Четвърта глава - Син на херцог

Четвърта глава - Син на херцог

Само десетина години по-рано от настоящите събития пък младият Алфонсито де Протетуш бе учил в онова училище за млади богаташи и там се бе сприятелил с един от синовете на знатната фамилия. След като се върна без време у дома уж за да помага на баща си, Алфонсо загуби връзка с младия пер и контактите им продължаваха единствено въз основа на писмата, които си разменяха благородните младежи. Може да се каже, че благодарение на това връзката между двамата господари не прекъсна, защото в учтивите писма с възвишени размишления, подредени от дон Алфонсито, не личеше в какво се е превърнал младият Протетуш. Големият син на херцозите запази само най-прекрасен образ в съзнанието си и всякога приемаше Алфонсито Бледния за най-искрен и честен приятел. И тъкмо поради това пер Гомеш щеше да пристигне тези дни в Каса де Протетуш, за да навести стария си другар и – както пишеше в последното му писмо – да подновят отколешното приятелство, тъй като Гомеш де Регалиш възнамерявал да се установи с младата си съпруга в семейното имение на брега, водейки със себе си няколко от по-малките си братя.

След като получи писмото от знатния Гомеш, Алфонсо изтрезня дотолкова, че да подгони всички слуги да лъскат и да чистят къщата, заповяда да се съживи с нови насаждения отдавна запуснатата градина и прокуди от двора и залите всичките циркаджии, джуджета, танцьори и проститутки, които обикновено шестваха необезпокоявани из дома.

И така един ден, тъкмо по пладне, каретата с герба на Регалиш изтрополя по каменната настилка и влезе в широкия двор на Каса де Протетуш. Вече десетгодишни и безкрайно любопитни, Ещер и Дориану се измъкнаха от урока по естествена история и заедно с учителя слязоха в градината, за да се уверят с очите си, че господин брат им има толкова високопоставени дружки. Иззад магнолиевите цветове Ещершиня видя от каретата да слиза млад мургав господин, определено не толкова атрактивен и бляскав като родния ѝ брат. Мургавият мъж галантно подаде ръката си на леко закръглена смугла дама, облечена в най-приказната рокля на земята: обсипана от горе до долу с атлазени джувки и бродирана с големи лъскави цветя и пеперуди. В косите си младата жена бе закичила едри колкото божури розови цветове и Ещершиня мигом пожела да има тези дрехи и гиздила, да бъде същата като младата дама, да бъде нея. От каретата се смъкнаха и две момченца, видимо на възрастта на тукашните деца, и смутено се заоглеждаха наоколо.

„Алфонсо, приятелю, колко години минаха само!” – с искрено вълнение пер Гомеш се хвърли да прегръща нагиздения за случая господар Протетуш, а после се обърна към жена си: „Алфонсито беше най-красивото момче в пансиона, скъпа, и до днес остава най-хубавият мъж, когото съм виждал!”

Съпругата на Де Регалиш се смути ужасно от тези жизнерадостни откровения, но Алфонсо дори не трепна. С плътния си кадифено-еротичен глас той покани гостите в прохладните зали на къщата да се освежат и подкрепят. Мургавата булка на Гомеш се смути още повече от този тембър и от съвършената протоколна учтивост, демонстрирана от белоликия господар на Каса де Протетуш.

Ещер и Дориану не посмяха да влязат в трапезарията при гостите, а Алфонсо и не помисли да ги представи, така че те останаха да надничат иззад един долап. С всеки хвърлен поглед Ещершиня се влюбваше все повече и повече в лъскавите атлазени одежди на гостенката, в панделките, в деколтето, в нежните пантофки, надничащи изпод роклята.

Вечерта в детската стая тя беше все още като омагьосана от модното видение и чуруликаше възбудено:

- Видя ли, видя ли колко беше красива тази млада дама?

- Видях я. Беше нагиздена като приятелките на Алфонсо. Не разбирам какво точно отличава дамите от останалите. – Гласът на Дориану звучеше строго.

- Дориану! – изписка сестричката му с престорено възмущение. – Панделките на истинските дами са много по-скъпи от украшенията на другите. И цветята по роклите им са избродирани по-нежно!

- Аха, разбирам! – Дориану я погледна с едно присвито око. – Всичко зависи от цветята върху роклята!

Ещер бе готова да заплаче.

*

Възторгът на Гомеш де Регалиш го водеше почти всеки ден пред вратите на замъка Протетуш и господарят Алфонсо всякога биваше поканен да участва в съвместен благороднически лов, езда, разходки с лодка по канала на Авейру и други опознавателни експедиции, които да развличат младата доня Де Регалиш. Която не спираше да се смущава от присъствието на русия Алфонсо. Той пък извънредно учтиво се правеше, че не забелязва това, докато мислите му неизменно кръжаха около старите му любимки, принудително скрити в „Захар и шафран” след пристигането на знатните съседи.

Фелипе беше на 13 и очевидно бе започнал да се смущава от присъствието на братовчедка си наоколо, което безгранично ласкаеше Ещершиня – кипра и кокетка още от люлчина възраст. Тя просто надминаваше себе си в старанието си да заприлича на доня Де Регалиш, заради която цел всичките божури в градината биваха системно изскубвани и накичвани по главицата на малкото момиче.

Братчетата Регалиш също често наобикаляха мавърския дом, така че Ещер се оказа заобиколена от мъжка компания и се превърна в инфантата на всеки топъл следобед.

Днес бяха поели на поход до един от каналите в посока към Сао Жасинто и се забавляваха прекрасно чак до момента, в който се скараха помежду си. А се скараха за вниманието на своята инфанта.

- Ещер не бива да влиза толкова навътре във водата, защото може да се подхлъзне там. – Както обикновено, Дориану беше загрижен повече за сестра си, отколкото за себе си.

- Какво щеше да прави Ещер без своя верен паж – присмя се ехидно едно от братчетата Де Регалиш, – сигурно ще поискаш и да се ожениш за нея!

Върховно обиден, Дориану реагира:

- Не искам да се женя, аз съм ѝ брат! Братя и сестри не се женят – дословно повтори запомненото момчето.

- За Ещершиня ще се оженя аз! – Фелипе гневно нахълта във водата и тя покри раменете му. – Това го знаят всички!

Малките Регалиш не се предаваха лесно:

- А ако аз я поискам – репчеше се Луиш, най-малката издънка на херцозите. – Бас хващам, че на мен ще я дадат! Брат ѝ е приятел на моя. Освен това аз съм син на херцог!

- Може да си син на Светия дух! – Фелипе беше готов да заплаче от възмущение. – За Ещер ще се женя аз! Такъв е договорът!

Ещершиня, бледна като лунна светлина, блещеше уплашените си очи и хапеше до кръв устни, но не смееше да навлезе по-навътре, откъдето водата покриваше коленцата й. Дърпаше ужасена косиците си, докато те се разпиляха по гърба ѝ, а водата наоколо се изпълни с изпокъсани божурени листенца.

Момчетата крещяха невъздържано един през друг, вече започваха да решават спора си с юмруци. Малката им инфанта забрави страха си от водата, ревна с глас – момичетата от всички времена имат това вечно предимство, да плачат когато им е угодно, без да се крият – и безрасъдно навлезе в солените води на канала. Докато изджапа до дълбокото, където боят се разгаряше по всички правила на гнева, Ещер бе останала без дъх, сълзите я давеха и тя се чувстваше напълно объркана и безпомощна. Запротяга крехките си бели ръчици в желание да милва приятелите си и да моли боят да бъде прекратен. Без да виждат какво се случва наоколо, обсебени от палещото желание да съкрушат противника, малките кавалери дори и не видяха своята принцеса. Така че онази, заради която се водеше войната, беше първата жертва в това сражение. Отнякъде долетя кален юмрук, цапна бледото личице и момиченцето загуби равновесие. Падаше назад толкова дълго, че имаше време да огледа бавно и подробно всичко: косите лъчи на слънцето, сенчестите петна на дърветата около канала, разгорещените момчета с разгневени лица и движенията им – яростни, но странно бавни. Защо ли се движеха така бавно тези момчета? Падна назад във водата, като на меко легло, дори видя как се разпилява наоколо косата ѝ и как водата започва да я поглъща на меки концентрични кръгове. Всичко ѝ стана безразлично в мига, в който водата заля лицето ѝ, и дори не помисли да се съпротивлява на течението. Бавно и лениво каналът я повлече нанякъде, слънцето милваше очите ѝ и светлината му ставаше все по-бяла и ангелски ласкава.

Вярната любов на Дориану спаси живота на Ещер де Протетуш.

Насред взрив от юмруци, крясъци и солени пръски Дориану зърна дантелите на рокличка, отплаваща по течението. Сила по-мощна от Голиатовата и глас като от Йерихонската тръба осениха момчето:

- Спрете! – Властен зов, сигурно го чуха и отвъд океана. И после шепот: – Ещер се дави!

Малките побойници се обърнаха в миг към носеното от водата телце и всички се втурнаха уплашени към своята инфанта. Нямаше повече крясъци. Само шепот: „Дърпай!”, „Вдигни ѝ главата!”, „Подхвани онази ръка!”, „Дърпай!”

Докато се опитваха да извадят Ещершиня от водата, Фелипе се подхлъзна и се удари лошо. Нямаше време да мисли за болката: неговата малка жена щеше да умре и това беше единственото важно, обсебващо вниманието сега.

Влачена, дърпана и теглена от четирите ужасени момчета, Ещер бе измъкната на брега окаляна, изпокъсана, насинена и подута. Но жива. Започна да плюе вода, да кашля и да храчи, а после се разплака. Искрено, отчаяно и с разкаяние, че се е оставила така лесно. Всичките ѝ приятели плачеха заедно с нея. Плакаха през целия път към къщи, после – разкаяни и стреснати, признаха всичко в объркан и подробен разказ. Първо на Бланка, а след това и на господарите.

Алфонсо де Протетуш беше искрено ядосан: за какво се домъкнаха тук тези Регалиш да му нарушават житейското спокойствие! А и леля Мерседеш – доста я е търпял да си разиграва коня! Пък и черният син на Бланка – сякаш цял живот ще му позволява да се мисли за равен на господарите, едно къдрокосо хлапе, прибрано от баща му по милост! И сестра му! Най-вече сестра му! Беше му трън в очите, откак се роди неканена! Отне му правото на изключителност! Отне майка му! Отне любовта и вниманието на баща му! Отнемаше му ден подир ден правото да се разпорежда със собствената си къща! Отнемаше му възможностите да прави каквото си пожелае – все трябваше да се съобразява с нейното тиранично присъствие: а дали не трябва да спрат да пеят нощем под прозорците на невръстното момиченце; а дали е редно компаньонките от „Захар и шафран” да се разхождат пред взора на невинната госпожица; а дали актьорите и клоуните са подходяща среда за израстването на една благородна девица! Всичките му гости неизменно се смущаваха и се съобразяваха с безмерната власт на сестра му – дори и когато тя не можеше да осмисли и изяви исканията си! А ето – сега дори се бе опитала да се удави! Нахална хлапачка! Леля му Мерседеш вероятно щеше да го убие и да го лиши от цялото му наследство, ако малката глезла бе успяла да се удави!

Но той нямаше да търпи повече това своеволничене!

Той, Алфонсо, щеше да сложи край на тези злоупотреби с меката му душа! Още утре щеше да изпрати досадната си сестра в девически манастир! Нека я възпитават и отглеждат там! Нека най-сетне някой се погрижи тя да се превърне от подивяло селянче в дама!

Бездруго любимата му компаньонка, проститутката Иношентия, отдавна му опяваше да тикне сестричката в манастир. Ето че сега щеше да я зарадва. Е, Иношентия искаше също така да се пренесе при него в Каса де Протетуш, но Алфонсито още не бе готов за такава стъпка.

*

Братовчедът Фелипе беше сериозно пострадал. Камък бе раздрал почти целия крак на русото момче, а на връщане през стърнищата раната се бе замърсила. Резултатът беше подут крак, загноясала рана и тежка треска с висока температура. Уплашени и гузни, семейство Регалиш доведоха доктор веднага щом доня Мерседеш ги информира за състоянието на момчето. Докторът храбро се бори за живота на малкия спасител, всички жени в къщата горещо се молиха Богу и момчето оживя. Температурата спадна, треската стихна и гноят се разнесе. Фелипе беше спасен. Като резултат обаче от това приключение кракът му се сви, стъпалото му се сгърчи и младият Фелипе окуця. От тринайсетата си година насетне той бе принуден да се движи с помощта на бастун: красив, сребърен, инкрустиран с нефрити и кехлибари. Но бастун.

*

Мургавата млада доня Де Регалиш плака цяла нощ от уплаха и потрес, сякаш нея са щели да удавят в канала. Херцог Гомеш обаче подходи по мъжки разумно и набързо уреди двете му малки братчета да бъдат разделени, като заминат да се обучават в добри заведения за знатни особи. Така единият от изтърсаците Регалиш щеше да отпътува за пансиона в Порто, където бяха получили образование и култура самите пер Гомеш и Алфонсо де Протетуш. Второто отроче на Регалиш – най-малкият, Луиш – по отколешна традиция, бележеща съдбите на знатните католишки родове, щеше да бъде изпратен в града на катедралите – Брага, – където да учи религиозни науки и един ден, ако е рекъл милостивият Господ, да стане кардинал на Португалия.

*

Самата Ещершиня бе набързо подготвена и изпратена в близкия интернат за благородни девици „Санта Жуана”, където под вещото покровителство на мъдрите и смирени монахини се обучаваха нежните цветчета на местните богатски фамилии.

Къщата на Протетуш опустя. Алфонсо Бледния освирепя и обезумя напълно. Той изхвърли Бланка от детската стая, прати я в кухнята, а доведения си брат, мулата Дориану, изпрати да работи в конюшните, макар момчето да бе достатъчно схватливо и грамотно, за да бъде помощник, камериер или писар на господаря Алфонсо.