя, към светлото и неувяхващото. Те бивали навестявани от ангели и дяволи, съчинявали химни, пропъждали бесове, давали изцеление и благослов, сякаш поели върху себе си възмездието за земните наслади, грубостта, плътските жажди на многото отминали и още многото идни столетия чрез една могъща вълна на душевно горене и самопожертвувателност, чрез превеса на екстатично отричане от света. Някои от тях навярно знаели старите езически способи за очищение, методи и упражнения от едно учение за одухотворяване, високо развито в Азия от векове, но за това не се говорело, всъщност тези методи и упражнения на йогите вече не се учели, стояли под възбраната, която християнството все повече и повече налагало на всичко езическо.

 Името му се разнасяло из цялата околност на Газа, знаели го далеч наоколо и при повод го споменавали заедно с наравно уважавания велик изповедник и еремит Дион Пугил, чиято слава, разбира се, известна още преди десет години, почивала на съвсем други способности, тъй като отец Дион бил прочут тъкмо с това, че умеел по-бързо и по-остро да прониква в душите, които му се доверяват, отколкото в изречените думи, че не един изповядващ се бивал изненадан, когато той право в очите му заговарял за граховете, които още не бил изповядал. Този познавач на душите, за когото Йозеф чувал да се разправят стотици удивителни истории и с когото сам никога не би дръзнал да се сравни, бил също надарен съветник на блудни души, голям съдник, въздавал наказания и разпоредби и също възлагал покаяние, самобичуване, поклонничество, подтиквал към бракове, принуждавал враждуващи да се помирят и неговият авторитет бил равен на авторитета на епископ. Живеел в околностите на Аскалон, но го посещавали молители дори от Ерусалим, а и от още по-далечни селища.

 Той дълго размишлявал, този каещ се грешник Йозеф, в какъвто се превърнал, и който сега вместо да последва Юда или разпнатия на кръста, поел в бягство и отново се предавал в божиите ръце. В него се надигнали срам и жал, Колкото по-ясно виждал ада, от който избягал, накрая бедата така го притиснала, също заседнал залък в гърлото му, нейният натиск се увеличавал до нетърпимост и накрая Йозеф намерил спасение в един изблик на сълзи, който му се сторил чудно благотворен. Колко отдавна не можел да плаче! Сълзите течели, очите вече не можели да виждат, но бил избавен от смъртното задушаване и когато дошъл на себе си и усетил соления вкус по устните си и разбрал, че плаче, в един момент му се струвало, че отново е дете и не знае нищо за злото. Усмихнал се, малко се засрамил от своя плач, най-после станал и продължил пътя си. Чувствал се несигурен, не знаел накъде го води това бягство и какво ще стане с него, в собствените си очи се виждал дете, но в душата му вече нямало борба и желание, чувствал се по-лек и сякаш някой го водел, призовавал и мамел, сякаш долавял далечен, добър глас и като че неговото пътуване не било бягство, а завръщане у дома. Усетил умора, уморил се и разумът му замълчал или си отдъхвал, или пък се мислел ненужен.

 Край мястото за водопой, където Йозеф пренощувал, почивали няколко камили; тъй като сред малцината пътници имало и две жени, той се задоволил само с едно кимване за поздрав и избягнал да влезе в разговор. Сетне, след като на здрачаване хапнал няколко фурми, помолил се и легнал, можал да чуе тихата беседа на двама мъже, един стар и друг по-млад, тъй като лежели съвсем близо до него. Той чул само откъс от разговора им, защото през повечето време те си шепнели. Но и този малък откъслек задържал вниманието и съпричастието му, накарал го да размишлява до полунощ.

 — Ех, добре — чул той гласа на по-стария. — Добре, че искаш да идеш при някой благочестив мъж и да се изповядаш. Тези хора разбират какво ли не, казвам ти, те не умеят само хляба да ядат, някои от тях знаят и магьосничества. Ако такъв човек извика на нападащ лъв само една думица, той, разбойникът, така се сгушва, подвива опашка и се измъква. Те могат и лъвове да укротяват, казвам ти; на един такъв особено свят човек обузданите от него лъвове, като умрял, му изкопали гроба и добре натрупали отгоре пръстта, а после дълго време по два от тях ден и нощ седели на стража край гроба му. Те умеят не само Лъвове да укротяват, а и хора. Веднъж на един от тях попаднал римски войник, ужасен звяр, най-големият развратник в цял Аскалон, той го смъмрил и така притиснал злото му сърце, че онзи се свил и наплашил, тръгнал си като мишка, която търси дупка да се скрие. След това не можели да познаят момъка, тъй тих и свит станал. Във всеки случай и над това можеш да се замислиш, наскоро подир туй той умрял.

 — Светият човек ли?

 — А, не, войникът. Варон се казвал той. След като пустинникът го нахокал и събудил съвестта му, мъжът бързо отпаднал, на два пъти горял в треска и подир три месеца свършил. Е, няма да го жалим. Ама все пак често си мисля: пустинникът трябва не само да е прогонил дявола от него, а и да е изрекъл някакво заклинание, което го пратило в гроба.

 — Такъв благочестивец? Не мога да го повярвам.

 — Вярваш или не вярваш, драги мой, така е. Но от този ден човекът бил като преобразен, за да не кажа омагьосан, и три месеца след това…

 Известно време било тихо, после по-младият отново подхванал:

 — Има един пустинник, нейде тука наблизо трябва да живее, живее съвсем сам край малък извор, по пътя за Газа. Йозеф се казва той, Йозеф Фамулус. Много съм слушал за него.

 — Е, и какво?

 — Бил ужасно благочестив и най-вече никога не погледнал жена. И когато някога покрай неговата отдалечена постница минел керван от камили, а на една от тях седяла жена, колкото и плътно да била забулена, той веднага обръщал гръб и изчезвал към зъберите. Мнозина отиват при него да се изповядат, мнозина.

 — Е, не ще да са чак толкова. Иначе щях да съм чул за него. И какво може той, твоят Фамулус?

 — О, нали точно при него ходят да се изповядат. Ако не беше добър и не разбираше нищо, щяха ли хората така да се стичат? Освен това разправят за него, че той едва отваря уста да продума, при него няма укори, не ругае гръмогласно, не налага наказания, той трябва да е кротък и дори свенлив човек.

 — Е, какво прави тогава, щом като не ругае, не наказва и уста не отваря?

 — Той само изслушва, въздиша чудновато и се кръсти.

 — А, така ли, значи, хубав дребен светец си имате тука! Не вярвам да си толкова глупав, та да хукнеш към този мълчалив дядка.

 — А, пак искам да ида. Вече ще го намеря, не ще да е много далеч оттук. Тази вечер тука край водопоя се въртеше един беден брат, утре ще го разпитам, той самият прилича на покаяник.

 Старият се разгорещил:

 — Я остави твоя покаяник край извора да си кисне в пещерата! Човек, който само изслушва и въздиша, страхува се от жените, нищо не може и не разбира! Не, аз ще ти кажа при кого да идеш. Вярно, много е далеч оттука, чак отвъд Аскалон, но затова пък е най-добрият отшелник и изповедник, какъвто има. Дион се казва той, наричат го още Дион Пугил, това ще рече, че той разбира от юмручна борба, защото се бие с всички дяволи, когато някой му изповядва греховните си дела, тогава, драги мой, Пугил не въздиша и не стиска уста, а грабва човека и го опухва здравата, такъв му е обичаят. Някои измъчвал, по цяла нощ ги карал с голи колене да коленичат на камъни и после, на туй отгоре, им нареждал и да дадат на бедните по четирийсет гроша. Това е човек, братле, ще го видиш и ще се учудиш; само като те погледне, и краката ти ще се разтреперят, в дън душата ти гледа. При него не се въздиша, бива си го човека, и ако някой вече не може да спи добре или има лоши сънища и кошмари, или нещо такова, то Пугил ще му сложи юзда, казвам ти. И не ти го казвам, защото съм чул жените да бъбрят за него. Казвам го, защото сам съм ходил. Да, аз самият. Колкото и да съм беден глупак, веднъж потърсих покаяника Дион, бореца, божия човек. Отидох аз там клет и опозорен, с грях на душата, а се върнах светъл и чист като зорница. Истина е както това, че се казвам Давид, запомни. Дион го викат. С прозвището Пугил. Него потърси още щом ти е на сгода, и ще видиш чудо. Префекти, старейшини, епископи ходят при него за съвет.

 — Добре — съгласил се другият, — ако някога попадна в оня край, ще си помисля. Но днес е днес и тука е тук, и тъй като днес съм тук, а наблизо трябва да живее оня Йозеф, за когото съм чул толкова добрини…

 — Чул си добрини. Кой ли пък глупак ти е надумал за този Фамулус?

 — Харесва ми, че той не ругае и не се гневи. Това ми допада, трябва да ти кажа. Аз не съм нито римски войник, нито епископ, а обикновен човек, и по-скоро срамежлив, не мога да понасям много шумотевица. Бог вижда, нямам нищо против, наопаки, иска ми се поне един път някой да се отнесе кротко с мене.

 — На човека му харесва кротичко да го подхванат! Ако ти се изповядаш и покаеш, въздадат ти наказание и се очистиш, тогава според мене е по-добре да се отнесат към тебе кротко, ала не когато си нечист и вонящ като чакал пред своя изповедник и съдия.

 — Е, тъй да е. Хайде тихо, хората искат да спят.

 Изведнъж някой доволно се захилил.

 — Знаеш ли, чух нещо много смешно за него. Да ти го разкажа.

 — За кого?

 — За него, за покаяника Йозеф. Нали имал обичай, когато някой му разкаже за своите работи и се изповяда, той да го благослови и за сбогом да го целуне по бузата или челото.

 — Така ли правел? Смешен обичай!

 — А че той толкоз много се плаши от жените, знаеш. Един път някаква блудница тука от околността отишла при него с мъжки дрехи и нищо не забелязал. Изслушал лъжливите й истории и когато тя свършила изповедта си, той се поклонил пред нея и тържествено я целунал.

 Старецът преминал в бурен смях, другият бързо казал „шт, шт“ и повече Йозеф не можал да чуе нищо, освен след известно време заглушен смях.

 Той погледнал към небето, над короните на палмите остър и тънък стоял лунният сърп, Йозеф потръпнал от нощния хлад. Чудновато като в криво огледало и въпреки това многозначително вечерният разговор на камиларите му показал неговата собствена личност и ролята, на която не можал да остане верен. Значи, и една блудница си направила шега с него? Е, нищо, това не било най-лошото, макар и достатъчно лошо. Той дълго трябвало да размишлява върху беседата на двамата непознати мъже и когато най-после много късно можал да заспи, то заспал само защото размишленията му не останали напразни. Стигнал до един извод, до едно решение и с това току-що взето решение в сърцето се унесъл в сън, дълбок и непробуден, до разсъмване.

 Решението му обаче било такова, каквото по-младият от двамата камилари нямал кураж да вземе. Решението му било да последва съвета на по-стария и да потърси Дион, наречен Пугил, за когото, разбира се, отдавна вече знаел и комуто тази вечер чул така упорито да се пее възхвала. Този прочут изповедник, съдник на душите и съветник сигурно знаел и за него път, съвет, присъда или наказание; ето пред кого искал да се яви като пред наместник на бога и с готовност да приеме това, което му нареди.

 На другия ден Йозеф напуснал мястото, където пренощувал, докато двамата мъже още спели. Същия ден след мъчително пътуване той стигнал до селището, обитавано от благочестиви братя, откъдето се надявал да поеме по обичайния път към Аскалон. С пристигането си надвечер намерил малък зелен оазис, който го посрещнал приветливо, видял да стърчат дървета, чул да врещи коза, сторило му се, че в зелените сенки се провиждат очертанията на покриви на къщи и че усеща дъх на човешка близост. Когато колебливо приближил, имал чувството, че някой е насочил поглед към него. Спрял и се завзирал наоколо, тогава под едно от околните дървета видял седяща фигура, облегната на дънера. Един възрастен човек седял изправено, бил с посивяла брада и достойно, но строго и сковано лице. Той погледнал към него и явно, че от някое време го наблюдавал. Погледът на стария човек бил остър и силен, ала без израз, като погледа на човек, свикнал да наблюдава, но не с любопитство и съучастие, поглед, който оставя хората и нещата да се приближат, опитва се да ги познае, не да ги привлече и покани.

 — Хвала на Исуса Христа — казал Йозеф.

 Старецът отговорил с някакво мърморене.

 — С разрешение, чужденец ли сте като мене или жител на това хубаво селище? — попитал Йозеф.

 — Чужденец — отвърнал белобрадият.

 — Достопочтени, тогава навярно бихте могли да ми кажете дали е възможно оттук да се излезе на пътя за Аскалон.

 — Възможно е — казал старият и тогава бавно се изправил с малко сковани крака, един мършав великан. Стоял и гледал към празната далечина. Йозеф почувствал, че този побелял исполин няма особено желание за приказки, но пак се осмелил за един въпрос.

 — Позволете ми още един-единствен въпрос, достопочтени — подел той вежливо и видял как очите на мъжа се върнали от далечината. Спрели се на него хладно и внимателно. — Може би вие знаете мястото, където бих намерил отец Дион, наречен Дион Пугил.

 Чужденецът леко събрал вежди, а погледът му станал още по-студен.

 — Зная го — казал той кратко.

 — Познавате ли го? — извикал Йозеф. — О, кажете ми тогава, защото натам, към отец Дион, води моят път.

 Едрият стар човек го огледал изпитателно от глава да пети. Накарал го дълго да чака за отговор. Тогава се върнал отново към дънера, където седял, бавно се привел към земята и седнал, облегнат на дървото, както и преди. С леко движение на ръката подканил Йозеф също да седне. Той покорно последвал този жест и със сядането в един миг усетил голяма умора, веднага обаче я забравил и насочил цялото си внимание към стареца. Той изглеждал отдаден на размисъл, на неговото достойно лице се появила черта на недоброжелюбна строгост, над която обаче имало и още някакъв израз, дори друго лице, сякаш била сложена прозрачна маска с израз на старо и самотно страдание, на което гордостта и достойнството не позволявали да се прояви.

 Изтекло много време, докато погледът на достопочтения отново се върнал към Йозеф. С голяма острота очите му пак го изследвали и изведнъж със заповеднически тон старият поставил въпроса:

 — Кой сте вие, човече?

 — Аз съм каещ се грешник — казал Йозеф, — от дълги години водя живот в уединение.

 — Това се вижда. Питам ви кой сте?

 — Казвам се Йозеф, с прозвището Фамулус.

 Когато Йозеф казал името си, старият, който продължавал да седи неподвижно, още по-силно събрал вежди, така че очите му за известно време почти се скрили, той приличал на смаян, изплашен или разочарован от думите на Йозеф; или може би това било само умора на очите, намаляване на вниманието, един лек пристъп на слабост, каквито имат толкова старите хора. Във всеки случай той, все тъй застинал, седял неподвижно, за някое време затворил очи и когато отново ги отворил, погледът му сякаш бил променен или ако това било възможно, изглеждал още по-стар, по-самотен и по-изчакващ и вкаменен. Бавно отворил устни, за да попита:

 — Чувал съм за вас, вие ли сте този, при когото хората ходят да се изповядват?

 Йозеф потвърдил смутено, усещайки това, че е познат, като неприятно разголване и повторно засрамен от срещата със своята слава.

 Старият отново попитал по същия отсечен начин:

 — А сега сте тръгнали да търсите Дион Пугил? Какво ще правите при него?

 — Бих искал да му се изповядам.

 — Какво очаквате от това?

 — Не зная. Имам доверие в отец Дион и дори ми се струва, че някакъв глас отгоре, някакво предводителство ме насочва към него.

 — А след като му се изповядате, какво ще стане?

 — Ще правя това, което той ми заповяда.

 — Ако той ви посъветва или ви заповяда нещо неправилно?

 — Няма да размишлявам дали е правилно, или не, а ще му се подчиня.

 Старецът не продумал ни дума повече. Слънцето клоняло на залез, птица надала вик в шумата на дървото. И тъй като старецът все мълчал, Йозеф се изправил. Плахо отстъпил назад.

 — Казахте, че ви е известно мястото, където мога да намеря отец Дион. Бих ви помолил да ми назовете селището и да ми опишете пътя за там.

 Старият изкривил устни, нещо като лека усмивка.

 — Вярвате ли — попитал той кротко, — че там ще сте добре дошли?

 Чудно изплашен от въпроса, Йозеф не отговорил. Стоял смутен. А после казал:

 — Мога ли да се надявам поне вас да видя още веднъж?

 Старият направил жест като за сбогуване и отговорил:

 — Ще спя тука и ще тръгна малко преди изгрев слънце. Вървете сега, вие сте уморен и гладен.

 С най-почтителен поздрав Йозеф продължил и със спускането на здрача стигнал малкото селище. В него живеели почти както в манастир така наречените усамотени християни от различни градове и селища, които тук, далеч от света, си създали убежище, за да могат несмущавани да се отдават на един прост чист живот в тишина и съзерцание. Дали му вода, храна и подслон и го пощадили от въпроси и разговори, тъй като личало колко е уморен. Един произнесъл на глас вечерна молитва, а другите, коленичили, вземали участие в нея, „амин“ изрекли всички заедно. Общината на тези благочестивци в друго време би била за него преживяване и радост, но сега в ума му имало само едно — в ранната утрин бързо да се върне назад, там, където оставил стария мъж. Когато отишъл, намерил го да лежи на земята и спи, завит с тънка рогозка, тогава седнал настрана под дърветата, за да чака събуждането му.

 Наскоро спящият се размърдал, събудил се, отвил се от рогозката, станал тежко и протегнал скованите си крака и ръце, после коленичил на земята и прочел молитвата Си. Когато отново се изправил, Йозеф се приближил и се поклонил мълком.

 — Храни ли се вече? — попитал го непознатият.

 — Аз имам навика да ям само веднъж на ден и едва след залез слънце. Гладен ли сте, достопочтени?

 — Ние сме на път — казал той, — а и двамата не сме млади вече, по-добре да хапнем малко, преди да продължим нататък.

 Йозеф отворил торбата си и му предложил от своите фурми. Той имал от добрите хора, при които пренощувал, и парче просеник, разделил го със стария.

 — Можем да тръгнем — казал старецът, след като се нахранили.

 — О, заедно ли ще вървим? — извикал Йозеф зарадван.

 — Разбира се. Нали ме помоли да те водя при Дион. Хайде, ела.

 Йозеф погледнал изненадан и щастлив.

 — Колко сте добър! — казал той и му се искало да реди още благодарности. Но чужденецът направил рязко движение с ръка да замълчи.

 — Добър е само бог — рекъл той. — Да тръгваме! И ми говори на „ти“, както аз те заговорих. Защо са официалностите и вежливостите между двама стари покаяници?

 Едрият мъж закрачил и Йозеф го последвал. Денят вече настъпил. Водачът, явно уверен в посоката на пътя, казал, че към обед ще стигнат сенчесто място, където могат да отдъхнат в часовете на най-големия слънчев пек. По-нататък по пътя не говорили. Едва когато след горещи часове стигнали до мястото за отдих и си починали в сянката на насечени скали, Йозеф отново заговорил своя водач. Той го попитал колко дни път ще са потребни, за да стигнат до Дион Пугил.

 — Зависи само от тебе — отвърнал старият.

 — От мене ли? — извикал Йозеф. — О, ако зависи само от мене, то аз още днес бих се явил там.

 Старият мъж и сега нямал вид на настроен за разговори.

 — Ще видим — казал той кратко. Легнал настрана и затворил очи.

 На Йозеф му било неприятно да го наблюдава, като спи. Тихичко се отдалечил и също легнал, неусетно заспал и той, защото през нощта будувал дълго. Водачът му го събудил, когато намерил, че е дошло време да тръгват. Късно следобед се добрали до един стан, където имало вода, дървета и трева. Тук те пили, измили се и старият решил да останат. Йозеф не бил съгласен и плахо се опитал да възрази.

 — Днес ти каза — подхванал той, — че зависело от мене колко рано или късно ще стигна до отец Дион. Готов съм да вървя още много часове, ако действително още днес или утре мога да го намеря.

 — Ах, не — казал другият. — За днес стигнахме достатъчно далеч.

 — Прощавай, но не можеш ли да разбереш нетърпението ми? — попитал Йозеф.

 — Разбирам го, ала не ще имаш никаква полза от него.

 — А защо тогава каза, че зависело от мене?

 — Така е, както го казах. Щом бъдеш сигурен във волята си да се изповядваш и се чувстваш готов и съзрял за изповед, ще я направиш.

 — И още днес ли?

 — Още днес.

 Удивен, Йозеф се вгледал в тихото старческо лице.

 — Възможно ли е? — извикал той поразен. — Ти ли си отец Дион?

 Старецът кимнал.

 — Отдъхни си тук под дърветата — казал той приятелски. — Но не заспивай, а се съсредоточи. И аз искам да си почина и да се вглъбя. Тогава ще ми кажеш това, което жадуващ да разкриеш.

 Така изведнъж Йозеф се намерил при целта си и едва сега проумял как по-рано не познал достопочтения мъж и не го разбрал, след като цял ден вървял редом с него. Оттеглил се, коленичил и се молил, насочил всички свои мисли към това, което имал да каже на изповедника. Подир час се върнал и запитал Дион дали е готов. Сега вече можел да се изповядва. И онова, което от години преживял и от доста време все повече и повече, изглежда, губело стойност и смисъл, потекло от неговите устни като разказ, жалба, въпрос, самообвинение, цялата история на неговия християнски живот в покаяние, започнала като очищение и изцеление и накрая довела до такова голямо объркване, замъгляване и отчаяние. Той не премълчал и преживяното съвсем наскоро, бягството си и чувството за развръзка и надеждата, която му давало това бягство, възникването на решението да иде при Дион, срещата му с него и как той, по-старият, веднага събудил доверие и любов, но в течение на деня много пъти го смятал за студен и чудат, дори своенравен.

 Слънцето вече залязло, когато Йозеф изприказвал всичко. Старият Дион го слушал с неуморимо внимание и се въздържал от каквото и да е прекъсване и въпроси. И сега, когато изповедта свършила, от неговите устни не се откъснала ни дума. Той се вдигнал тежко, погледнал Йозеф с голяма приветливост, навел се, целунал го по челото и направил кръстен знак над главата му. Едва по-късно Йозеф се сетил, че това бил същият мълчалив братски, несъдържащ присъда жест, с който той самият изпращал толкова много дошли на изповед.

 Малко след това двамата се нахранили, произнесли вечерната си молитва и легнали. Йозеф будувал някое време, премислял, разсъждавал, всъщност очаквал проклятие и строги назидания и въпреки всичко не бил разочарован или неспокоен, взорът и братската целувка на Дион били достатъчни, в душата му настъпил покой и той скоро потънал в благотворен сън.

 На сутринта, без да разменят дума, старият го взел със себе си, през деня изминали сравнително дълъг път, към тях се присъединили още четирима или петима. Така стигнали постницата на Дион и заживели там. Йозеф помагал на Дион във всекидневната работа, опознал и споделял неговия живот, той не бил много по-различен от този, който сам водил дълги години. Но сега вече не бил самотник, живеел под сянката и закрилата на друг и затова животът му бил съвършено различен. От близките селища и от Аскалон, а и от още по-далеч прииждали хора, търсещи съвет, жадуващи да се изповядат. Отначало Йозеф всеки път, когато идвали такива посетители, се оттеглял бързо и се появявал едва след като си отивали. Но все по-често Дион го викал да се върне с тон, с какъвто се вика слуга, нареждал му да донесе вода или да помогне с нещо друго и след като достатъчно дълго издържал така, Йозеф свикнал от време на време да присъства на някоя изповед, когато изповядващият не възразявал. На мнозина обаче, дори на повечето, им било приятно да не остават сами срещу Пугил, който вдъхвал страх, да не коленичат мълчаливо пред него, били доволни тук да е и този тих, с приветлив поглед, готов да услужи помощник. Така постепенно Йозеф опознал начина, по който Дион изслушва изповедите, утешава и ободрява, намесва се енергично и се разпорежда, начина, по който налага наказание и дава съвети. Рядко си позволявал някакъв въпрос, примерно както тогава, когато пътем се отбил един учен или ценител на изкуството.

 Той, както се разбирало от неговите разкази, имал приятели сред магьосниците и звездобройците; отдъхвайки си, седял един или два часа при двамата стари покаяници, вежлив и приказлив гост, говорил дълго, учено и красиво за съзвездията, за странстването на човека заедно с неговите богове от началото до края на една епоха и през всички знаци на зодиака. Той говорил за Адам, първия човек, който уж бил един и същ с Исус, разпнатия на кръст, и нарекъл спасението чрез него пътуване на Адам от дървото на познанието към дървото на живота, на змията от рая обаче дал името пазителка на светия праизвор, на мрачната бездна, от която произтичат нощните води и всички създания, всички хора и богове. Дион слушал внимателно този човек, чийто сирийски език бил силно примесен с гръцки, и Йозеф се учудил, дори се ядосал, че старецът не отхвърлил подобни езически заблуди с усърдие и гняв, не ги опровергал, не изрекъл заклинания, а сякаш приемал умния монолог на многознаещия поклонник с известно съучастие, защото не само го слушал внимателно, а често се усмихвал и кимал при някоя дума на говорещия, като че ли тя му харесвала.

 Когато този човек си тръгнал, с тон на усърдие и почти упрек Йозеф попитал:

 — Как така ти толкова търпеливо изслуша тези лъжеучения на неверния езичник? Да, ти дори, така ми се стори, ги слуша не само с търпение, а направо със съучастие и с известно задоволство. Защо не му възрази? Защо не се опита да опровергаеш този човек, да го накажеш и да го обърнеш към вярата в нашия бог?

 Дион поклатил глава на тънката си набръчкана шия и отговорил:

 — Не го опровергах, защото не би имало никаква полза. Нещо повече, защото не бих бил в състояние да го направя. В беседването и в познанията по митологията и звездите този човек без съмнение далеч ме превъзхожда, нищо не бих могъл да му противопоставя. И по-нататък, сине мой, не е нито моя, нито твоя работа да се противопоставяме на вярата на един човек с твърдението, че е лъжа и заблуда това, в което вярва. Аз, признавам, слушах този умен човек с известно задоволство, това не ти е убягнало. Той ми достави удоволствие, защото говори чудесно и знае много, преди всичко обаче, защото ми напомни за моите младини, в младостта си аз доста се занимавах със също такива изследвания и познания, нещата от митологията, за които чужденецът говореше така хубаво, в никакъв случай не са заблуда. Те са представи и притчи на една вяра, която не ни е повече потребна, защото ние сме се сдобили с вярата в Исус, единствения спасител. За ония обаче, които още не са познали нашата вяра и може би няма да могат да стигнат до нея, тяхната, произтичаща от стара прадядовска мъдрост, с право е достопочтена. Разбира се, мили, нашата вяра е друга, съвършено друга. Но от това, че на нашата вяра не е потребно учението за съзвездията и вековете, за първичните води и възникването на живота и всички тези притчи, в никакъв случай не значи, че онази вяра е заблуда, лъжа и измама.

 — Но нашата вяра — извикал Йозеф — все пак е по-добрата и Исус е умрял заради всички хора; следователно би трябвало тези, които я знаят, да се преборят с остарелите учения и да поставят на тяхно място новото, по-доброто.

 — Ние отдавна сме направили това, ти и аз, и толкова много други — отговорил Дион спокойно. — Ние сме вярващи, защото сме развълнувани от вярата, особено от могъществото на Спасителя и неговата спасителна смърт. Ония, другите обаче, всеки митолог и теолог на зодиака и на старите учения още не са трогнати от тази мощ и нам не ни е дадено да ги принуждаваме да познаят същото вълнение. Не забеляза ли, Йозеф, колко красиво и крайно усърдно този митолог умее да разказва и да свързва играта от образи и колко честит е при това, колко мирно и хармонично живее сред своята мъдрост на образи и притчи? Е, това е един знак, че този човек не е потиснат от тежки мъки, доволен е, чувства се добре. Хората, на които им е добре, нямат какво да ни кажат на нас. За да изпита потребност от избавление и спасяваща вяра, за да загуби отрадата от мъдростта и хармонията на своите мисли и да поеме върху себе си голямото рисковано дело на вярата в чудото на избавлението, човек трябва първо да се чувства зле, много зле, трябва да е преживял мъка и разочарование, горчивина и отчаяние, водата вече да му е стигнала до шията. Не, Йозеф, нека оставим този учен езичник в неговото благоденствие, да го оставим в щастието на мъдростта, мисловния свят и ораторското му изкуство! Може би утре, може би след година или десет да познае мъката, която ще разбие изкуството и мъдростта му, може би ще бъдат убити жената, която обича, или единственият син, или сам ще изпадне в болест и немотия; а когато отново го срещнем, ще трябва да го приемем и му разкажем по какъв начин сме се опитали да властваме над страданието. И тогава той би ни попитал: „Защо не ми казахте това още вчера, още преди десет години?“ А ние бихме отвърнали: „Тогава ти още не беше изпаднал в беда, не ти вървеше тъй зле.“

 Веднъж, след като някой се изповядал в убийство и прелюбодеяние, Дион казал на своя помощник:

 — Убийство и прелюбодеяние, това звучи наистина страшно и гръмко. То е и достатъчно лошо, разбира се. Но аз ти казвам, Йозеф, в действителност тези миряни изобщо не са истински грешници. Колчем опитам да се поставя мислено на тяхно място, да проникна в сърцевината им, те ми се виждат съвсем като деца. Не са честни, не са добри, не са благородни, те са себични, похотливи, високомерни, гневни, разбира се, обаче в основата си са невинни, невинни по начина, по който са невинни децата.

 — И все пак — казал Йозеф — ти често властно им искаш обяснения и рисуваш пред очите им ада.

 — Тъкмо заради това. Те са деца и когато имат угризения на съвестта и идват да се изповядат, искат да бъдат приети сериозно и сериозно нахокани. Поне аз смятам така. Ти на времето си правил другояче, не си ругал, наказвал и възлагал покаяния, а приятелски настроен си пускал хората просто с една братска целувка. Не искам да те укорявам за това, не, но аз не бих могъл така.

 — Добре — отвърнал Йозеф колебливо, — но кажи ми защо тогава, когато аз се изповядах, ти се отнесе към мене не така, както към другите, а мълчаливо ме целуна и не каза нито дума за наказание?

 Дион Пугил насочил проницателния си взор към него.

 — Не бе ли правилно това, което сторих? — попитал той.

 — Не казвам, че не бе правилно, разбира се, беше, иначе изповедта не би била така благотворна за мене.

 — Е, нека да е добре. Тогава аз ти наложих строго и дълго покаяние, макар и без думи. Приех те и те третирах като свой слуга, върнах те към твоя път, принудих те към това, от което искаше да се изплъзнеш.

 Той се обърнал, бил враг на дългите разговори, но този път Йозеф упорствувал.

 — Знаеше ли предварително, че ще ти бъда покорен, че съм си обещал това още преди изповедта и преди да те познавам? Не, кажи ми, наистина ли само то беше причината да се държиш така с мене?

 Другият направил няколко крачки нагоре и надолу, спрял се пред него, сложил ръка на рамото му и казал:

 — Миряните са деца, сине мой. А при нас не идват да се изповядват светци. Ние обаче, ти и аз, и нашего брата, ние, покаяници, изследователи и бегълци от света, не сме деца и не сме невинни, не можем да се поправим с назидателни проповеди и укоряване. Ние, ние сме същинските грешници, ние, знаещите и мислещите, вкусилите от дървото на познанието, и затуй не бива да се отнасяме един към друг като деца, които докосват с пръчката и отново оставят да тичат на воля. След изповед и покаяние не се връщаме бегом в детския свят, където има празници, където се правят сделки и от време на време се вършат убийства, не преживяваме греха като бързолетен лош сън, който чрез изповед или жертва отново сваляме от себе си: постоянно сме в греха, никога не сме невинни, винаги сме грешници, тънем в греха и в огъня на своята съвест и знаем, че никога няма да можем да изкупим голямата си вина, освен ако след смъртта бог се смили над нас и ни дари с милостта си. Това е причината, Йозеф, поради която не мога да държа проповеди и да налагам покаяние на тебе и на себе си. Ние нямаме работа с едно или друго прегрешение или злодеяние, а винаги със самия първороден грях: ето защо всеки от нас може да увери другия само в това, че е проникнал в същата тайна и споделил братската любов, не обаче да го изцели с наказание. Не знаеше ли това?

 Йозеф отвърнал тихо:

 — Така е, знаех го.

 — Е, тогава нека не говорим напразно — казал старият кратко и се запътил към камъка пред своята колиба, на който свикнал да се моли.

 Минали няколко години. От време на време отец Дион бил сполетяван от една слабост, така че сутрин Йозеф трябвало да му помага, защото сам не можел да се вдигне от постелята. После отивал да се моли и подир молитвата пак не смогвал да се изправи сам. Йозеф трябвало да му помага, а след това през целия ден той седял загледан в далечината. Така се случвало в някои дни, в други обаче старецът ставал сам. И изповеди не можел да изслушва всеки ден. А когато някой се изповядвал на Йозеф, по-късно Дион го викал при себе си и му казвал:

 — Краят ми е близък, сине мой. Кажи на хората: този Йозеф е мой наследник.

 И когато Йозеф възразявал и искал да подхвърли някаква дума, старецът го поглеждал със страховит поглед, който пронизвал човека като ледена струя.

 Един ден, след като станал без помощ и изглеждал по-бодър, той извикал Йозеф при себе си в покрайнината на малката градина.

 — Тук — казал той, — на това място, ще ме погребеш. Гроба ще изкопаем заедно. Имаме още време за това. Донеси лопатата.

 И сега всеки ден в зори те копаели по малко. Когато Дион имал сили, сам вдигал по няколко лопати, пълни с пръст, с голяма мъка, но с известна веселост, като че ли работата му доставяла удоволствие. И през целия ден тази веселост не го напускала. Откакто започнали да копаят гроба, той постоянно бил в добро настроение.

 — На гроба ми ще посадиш палма — казал Дион веднъж по време на работа, — навярно ще ядеш от нейните плодове. Ако ли не, друг някой. От време на време съм посаждал по някое дърво. Но все пак твърде малко, съвсем малко. Някои казват: мъжът не бива да умре, без да е посадил едно дърво и без да е оставил син. Е, аз оставям едно дърво, оставям и теб, ти си моят син.

 Дион бил по-спокоен и по-весел, отколкото Йозеф го познавал, и ставал все по-весел. Една вечер, било се стъмнило, те били вече вечеряли и прочели молитвата си, той го извикал от своето ложе и го помолил да поседи още малко при него.

 — Искам да ти разкажа нещо — започнал Дион приветливо, изглежда, още не бил уморен и не му се спяло. — Спомняш ли си, Йозеф, как някога преживяваше толкова лоши времена в твоята постница там, край Газа, и как животът ти бе дотегнал? Как тогава тръгна да бягаш, решен да търсиш стария Дион и да му разкажеш своята история? И как после в селището на братството срещна стария човек, когото попита за местожителството на Дион Пугила. Е, добре. И не беше ли чудо, че оня стар човек бе самият Дион? Искам да ти разкажа само как се стигна до това. За мен също бе странно и сякаш чудо. Ти знаеш какво е, когато един покаяник и изповедник остарее и е слушал много изповеди на грешници, които го смятат за праведник и светец и не знаят, че той е по-голям грешник от тях. Тогава цялото негово дело му се вижда ненужно и суетно и онова, което някога му изглеждало свято и важно, а именно, че бог го поставил на това място и го удостоил да изслушва и облекчава от нечистотията и тинята душите човешки, сега му се струва голямо, преголямо бреме, дори проклятие, и накрая той тръпне ужасен от всеки клетник, който идва при него с детските си грехове, иска човекът да си върви и сам да тръгне някъде, иска му се да се махне, пък ако ще и чрез въже, метнато през клона на някое дърво. Така се случи и с тебе. Сега и за мен дойде часът да се изповядам и аз се изповядвам: и с мен се случи същото, както и с тебе, и аз вече смятах, че не съм полезен, че съм мъртъв духом и че повече не ще мога да понеса хората и занапред доверчиво да идват при мене и да ми носят всичката нечистотия и зловонията на човешкия живот, с които не могат вече да се справят, с които не можех вече да се справя и аз.

 А често слушах да се говори за един покаяник на име Йозеф Фамулус и при него, така научих, хората на драго сърце отивали на изповед и мнозина оставали с по-голямо желание, отколкото при мене, защото бил кротък, ведър мъж. И казваха още: не изисква нищо от хората, не ги укорява, отнася се с тях като брат, само ги изслушва и ги пуска с една целувка. Моят начин не бе такъв, ти знаеш, и когато аз за първи път чух да се разправя за този Йозеф, неговият похват ми изглеждаше по-скоро глупав и прекалено детински; сега обаче, след като всичко ме изпълваше със съмнения дали моят собствен похват струва нещо, имах пълното основание да се въздържа, да не бъда съдник на този Йозеф, да не се смятам за по-знаещ. Какви ли сили трябваше да има този човек? Знаех, че бил по-млад от мене, но все пак също близо до старческата възраст, това ми се нравеше, към млад аз не бих могъл да изпитам така лесно доверие. Но от този човек се чувствах привлечен. И така реших да ида на поклонение при Йозеф Фамулус, да му призная мъката си, да го помоля за съвет или ако не ми даде съвет, може би да получа от него утеха и нови сили. Още самото решение бе благотворно и ме разведри.

 Поех на път, странствах към мястото, където казваха, че била неговата постница. Междувременно обаче брат Йозеф преживял същото, каквото и аз, и постъпил също като мене. Всеки се впуснал в бягство, за да търси съвет при другия. Когато тогава, преди да намеря колибата му, съзрях неговото лице, познах го още при първия разговор. Той изглеждаше като човека, когото бях очаквал. Но в момент и той бягаше, бе му тръгнало зле, толкова зле, колкото и на мене или още повече, и в никакъв случай не бе склонен да слуша изповеди, а жадуваше сам да се изповяда и да постави бедата си в чужда ръка. В оня час това бе за мене странно разочарование. Бях много тъжен, защото, щом като и този Йозеф, който не ме позна, се бе уморил от своето задължение и се съмняваше в смисъла на живота си, не значеше ли това и за двама ни, че ние и двамата сме живели безполезно и сме се провалили.

 Разказвам ти всичко, което вече знаеш, и затова нека бъда кратък. В онази нощ останах сам в селището, докато ти намери подслон при братята, размишлявах дълго. Мислено се поставих на мястото на този Йозеф и си казах: какво ще направи той утре, когато узнае, че напразно е избягал и напразно се е уповавал на Пугил, когато узнае, че Пугил също е беглец и изкушен от бягството? И колкото повече навлизах в неговата душевност, толкова ми ставаше жал за Йозеф и толкова по ми се струваше, че бог ми го е пратил, за да го позная, а чрез него и себе си и да се излекувам. Сега можех да спя, нощта преваляше. На следния ден ти тръгна на път заедно с мене и стана мой син.

 Тази история исках да ти разкажа. Чувам, че плачеш. Плачи, това ще ти донесе облекчение! И тъй като съм толкова непристойно разговорлив, то бъди добър, чуй и останалото и го приеми в сърцето си. Човекът е странно същество, нему малко можеш да се уповаваш, ето защо е възможно по някое време отново да те връхлетят същите страдания и прелъстявания и да се опитат да те победят. И нека тогава нашият повелител ти изпрати един също толкова приветлив, търпелив и утешаващ син и питомец, какъвто ти бе за мене! Що се отнася до клона на дървото, за който тогава изкусителят те бе накарал да мечтаеш, и за смъртта на бедния Юда Искариотски, то мога да ти кажа едно: не е само грях и глупост да си подготвиш такава смърт, макар за нашия Спасител да е нещо дребно опрощението и на този грях. Свръхтова е жалко, когато един човек умира в отчаяние. Бог ни праща отчаянието не за да ни убие, праща ни го, за да събуди у нас нов живот. Когато обаче ни праща смъртта, Йозеф, когато ни откъсва от земята и тялото и ни призовава във висините, то е голяма радост. Да заспиш, когато си уморен, и да можеш да свалиш товара, който си носил много дълго, това е приятно, чудно дело. Откакто изкопахме гроба — не забравяй палмата, която трябва да посадиш, — откакто почнахме да копаем гроба, аз съм по-доволен и по-спокоен, отколкото в течение на много години.

 Дълго бъбрих, сине мой. Трябва да си уморен. Иди да спиш. Иди си в колибата. Бог да те пази!

 На другия ден Дион не излязъл за утринната молитва и не повикал Йозеф. Той се изплашил, влязъл тихо в колибата на Дион и приближил към неговия одър, намерил стария издъхнал, а лицето му просветлено от една детска, леко сияйна усмивка.

 Той го погребал и засадил на гроба му едно дърво, доживял и годината, в която то дало първите си плодове.