Херман Хесе Играта на стъклени перли

Първоначално изглеждаше, че приемането на магистърската длъжност носи повече загуба, отколкото печалба, то почти бе изтощило силите и ограбило личния живот, всички навици и любими занимания глъхнеха, в сърцето се промъкваше хладна тишина, а в главата някакъв шемет като при пренапрягане, но въпреки това с времето настъпваше бодрост, едно опомняне и привикване и дори се появиха нови впечатления и преживявания. След победната битка най-голямото от тях беше — доверчивото и приятелско сътрудничество с елита. В обсъжданията със Сянката, в работата с Фриц Тегулариус, комуто за опит бе възложил да помага при кореспонденцията, в последователните изследвания, проверки и добавки към бележките и другите записки за учениците и сътрудниците, оставени от неговия предшественик, с бързо засилваща се любов Кнехт привикна към елита, когото смяташе, че познава много добре, чиято същност обаче, както и цялото своеобразие на селището на играчите и неговата роля в касталийския живот едва сега му откриваше действителното си значение. Наистина няколко години Йозеф принадлежеше към този елит и към репетиторите, към това колкото естетическо, толкова и честолюбиво селище на играчите, във Валдцел дори се чувстваше част от него. Сега обаче той не беше просто някаква част, не просто живееше задушевно с тази общност, а имаше чувството, че е ум, съзнание и съвест на общността, чиито вълнения и съдби не само съпреживяваше, а ръководеше, отговорен за тях. В един възвишен час към края на някакъв курс за обучение на начални учители по играта веднъж той произнесе следното:

Повторихме тези думи на Кнехт, много сходни на тях са записвани и запазени от учениците му, тъй като те изясняват неговото схващане за длъжността най-малкото в първите години, откакто е магистър. Че е изключителен учител (впрочем в началото и за свое собствено удивление) проличава от очебийно големия брой на стигналите до нас преписи от лекциите му. Към откритията и изненадите, които още в началото му донася високата длъжност, спада и това, че обучаването поражда у него толкова много радост и му се удава толкова лесно. Не предполага, че е така, защото до момента всъщност никога не е копнял за преподавателска дейност. Разбира се, подобно на всеки принадлежащ към елита, още като по-напреднал студент от време на време получава преподавателски задачи, но за кратко и само като заместник обучава в различни степени на курсовете за играчи на стъклени перли, още по-често е викан за корепетитор на участниците в такива курсове, ала в този период за него са толкова важни и приятни свободата на заниманията и съсредоточаването в самота, че той, макар още тогава да е умел и обичан учител, гледа на тези задължения по-скоро като на нежелани препятствия. Накрая той води бенедиктинските курсове, но те естествено нито сами по себе си са значителни, нито значими за Кнехт; там учението при отец Якобус и общуването с него изтласкват настрани всички останали занимания. Тогава неговият върховен стремеж е да бъде добър ученик, да учи, да поглъща всичко и непрестанно да се самообразова. Сега обаче ученикът се превръща в учител и като учител преди всичко той решава голямата задача в началния период след постъпването си на служба — борбата за авторитет и за точното идентифициране на личност и длъжност. Две са откритията, които прави при това: радостта да пресадиш в друг интелект онова, което духовно си постигнал, и едновременно да видиш, че то се преобразява в нови форми и излъчвания, следователно да познаеш радостта, че научаваш някого, и после да спечелиш борбите с характерите на студенти и ученици, да се сдобиеш с авторитет и да го упражниш, да бъдеш предводител, следователно да изпиташ радост от възпитаването. Кнехт никога не разделя двете радости, през цялото време, докато е магистър, не само подготвя голям брой добри и много добри играчи на стъклени перли, но възпитава преобладаващата част от учениците си като пример и образец, възпитава чрез предупреждение, чрез строгия си начин да бъде търпелив, със силата да развива тяхната човешка същност и характер към най-доброто, на което те са способни.

 През последните две години от магистърската си дейност на два пъти в писма той се окачествява като учител и с това напомня, че изразът Magister Ludi, който за поколения в Касталия означава само майстор на играта, първоначално бил просто почетна титла на учител. Но открито не става дума за осъществяване на тези желания, те са само мечти, така, както човек мечтае за лятно небе в сивостуден зимен ден.

 За Кнехт няма вече открит път, задълженията му са определени от длъжността, а тя самата е от такъв вид, че осъществяването им ляга изключително на собствената му отговорност и затова с течение на годините, отначало съвсем несъзнателно, постепенно, главният му интерес все повече и повече се насочва към възпитанието и към най-ранните от достъпните възрастови групи. Колкото по остарява, толкова повече го привлича младежта. Така бихме могли да кажем днес. На времето един критик си бе дал труда да улови нещо като любителство и своеволие при изпълнението на длъжността. Разбира се, тя неизменно тласка Кнехт да се върне към елита, дори и във времена, когато той изоставя семинарите и архива на своите помощници и на своята Сянка; продължителните му занимания, както например годишните състезания по играта или подготовката за тържествената игра го отвеждат към един по-жив и всекидневен досег с елита. Веднъж шеговито той казва на приятеля си Фриц Тегулариус:

 — Имало е князе, които през целия си живот са се мъчели от нещастна любов към своите поданици. Сърцето им ги теглело към селяните, овчарите, занаятчиите, към учителите и учениците, но те рядко могли да ги видят, защото винаги били обкръжени от своите министри и офицери, те стояли като стена между тях и народа. Така е и с магистъра. Иска да бъде с хората, а вижда само колегите си, той жадува за учениците и децата, а вижда само висшисти и хора от елита.

 Но ние отидохме твърде далеч напред, а сега нека се върнем към времето от първите години на Кнехт като магистър. Веднага след като бе извоювал желаните отношения с елита, този дружелюбен, но и бдителен господар поиска да си осигури преди всичко чиновничеството от архива, трябваше също да се запознае с канцеларията и структурата на дейността, включена в общото; постоянно пристигаше огромна кореспонденция, постоянно заседания или циркуляри на цялата колегия го изправяха пред задължения и задачи, чието подреждане и степенуване никак не бе лесно за новака. При това нерядко се засягаха въпроси, интересуващи факултетите на провинцията, а те бяха склонни към взаимна ревност, също въпроси, изискващи компетентност, и едва постепенно, но с растящо удивление той опознаваше както тайната, така и могъщата функция на ордена, живата душа на касталийската държава и на бдящия пазител на нейната конституция. Така изминаваха строги и много наситени месеци, без в ума на Йозеф Кнехт да остане място за Тегулариус, освен това, че той, навярно полуинстинктивно, му възлагаше някакви дела, за да го предпази от прекомерно бездействие.

 Фриц беше загубил своя приятел, станал изведнъж повелител и върховен началник, при когото вече нямаше личен достъп, комуто трябваше да се подчинява и да се обръща към него на „вие“ и с „преподобни“. Въпреки всичко това, което магистърът му възлагаше, той приемаше като загриженост и знак на лично възпоминание, малко капризният самотник се чувстваше развълнуван отчасти от издигането на приятеля си и крайната възбуденост на целия елит, отчасти заради възложените му дела, които по благотворен за него начин оживяваха дейността му; така или иначе, той понасяше напълно промененото положение по-добре, отколкото сам бе мислил след мига, в който занесе на Кнехт вестта, че е определен за майстор на играта на стъклени перли, а той го бе отпратил. Но беше достатъчно умен и също толкова изпълнен със съчувствие, за да вижда огромното напрежение и изпитание на силите или поне да го подозира, което неговият приятел трябваше да издържи по това време; виждаше го хвърлен в огън, виждаше го да изгаря и ако тук имаше нещо емоционално, то той вероятно го преживяваше по-силно, отколкото оня, който бе поставен на изпитание. За поръченията на магистъра Тегулариус полагаше най-големи усилия и ако някога сериозно бе съжалявал, че поради собствените си слабости и непригодност за длъжност и отговорност не може да бъде препоръчан за такава и го чувстваше като недостатък, то беше тогава, когато много искаше като помощник, чиновник или Сянка да подкрепя и подпомага магистъра, комуто се възхищава.

 При това за приятеля му би имало предостатъчно работа, защото още от „Мариафелс“ Кнехт носеше в себе си една идея, която искаше да използва за своята първа тържествена игра като магистър. В нейната основа искаше да вложи — това беше всъщност хубавото хрумване — структурата и измеренията на старата ритуална конфуцианска схема за изграждането на китайската къща, при което всичко е ориентирано по небесните посоки: вратите, олтарът на прадедите, съотношенията и разпределението на постройките и дворовете, подреждането им по съзвездията, по календара, по семейния живот, а към всичко това и символиката, и стилът на градината. Някога, при изучаването на един коментар върху И Дзин, митичният ред и многозначността на тези правила му се видяха като особено привлекателна и приятна парабола на космоса и положението на човека в света; той намери още, че прастарият митичен народен дух в тази традиция за строителството на дома е чудно и дълбоко свързан с умозрително-книжовния дух на мандарините и магистрите. Разбира се, без някога да си е водил бележки, той често и с достатъчно любов се бе занимавал с идеята и плана за тази игра, затова всъщност вече я носеше в себе си съставена като цяло. Само откак бе встъпил в длъжността, не беше отделял време за нея. Сега в момента бе твърдо решил да изгради празничната си игра върху тази китайска идея и Фриц трябваше незабавно, в случай че съумее да вникне в духа на идеята, да започне с изследването върху нейното разработване и подготовката за превод на езика на играта. Единствената пречка беше: Тегулариус не знаеше китайски. А да го изучава сега, бе твърде късно. Но по указанията, които отчасти сам Кнехт, отчасти Източноазиатският институт биха могли да му дадат, Тегулариус щеше да проникне в магическата символика на китайската къща и с помощта на литературата, в края на краищата тук не се касаеше за филология. И все пак бе потребно време, най-малкото за човек, изнежен като него, който не всеки ден изпитва желание за работа, какъвто беше милият приятел; затова бе добре още отсега да се пристъпи към дело; и тъй, усмихвайки се, приятно изненадан, той намери, че предвидливият стар господин, съставил джобния календар, е имал пълно право.

 Още на другия ден, тъй като приемният час свърши твърде рано, нареди да повикат Тегулариус. Той дойде, поклони се с малко подчертан израз на преданост и смирение, какъвто бе свикнал да проявява по отношение на Кнехт, и беше истински учуден, когато той, иначе станал твърде пестелив на думи, му кимна с някаква дяволитост и го попита:

 — Спомняш ли си още как някога в студентските ни години между нас възникна нещо като спор, при което не ми се удаде да те спечеля за своето гледище? Отнасяше се за стойността и важността на източноазиатските изследвания, главно за китайския, аз исках да те накарам да поседиш известно време в института и да учиш китайски. Да, спомняш ли си? Ех, днес отново съжалявам, че тогава не успях да ти повлияя да се пренастроиш. Колко хубаво би било, ако знаеше китайски. Заедно бихме могли да свършим чудесна работа!

 Така той подразни приятеля си още малко и разпали очакванията му, преди да изкаже предложението си: искал скоро да започнат с разработката на годишната игра и ако това му доставя радост, Фриц трябвало да изведе голямата част от тази работа, както на времето помагал за състезателната игра на Кнехт, за тържествата, докато той бил при бенедиктинците. Тегулариус го погледна почти невярващ, дълбоко изненадан и приятно развълнуван и от бодрия тон, и от усмихнатото лице на приятеля си, когото сега вече познаваше само като повелител и магистър. Трогнат и радостен, той прие не просто честта и доверието, които се изразяваха с това предложение, а схвана и проумя преди всичко значението на този красив жест; това беше един опит за изцеление, ново отваряне на вратата, която се бе хлопнала между двамата приятели. Той прие с лекота напомнянето на Кнехт за китайския и без колебание обяви, че е готов да се постави напълно на разположение на достопочтения за разработката на неговата игра.

 — Добре — каза магистърът, — приемам твоето обещание. Така за известни часове отново ще бъдем другари по труд и учение, както някога в онези изглеждащи тъй странно далечни времена, когато разработвахме и провеждахме заедно някои игри. Това ме радва, Тегулариус. А сега преди всичко следва да разбереш идеята, върху която искам да построя играта. Трябва да научиш какво е една китайска къща и какво означават правилата, предписани за нейния строеж. Ще ти дам препоръка за Източноазиатския институт, там ще ти помогнат. Или не, хрумна ми нещо друго, по-хубаво. Бихме могли да се опитаме да влезем във връзка с По-стария брат, мъжа от бамбуковата горичка, за когото толкова много ти разказвах. Може би за него би било под достойнството му или голямо безпокойство да се занимава с някой, който не знае китайски, но все пак ще опитаме. Ако иска, този човек е в състояние да те превърне в китаец.

 Бе изпратен пратеник при По-стария брат, който сърдечно го покани за известно време да дойде във Валдцел като гост на майстора на играта на стъклени перли, тъй като длъжността не му позволява да отдели време за гостуване, и да побеседват за услугата, която горещо желае да получи от него. Китаецът във всеки случай не напусна бамбуковата гора, пратеникът, вместо да го доведе, донесе едно писъмце с изрисувани с туш китайски йероглифи, там бе написано: „Би било голяма чест да видя великия мъж. Но пътуването води към затруднения. Две блюда трябва да се използват за жертвоприношение. По-възрастният поздравява издигнатия.“ След това Кнехт не без усилия подтикна своя приятел към решението сам да отиде в бамбуковата горичка, за да помоли да бъде приет и да му бъдат дадени уроци. Но и краткото пътуване остана без успех. Отшелникът в горичката прие Тегулариус с една почти унизителна вежливост, без обаче дори на един-единствен от неговите въпроси да отговори другояче освен с приветливи сентенции на китайски език, без да го покани да остане, въпреки изрисуваното от ръката на магистъра на хубава хартия чудесно препоръчително писмо. Несвършил нищо, в съвсем лошо настроение Фриц се върна във Валдцел и донесе като подарък за магистъра едно листче, върху което с четчица бе изписан стар стих за златните рибки, и сега трябваше да опита щастието си в Източноазиатския институт. Тук препоръките на Кнехт имаха по-силно въздействие: към молителя, пълномощник на магистър, се отнесоха с най-вежлива готовност за помощ и той скоро бе толкова непогрешимо осведомен върху своята тема, колкото беше възможно без владеенето на китайски, и изпита такава радост от идеята на Кнехт да сложи в основата на своя план символиката на тази къща, че преболя неуспеха си в бамбуковата горичка и го забрави.

 Когато Кнехт изслуша доклада на неприетия пратеник за посещението му при По-стария брат и после сам си прочете стиха за златните рибки, с натрапчива сила го развълнува атмосферата край този човек и спомена за собствения му някогашен престой в неговата къщичка под разлюления от вятъра бамбук и за стъблата от овчарска торбичка, едновременно това беше спомен за свобода, за време на волност, спомен за студентските години и пъстрия рай на младежките мечти. Как този смел чудат отшелник бе съумял да се оттегли и запази свободата си, как тихата бамбукова горичка го криеше от света, колко съкровено и мъжествено той живееше със своя, станал му втора природа, чист, педантичен и мъдър китайски дух, колко плътно, съсредоточено и близко и от година на година, от десетилетие на десетилетие го обграждаше вълшебството на бляна на живота му, превръщаше градината му в китайска, къщичката — в храм, рибите в божества и него в мъдрец! С една въздишка Кнехт се освободи от тази представа. Той бе тръгнал по друг път, по-скоро бе поведен, и смисълът беше само в това да върви по указания му път неотклонно и вярно и да не го сравнява с пътищата на другите.

 В спестените свободни часове заедно с Тегулариус той скицира и композира една игра и предостави цялата проучвателна работа в архива, както и първото и второто записване на приятеля си. С тази нова същина приятелството им се върна към живот и доби по-различна отпреди форма, а и играта, над която работеха, претърпя някои промени и се обогати чрез своеобразието и живата фантазия на особняка. Фриц принадлежеше към хората, които нищо не задоволява, макар и да са поначало непретенциозни; с един набран букет или наредена за хранене маса — за всеки друг завършени и съвършени — той би могъл час по час с вълнуващо удоволствие и с неспирни игриви похвати да продължава да се занимава и от тази дребна работа да направи дело за цял ден, на което да се посвети усърдно и съсредоточено. Такъв той остана и в идните години: голямата празнична игра всеки път бе постижение на двама души и за Тегулариус това носеше двойно задоволство: да е тъй потребен на приятеля и магистъра в толкова важно дело, че той да не може да мине без него, и да съпреживее официалното отпразнуване на играта, макар и неназован по име, но добре известен на елита съавтор.

 В късната есен от първата година на Кнехт като магистър, докато неговият приятел беше в началото на изследванията си върху Китай, един ден при бързото преглеждане на канцеларския дневник той се натъкна на бележката: „Студентът Петрус, от Монтпор, пристигна с препоръка от Magister Musicae, носи специални поздрави от стария майстор по музика, моли за подслон и достъп до архива. Настанен е в странноприемницата за студенти.“ Студентът и неговата молба той спокойно можеше да предостави на хората от архива, това беше нещо всекидневно. Обаче „специални поздрави от стария майстор по музика“ — можеше да се отнася само за него. Нареди да повикат студента, наглед той беше едновременно вглъбен в себе си и пламенен, но някак мълчалив млад мъж и явно принадлежеше към елита на Монтпор, най-малкото изглеждаше, че аудиенцията при магистъра за него е нещо привично. Кнехт попита какво му е поръчал да предаде старият майстор по музика.

 — Поздрави — каза студентът. — Много сърдечни и с дълбоко уважение към вас, достопочтени, а също и една покана.

 Кнехт предложи на госта да седне; избирайки грижливо думите си, младежът продължи:

 — Многоуважаваният майстор по музика, както казах, настойчиво ми поръча да ви поздравя от него. При това загатна желанието при пръв удобен случай, колкото е възможно по-скоро, да ви види. Той ви кани или ви препоръчва в най-близко време да го навестите, естествено при условие, че посещението може да се съчетае с командировка и няма да ви отнеме много време. Приблизително така гласи поръката.

 Кнехт погледна изпитателно младия мъж; сигурно принадлежеше към любимците на стария. Внимателно постави въпроса:

 — Колко дълго възнамеряваш да останеш при нас в архива Studiose³⁶?

И получи отговора:

 — Точно до момента, достопочтени господине, в който ви видя, че тръгвате на път за Монтпор.

 Кнехт размисли.

 — Добре — каза той тогава, — а защо това, което старият майстор ти е поръчал за мене, не предаваш дословно, както всъщност би трябвало да се очаква.

 Петрус издържа упорито погледа на Кнехт и бавно, като все по-грижливо търсеше думите си, сякаш трябваше да се изразява на чужд език, подхвана.

 — Няма никаква поръка, достопочтени — призна той, — затова и не се предава дословно. Вие познавате моя многоуважаван майстор и знаете, че той винаги е бил необикновено скромен човек, в Монтпор разказват, че в неговата младост, когато бил още репетитор, но от целия елит смятан за най-представителния кандидат за майстор, му дали прозвището Най-хрисимия. Е, тази скромност, и не по-малко пиететът, неговата готовност да служи, съобразителността и търпението му, откакто е остарял и напуснал длъжността си, всецяло са се увеличили, вие без съмнение знаете по-добре от мене това. Скромността не би му позволила да моли и ваша светлост за едно посещение, колкото и горещо да го желае. Ето защо, Ботите, не съм удостоен с поръка от този род и въпреки това действах, като че ли ми я е възложил. Ако е грешка, зависи от вас дали ще погледнете на несъществуващото поръчение действително като на такова.

 Кнехт се усмихна леко.

 — А твоето занимание в архива на играта, драги? Само претекст ли беше?

 — О, не. Имах да упражня там редица ключове и бездруго в най-скоро време трябваше да моля за вашето гостоприемство. Но ми се видя основателно да поускоря това малко пътуване.

 — Чудесно — кимна магистърът, станал отново съвсем сериозен. — Мога ли да попитам за причината на ускоряването.

 Младежът затвори за миг очи с дълбоко набръчкано чело, като че ли въпросът много го измъчваше. После отново впери изпитателен и младежки критичен поглед в лицето на магистъра.

 — На въпроса не би могло да се отговори, ако вие не решите да го формулирате по-точно.

 — Е, добре — извика Кнехт, — и така, толкова ли е тежко състоянието на стария майстор, тревожно ли е то?

 Студентът забеляза, макар магистърът да бе говорил с най-голямо спокойствие, неговата искрена загриженост за стария човек. За пръв път от началото на разговора в неговия някак мрачен поглед се появи лъч на благоразположение и гласът му прозвуча малко по-приятелски и естествено, когато най-сетне започна открито да излага молбата си.

 — Господин магистър — каза той, — бъдете спокоен, състоянието на многоуважавания в никакъв случай не е лошо, той винаги е бил и все още е необикновено здрав човек, въпреки че с напредването на възрастта естествено много е отслабнал. И не че външният му вид се е променил забележимо или силите внезапно са го напуснали, той се разхожда по малко и всеки ден свири също по малко, до неотдавна даваше уроци по орган на двама ученици, само начинаещи, защото винаги е предпочитал да има около себе си невръстни. Но това, че преди няколко седмици той се отказа да обучава и тези двама последни ученици, е все пак признак, който ми направи впечатление и оттогава наблюдавам достопочтения господин повече и съм загрижен за него, това са причините да бъда тук. Единственото, което оправдава тези мои мисли и крачки, е обстоятелството, че по-рано аз самият бях ученик на стария майстор по музика, предпочитан ученик, ако мога да се изразя така, и че преди година неговият наследник ме изпрати да му бъда един вид помощник и компаньон и ми възложи грижата за състоянието му. За мен това бе много приятно задължение, защото няма човек, към когото да питая такава привързаност и уважение, каквато към моя стар учител и благодетел. Той беше човекът, който ми разкри тайната на музиката и ме направи способен да й служа, и извън това — всичко, което съм придобил като идеи, съзнание за ордена, зрелост, вътрешна овладяност — всичко дължа нему и то е негово дело. И така, отблизо година аз живея при майстора, действително се занимавам с някои изследвания и курсове, но винаги съм му на разположение като сътрапезник и придружител при разходките, а нощем съсед по спалня, донякъде, донякъде съпровождам и музицирането му. При този близък съвместен живот естествено можах да наблюдавам много точно стадиите на неговото стареене и, следва да кажа, на телесното му стареене, някои от другарите ми от време на време правят съчувствени или присмехулни забележки за моята странна длъжност, която превръща един толкова млад човек като мене в слуга и придружител на прастария. Но те не знаят, никой освен мен самия не знае така добре каква старост е отредена на този майстор, как той, който постепенно слабее и чезне телом, храни се все по-малко, връща се все по-уморен от кратките си разходки, без при това да е болен, как той едновременно в тишината на пределната си възраст духом е все по-силен, все по-вглъбен, достоен и естествен. Ако моята длъжност на помощник или пазител ми създава някои трудности, то те се крият единствено в това, че майсторът изобщо не желае нито да го обслужват, нито да се грижат за него, че той винаги би искал само да дава и никога да не взема.

 — Благодаря ти — каза Кнехт, — много ми е приятно да зная, че край магистъра има един толкова предан и благодарен ученик. Но кажи ми сега, тъй като не говориш по поръка на своя господар, най-после ясно, защо взимаш така присърце моето посещение в Монтпор?

 — Вие пръв със загриженост ме попитахте за здравето на стария майстор по музика — отговори младият. — Защото явно молбата ми е породила у вас мисълта, че той може би е болен и че навярно е крайно време още веднъж да го навестите. Наистина съм убеден, че всъщност вече е крайно време. Действително достопочтеният не ми изглежда близо до своя час, но начинът му да се сбогува със света е твърде особен. Така например от няколко месеца почти е отвикнал да разговаря, макар винаги да е предпочитал немногословието пред дългите думи, то сега е стигнал до едносричност и мълчание, които малко ме плашат. Тъй като все по-често се случва той да остави без ответ мое обръщение или запитване, отначало мислех, че почва да отслабва слухът му, но майсторът чува добре, както винаги, направих за това много опити. Трябваше да предположа, че или е разсеян, или не е в състояние истински да се съсредоточава. Но и това не беше достатъчно обяснение. Нещо повече, той отдавна като че ли е, така да се каже, на път и вече не живее истински сред нас, а все повече и повече в своя собствен свят; така все по-рядко навестява или допуска някого до себе си, сега по цели дни не вижда никого освен мене. И откакто започна това, тази усамотеност и откъсване от тукашния свят, аз се старая още веднъж да доведа при него няколкото приятели, които знам, че най-много обича. И ако вие искате да го посетите, Domine, несъмнено ще доставите голяма радост на стария си приятел, уверен съм в това, а вие, така да се каже, все още ще срещнете същия човек, когото сте уважавали и обичали. Може би след няколко месеца или дори седмици неговата радост от вашето посещение и отзивчивостта му към вас ще бъдат много по-малки, възможно е дори той вече да не ви познае и да не ви обърне внимание.

 Кнехт се изправи, приближи се до прозореца, постоя известно време загледан нагоре, вдишвайки дълбоко. Когато отново се обърна към студента, той беше станал от стола, като че ли бе сметнал посещението за приключено. Магистърът му протегна ръка.

 — Благодаря още веднъж, Петрус — каза той. — Следва да ти е известно, че един магистър има най-различни задължения. Не мога да си сложа шапката и да замина, първо това трябва да бъде съобразено и възможно. Надявам се, че до два дни ще успея. Ще ти бъде ли достатъчно, можеш ли дотогава да приключиш работата си в архива? Да? Тогава ще те повикам, когато настане време.

 Действително няколко дни по-късно Кнехт замина за Монтпор, придружен от Петрус. Когато там сред градината наближиха павилиона, в който живееше старият магистър — някакъв приятен и съвсем спокоен скит, — от вътрешната стая чуха музика, нежна, изящна, но със строго отчетливи тактове и приятно бодра; там седеше старият и само с два пръста свиреше една двугласна мелодия — Кнехт веднага отгатна, че трябва да е из един от сборниците с двугласни песни от края на шестнадесетото столетие. Стояха, докато настъпи тишина, после Петрус извика магистъра и съобщи, че се е върнал и довел гост. Старецът се появи на вратата и ги погледна усмихнат. Приветствената усмивка на майстора по музика, която всички обичаха, беше винаги по детски открита, сияеща, сякаш поднасяше съсредоточеност и радушие; преди близо тридесет години Йозеф Кнехт я бе видял за първи път, отворил и подарил сърцето си на този приветлив човек в оня смутно-блажен утринен час в стаята по музика; оттогава често и всякога с дълбока радост и чудно вълнение отново бе виждал тази усмивка и докато посивялата коса на приветливия майстор бе станала съвсем сива и постепенно бяла, гласът му — по-тих, ръкостискането — по-слабо, вървежът — по-мъчителен, усмивката му не бе загубила нищо от своята ведрост и прелест, от чистотата и откровеността си. И този път приятелят и ученикът видя: несъмнено лъчезарното, привлекателно като вест просияване на усмихнатото старческо лице, чиито сини очи и леката руменина на бузите с годините бе поизбледняла, беше не само старото и често вижданото, то беше по-съкровено, по-тайнствено и по-наситено. Едва сега, когато се поздравиха, Кнехт започна действително да разбира в какво се състоеше молбата на студента Петрус и колко много той самият, който мислеше, че прави жертва за нея, е надарен, обогатен.

 Приятелят му Карло Феромонте, когото потърси няколко часа по-късно — тогава библиотекар в прочутата музикална библиотека на Монтпор, — беше първият, комуто заговори за това. Той е съхранил разговора от оня час в едно писмо:

 — Не — каза Карло, — това значи, че естествено го виждам нерядко, примерно, когато той се разхожда, а аз тъкмо тогава излизам от библиотеката, но от месеци не съм говорил с него. Той все повече и повече се отдръпва и, изглежда, не може да понася никакво общуване. По-рано беше определил една вечер за хора като мене, за по-раншните си репетитори, които сега са чиновници в Монтпор; вече от години и това престана, за нас дори бе крайно изненадващо, че той предприе пътуването до Валдцел за тържествения обред при въвеждането ви в длъжност.

 — Да — каза Кнехт, — но щом все пак от време на време го виждаш, не ти ли прави впечатление някаква промяна в него?

 — О, да, вие имате предвид добрия му външен вид, неговата веселост, странното излъчване. Естествено ние сме го забелязали. Докато силите му изчезват, тази веселост се увеличава. Ние свикнахме с това, на вас положително то ви се хвърля в очи.

 — Неговият помощник Петрус — каза Кнехт — го вижда много По-често от тебе, но той не е свикнал с това, както се изразяваш ти. Дойде при мене с убедителни основания — пътувал до Валдцел изключително с тая цел — да ме подтикне за днешното ми посещение тук. Какво мислиш за него?

 — За Петрус? Той е много добър познавач на музиката, малко по-педантичен впрочем, отколкото гениален и някак бавен или тежък човек. Но на стария майстор по музика е безусловно предан и за него би си дал живота. Мисля, че службата му при високопочитания господар и идол просто го изпълва съвсем, той сякаш е обсебен от нея. Нямате ли и вие същото впечатление?

 — Виждам — каза Феромонте замислен, — че вие откривате в нашия магистър нещо като светец и е хубаво, че тъкмо вие сте, който ми заговаря за това. Признавам, че от всеки друг бих възприел подобен разказ с най-голямо недоверие. Аз в края на краищата съвсем не съм любител на мистичното, преди всичко като музикант и историк съм приятел и привърженик на чистите категории. Понеже в Касталия ние не сме християнска общност, нито пък индийски или даоистки манастир, струва ми се, че неговото присъединяване към светците, следователно към една чисто религиозна категория, е недопустимо за човек от нас и ако не беше ти, а някой друг, прощавайте, вие, Domine, аз бих взел това за прегрешение. Но си мисля, че вие едва ли имате намерение да предложите официалната канонизация на стария уважаван магистър, пък и за това в нашия орден няма меродавни власти. Не, не ме прекъсвайте, говоря сериозно; ни най-малко не се шегувам. Вие ми разказахте едно ваше преживяване и трябва да призная, че малко се засрамих, защото описаният от вас феномен наистина не се е изплъзнал съвсем от вниманието ни, на мен и моите колеги в Монтпор, но след като го забелязахме, просто не му отдадохме голямо значение. Разсъждавам върху причината за моето недоверие и равнодушие. Че преобразяването на стария майстор по музика ви е направило такова впечатление или ви се е сторило необикновено събитие, докато аз едва съм го забелязал, естествено се обяснява с това, че преобразяването му за вас е неочакван приключен резултат, докато аз съм бил свидетел на бавното му развитие. Старият магистър, когото сте видели преди месеци и отново чак днес, отстои твърде далеч от някогашния си образ, в същото време ние като съседи при всяка нова среща сме виждали едва забележими промени. Но признавам, че обяснението не ме задоволява. Щом пред нашите очи се извършва нещо като чудо, макар така тихо и бавно, то би трябвало, ако сме непредубедени, да бъдем по-силно развълнувани от него, отколкото съм аз. И тук се натъквам на причината за собствената си затвореност: аз съвсем не бях безпристрастен. Това, че не забелязах феномена, се случи, защото не исках да го забележа. Както всеки друг, виждах засилващата се затвореност и мълчаливост на уважавания от нас човек, едновременно с повишаването на неговата приветливост, все по-светлия и по-реален блясък на лицето му, когато при среща мълчаливо отвръщаше на поздрава ми. Това аз, а и всеки друг естествено забелязваше. Но вътрешно се противопоставях да видя в този феномен повече и се противопоставях не от липсата на уважение към стария магистър, а отчасти, защото отричам култа към личността и фанатизма изобщо, и отчасти, защото не приемах фанатизма в дадения случай, именно този вид култ, с който студентът Петрус превръща своя майстор в божество. Това ми стана съвършено ясно по време на вашия разказ.

 — То беше и — усмихна се Кнехт — още един заобиколен път, за да откриеш на себе си самия своята антипатия към бедния Петрус. Но как стоят нещата? И аз ли съм мистик и мечтател? И аз ли се поддавам на забранен култ към личността и светците? Или ти ще ми признаеш това, което не признаваш на студента, а именно, че ние сме видели и преживели нещо, не сън и фантазия, а нещо реално и предметно?

 — Естествено признавам — каза Карло бавно и замислено, — никой няма да се съмнява във вашето преживяване, в красотата или ведростта на стария магистър, когато се усмихва някому така невъобразимо. Въпросът е само: как да разтълкуваме феномена, как да го наречем, как да си го обясним? Звучи малко даскалски, но пък ние, касталийците, някога сме били даскали и ако бих желал да систематизирам и назова вашето и моето преживяване, то аз не искам да го направя, за да разруша реалността и красотата му чрез абстракции и обобщения, а защото ми се иска да го обрисувам и запазя колкото е възможно определено и ясно. Ако по време на някакво пътуване чуя нейде селянин или дете да си тананика мелодия, която не зная, за мен това също е преживяване, и ако после се опитам веднага колкото е възможно по-точно да нотирам тази мелодия, това не значи отхвърляне или слагане настрана, а едно видимо доказателство за внимание и увековечаване на моето преживяване.