Херман Хесе Играта на стъклени перли
жүктеу/скачать 2.31 Mb.
|
| Носталгия по рая
За творчеството на Херман Хесе Вера Ганчева На това пътуване той се отправил неохотно. Отдавна бил приел поканата да изнесе сказки в няколко южногермански града, но отдалечеността на датите им го успокоявала с възможността за отменяване в предпоследния момент. Все пак обаче не телеграфирал благовидно извинение, както възнамерявал, и въпреки досадата, която будели у него планираните маршрути (споделял убеждението на древните, че най-далеч стига онзи, който не знае къде отива), въпреки болките в очите и ставите въпреки угнетеността, прерастваща на моменти в ипохондрия, Херман Хесе напуснал утробния уют на „Каза Камуци“ (отшелническата му обител в Монтаньола, край Лугано) и поел за Локарно, а оттам — през Цюрих и Швабия, към Нюрнберг. За по-нататък не можело да става и дума: макар че есента на 1925 година едва започвала, той вече чувствал как го пронизва студената й влага, пък и в неговата „психогеография“, ограничавана от уединението и болнавостта, местонахождението на Лайпциг и Берлин почти съвпадало с това на Шпицберген и Северния полюс. Но нито страхът от простуда, от резки отклонения в навиците, от прекомерна загуба на време, нито предусещаната умора от напрежението при общуване с цели аудитории били определящите причини за неговата колебливост относно това пътуване, чиито етапи се очертавали всъщност приятни (престой в дома на близките му Алис и Фриц Лойтхолд в Цюрих, който се славел със сбирка от шедьоври на азиатското изкуство; прожекции на някогашни образи и сънища върху зеления екран на Шварцвалд, който от сенки и фрагменти можел да ги направи личности и саги; тихи залези в Блаубойрен — под сводовете на старото манастирско училище, досущ напомнящо за онова в Маулброн, бягството откъдето било и първият сериозен спомен за неприспособимостта на бъдещия писател към бюргерските норми, или край разлива на река Некар, при Лау, прекрасната нимфа, възпята от Мьорике; часове на размисъл и съзерцание из тихите улички на Улм, Аугсбург, Нюрнберг, сякаш приспани от вечността, задушевни разговори в Мюнхен — с Томас Ман, с поета Йоахим Рингелнац; срещи с почитатели…): Хесе добре разбирал, че му предстои равносметка и интуитивното съмнение в нейния оптимизъм го възпирало да напусне „Каза Камуци“. Пътят за Нюрнберг минавал през територията на неговата младост и той се опасявал, че ще види като почерняло стърнище онова, което носел в себе си като градина, още повече, че знаел горчивия вкус на не едно подобно разочарование — внезапно и брутално, тъй както камък, запратен в езеро, взривява отражението на храма в него и помътняло, то възвръща целостта и блясъка си постепенно, но само докато не бъде улучено повторно. Чувствителността му превръщала тези разочарования в истински крушения, от които се съвземал все по-бавно: микроклиматът, емоционален и интелектуален, с който бил обгръщан в дома на родителите си, го направил свръхуязвим за ниските температури на реалността извън стените му. Впоследствие, чрез доброволно отдръпване встрани, той успявал да прикрива от другите раната, отворена от смъртта на детството и която се заклел да не налага с никакви мехлеми на самовнушения и стереотипи, но макар въздухът да й действал благотворно, тя често напомняла за себе си с болка, която тъкмо преди въпросното пътуване до Нюрнберг се усилила до нетърпимост. Хесе изживявал криза и заглавието на стихосбирката, издадена почти непосредствено след книгата, в която го описал, говори, че то не спомогнало за нейното преодоляване42. Дори напротив, задълбочило я с уликите за неотвратимостта към онази промяна, която той, в противовес на мнозина, отъждествявал не с развитие, а с упадък. „Новото иде — казва Макс Демиан на своя приятел Синклер — и за хората, вкопчени в старото, то ще бъде ужасно. Какво ще направиш?“ В предговора си към едно от американските издания на „Демиан“43 Томас Ман дава отговора, който авторът на романа е премълчал — като естествено подразбиращ се или като печално безпредметен: „Трябва да подкрепяме новото, но без да жертваме старото.“ Или, с други думи, при прехода от епоха в епоха да се постига плавност, която би осуетила срива или катаклизма, а сцеплението на историческите времена да се осъществява с отговорност и с върховно внимание, насочено към точката на тяхното пресичане, където почвата на настоящето е най-възприемчива за посева на миналото и най-щедра за реколтата на бъдещето, но Херман Хесе като че не бил съвсем уверен в готовността на хората да спазват тези условия и да осигурят пространство, достатъчно широко за безконфликтен досег на старото с новото, на предпоставката с резултата, на посоката с целта, на края с началото… „Въпреки че притежаваме способността да се разбираме едни други, всеки от нас поотделно може да обясни само себе си“, пише той в „Демиан“, чиято въздейственост Томас Ман не случайно бе сравнил с тази на „Вертер“ и от далечното си убежище в Пасифик Палисейдс край Лос Анджелис долавял безпогрешно тъгата и тревогата, които не давали покой на Хесе и го тласкали към почти пълна изолация. Тя впрочем го щадяла от наложителността да превъзмогва нови и нови граници (териториални, психически, физиологични) и макар че не се двоумял да мине отвъд, когато достойнството и творческата му чест го изисквали, самото понятие „предел“ извиквало у него отрицателни метафорични представи. Пътуването до Нюрнберг означавало по същество прекрачването на още една граница, която Хесе отначало смятал за твърде голямо изпитание, но после все пак се отправил към чертата й, може би с надеждата, че тя ще се окаже бразда, не ров. Равносметката, която му предстояла, се свеждала обаче не до заключения, обобщаващи размислите по пътя, а до самия характер на впечатленията, по-точно до тяхното емоционално качество и той се съмнявал, че то ще е особено високо. Победата в двубоя с обкръжението и със собствения „аз“ осигурила автентичност на неговата личност, но била извоювана с цената на лишения (за други — лукс), които понякога я омаловажавали, а Хесе предусещал и угнетителния ефект от разрива между света, култивиран дълго и грижовно в паметта му, и онзи, който отдавна го е сринал в купчина камъни с полуизтрити руни, от нагледността на тази разруха и от двойната самота, която го очаквала. Декорът за патетичен и странен спектакъл, в какъвто луната преобразявала къщите с островърхи покриви на Тутлинген, отприщил у него внезапни асоциации, припомняйки му откъс от ода на Хьолдерлин, която рецитирал като момче, и първите тръпки на предчувствието, че също ще твори, разтърсили го тогава. В живота на Хесе впрочем литературата и действителността винаги са били сплетени във възел, който той не само не посягал да разсече, а, напротив, пазел като амулет, като магическо средство за защита срещу силите, превръщащи ги в противоположни полюси. Нощта в Тутлинген обаче отзвучала като брилянтен акорд от ноктюрно, задавен от зашеметяващия звуков хаос на клаксони, сирени, врява, и сантименталната приповдигнатост, която писателят разтълкувал като добра поличба, отстъпила на раздразнение, потиснатост и невроза. Модерната цивилизация му преградила пътя още в Блаубойрен и на всяка по-нататъшна крачка (сякаш като санкция за неговото нежелание да я приеме) му демонстрирала, ехидно и самонадеяно безтактно, че той принадлежи към свят, обречен на изчезване. Изворът на наядата Лау бил скован в цимент, излетът до стария манастир донесъл повече умора, отколкото удоволствие, предвкусваната „среща“ с Е. Т. А. Хофман в Нюрнберг не се състояла и Хесе сякаш едва сега проумял, че и авторът на „Котарака Мур“, и Мьорике, и Жан Паул, и Новалис са не само мъртви, но и невъзкресими сред бетона, в който не могат да виреят сините цветя на тяхната поетика. „Видях всичко обгърнато в пушеците, изригвани от тези ужасни машини; всичко минирано, всичко вибриращо от живот, който бих определил единствено като адски и нечовешки, всичко готово да умре, да стане пепел, устремено към упадък и опустошение“, отбелязва той с носталгия по Монтаньола и явно не без умисъл завършва пътеписа си с разказ за представление на известния мюнхенски комик Карл Валентин, осмял придобивките на новото време. „Вместо пари за тези беседи, вместо слава и ласкателства, дайте ми шепа чист въздух за дишане“, възкликва Хесе, който всъщност реставрира една от любимите теми на романтизма, третирайки я обаче в темпата на фуга и с порядъчна доза хумор, който определя като „кристал, образуван от дълбока и нестихваща мъка“. (По-късно, в „Степният вълк“, той ще посочи хумора като решаващо условие за спасение на ума и душата.) Между другото, в „Пътуване до Нюрнберг“ е употребено и все още чуждото за тогава понятие аутсайдер (вече споменато впрочем две години по-рано в „Курортистът“), с което социолозите, психолозите и културолозите ще боравят подир време като с терминологичен шперц, но интересът ни към книгата се дължи преди всичко на мястото, което тя заема в житейската и творческата биография на автора, бележейки в известен смисъл нейната среда и позволявайки да се огледат отделните й моменти в особен ракурс, като етапи от маршрут, по-дълъг и тежък от този до Нюрнберг. Подобно обстоятелство обаче едва ли намалява значението на неговите съждения за ролята на литературата в „епохата на вестникарските притурки“, за самонаблюдението като sine qua non на индивидуалното развитие, за детството като прехласващ пейзаж или огледало, което единствено би дало на Нарцис шанса да се спаси, а естествено възникващата аналогия със „Сантиментално пътешествие“ на Лорънс Стърн подсилва ефекта на пътеписа с допълнителни съпоставки. Хълмовете, казва Тенисън, са сенки. И сигурно малцина биха разбрали една такава формула на преходността по-добре от Аугуст Стриндберг, да речем, както и от Херман Хесе, който подобно на „самотника от Синята кула“44 се мятал между трудно съвместимите крайности на мига и вечността, на съдбата и амбицията, на изолацията и ангажираността, на жаждата за покой и порива за бунтовна действеност: онези изследователи, които говорят за ясно отекващи стриндбергиански нотки в повестта „Курортистът“ (1925) и в романа „Степният вълк“ (1927), създадени съответно преди и след „Пътуване до Нюрнберг“ (1927), наистина имат основания за това — двете произведения будят съвсем преки асоциации, идейни и художествени, с „Инферно“45, прочутия психолитературен „казус“, свидетелстващ за избавителната мощ на творчеството: каторга, но и катарзис. И ако настроението, послужило като мотив за написването на „Курортистът“, можем да сравним с рамка, по-подходяща за фотопортрет на героя, отколкото за цялостна картина на екзистенциалната му драма, ако неговите размисли все още не достигат ясновидските проникновения на Йозеф Кнехт, макар да са интелектуално по-задълбочени от интуитивните озарения на Сидхарта или от дедукциите на Емил Синклер, философският обхват и сложността на „Степният вълк“ показват, че откъсването от Монтаньола и този път не е било напразно, че то е осигурило и дистанцията, открояваща проблемите, опитността, явленията не само откъм тяхната фасадна страна, и нова граница, която Хесе престъпил по необходимост, оставяйки зад себе си студената пепел на едно семейно огнище и трофеите, спечелени в поредната битка със своя собствен „аз“, но бъдещето вече не му вдъхвало ужас с неизвестността си, той знаел, че го очаква дълголетие — биологично и литературно. Пътуването, предприето (панически, хладнокръвно или след двоумение) в период на лични терзания, психолозите обикновено определят като „бягство“ и случаят с Хесе като че илюстрира тъкмо това инстинктивно устремяване към по-заветен бряг, присъщо на средната възраст (петдесетгодишнината му „чукала на вратата“), но той и преди вдигал котва не за да се отдалечи на десетки емоционални мили от своите дилеми, а за да се озове на онова морално разстояние между него и другите, чието преодоляване видоизменя кризата в изход. Ето защо понятието завръщане характеризира поведението на Хесе като човек и творец много по-точно от бягство, дори тогава, когато той минава през граница, изключваща връщането назад: в 1922 година писателят напуснал окончателно Германия, от която впрочем отдавна бил емигрирал духовно, потресен от ирационализма на нейните буржоазни политици и от заблудите на толкова свои сънародници, слепи за поличбите, вещаещи световна катастрофа — по-страшна, по-гибелна от предишната. Личности със свръхчувствителност като неговата, с подобна нагласа, войнствена спрямо примирението и компромиса, с меланхолията, съзерцателността и физическата крехкост и родените в „дома на Луната“, сякаш по правило имат сложни, нелеки и нерядко дори трагични съдби, но ето че и тази норма (колкото и условна да е) не важи за Херман Хесе, доживял патриаршеска възраст (1877 — 1962), създал значимо и обемисто литературно дело (романи и повести; разкази, новели и пътеписи; стихове, събрани в книги с общо над 600 страници; 3000 рецензии, предговори, есета и статии: не по-малко от 30 000 писма, много изявления, бележки и коментари по конкретно политически поводи, издадени в два тома), тачен като наставник, като учител гуру на няколко поколения до ден-днешен и като „рицар на духа“ от най-светли умове на три епохи, известен от Токио до Лондон, от Москва до Каракас и Сидней, от Рим до Сан Франциско, лауреат на Нобелова награда, неуморим homo viator, чийто път, дълъг, криволичещ, хлъзгав, неведнъж е извеждал до голготи, макар и без разпятия. Неговото странстване започнало всъщност от най-ранно детство, когато с кораба на фантазията кръстосвал сапфирени морета и екзотични брегове — домът на родителите му в Калв бил пълен с изящни и редки предмети, донесени от далечни краища на света: абаносови статуетки, изделия от слонова кост, нефрит, оникс, съдове от метал, порцелан, глина или кокосови черупки, култови фигурки, скарабеи и талисмани, тъкани, по-ефирни от бриз, цели нанизи корали, ахати, бисер, ракли от сандалово дърво и махагон, свитъци палмови листа, „лъхащи на океан, на подправки и на незнайни земи — всички те са минавали през кафяви и жълти ръце, квасени са от струите на тропически дъждове или от водите на Ганг, сушило ги е слънцето на екватора, пазили са им сянка гигантски прадървета“, а в кабинета на дядо му, индолога, издателя и лексикографа Херман Гундерт, свещените книги на древни цивилизации и народи съжителствали в хармония с произведенията на Шекспир и Сервантес, Гримелсхаузен, Гьоте и Новалис, Суифт, Фийлдинг и Стърн, Ибсен, Зола, Короленко… Такава обстановка, приветлива за сетивата и душевността, преливаща във всевъзможните отсенки на географски атлас и предизвикателно различна от бидермайеровата килийност на градеца край река Манголд, формирала у бъдещия писател интереси, възгледи и вкусове, чието отстояване било равносилно на непрестанен и неизгладим конфликт с реалността, тъй отдалечена от интимната среда, в която израсъл, както Хималаите от Шварцвалд или Сиам от Бавария. Той приел този жребий като достоен и окрилящ за романтика, за какъвто се смятал винаги, но в смисъла не на привърженик на дадено направление, ограничено в рамките на своето време, а на визионер, минал школата на „Бхагавад-Гита“, „Дао дъ Дзън“ и „Хайнрих фон Офтердинген“, на личност, съхранила неприкосновеността си, на човек с трансцендентно съзнание, пробуден и свободен, посветил живота си да буди и освобождава другите, на творец с особена художествена оптика, през която въображаемото изглежда по-истинско от делничното, на гражданин на всемира, на възрастен, който не е затръшнал вратата към детството си. Характерно впрочем е неговото увлечение по музиката и ако е вярно, че словесността се намира някъде между мълчанието на боговете и немотата на животните, нейното изкуство ще търсим тогава в оня фокус, бляскав като отворено трето око, в който Хесе, с привилегията на избраник, наблюдавал как се пресичат епохи, култури, съдби. Един етюд на Шопен, чийто портрет той държал в младежката си квартира в Тюбинген, една пасакалия на Букстехуде, изсвирена на орган в тъмна и пуста църква, едно ритардандо на Хендел са достатъчни, за да слепят частиците на неговото его, пръснати при силна емоционална експлозия, да вдигнат мъглите, забулили подстъпа към via illuminativa, да го уверят, че „тат твам ази“46 не е укор, а насърчение и да извикат на устните му усмивката, „подобна на тази на здраво дете“, с която „достигналият просветление“ впечатлява Сидхарта. Както посочва Алан Уотс, името Буда било производно от budh („зная“) и притежавало значението на един вид титла за онзи (т.е. за Гаутама), който е овладял целокупното Познание, но горното сравнение отвежда мисълта по-скоро към непосредствеността, чистосърдечието и доверчивостта, без които действителността нито за миг не би се превърнала в приказка. И тъкмо поради необходимостта от запазването им писателят Хесе не позволявал на малкия Херман да напусне кабинета на дядо си, макар че съкровището и на неговото детство се изронило от ръцете му в кладенеца, за който споменава в „Херман Лаушер“. А и не само там впрочем: кладенецът е една от неговите предпочитани метафори, несъмнено поради сложността на представата, която внушава — на живителен източник и на бездна, на спасение и опасност, на тунел, прокопан към самите недра на земята, разбирай на битието. Към прозрението, че причинността, времето и безкраят са неделими, че са единно цяло, частица от което е и отъждественият с него аз на всеки човек. Това според Хесе е основният принцип, живецът на магическото мислене, свойствено на децата и поетите, благословени със способността за превъплъщения, за чудодейни промени на онова, което ги заобикаля. Хората, чиято индивидуалност е загубила своята еластичност и чувствителност на мембрана, трябва непременно да си възвърнат тези нейни качества, за да й придадат и широтата, наложителна както за „обгръщането на вселената“, така и за „измерението в повече“, които обикновено носят не толкова радост, колкото страдание, но пък обезпечават достъп до най-съкровени тайнства. Анализирай се, устреми се към съвършенство, настани се в собственото си русло като в удобно и проветрено жилище, отхвърли зависимостта от материалното, от халюцинациите на честолюбието, от страха пред смъртта и може би ще се убедиш, че пламъкът, който търсиш, е пламъкът ни фенера, който носиш. Хесе неведнъж изтъква колко е важно за човека да прониква в своята същност, да й прави разбор и да я вписва в общия контекст със замаха на творец и търпението на калиграф. Той признава, че опитите за постигане на каквото и да било, дори относително, съзвучие между личност и реалност са трудни, понякога и непосилни, но подчертава, че именно то е най-скъпа награда за онези, чието его е издържало „гетсиманското“ изпитание, закалило го до степента на неповторимост. Самият Хесе заплаща всеки сантиметър нагоре по спиралата и навътре в себе си с цена, направо недостъпна за мнозина, но за която получава и подобаващо обезщетение: неговите кризи, нерядко драматични и преломни, далеч невинаги изискват „лечение в стационар“ или продължително възстановяване, а биват най-често отреагирани чрез нови, и то етапни произведения — със себеотрицанието си да въздейства посредством личен пример, той заслужил дара да сублимира изразходената нервна енергия в приток на творческа и да видоизменя изтощението в продуктивност, потиснатостта в размисъл, напрежението в интуиция, лутането в насока, отстъплението в офанзива, хаоса в някакъв порядък. В Кабалата впрочем хаосът — tohu bohu е латентна изява на порядъка (например яйцето е „хаосът“ на птицата): състояние, близко до абсурда, но не по-противоречиво от връзката между ежедневието и мирозданието, които книги от рода на „Сидхарта“, „Степният вълк“ или „Игра на стъклени перли“ сближават рисковано от гледна точка на тривиалната логика. Необичайното съчетаване на източни мотиви и символика със западни структури, ситуации и персонаж, толкова типично за Хесе, също носи характера на предизвикателство, и то спрямо онези, които не разбират смисъла му и не го тълкуват като израз на философските възрения на писател, който не пести усилия и средства да поучи своите читатели как да отстояват своята автентичност, превръщайки я в активност, как да бъдат индивидуалности, но не и индивидуалисти, как да се предпазват, доколкото е във властта им, от злокачествени кармични образования, сякаш неизбежни при общуването с други, как да накарат „ей онази там лотосова пъпка да разцъфне“ (според прочутата формула на Шри Рамакришна) и макар че позата на гуру е за него неестествена, „отшелникът от Монтаньола“ добре съзнава ролята на литературата и възможностите й на планетарен ашрам. Тъй че предпочитанието, което той отдава на т.нар. Bildungsroman, използвайки неговата форма като корпус, който обвива в разноцветни коприни, преди да му вдъхне живот, едва ли е случайно — „възпитателният роман“47, за чийто образец и връх се счита Гьотевият „Вилхелм Майстер“, има за задача да разкрие една постепенна и неотменима еволюция на герой, осъществявана в резултат от експериментите с психиката му в голямата Лаборатория, където търсят камъка на битието. Масивната идейна рамка на „билдунгсромана“, лишена от ненужни орнаменти, по-късно се оказва твърде подходяща и за платната на романтиците, издържани било в меланхоличната гама на Бьоклин, било в ярките тонове на алегоричната пикареска, а Хесе на свой ред я прикрепя към картини с пастелно-лиричен колорит, съобразени с интимното пространство на дома, и с олтарно, не декоративно предназначение. На 40-годишна възраст той впрочем открива в живописта способ за „саморъчна“ психотерапия, за дистанциране от проблемите на действителността чрез нейни метаморфози и анаморфози: заниманията с това изкуство обновяват пластически стила му, но нагледността никога не го е блазнела като ефект и моралната поука в произведенията му е обикновено забулена, не тъй лесно доловима, подобно на отблясъка на октомврийско слънце, да речем, върху тъмнеещото сребро на съд с плодове от класически натюрморт. А и самият той избягва да подпечатва страниците в своите книги с екслибриса на авторството и се държи все настрана от „рампата“ — зад кулисите, откъдето необезпокояван наблюдава и хода на магическия спектакъл, който е поставил с малко актьори, няколко маски, много огледала, и начина, по който реагира публиката. Томас Ман отбелязва, че Хесе умишлено се отдръпва извън своите произведения, заемайки позицията на свидетел, редактор, коментатор на намерен текст, съставител, хроникьор или разказвач, проследил събитията косвено, „по съребрена линия“ (романът „Демиан“ излиза даже под псевдоним, а и в „Играта на стъклени перли“ ни въвежда уговорката, че авторът е всъщност издател) — „маскарад“, чрез който писателят се самоиронизира като „висшестояща инстанция“ и се изправя пред читателя като съвсем равен нему, предразполага го с косвеното уверение, че творчеството не е мистерия, че интелектуализмът може да бъде и забава, не съзаклятничество на посветени, клопка или тест. Успехът е сянка, би рекъл Хесе, парафразирайки Тенисън, може би защото той винаги го е постигал без усилие, сякаш на шега, въпреки изолираността и аскетизма, които непрекъснато му е противопоставял и които някои тълкували като егоцентризъм и чудачество. Дали обаче реалността край нас не е онази, която носим в себе си, и следователно е нереална, субективна? Така и постиженията или известността ще са по-скоро отражения на собствени представи, отколкото обективни дадености. И именно това отъждествяване на вътрешния свят с външния е тъй опасно, предупреждава Писториус в „Демиан“, понеже е заблуда, не хармония, и уж ощастливява хората, а просто ги лишава от способността да доловят, че са нещастни. „Мнозина имат по-лек път, нашият е труден. Да вървим!“, завършва той, но в същност Хесе, според когото едно от главните значения на „път“ е „мисия“. Както впрочем и едно от значенията на дао е „път“, а К. Г. Юнг интерпретира това понятие, ключово за философията на Изтока, и като принцип на синхронността, и като „личност“ в смисъл, съвпадащ с влагания от Хесе — на цяло, което пулсира с равномерна ритмичност само ако е съхранило неделимостта си… Древнокитайският даоизъм е впрочем едно от определящите „ориенталистични“ увлечения на Хесе и най-острите упреци, отправяни срещу него, визирали постоянството, с което той се придържал към максимата, че „мекото е по-силно от твърдото, водата — от скалата, обичта — от омразата“, схващана от критиците му като девиз на пасивността, като свидетелство едва ли не за равнодушие към съдбата на Германия, а и на човечеството, като признак за „астигматизъм“ и „пациентомания“, но Хесе я цитира като едно от важните условия за гъвкавост на психиката и за контрол над инстинктите, без който еволюцията на съзнанието не е мислима, пък и светът достатъчно е патил от изблици на варварска разюзданост, за да не се опита да ги обуздае в името на бъдещето си, да надене усмирителна риза на полуделия Шива, който го тъпче и руши в транса на своя танц на унищожението. Ако обаче у Хесе наистина можем да открием черти, родеещи го с Ханс Касторп, домът му в Монтаньола надали има нещо общо с ватирания херметизъм на санаториума във „Вълшебната планина“ и назовавайки го „убежище“, той е нямал предвид „обител“ или „пещера“, а заслон от стихиите, срещу чиято гибелна неистовост предупреждавал, хижа по пътя, от който не се отклонявал, но, напротив, следвал го право към „окото на бурята“, съпроводен от Вишну, който пресъздава живота, покосен от нея. Иносказателността, косвеността на внушенията, пластовете подтекст, философската „екзотика“, призивите за самоусъвършенстване чрез интроспекция отреждали на произведенията му по-особено място и в немската, и в европейската литература, което тласкало някои техни тълкуватели към повърхностния извод за творческа откъснатост и солипсизъм, но широката им популярност сред читатели и от разни страни, и от разни поколения е убедителен аргумент в защита на Херман Хесе от обвиненията в отвлеченост и ескейпизъм. Епистоларното му наследство, както и вече споменатият двутомник с изказвания и коментари на политически теми (представени с встъпление от Голо Ман), а и безчет мнения, характеристики, констатации, съдържащи се в негови статии, есета и беседи, потвърждават ангажираността на писателя с драматичните проблеми на съвременността му и неговия стремеж да ги третира идейно-исторически, да придаде на актуалността по-дълбока перспектива, и то най-често с помощта на дистанцията, осигурявана от параболата. Вярно е, че прагът на „убежището“ му в швейцарските Алпи бил препречен за неканени посетители с дълго увещание, заимствано от Мен Дзъ, да се откажат от намеренията да го прекрачат, но също тъй вярно е, че вратите на дома му били широко отворени за прокудените от фашизма, за онези, които подобно нему минавали границите на Германия, за да не загубят привилегията на победно завръщане през тях. А вероятно тъкмо неговата безкомпромисност, нежеланието да изостави позициите си дори на йота, недостъпността му за съблазните на конюнктурни почести и оранжерийни лаври са в дъното на този мит за постника, строителя на кули от слонова кост и въздушни замъци, особняка-будист, елитариста, разпространяван всъщност от средите, които атакувал. И макар сам да признава, че политическото му активизиране има сравнително късна дата — Първата световна война жүктеу/скачать 2.31 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|