Херман Хесе Играта на стъклени перли

Първият престой на Кнехт в манастира трая две години, по времето, за което тук става дума, той караше тридесет и седмата си година. Към края на гостуването му в „Мариафелс“, близо два месеца след датата на неговото писмо до Дюбоа, една сутрин го извикаха в приемната на абата. Мислеше, че дружелюбният господин има желание да побеседва малко върху китайския език и незабавно се яви. Гервазиус го посрещна с писмо в ръка.

 — Оказаха ми честта с едно поръчение за вас, многоуважаеми — доволен му извика той със своя покровителствен тон и веднага премина в иронично дразнещ, възникнал поради още не съвсем изяснените приятелски отношения между духовния и касталийския орден и всъщност създаден от отец Якобус. — Впрочем най-голямото ми уважение към вашия Magister Ludi. Умее да пише писма! Писал ми е на латински господинът, бог знае защо; при вас, касталийците, когато правите нещо, човек никога не знае дали възнамерявате да му окажете внимание, или да го осмеете, уважение или поучение е това. И така, този достопочтен Dominus²⁴ ми е писал на латински, и то на един латински, който сега в целия наш орден не знае никой, единствено с изключение на отец Якобус. Това е латински, сякаш излязъл непосредствено от школата на Цицерон, и към него едно добре отмерено парфюмиране с църковнолатински, за което естествено също не се знае дали е наивно — само примамка за нас, духовниците, — или е замислено иронично, а може да е възникнало просто от неукротим подтик към играта, стилизирането и декорацията. И така, многоуважаемият ми пише: там смятали за желателно отново да ви видят и прегърнат, а и да установят доколко, да речем, дългият престой Сред полувраговете ви е влиял покваряващо в морално-стилистично отношение. Накратко, доколкото правилно съм разбрал и разтълкувал просторното литературно художествено произведение, на вас ви се дава отпуск, а аз съм замолен да изпратя своя гост за все още неопределен срок във Валдцел; не завинаги, разбира се, защото бързото ви завръщане тук, доколкото и на нас ни изглежда приятно, е в намеренията на тамошните власти. Е, сега прощавайте, дълго не ще мога достойно да интерпретирам целия финес на написаното и магистър Томас едва ли очаква от мене това. Писъмцето трябва да ви предам, а сега вървете, обмислете дали и кога ще отпътувате. Ние ще чувстваме отсъствието ви, мили мой, и в случай че трябва да останете твърде дълго там, няма да пропуснем да настояваме пред вашата колегия отново да ви върне.

В писмото, което той предаде на Кнехт от името на колегията, се съобщаваше накратко, че за отдих, както и за разговори с ръководството му се позволява да се върне в отпуск и че в най-скоро време го очакват във Валдцел. Нека не се съобразява със завършването на текущия курс за начинаещи, при условие че абатът не изрази особено желание за това. Поздравява го и старият майстор по музика. Прочитайки този ред, Йозеф се смая и замисли как авторът на писмото Magister Ludi бе стигнал до идеята да включи този поздрав, който бездруго не се свързваше добре със служебното писмо? Трябва да бе имало някаква конференция на цялата колегия, за която бил извикан и старият майстор. Не, не го засягаха заседанията и решенията на възпитателната колегия, но този поздрав го трогна чудно, той му прозвуча необикновено колегиално. Все едно какъв въпрос е занимавал конференцията, поздравът доказваше, че най-висшестоящите по този повод са говорили и за Кнехт. Нещо ново ли му предстои? Дали няма да бъде отзован? И ще бъде ли това издигане, или крачка назад? Но в писмото се говореше само за отпуск. Да, а на този отпуск той искрено се зарадва, с най-голямо удоволствие би тръгнал още утре. Ала трябваше поне да се сбогува с учениците си и да им даде указания. Антон щеше да се натъжи много, че той ще отпътува. Дължеше посещения за сбогуване и на някои от отците. Сега помисли за Якобус и едва ли не, за свое удивление, изпита лека болка в душата си, един трепет, който му каза, че със сърцето си е по-привързан към „Мариафелс“, отколкото сам смята. Тук му липсваше много от онова, с което бе свикнал и което му бе скъпо, но в течение на две години в представите му чрез далечината и отсъствието Касталия бе ставала все по-хубава; в този миг той ясно съзна: това, което притежава посредством отец Якобус, е незаменимо и в Касталия ще му липсва. В момента му стана по-ясно, отколкото досега съзнаваше, какво бе преживял и научил тук и го обзе радост и упование при мисълта за пътуването към Валдцел, за новата среща, за играта на стъклени перли, ваканцията, но радостта му би била по-малка, ако не беше уверен, че ще се върне тук.

 Решил изведнъж, той потърси отеца, разказа му, че го отзовават в отпуск и колко сам е изненадан, дето зад радостта си от завръщането у дома и новите срещи вече изпитва предварителна радост, че после пак ще дойде тук, и тъй като тази радост се отнасяше преди всичко за него, многоуважавания отец, събра кураж и се осмели да му изложи една голяма молба: би искал, след като се завърне, ако е възможно, отецът да му преподава поне един или два часа в седмицата. Якобус отклони това усмихнат и отново изреди най-красивите и иронични любезности за ненадминатото многостранно касталийско образование, пред което един прост монах като него можел само да се вкамени в нямо удивление и да клати глава от учудване, но Йозеф вече беше забелязал, че неговият отказ не е сериозно изречен, и когато му подаде ръка за сбогуване, отецът приятелски каза да не се тревожи за молбата си, щом е възможно, на драго сърце ще направи нещо за него, и топло се сбогува.

 Кнехт тръгваше с радост за дома, за ваканцията и с увереност в душата, че времето, прекарано в манастира, не бе безполезно за него. На тръгване в собствените си очи изглеждаше като момче, но все пак скоро забеляза, че вече не е момче и младеж; усети едно чувство за срам и вътрешна съпротива, което се обаждаше, щом с някакъв жест, вик или малка детинщина искаше да се поддаде на настроението, че е свободен и изпитва ученическо ваканционно щастие. Не, това, което някога бе естествено и би подействало като облекчение — един волен вик към птиците на дървото, високо подхваната маршова песен или полюшващ се ритмичен танц, — вече не вървеше. То би изглеждало сковано и изкуствено, би било глупаво и детинско. Разбра, че е мъж, млад по чувство и сила, но вече отвикнал да се увлича от момента и настроението, вече несвободен, а винаги бдителен, обвързан и задължен — с какво? С една длъжност? Със задачата да представлява сред братята от манастира своята страна и своя орден. Не, самият орден, йерархията, с която той при внезапното си самонаблюдение откри, че се бе сраснал необяснимо и че се бе включил в нея, отговорността, тази обгърнатост от общото и по-висшето, от която някои млади могат да изглеждат стари, а някои стари — млади, това е, което подкрепя човека и едновременно му ограбва свободата като колчето, към което привързват младата фиданка, то отнема невинността, докато въпреки всичко изисква една все по-ясна чистота.

 В Монтпор той поздрави стария майстор по музика, който, сам някога, на млади години, гостувал в „Мариафелс“ и изучавал там бенедиктинската музика, сега го разпитваше за много неща. Наистина Кнехт намери стария някак по-притихнал и усамотен, но на вид по-силен и по-весел, отколкото миналия път, след изтриването на умората от неговото лице, откакто се бе освободил от своята длъжност, не бе станал по-млад, но по-хубав и по-изтънчен. Направи му впечатление, че той питаше за органа, за раклите с ноти и за хоровото пеене в „Мариафелс“, за дървото в градината, сред аркадата на манастирския двор, дали стои още, но не за тамошната му дейност, за курса по играта на стъклени перли, явно не проявяваше любопитство и за целта на отпуската му. И все пак преди по-нататъшното пътуване на Кнехт старият му подсказа една дума, която бе много скъпа.

 — Узнах — каза той с един сякаш шеговит тон, — че си щял да станеш нещо като дипломат. Всъщност това не е хубава професия, ала, изглежда, са доволни от тебе. Мисли за това, както желаеш! Но ако на честолюбието ти не отговаря да останеш завинаги в тази професия, тогава внимавай, Йозеф, смятам, че искат да те хванат. Защищавай се, имаш право на това. Не ме питай повече, ни дума няма да ти кажа. Нали сам ще видиш.

 Въпреки това предупреждение, което Кнехт понесе в себе си като жило, при своето пристигане във Валдцел изпита радост, каквато никога не бе преживявал, радост от завръщане в родината, струваше му се, че Валдцел е не само негова родина, но и най-красивото място на света и че междувременно е станало още по-хубаво и по-интересно, или пък че той сега има нови очи, зрението му е по-силно. И това не се отнасяше само за порталите, кулите и дърветата, за реката, дворовете и залите, за фигурите и отдавна познатите лица, по време на отпуска си той почувства и една повишена възприемчивост за духа на Валдцел, за ордена и играта на стъклени перли, позна онова нараснало и благодарно прозрение на завърналия се у дома, на странника, прибрал се по-зрял и по-мъдър.

 — Струва ми се — каза той на приятеля си Тегулариус в края на едно живо хвалебствие за Валдцел и Касталия, — струва ми се, че всички тези години съм прекарал тук в сън, наистина щастлив, но като че ли без съзнание и сега, когато съм се събудил, виждам всичко по-остро и по-ясно, потвърдено от действителността. Как могат две години, прекарани в чужбина, така да ти изострят погледа!

 Той се радваше на отпуската си като на празник и най-вече на игрите и дискусиите с другарите в кръга на елита, на Vicus Lusorum, на новата среща с приятели, на Genius Loci²⁵ — Валдцел. Но във всеки случай това приповдигнато настроение за щастие и радост стигна своя връх едва след първото му приемане от майстора на играта на стъклени перли, дотогава бе примесено с някаква плахост.

Magister Ludi постави по-малко въпроси, отколкото Кнехт очакваше, едва спомена курса за начинаещи в играта и изследванията на Йозеф в музикалния архив, само за отец Якобус не можеше да се насити да слуша, отново и отново заговаряше за него, нищо от това, което Йозеф разказваше за този човек, не беше излишно. Че бяха доволни от него и мисията му при бенедиктинците, да, дори много доволни, Кнехт можеше да заключи не само от необикновената приветливост на майстора, и още повече от държането на господин Дюбоа, при когото магистърът веднага го препрати.

 — Ти извърши работата си отлично — каза му той и добави с лека усмивка: — Действително не проявих верен усет, когато съветвах да не те изпращат в манастира. Но това, че ти освен абата си очаровал и великия отец Якобус и си го настроил благосклонно към Касталия, е много. То е повече, отколкото който и да е би дръзнал да се надява.

 Два дена по-късно майсторът на играта го покани заедно с Дюбоа и тогавашния ръководител на валдцелското елитно училище, наследника на Цбинден, на обяд и по време на разговора след яденето неочаквано се появиха новият майстор по музика и архиварят на ордена, следователно двама други членове на върховната колегия, и единият ги отведе в дома за гости на дълга беседа. Тази покана за пръв път и видимо за всички изведе Кнехт към най-тесния кръг на кандидатите за върховни длъжности и веднага издигна осезаема преграда между него и масата от елита на играчите, което той, „пробуденият“, долови болезнено. Впрочем засега му дадоха отпуск от четири седмици и паспорт, какъвто ползваха чиновниците, за да отсядат в домовете за гости на провинцията. Макар да не му възложиха никакви задачи, нито дори задължението да се регистрира, той пак можа да забележи, че е наблюдаван отгоре, защото, щом предприе няколко посещения и излети до Койперхайм, Хирсланд и Източноазиатския институт, там веднага получаваше покани от висшите служебни лица; и стана тъй, че през тези няколко седмици фактически се запозна с цялото управление на ордена и с мнозинството от магистрите и преподавателите. Ако не бяха тези многобройни официални покани и познанства, излетите биха били за Кнехт връщане в света и свободата на неговите студентски години. Той ги ограничи преди всичко заради Тегулариус, който изживяваше тежко всяко прекъсване на тяхната нова среща, но и заради играта на стъклени перли, защото много му се искаше отново да вземе участие и да се изяви в най-новите упражнения и постановки на проблемите, в това Тегулариус му оказваше незаменима помощ. Другият му близък приятел — Феромонте, принадлежеше към щаба на новия майстор по музика и в това време успя да се види с него само два пъти; намери го погълнат от работа и щастлив от нея, той се бе заел с една голяма музикално-историческа задача, отнасяща се до гръцката музика и нейния по-нататъшен живот в танците и народните песни на балканските страни; горящ от желание да споделя, той разказа на приятеля си за своите най-нови работи и находки; те засягаха епохата на постепенния упадък на бароковата музика към края на осемнадесетото столетие и проникването на една нова музикална същност от страна на славянската народна музика.

 По-голямата част от това празнично ваканционно време Кнехт обаче прекара във Валдцел, зает с играта на стъклени перли, и повтори с Фриц Тегулариус по бележките му от един частен курс това, което магистърът бе преподавал в двата последни семестъра на напредналите, и след двегодишно отсъствие с всички сили се вживя в благородния свят на играта, чието вълшебство изглеждаше неразделно от живота му и абсолютно необходимо както музиката.

 Едва през последните дни на отпуската Magister Ludi заговори за изпращането на Йозеф отново в „Мариафелс“ и за най-близкото му бъдеще и задачи. Отначало в тона на свободен разговор, а после по-сериозно и по-настойчиво, той му разказа за един план на колегията, на който повечето от магистрите, както и господин Дюбоа, държели твърде много, а именно планът за в бъдеще Касталия да има постоянно представителство при Светия престол в Рим. Било, така продължи по-нататък майстор Томас по своя изискан и спечелващ събеседника начин, крайно важно, бил дошъл историческият момент, или поне наближил, да се хвърли мост над старата бездна между Рим и ордена, във вероятни бъдещи опасности те без съмнение щели да имат общи врагове, да бъдат другари по участ и естествени съюзници, а досегашното състояние не бивало да продължава повече, всъщност било и недостойно: тъкмо двете власти в света, чиято историческа задача е запазването и грижата за духа и мира, да продължават да живеят така редом и почти чужди една на друга. Римската църква, въпреки тежките загуби, превъзмогнала сътресенията и кризите от последната голяма епоха на войни, била се обновила и пречистила чрез тях, докато тогавашните светски институции на науката и образованието били навлезли в залеза на културата; и първо върху техните руини били възникнали орденът и идеята за Касталия. Дори само за това и заради достопочтената й възраст, църквата трябвало да получи първенство; тя била по-старата, по-знатната, утвърдена в повече и по-големи бури власт. Първоначално се отнасяло за това да се събуди и поддържа съзнание за сродство на двете власти и в Римската, че те ще трябва да разчитат една на друга във всички допустими идни кризи.

 Тук Кнехт си помисли: „Охо, значи, те искат да ме пратят в Рим и възможно е завинаги!“ И спомняйки си предупреждението на стария майстор по музика, вътрешно незабавно се приготви за защита.

 Майстор Томас продължи, че чрез мисията на Кнехт в „Мариафелс“ била направена важна крачка в това толкова отдавна желано от страна на Касталия развитие. Тази мисия, всъщност само един опит, един жест на учтивост, незадължаващ към нищо, била предприета без странични намерения по покана от тамошния партньор, в друг случай естествено не биха използвали един нямащ представа от политика играч на стъклени перли, а някой млад чиновник от кръга на господин Дюбоа. Сега обаче този опит, малката безобидна мисия дала изненадващо добър резултат, благодарение на нея един от водещите умове на днешния католицизъм, отец Якобус, се запознал по-отблизо с духа на Касталия, който доскоро изобщо отхвърлял, създал си по-благосклонна представа за него. Били благодарни на Йозеф за ролята, която играл при това: И именно тук се криел смисълът и успехът на неговата мисия и от този зрителен ъгъл трябвало по-нататък да се наблюдава и развива не само целият опит за приближаване, но особено изпращането и работата на Кнехт. Осигурили му отпуска, която можела да бъде още малко удължена, в случай че той пожелае, обяснили се основно и го запознали с повечето от членовете на върховната колегия, те изразили доверие към Кнехт и възложили нему, майстора на играта на стъклени перли, да го изпрати повторно с особена задача и разширени права в „Мариафелс“, където той за щастие бил уверен, че ще намери радушен прием.

 Той замълча малко, сякаш за да остави време на своя слушател за някакъв въпрос, ала Кнехт само с един вежлив жест на преданост даде да се разбере, че слуша внимателно и очаква поръчението.

 — Задачата, която имам да ти възложа — каза тогава майсторът, — е следната: ние възнамеряваме, по-рано или по-късно, да създадем постоянно представителство на нашия орден при Ватикана, възможно е да бъде и на взаимни начала. Ние, като по-млади, сме готови да се отнесем към Рим в никакъв случай не сервилно, но с крайно страхопочтително поведение, на драго сърце сме готови да приемем по-ниския ранг и да му оставим първенството. Може би — аз зная това толкова малко, колкото и господин Дюбоа — папата да приеме нашата гореща молба още днес; но това, което безусловно искаме да избегнем, е един отрицателен отговор оттам. Сега има само един познат нам мъж, до който можем да се доберем и чийто глас в Рим е с най-голяма тежест — отец Якобус. И твоето поръчение е да се върнеш в бенедиктинския орден и да живееш така, както досега, да се занимаваш с изследвания, да водиш безобиден курс по игра на стъклени перли и цялото си внимание и грижовност да насочиш към постепенното спечелване на отец Якобус за нас и за това той да се съгласи и застъпи в Рим за намерението ни. Този път крайната цел на твоето изпращане следователно е строго очертана. Колко време ще ти е потребно, за да я постигнеш, не е от значение, ние смятаме, че ще трае най-малко още една година, но могат да бъдат две и повече. Ти естествено познаваш темпото в Бенедиктин и сигурно си свикнал да се пригаждаш към него. При никакви обстоятелства не бива да правим впечатление на нетърпеливи и жадни, работата трябва да съзрее от само себе си, нали така? Надявам се, че си съгласен с поръчението и моля откровено да изкажеш каквото и възражение да имаш. Ако желаеш, ще ти предоставим няколко дни за размисъл.

 Кнехт, когото след някои предварителни разговори тази задача вече не изненада, заяви, че времето за размисъл е излишно, покорно прие поръчението, но добави:

 — Вие знаете, че мисии от този род се удават най-добре, когато оня, на когото са възложени, не трябва да се преборва със свои вътрешни задръжки и съпротива. Аз нямам никакво възражение срещу самата задача, разбирам нейната важност и се надявам тя да ми е по силите. Но изпитвам някакъв страх и притеснение заради бъдещето си; бъдете така добър, магистър, и изслушайте моята съвсем лична егоистична молба и признанието ми. Както знаете, аз съм играч на стъклени перли, вследствие на моето изпращане при отците вече пропуснах цели две години от следването си, не научих нищо ново, занемарих изкуството си, сега се прибавя най-малкото още една година, вероятно и по-дълго. Не бих искал в това време още повече да изостана. Затова моля за по-чести краткотрайни отпуски във Валдцел и за установяване на постоянна радиовръзка при докладите и специалните занятия във вашия семинар за напреднали.

 — На драго сърце съм съгласен — извика майсторът и в тона му вече звучеше нещо като сбогуване, тогава Кнехт повиши глас и разкри и другото, а именно, че се страхува, при възможност намерението относно „Мариафелс“ да завърши щастливо, да не го пратят в Рим или още по-далеч на дипломатическа служба.

 — Този изглед — заключи той — ще влияе потискащо, като задръжка на старанието ми в манастира, защото да бъда за дълго изтласкан настрана в една дипломатическа служба за мен би било крайно нежелателно.

 Магистърът събра вежди и вдигна неодобрително показалец:

 — Ти говориш за изтласкване настрана, действително думата е лошо избрана. Никой никога не е мислил за изтласкване, по-скоро за отличие, за издигане. Нямам право да ти давам сведения за начина, по който по-късно ще бъдеш използван, нито пък обещания. Но все пак мога да разбера съмнението ти и вероятно ще ти бъда в помощ, в случай че ти наистина продължаваш да изпитваш този страх. А сега чуй: имаш една положителна дарба да ставаш приятен, да бъдеш обикван, някой зложелател би те нарекъл едва ли не магьосник; вероятно на тази дарба се дължи твоето двукратно изпращане в манастира. Но не използвай прекалено много тази дарба, Йозеф, и не се опитвай да насочваш постиженията си само нагоре. Сполучиш ли с отец Якобус, тогава ще дойде и най-добрият момент да отправиш личната си молба към колегията. Днес това ми се вижда твърде рано. Съобщи ми, когато си готов да тръгнеш на път.

 Йозеф мълком изслуша тези думи, придържайки се повече в благосклонността, скрита в тях, отколкото в упрека, и наскоро след това замина за „Мариафелс“.

 Там почувства много благотворно увереността, която дава една строго очертана задача. Свръхвсичко тази задача беше важна и почтена и в известно отношение дълбоко личното желание и поръчението съвпадаха: колкото може повече да се сближи с отец Якобус и да спечели пълното му приятелство. Че новата му мисия тук в конгрегацията се приемаше сериозно и че той самият сякаш бе повишен, впрочем му доказа някак промененото държане на предстоятелите на манастира, особено на абата, то беше не по-малко дружеско, но в една доловима степен по-почтително, отколкото преди. Йозеф вече не беше младият гост без ранг, по отношение на когото можеха да бъдат любезни заради произхода му и от благоразположение към неговата личност, сега го приемаха и се отнасяха към него по-скоро като висш касталийски чиновник, пълновластен посланик. И вече не така сляп за тези неща, той си направи свои заключения.

 В държанието на отец Якобус във всеки случай не можа да открие никаква промяна. Приветливостта и радостта, с които той го поздрави, без да изчаква молбата или предупреждението на Кнехт — сам напомни за уговорената обща работа, — го развълнуваха дълбоко. Сега неговият план за работа и протичането на деня придобиха значително по-различен облик, отколкото преди отпуската. В работния план и кръга от задължения този път курсът по игра на стъклени перли вече не заемаше първо място и за изследванията му в музикалния архив, както и за колегиалното сътрудничество с органиста изобщо не ставаше дума. На първо място сега стоеше обучението при отец Якобус, едно обучение по много клонове на историческата наука едновременно, с което отецът въвеждаше своя любим ученик не само в предисторията и ранната история на бенедиктинския орден, но също и в науката за издирване на източници за ранното Средновековие, освен това в един специално определен час той четеше с него в оригинал старите хронисти. На отеца допадаше, че Кнехт го обсипва с молби да позволи и младият Антон да взема участие, но не му беше трудно да го убеди, че и най-добре настроеният трети значително би пречил при този вид най-частно обучение, ала все пак Антон, който нищо не подозираше за застъпничеството на Кнехт, бе поканен да участва само в четенето на хронистите и бе крайно щастлив от това. Няма съмнение, тези часове за младия брат, за чийто по нататъшен живот не знаем нищо, са едно отличие, наслада и подтик от най-висш род; като млад послушник той може да бъде слушател и да взема известно участие в обмяната на мнения и работата на двама от мъжете с най-чист дух и рядък ум на своето време. Задължението на Кнехт към отеца се изразяваше в едно текущо въвеждане в историята и структурата на Касталия и ръководните идеи на играта на стъклени перли, а когато станеше нужда и в лекции по епиграфика и по науката за изследване на източниците, при което ученикът ставаше учител, а уважаваният учител — внимателен слушател, твърде често и критик, и човек, когото трудно можеш да задоволиш с отговорите на поставяните от него въпроси. Недоверието му към целия касталийски манталитет беше винаги будно, тъй като чувстваше, че на Касталия липсва едно същинско религиозно поведение, той се съмняваше в нейната способност и честолюбието й да възпита действително сериозно вземан човешки тип, макар че в лицето на Кнехт срещу него се възправяше един толкова благороден резултат от това възпитание. Неговото недоверие никога не бе приспано напълно и когато отдавна, доколкото бе възможно чрез примера и обучението на Кнехт, бе извършен един вид прелом в схващанията му и отдавна беше решил, че трябва да се застъпи за сближаването на Касталия с Рим, бележките на Кнехт са пълни с драстични, винаги записани в момента примери и ние привеждаме един от тях:

 «Отецът: „Вие, касталийците, сте големи учени и естети, мерите стойността на гласните в някое старо стихотворение и поставяте своите формули във връзка с някаква планетна орбита. Това е очарователно, но — игра. Игра е и вашата най-върховна тайна и символ, играта на стъклени перли. Искам още да призная, че правите опит да издигнете едно средство за набожно смирение. Но тайнствата не възникват от такива старания, играта си остава игра.“

 Йозеф: „Вие смятате, отче, че на нас ни липсва основата на теологията.“

 Отецът: „Ах, за теология не бива и да говорим, вие сте твърде далеч от това. Биха ви послужили няколко по-прости основи, примерно една антропология, една действителна наука и едно действително познание за човека. Вие не познавате човека, нито животинското в него, нито богоподобието му. Познавате само касталиеца, който е нещо специално, особена каста, едно изтънчено опитно отгледано същество.“»

 За Кнехт бе необикновено щастлив случай, че посредством тези часове получи въобразимо най-благодатното и широко поле за своята задача да спечели отеца за Касталия и да го убеди в значението на едно съюзничество. Така бе поставен при стечение на обстоятелствата, което толкова съвършено отговаряше на всички негови лични желания и представи, че скоро изпита нещо като угризение на съвестта, защото му се виждаше засрамващо и недостойно, когато уважаваният човек с такова доверие и всеотдайност седеше срещу него или се разхождаха заедно под аркадите на манастирския двор, той да продължава да е обект и цел на тайни политически намерения и сделки. Кнехт не би могъл дълго да издържи това положение мълчаливо и се замисляше само над формата, която да придаде на собственото си демаскиране, ала за негова изненада старецът го изпревари.

 — Мили приятелю — каза един ден той, сякаш между другото, — ние действително намерихме крайно приятна, така смятам аз, и плодотворна форма за размяна на мнения. Двете дейности, които през целия си живот най-много съм обичал, да уча и да обучавам, намериха ново, чудесно съчетание в нашите съвместни работни часове и за мене това дойде в най-подходящо време, защото старостта ми наближава и аз не бих могъл да си представя по-добро лечение и освежаване от нашите часове. Следователно, що се отнася до мене, при съвместните ни занимания във всеки случай аз съм печелещият. Напротив, не съм толкова сигурен дали вие, приятелю, и преди всичко хората, чийто пратеник сте и на които служите, ще спечелят от тази работа толкова много, колкото може би се надяват. Бих искал да предотвратя някакво по-късно разочарование и освен това да не допусна между нас да възникне някакво неясно отношение, ето защо позволете на стария практик един въпрос: престоят ви в нашето манастирче, колкото и да ми е приятен, естествено често ме е карал да се замислям. Доскоро, до неотдавнашната ви отпуска, вярвам, можах да установя, че смисълът и целта на присъствието ви при нас и вам самия в никакъв случай не бяха съвършено ясни. Правилни ли са наблюденията ми?

 И когато Кнехт потвърди, той продължи:

 — Добре. От завръщането ви след тази отпуска нещата се промениха. Вие вече не размишлявате и не се тревожите за целта на своето присъствие тук, а я знаете с положителност. Така ли е? Добре, значи, правилно съм отгатнал. Вероятно съм на прав път и с представата, която си създавам за целта на вашето посещение. Вие имате дипломатическа задача и тя не засяга нито нашия манастир, нито господин абата, а мене. Виждате, от вашата тайна не остава почти нищо. И за да изясня напълно положението, предприемам последната стъпка и ви давам съвет напълно да споделите с мене и останалото. И тъй, как е формулирана задачата ви?

 Кнехт беше скочил и стоеше срещу него изненадан, смутен и почти объркан.

 — Имате право — извика той, — но като ме улеснявате с това изпреварване, вие ме и засрамвате. От известно време аз размишлявам как да придам на нашите отношения яснотата, която вие толкова бързо постигнахте. Щастие е, че моята молба да бъда под ваше наставничество и споразумението за въвеждането ми във вашата наука са още преди датата на отпуската ми. Иначе това вероятно би изглеждало като дипломация от моя страна и нашите изследвания — само предлог!

 Старецът го успокои приятелски.

 — Не искам нищо, освен да помогна ние двамата да направим крачка напред. Чистотата на вашите намерения не се нуждае от потвърждение. И ако аз ви изпреварих и не причиних нищо, което да ви се струва нежелателно, то всичко е наред.

 Относно съдържанието на задачата на Кнехт, което той сподели с него, отецът смяташе:

 — Вашите господа в Касталия не са точно гениални, но все пак напълно приемливи дипломати, а те имат и щастие. Ще обмисля поръчението ви най-спокойно и решението ми ще зависи отчасти от това, доколко ще съумеете да ме въведете и да ми представите убедително вашия касталийски основен закон и идеен свят. Ние няма да бързаме с това. — И когато той видя, че Кнехт продължава да бъде малко смутен, засмя се рязко и продължи: — Ако искате, можете да сметнете моето изказване за един вид лекция. Ние сме двама дипломати, чиято съвместна работа винаги е борба, дори и да взема формата на дружба. В нашата борба имаше моменти, когато аз нямах предимство, беше ми се изплъзнал законът на размяната, вие знаехте повече, отколкото аз. Сега вече това е уравнено. Шахматният ход излезе сполучлив, следователно е бил правилен.

 И ако на Кнехт изглеждаше значимо и важно да спечели отеца за намеренията на касталийските власти, то му изглеждаше далеч по-важно да научи колкото е възможно повече от него и от своя страна да бъде за учения и могъщ човек един надежден водач в касталийския свят. И ако някой от приятелите и учениците на Кнехт му завиждаха за много неща, то, също както е със значителните личности, му завиждаха не само за неговото вътрешно величие и енергия, но и за привидното щастие, за привидната благосклонност на съдбата. По-малкият вижда във великия тъкмо това, което е в състояние да види, и в пътя на Йозеф Кнехт, и във възхода му всъщност за всеки наблюдател има нещо необикновено блестящо, светкавично, наглед постигнато без усилие; за онова време от неговия живот бихме могли да се опитаме да кажем: той има щастие. Но не желаем да правим опити и да анализираме това „щастие“ от гледна точка на разума или на морала, независимо дали може да се обясни като причинно следствие от външни обстоятелства, или един вид възнаграждение за особена добродетел на Кнехт. Щастието няма общо нито с разума, нито с морала; по своята същност то е нещо магическо, принадлежи към ранен, младенчески стадий в развоя на човечеството. Наивният щастливец, надареният от феите, разглезеният от боговете не е обект на рационалистични наблюдения, а с това не и на биографично изследване, той е символ и стои отвъд личностното и историческото. Въпреки всичко има забележителни хора, чийто живот не можеш да си представиш без щастие, все едно дали се състои само в това, че те и задачата, която им отговаря, действително са се съчетали исторически и биографично — хората, които не са родени твърде рано или твърде късно, видимо Кнехт спада към тях. Така неговият живот, поне в един от своите отрязъци, оставя впечатлението, че всичко, което е заслужавало да бъде пожелано, някак само е падало на скута му. Не искаме да отречем този аспект или да го заличим, разумно бихме могли да го разтълкуваме с биографичен метод, който не е само наш, но е желан и позволен и в Касталия, а именно да го обясним с едно почти безгранично проникване особено в личното, в съвсем частното, в здравето и болестта, в колебанията и кривите на жизнерадостта и самочувствието. Убедени сме, за нас това не подлежи на разискване, че една такава трактовка на биографията ще ни доведе до доказателства за съвършено равновесие между щастието и страданието му, но ще създаде невярна картина за неговия облик и живот.

 Достатъчно отклонение. Говорехме за това, че мнозина, които познават Кнехт или само са чували за него, му завиждат. Но за малките хора в неговия живот няма нищо заслужаващо по-голяма завист, отколкото връзката му със стария бенедиктински отец, при която те бяха едновременно учител и ученик, владетел и завладян, а тя самата спояваше в едно придобиване и даряване, приятелство и сърдечно сътрудничество. И Кнехт лично при никое от предишните си завоевания, след онези при По-стария брат в бамбуковата горичка, не бе тъй щастлив и никога преди не се чувстваше така едновременно отличен и засрамен, и подтикван, както сега. Едва ли има някой от неговите по-късни любими ученици, който да не свидетелства колко често, с какво удоволствие и радост той говори за отец Якобус. От него Кнехт научи нещо, което тогавашна Касталия едва ли би могла да му даде; сдоби се не само с общ поглед върху методите и средствата на историческото познание и изследване, получи първия урок по прилагането им, но и далеч отвъд това усвои и преживя историята не като област на науката, а като действителност, като живот, към който спадаше по аналогия още преобразяването и издигането на собствения, личния живот до история. Той не би могъл да узнае това от един обикновен учен. Якобус не само бе много напреднал като учен, беше пророк и мъдрец. Свръхвсичко той беше човек, който съпреживява и сътворява, не използваше мястото, на което го бе поставила съдбата, за да води едно приятно съзерцателно съществуване на топло, а бе отворил работната си стая за ветровете на света и открил сърцето си за бедите и прозренията на своята епоха, той участваше в историята на времето си и се чувстваше съвиновен и съотговорен за нея, занимаваше се не само с обзора, систематизирането и тълкуването на отдавна минали събития и не само с идеите, но не по-малко и с непокоримостта на материята и на хората. Заедно с неговия сътрудник и партньор, един неотдавна починал йезуит, той бе смятан за действителния основоположник на дипломатическата и моралната власт и високия политически авторитет, завоюван от Римската църква след времената на примирение и голяма оскъдица.

 И ако сега в разговорите между учителя и ученика едва се отваряше дума за политическото настояще, пречката беше не само в това, че отецът бе кален в мълчание и сдържаност, а не по-малко и в плахостта на по-младия да не бъде въвлечен в дипломация и политика, но тези разговори пак бяха така проникнати от политическото положение и дейност на бенедиктинците, от отношението им към световната история, че във всяко схващане, във всеки поглед към бъркотията на световните конфликти играеше роля практикът политик, във всеки случай един не честолюбив, интригуващ политик, не управник или водач, не и кариерист, а съветник и посредник, човек, чиято активност бе уталожена от мъдрост, чиито стремежи бяха смекчени от дълбока проницателност за недълговечността и трудността на човешкото битие, комуто обаче славата, опитът и познанията за хората и обстоятелствата и не на последно място собственото му самоотречение и безупречност като личност придаваха значителна власт.

 За всичко това, преди да дойде в „Мариафелс“, Кнехт не знаеше нищо, той не беше чувал дори името на отеца. Мнозинството от жителите на Касталия живееха в една политическа наивност и не подозираха нищо, както нерядко бивало със съсловието на учените и в по-ранните епохи; активни политически права и задължения нямаха, вестници едва ли виждаха; и ако това беше държане и привичка на средния касталиец, страхът пред актуалното, политиката, вестникът беше още по-голям у играчите на стъклени перли, които с удоволствие се смятаха за същински елит и върхушка на провинцията и много се стараеха с нищо да не допуснат да се затъмни тънката сюблимна атмосфера на тяхното артистично-книжовническо съществование. При първата си поява в манастира Кнехт естествено не беше нищо освен носител на дипломатическо поръчение и бе дошъл официално като преподавател на играта на стъклени перли, нямаше политически познания, като се изключат тези, които господин Дюбоа му беше преподал за няколко седмици. В сравнение с тогава, днес той знаеше много повече, но в никакъв случай не бе преодолял неохотата на жителите на Валдцел да се занимават с актуална политика. И ако в политически смисъл той също бе вече много по-буден и развит, благодарение на общуването с отец Якобус, това стана не защото Кнехт изпитваше потребност, както например бе жаден да научи нещо повече от историята, а някак неизбежно и като че ли между другото.

 И за да обогати своето оръжие и за да изпълни почетната си преподавателска задача по отношение на отеца, по-скоро да дорасне до нея за докладите си върху rebus castalientibus²⁶, Кнехт трябваше да се занимае с литература за законите и историята на провинцията, системата на елитните училища, историята на развитието на играта на стъклени перли и бе донесъл книги от Валдцел. Някои от тях той не бе поглеждал отдавна, те му служеха още преди двадесет години в борбата с Плинио Десиньори. Други, които тогава още не му бяха предоставени, тъй като бяха подготвени специално за чиновниците на Касталия, той прочете едва сега. Случи се така, че в едно и също време, когато се разширяваше областта на неговото изследване, той започна да наблюдава поновому и основата на собственото си духовно и историческо развитие. При опита си да изложи на отеца същността на ордена и касталийската система по възможност най-просто и ясно, той веднага се натъкна — не можеше да бъде другояче — на най-слабата точка в своето собствено, а и в цялото касталийско образование; пролича, че световноисторическото положение, което някога направило възможно и дало тласък за възникването на ордена и всичко последвало от това, му се представя само като схематична бледа картина, на която липсва видимост и ред. И се стигна, понеже отецът беше всичко друго само не пасивен ученик, до засилващо се сътрудничество, до крайно оживен обмен на мнения: докато Кнехт се опитваше да изложи историята на своя касталийски орден, Якобус му помагаше едва сега в някои отношения правилно да открие и преживее тази история и да намери корените й в общата история на света и държавите.

И виждаме този жив, поради темперамента на отеца нерядко издигащ се до бурен спор, обмен да носи плодове и след години и чак до края на Кнехт да не замира влиянието му. От друга страна, цялото по-късно държане на отеца показва колко внимателно е следял изложенията на Кнехт и колко основно чрез тях е познал и признал Касталия. На тези двама мъже се дължи съществуващото и до днес разбирателство, започнало с благосклонен неутралитет и осъществяван при случай научен обмен, с времето довели до действително сътрудничество и съюз между Рим и Касталия. Дори накрая отецът пожелал да бъде въведен в теорията на играта на стъклени перли, към която отначало се отнасял с насмешка, защото явно доловил, че там трябва да се търси тайната на ордена и, тъй да се каже, неговата вяра или религия, които все пак приел, да навлезе в този досега познат му само по слухове свят, който не му бил много приятен, вървял към него, решен да стигне до центъра му по своя колкото внушителен, толкова и хитър начин и макар да не станал играч на стъклени перли, за което бездруго бил твърде стар, то духът на играта и ордена едва ли някога извън Касталия са спечелили друг, по-сериозен и скъп приятел освен великия бенедиктинец.

 Понякога, когато Кнехт след изтичането на времето за работа се сбогуваше, отецът му даваше да разбере, че тази вечер неговият дом е отворен; след напрежението на лекциите и дискусиите настъпваха мирни часове, в които Йозеф често донасяше своя клавикорд или цигулката, тогава старият сядаше на пианото в меката светлина на една свещ, чийто сладникав восъчен дъх изпълваше малката стая заедно с музиката на Корели, Скарлати, Телеман или Бах, която те се редуваха да свирят поотделно или изпълняваха заедно. Старият господин си лягаше рано, докато Кнехт, ободрен от малката музикална вечерна молитва, удължаваше работното си време до границата на позволеното от правилника и през нощта.

 През тези години освен със своето учение при отеца и преподаването нему, със спокойно водения курс по играта в манастира и от време на време с някое събеседване по китайски с абат Гервазиус Кнехт беше зает и с още една наистина широка дейност; той вземаше участие, след двата пропуснати случая, в годишните състезания на валдцелския елит. При тези състезания, въз основа на три до четири предписани главни теми, трябваше да бъдат разработени проекти за игри на стъклени перли, отдаваше се значение на новите, смели и самородни свързвания на темите, изложени с пределна чистота на формата и калиграфия, и при този единствен повод на състезателите се позволяваше да прекрачват канона, а това ще рече, имаха право да си служат с нови, още невключени в официалния кодекс и богатството от йероглифи шифри. Благодарение на това след голямата тържествена публична игра състезанието бе най-вълнуващото събитие в селището на играчите и едновременно надпревара на кандидатите с най-сериозни изгледи за успех при въвеждането на нови знаци в играта и въобразимо най-високото, много рядко връчваното отличие се състоеше в следното: не само една игра на победителя да бъде представена като най-добрата за включване в тържествата за годината, но и предложенията му за обогатяване на граматиката и езиковото богатство на играта да бъдат приети в нейния архив и езикова съкровищница. Някога, преди двадесет и пет години, великият Томас фон дер Траве, сегашният Magister Ludi, бе удостоен с рядката чест, заради своите абревиатури за алхимичното значение на зодиите, а и по-късно магистър Томас бе допринесъл за опознаване и въвеждане на алхимията като един от най-богатите тайни езици в играта. Засега Кнехт се отказва от използването на нови стойности в играта, каквито той, както всеки кандидат, има готови, по-нататък се възползва от случая да изложи познанията си върху психологическите методи на играта, нещо, към което всъщност е по-склонен; той изгражда една игра с действително модерна и индивидуална структура и тематика преди всичко благодарение на прозирно ясна класическа композиция, строго симетрична, орнаментирана само с мярка и проведена в духа на старите майстори, на старата прелест. Може би към това го тласка отдалечаването от Валдцел и архива на играта, може би е някакъв неудържим порив на неговата сила и времето му, повлиян от историческите изследвания, а може би го ръководи повече или по-малко осъзнатото желание така да стилизира своята игра, че тя да отговори най-пълно на вкуса на неговия учител и приятел, на отец Якобус; ние не знаем това.

 Употребихме израза „психологически метод на игра“, който може би не е познат на всеки от нашите читатели; по времето на Кнехт този израз се чува твърде често като характерно понятие. Във всяко време има течения, моди, борби, сменящи се възгледи и тълкования сред посветените в играта на стъклени перли и тогава съществуват две главни схващания за играта, около които се водят спорове и дискусии. Разграничават два типа игра: формален и психологически, и ние знаем, че Кнехт, също както Тегулариус, макар да стои настрана от словесния спор, принадлежи към привържениците и вдъхновителите на последния, само че Кнехт вместо „психологически начин на игра“ най-често предпочита да говори за „педагогически“. Формалната игра се стреми към това: от фактическите съдържания на всяка игра — математически, езикови, музикални и така нататък — да се образува едно по възможност плътно, непрекъснато, съвършено по форма единство и съзвучие. Психологическата игра, напротив, търси единството и хармонията, космическата завършеност и съвършенството не толкова в избора, подреждането, кръстосването, свързването и противопоставянето на съдържанията, колкото в следващата всеки етап на играта медитация, върху която поставя цялата тежест. Една такава психологическа, или както Кнехт обича да казва педагогическа, игра външно не създава представа за съвършенство, а води играча през поредицата от точно предписани медитации към преживяване на съвършеното и божественото. „Играта, както мисля — пише Кнехт веднъж на стария майстор по музика, — след завършване на медитацията така обгръща играча, както обвивката на сфера нейния център, и го освобождава с чувството, че един безкрайно симетричен хармоничен свят го е откъснал от случайното и обърканото и го е приютил в себе си.“

 Онази игра, с която Кнехт взема участие в голямото състезание, следователно е построена на формален, не на психологически принцип. Възможно е с това да иска да докаже на върховните органи, а и на себе си, че независимо от гостуването в „Мариафелс“ и дипломатическата си мисия не е загубил нищо от умението, гъвкавостта, изяществото и виртуозността си и доказателството му се удава. Последната разработка и преписания на чисто проект за играта, тъй като той може да го осъществи само във Валдцелския архив, доверява на приятеля си Тегулариус, който впрочем също принадлежи към участниците в състезанието. Кнехт иска още да предаде своите бележки на приятеля си, да ги обсъдят заедно, както и той да прегледа неговия проект; успява да уреди идването на Фриц за три дни в манастира; за пръв път магистър Томас изпълнява тази вече повторно отправена към него молба. Колкото и много Тегулариус да се радва на посещението си и да отива с горещо любопитство като касталийски островитянин, въпреки това в манастира се чувства крайно неприятно, дори този емоционален човек едва не се разболява при всичките странни впечатления и сред тези приветливи, обаче прости, здрави и някак груби хора, за които никоя от неговите мисли, грижи и проблеми не би имала ни най-малко значение.

 Той създава грижи на Кнехт, който с неудоволствие за пръв път вижда тази хладност между двата ордена и двата свята като зрител и схваща, че неговият свръхчувствителен приятел не прави добро впечатление тук с плахата си безпомощност. Но двамата основно и критично преглеждат докрай плановете на своите игри за състезанието и когато Кнехт след един такъв час отива при отец Якобус в другото крило или на обяд, има чувството, че внезапно е пренесен от родната си страна в съвсем различна, с друга почва и въздух, с друг климат и звезди. Когато Фриц си заминава, той подтиква отеца да изкаже впечатленията си от него.

 — Надявам се — каза Якобус, — че в мнозинството си касталийците приличат повече на вас, отколкото на приятеля ви. Това, което ни представихте в негово лице, е една будеща недоверие свръхкултивирана, слабовата, страхувам се, и малко високомерна човешка порода. И занапред бих искал повече да се приближа до вас, иначе бих бил несправедлив към хората от Касталия. Защото бедният, чувствителен, много умен, неспокоен човек би могъл да развали впечатлението от цялата ваша провинция.

 — Ех — отвърна Кнехт, — в течение на вековете и сред господа бенедиктинците са попадали болезнени, физически слаби, но затова пък духовно пълноценни хора, какъвто е моят приятел. Явно не беше много умно от моя страна да го поканвам тук, където действително има зорки очи за неговите слабости, обаче няма сетива, които да възприемат големите му достойнства. Но с идването си тук той ми направи истинска приятелска услуга.

 И Кнехт разказа на отеца за своето участие в състезанията. Той прие с удоволствие това, че Кнехт защищава своя приятел.

 — Добре казано — усмихна се приветливо отецът, — но вие действително, както изглежда, имате само приятели, с които е трудно да се общува. — Той се наслади на недоумението и учудения израз по лицето на Кнехт и тогава добави леко: — Този път имах предвид друг. Узнали ли сте нещо за вашия приятел Плинио Десиньори?

 Удивлението на Йозеф стана още по-голямо; съвсем смутен, той помоли за разяснение. Връзката беше следната. В едно полемично политическо съчинение Десиньори изложил твърде буйно антиклерикалните си възгледи и при това нападнал твърде енергично и отец Якобус. Старецът се осведомил чрез приятелите си от католическата преса за Десиньори и в получените сведения се споменавали ученическите години на Десиньори в Касталия и известната му връзка с Кнехт. Йозеф помоли да му даде статията на Плинио, за да я прочете; с това завърши първият разговор с актуално политическо съдържание, който води с отеца и който бе последван само от още няколко.

 „Удивително, почти вдъхващо страх — пише той на Феромонте — бе за мен да видя, че фигурата на нашия Плинио се появи на световния театър на политиката, а до нея изведнъж като придатък и моята собствена, един аспект, за чиято вероятност никога досега не бях мислил.“

 Впрочем отецът се изказа за полемичната статия на Плинио по-скоро с признание, във всеки случай без обидчивост, похвали стила на Десиньори и намери, че по него достатъчно добре личи елитната школа, защото обикновено във всекидневната политическа преса се задоволявали с много по-ниско интелектуално равнище.

 По това време Кнехт получава от приятеля си Феромонте преписа от първата част на неговия станал по-късно прочут труд под заглавие „Заимстване и преработка на славянска народна музика в творчеството на немските композитори от Йозеф Хайдн насам“. В писмото отговор на Кнехт по повод тази пратка между другото четем: „Ти си извлякъл една ясна, убедителна равносметка от своите изследвания, на които някога и аз бях привърженик. Двете глави за Шуберт, особено тези върху квартета, принадлежат към най-знаменитото в историята на музиката, което познавам от по-ново време. Спомняй си понякога за мене, аз съм много далеч от една такава жътва, с каквато си сполучил. Колкото и да съм доволен от тукашното си съществуване, тъй като мисията ми в „Мариафелс“ не изглежда безуспешна, все пак понякога преживявам мъчително дългото си отдалечаване от провинцията и от кръга на Валдцел, към който принадлежа. Тук уча много, безкрайно много, но това, което научавам, не е прираст на увереност, неприложимо на дело, то е само прираст на съмнения. Естествено разширяват се и хоризонтите ми. По отношение на несигурността, хладината, липсата на упование, веселост, самоувереност и другите злини, които често изпитвах, особено през първите ми две години тук, сега, разбира се, съм се поуспокоил. Неотдавна Тегулариус беше тук само три дни, но колкото и да се радваше да ме види и да се интересуваше за „Мариафелс“, още на втория ден едва издържаше от потиснатост и чувство за отчужденост. И тъй като в края на краищата манастирът е по-скоро един закътан, мирен, добре настроен към духовното свят и отдавна не е затвор, казарма или фабрика, от опита си извличам заключението, че ние, хората от нашата мила провинция, сме далеч по-разглезени и по-чувствителни, отколкото сами допускаме.“

 Тъкмо по времето, от което е датирано писмото до Карло, Кнехт успява: отец Якобус в кратко послание до ръководството на касталийския орден дава съгласието си относно известния дипломатически въпрос, ала той прибавя и молбата, че би било желателно „обичаният от всички тук играч на стъклени перли Йозеф Кнехт“, който го удостоява с един Privatissimum de rebus castalientibus²⁷, да остане още за някое време. Естествено касталийците приемат за чест да изпълнят желанието му. Кнехт обаче, който все още смята, че е много далеч от своята „жътва“, получава подписано от ръководството на ордена и господин Дюбоа похвално писмо за изпълнението на задачата си. Това, което в момента му се вижда най-важно в изключително служебното писмо и което му създава радост (за него той съобщава почти тържествуващ в писъмце до Фриц), е едно кратко изречение, че орденът — осведомен от магистъра на играта за желанието му да се върне във Vicus Lusorum — е готов да го удовлетвори, след като завърши тукашната си мисия. Той прочита този пасаж и на отец Якобус и му признава колко много се радва на това, признава също колко се страхува да не би да остане в много дълго изгнание в Касталия и да бъде изпратен в Рим. Отецът казва, усмихвайки се:

 — Да, ордените имат тази особеност, приятелю. По-добре се живее в тяхното лоно, отколкото в покрайнината им или в изгнание. И вие би трябвало спокойно да забравите малкото политика, в чиято скверна близост попаднахте тук, тъй като не сте политик. Но на историята следва да останете верен, дори ако тя винаги бъде за вас само една странична любителска специалност. Защото вие имате данни за историк. А сега, докогато сте още тук, нека взаимно се обогатяваме.

 Изглежда, Йозеф Кнехт почти не се ползва от разрешението да посещава по-често Валдцел; все пак той слуша по радиото занятията на семинара и някои доклади и игри. И така отдалеч, седейки в своята достолепна гостна в манастира, взема участие в оня тържествен блясък, при който в празничната зала на VIcus Lusorum се оповестяват резултатите и наградите. Той предлага една не особена лична и съвсем не революционна, но знаменита и крайно изящна игра, която сам цени и се надява на похвално споменаване, на трета или втора награда. За своя изненада сега чува, че му е определена първата награда. И още преди изненадата да отстъпи място на радостта, говорителят със своя красив дълбок глас вече чете името на носителя на втората награда — Тегулариус. Вълнуващо и прелестно преживяване е, че те двамата излизат от състезанието ръка за ръка като увенчани победители. Кнехт скача, без да слуша по-нататък, изтичва надолу по стълбата през ехтящите коридори навън. В едно писмо до стария майстор по музика от онези дни четем:

 „Много съм щастлив, дълбокоуважаеми, както можеш да си представиш. Първо, осъществяването на моята мисия, второ, признанието от ръководството на ордена и толкова важният за мен изглед скоро да се върна в родината при приятелите и играта на стъклени перли, вместо и занапред да бъда използван за дипломатическа служба, а сега и тази първа награда за една игра, за която аз наистина съм положил формални усилия, но всичко бе направено с добри подбуди и далеч не изчерпва докрай това, което бих могъл да дам, а свръхдругото и радостта от успеха на моя приятел — всъщност е твърде много за един път. Аз съм щастлив, разбира се, но не мога да кажа, че съм радостен. За едно съвсем оскъдно време или поне за време, което ми изглежда такова, тези осъществявания идват твърде ненадейно за най-съкровеното ми чувство и са твърде богати; към моята благодарност е примесена известна плахост така, сякаш за един пълен до ръба съсъд е потребна само капка, за да превърне изведнъж отново всичко в съмнение. Но, моля те, смятай, че нищо не съм казал, тук вече всяка дума е излишна.“

 Ще видим, че на пълния догоре съсъд е предопределено скоро да поеме не само една капка. В съвсем кратко време — а дотогава Йозеф Кнехт ще изживее щастието и примесеното към него безпокойство с особена всеотдайност и припряност, сякаш предчувства идната голяма промяна. Но и за отец Якобус тези няколко месеца са щастливо и окрилено време. Жал му е, че скоро ще трябва да загуби този ученик и колега и го търси в работните часове и още повече в свободното време, за да разговаря с него и колкото е възможно повече да му даде и да остави в наследство от това, което бе спечелил в своя богат на труд и размисъл живот като прозрение за висините и глъбините в битието на хората и народите. Понякога той разговаря с Кнехт и за смисъла и последиците от мисията му, за възможностите и значението на едно сприятеляване и политическо единство между Рим и Касталия и му препоръчва да изследва онази епоха, към чиито плодове спада и основаването на касталийския орден, също както и постепенното ново въздигане на Рим след едно унизително време на изпитания. Препоръчва му също две произведения върху Реформацията и църковната схизма през шестнадесетото столетие и най-сърдечно му напомня да изучава основно и непосредствено изворите, да се занимава всеки път с ограничени, обозрими области и да пренебрегва дебелите томове по световна история, в които се пише много, без вникване, при това отецът не крие дълбокото си недоверие към всяка историческа философия.