Жанр: Драма
жүктеу/скачать 0.7 Mb.
|
1747 г., ПортугалияКатунът странстващи артисти се влачеше по разкалян коларски път. Втори ден валеше ситен ноемврийски дъжд, откъм океана вееше хлад. Някъде навътре вилнееше буря, вълните се блъскаха със сърдит грохот о брега. Платнищата, покриващи каруците, отдавна бяха мокри и всичко вътре също джвакаше от неспирния дъжд. Отвън мъжете подвикваха, опитвайки се да насърчат животните да изджапат през калта към поредното селище, а вътре притихнали жени, в омачкани причудливи рокли, накичени с фалшиви пендари, чакаха търпеливо. Няколко хлапета, мърляви и тревожни, кокореха черни оченца и не смееха да промълвят. В едната каруца малко момченце писна пронизително и заплака. Хлапето нямаше повече от шест години, беше дрипаво като останалите деца, имаше същата смолиста коса, само дето лицето му беше необикновено бяло, а очите, които надзъртаха оттам, бяха бистри, грамадни и с необичайния цвят на кехлибар. - Защо плачеш, Адам? – Една от жените, облечена в пъстри коприни на ориенталска танцьорка, припълзя към него и му помогна да седне. – Ако не седнеш, ще паднеш от каруцата право в калта, миличък! Жената имаше нежен глас. Детето седна доверчиво. - Жоржи ми отмъкна дървеното конче, Саломея – изплака. - Така ли е, Жоржи? – обърна се Саломея към друго детенце в каруцата. Жоржи отказа да върне играчката и малкият Адам с кехлибарените очи заплака отново. Саломея го погледна състрадателно, придърпа го към себе си и го помилва по косицата. - Не плачи, миличък. Ако спреш да плачеш, ще ти разкажа приказка! - Само за мен ли ще е приказката, Саломея? – изхлипа невръстното момченце. - Само за теб ще бъде приказката – кимна танцьорката, – ти ще избереш за какво да бъде твоята приказка. - Разкажи ми за моята майка – веднага каза момченцето и мушна юмручета в ръцете на младата жена. - За твоята майка – повтори Саломея, – за твоята майка значи. Ами добре, Адам. Ето я твоята приказка. Някога в една много богата къща на брега живеела твоята майка. Тя била много хубава жена. Толкова хубава била, че много мъже искали да бъдат с нея. Ухажвали я, правели ѝ серенади под прозореца вечер. Накрая тя склонила и подарила вниманието си на един от тях. А после се оказало, че ще има бебе. Но мъжът не искал повече да бъде с тази жена, колкото и хубава да била тя, и така майка ти останала сама. - А защо повече не искал да я харесва, Саломея – не разбираше детето, – нали преди това пял песни под прозореца на моята майка? - Ами, разбираш ли, миличък – смути се Саломея, – някога мъжете правят такива неща. Първом мислят, че ще умрат, ако тази жена не им подари вниманието си, а после, когато получат, каквото искат, установяват, че жената не е вече интересна за тях. - И отиват да пеят под прозореца на друга ли? – попита Адам. - И отиват да пеят под прозореца на друга. - Защо мъжете така променят желанията си, глупави ли са? - Не са глупави, миличък – натъжи се Саломея, – просто им харесва да мамят жените. Или да мамят себе си. - А красивите млади жени? Те не знаят ли какви са мъжете, че им позволяват да ги мамят така? – продължаваше да пита детето. - Някои са много млади. И сигурно не знаят какви са мъжете. А други мислят, че този, който пее под прозореца им, е искрен в сърцето си и наистина ги харесва. В песните се говори за това, че той подарява сърцето си на тази жена. Може би жените вярват на това. - Ясно – промълви Адам. – Обещавам никога да не пея под прозорците на младите жени! Десет години по-късно бе забравил напълно обещанието си. - А какво станало с моята майка после? – запита детето. Саломея го погледна тъжно. - Коремът на твоята майка започнал да пораства, защото бебетата, преди да се родят, живеят в коремите на майките си. И тъй като бебето вътре растяло, растял и коремът. Обаче роднините на красивата млада жена започнали да се срамуват от големия ѝ корем и затова я скрили в един манастир. За да не се срамуват. - Грозно ли е да имаш голям корем? – не разбираше момченцето. - Не е грозно, Адам. - А тогава защо са се срамували от корема на моята майка, нали била красива? - Красива била. И с големия корем пак била красива. Просто хората понякога са глупави – не знаеше как да обясни Саломея – и се срамуват от красотата. Адам кокореше жълтите си очи и бе готов да заплаче от жал. - После в манастира хубавата млада жена родила бебе. И това бебе си бил ти, Адам. Но жената се срамувала да се върне у дома с бебето си. И за да може да се прибере, това бебе трябвало да бъде изпратено другаде. Така че роднините на твоята майка уредили бебето да бъде отгледано от пътуващите артисти. И така ти си дошъл при нас, миличък. - Защо се срамувала от мен моята майка – не разбираше Адам, – аз грозен ли съм бил? - Не си бил грозен – Саломея се просълзи от състрадание, – напротив, ти си много красив млад мъж. И аз благодаря на Бога, че живееш с нас. - Значи моята майка е лоша жена, щом се е отървала от мен – изхлипа детето. - Сигурна съм, че майка ти отдавна съжалява, че не си край нея. Сигурна съм, че не е лоша жена – успокояваше го Саломея. - Един ден ще намеря моята майка и ще ѝ покажа, че не е права, задето ме е изоставила – плачеше тихичко малкият Адам. * Януари отмина, февруари се преполови. Зимата опитваше да се завърне и отново бе свил студ. Снегът прехвърчаше и заплашваше да затрупа Празника на влюбените. Честно казано, Стела не се вълнуваше особено от Свети Валентин, защото тъкмо сега детенцето ѝ беше болно. Малчуганите, които посещават детската градина, често заболяват, тъй че Стелиният син се събуди омърлушен, с повишена температура и желание да бъде гушкан непрекъснато. Детският лекар успокои младата майка, че няма нищо сериозно, за което да се безпокои, тя натъпка сина си със смъкващи температурата сиропи с вкус на бонбони и портокал и сега детенцето беше заспало укротено. Стела седеше край детското креватче, държеше малката ръчица в дланите си и гледаше бледото личице с уплашено изражение. Тя обичаше момченцето си повече от всичко и болестите му я хвърляха в ужас. Детето беше единственото стабилно поле в иначе изпълнения с плаващи пясъци живот на Стела. То беше единствената причина сутрин да се събужда с радост и да става с желание от леглото. Всичко останало около нея се въртеше със скоростта на вихрушка и тя не можеше да се обляга на стабилността на нито една от другите си връзки или познанства. Взаимоотношенията между възрастните хора се променяха, извиваха и изплъзваха като в някаква странна игра с криви правила и единствено малкото момченце беше неизменно край нея, безусловно подарявайки ѝ любовта си. Стела роди сина си няколко години след като се беше развела с баща му. Разбира се, щом тя забременя, Алфи пожела веднага да се оженят отново. Той искаше да се грижи за нея и да бъде баща на децата й. За Стела обаче съвместното съжителство с Алфи беше като да я затворят херметически в буркан. Тя отказа повторен брак с него и макар да беше объркана и стресната от перспективата да бъде самотна майка, реши да роди и да отгледа детето си сама. Нито за миг не съжали за това решение. Малкият беше нейната жива вода. Преди да се роди детето ѝ, Стела преживя извънредно травматична връзка с млад художник на име Стефан. Тя искрено вярваше, че най-сетне е намерила спокойния пристан за цял живот. Че ще се задоми и ще успокои немирната си, скитаща душа. Този мъж я привличаше (между другото и тя него) някак отвъд реалното измерение на човешките взаимоотношения. Имаше чувство, че го познава от безброй години. Познато ѝ бе усещането да докосва лицето му. Или да гали очите му. Разбираха се само с поглед. И отвъд погледа дори. Тя искаше да остарее с него и да му роди деца. Идилията продължи, докато влюбената жена се нанесе да живее в дома на гаджето си. Защото тогава се оказа, че Стефан не може да живее с други хора. Ама съвсем патологично не може. Забраняваше ѝ да влиза в стаята, в която той работи. Сякаш в къщата му имаше безчет стаи. Не ѝ позволяваше да гледа върху какво се труди. Може би се боеше, че Стела ще открадне идеите от платната му. Сърдеше ѝ се, че нарушавала личното му пространство. Не желаеше да я представя на приятелите си. Измисляше странни мотиви за това, които варираха от „твърде си хубава, не искам да те откраднат от мен”, през „там няма да ти е интересно” и „тези хора не са достойни за твоята компания”, чак до „няма какво да търсиш там, само ще се срамувам от теб, по-добре ме чакай вкъщи”. Стела премигваше озадачена срещу възраженията му, но беше толкова влюбена и увлечена, та позволяваше да я третира така безобразно, неспособна да изкаже несъгласието си. Едва изтърпя няколко месеца обвинения в посока „пречиш ми да се развивам, пречиш ми да дишам”, но най-лошото беше, че колчем тя понечваше да си тръгне – наистина обичаше този човек и не искаше да му пречи с нищо, – Стефан се тръшваше край масата и започваше да плаче като дете „моля те не си отивай, не мога да живея без теб”. Измъчена до крайност и напълно объркана, Стела потърси съвета на терапевт. Замъкна гаджето си на консултация и се оказа, че човекът просто притежава диагноза. Шизоидност. „Никога няма да имаш семеен живот с този човек. Той се бои от съжителство с други хора. Бои се да не му отнемат личното пространство. Склонен е да подлага партньорите си на изпитания за вярност само и само те да се провалят и нищо чудно да те прати да се сражаваш с триглавата ламя, за да заслужиш любовта му. Твоят приятел е склонен да демонизира партньора, който живее редом с него, и тук може да се отключи поле за какви ли не престъпления на страстта. Съветвам те просто да се прибереш у дома. Без протакане” – това беше казала терапевтката. Диана. А Стела сякаш чу смъртната си присъда. Прибра се у дома, разбира се. И повече не потърси Стефан. Сега си даде сметка, че той никога не я търсеше. Ако тя не бе така настойчива да се виждат, той никога нямаше да установи връзка с нея. Твърдеше, че тя е прекрасна, но никога не поемаше инициативата да задържи тази прекрасна жена редом. Не я държеше за ръка на улицата. Криеше връзката им дори когато тя от доста време живееше в дома му. Измисляше шантави аргументи за поведението си. „Не искам да те злепоставям.” Да я злепоставя? Пред кого? Времената, през които конкубинатът е бил срамен за почтените жени, бяха отдавна заровени в миналото. Да осъзнаеш истината обаче, не означава, че тя няма да те мъчи. Нали казано е „И ще познаете истината. И тя ще ви направи свободни.” Но никой не е обещавал, че „тя ще ви направи щастливи”. Това беше най-голямата трагедия в живота на Стела. Тя седеше часове наред вторачена в една точка на тавана. Диана я приемаше в кабинета си. Дарен непрекъснато се въртеше около нея и се опитваше да я развлича: театър, изложби, кънки в парка, конни състезания... Алфи намери поле за изява в този период и се развихри. Готвеше ѝ и я хранеше с лъжица, защото тя не се сещаше да яде и бе заприличала на жертва от Освиенцим. Прегръщаше я и я люлееше в ръцете си като бебе. Макар отначало Стела почти да не чувстваше какво правят с нея, към края на втория месец постепенно изпълзя от този ступор и започна да се връща към живота. Докато бе живяла със Стефан, бе престанала да рисува, за да не застрашава неговите таланти. Бе спряла да чете, за да не го плаши с психологическа или пък метафизична литература. Бе спряла да се гримира и носеше само сиви тениски и протрити дънки, защото той протестираше: много била красива и хората я зяпали, а това не било редно и той ревнувал. Косата ѝ бе порасла безформена, а около грамадните ѝ кехлибарени очи се бяха появили лилави кръгове. Приятелките на Стела също се включиха в спасяването. Долитаха отнякъде всичките вкупом, натоварваха я в колата и я завличаха на разходка. Езерото в Панчарево. Бояна. Манастирът в Кремиковци. Банкя. Когато Стела започна да се връща към живота, приятелките ѝ я замъкнаха на пазар, купиха ѝ нови дрехи, хипи-ботуши с мъниста и комплект гримове. Заведоха я на фризьор и масаж, настояха да си направи ален маникюр. Стела просто бе длъжна да се върне към живота. Тъкмо по това време откри, че е бременна, защото сексът с Алфи беше една от стъпките за връщане към живота, нали така. И картината на вселенските енергии рязко се промени. Направи си седем различни теста за бременност, отиде да се консултира с доктор. Всички проверки бяха категорични. Прибра се у дома, съблече всичките си дрехи (все още сива фланелка и дънки), седна пред голямото си огледало на старото писалище и се втренчи в образа отсреща. Височко, стройно момиче (напоследък доста измършавяло). С току-що подстригана в модно асиметрично коса. Триъгълно миловидно личице, бяла кожа. Нежни очи на кошута с цвят на кехлибар. Ако се усмихнеше, ей сега щяха да светнат и трапчинките. А защо така отдавна не беше се усмихвала? Беше искала да умре. И защо? Само защото някой си бе поискал да я убие емоционално? И то защото това му диктуваше помътненият мозък? Ама хайде сега. За радост вселената ѝ пращаше помощ. Ясна и категорична помощ. Нов живот. Бебе. Отражението отсреща се разплака от радост. Сълзите измиха всичките ѝ страхове. Стела изтри очите си. Стана бавно. Измъкна най-шарените си дрехи. Намъкна ботушките с мъниста. Изнамери един грамаден черен чувал за боклук. Натъпка в него сивите тениски и мърлявите дънки. Обади се на приятелките си. И на Дарен. Следващата събота накупуваха пастелни жълти и лилави бои. Бебешко креватче, скрин за преповиване на бебета. Дрънкулки. Играчки. Юрганчета. Бебето щеше да се роди чак след седем месеца. Но нищо. Тя щеше да го чака. То беше нейният спасител. *
жүктеу/скачать 0.7 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|