Жанр: Драма

Пета глава - Санта Жуана

Накитите и разцъфналите божури в косите на Ещер останаха в миналото. Единственото, което строгите монахини ѝ позволиха да задържи, бе верижка със сребърен кръст, инкрустиран с рубини, който тя носеше, откак се помни. Момиченцето получи сива униформа с бяла ризка и така обичаните от нея рокли, джувки и бродирани пеперуди останаха в сандъка, в който бяха донесени.

Хубавото поне беше, че няма да я настанят в самотна стая, защото Ещершиня не бе прекарала и миг от живота си сама. Ето кое ѝ липсваше неимоверно: Дориану. Дориану верния, който я следваше по петите и се грижеше за нея повече, отколкото за себе си. Дориану – най-преданият брат на земята. Дориану с шоколадената кожа и умните очи. Липсваше ѝ, разбира се, и Бланка. Канеленият аромат на дойката я успокояваше, омиротворяваше и приспиваше всяка вечер, през целия ѝ живот, и какво щеше да прави оттук насетне без най-милите си? Ала най-често Ещер мислеше за Фелипе. Той бе отказал да разговаря с нея изобщо и откак се разболя след произшествието в канала, се бе залостил в стаята си и панически я отпращаше даже и тя да хлопаше по вратата му и да го молеше дълго и упорито да бъде допусната вътре. Малка на възраст, повръхностна по съждения и вечно толерирана, поради което с разглезен характер, Ещершиня не съумяваше да осмисли случилото се. За нея бе достатъчен ужасът от полуудавянето и нямаше сили да мисли логично и да съпоставя факти, та да проумее защо след този инцидент всички изведнъж изчезнаха: и братята Регалиш, и Дориану, и Фелипе. Защо трябваше да бъде наказана със заточение в този пансион, като тя не бе сторила никому нищо лошо. Отгоре на това щеше и да се удави.

Новата стая, в която бе настанена Ещер де Протетуш, беше семпла и проста, както подобава на манастирска обител, но трябва да признаем, че притежаваше комфорта и удобството, който заслужават богаташките щерки. Полираното дърво на креватите беше старателно резбовано, подът – чисто излъскан до блясък, скриновете големи и дълбоки, а разпятието, увиснало над девическите легла, беше абаносово и със сребърни инкрустации.

Ещер влезе в стаята полека, въведена от млада монахиня, която постави сандъка ѝ край едно от леглата и си излезе. Момиченцето приседна плахо на ъгълчето на белия чаршаф и захвана да пули кошутените си очи, оглеждайки подробностите из стаята. Ещершиня забеляза другото дете, възседнало отсрещното легло, и разпилените около него учебници и карти, но не посмя да продума – беше до крайност стъписана. Другото момиченце обаче се усмихна широко, белна едри, равни зъбки и заприказва, без да дочака подканяне: „Аз съм Алегрия. Вече цяла година съм тук, не е лошо. И ти ще свикнеш. Имам много приятелки, искаш ли да те запозная?” Говореше бързо, звучеше доволна от живота и в крайна сметка – колко им трябва на децата, за да се сприятелят? Докато дойде време за следобедните занятия, Алегрия и Ещер бяха вече най-близки дружки.

*

В училището не беше лошо. Ако трябва да избягаме от вкоренените клишета, че в училище по дефиниция е досадно и неприятно, бихме могли да погледнем истината в очите и да признаем, че петте години, които Ещер прекара в манастирския пансион на „Санта Жуана”, бяха най-хубавите времена в живота й. Първо, тук никой не я принуждаваше да стъпва на пръсти и да внимава да не разбуди някого, не беше длъжна да се съобразява с пиянските настроения на сприхавия си брат. Второ, тук имаше много категорично установени правила и тя никога не се чудеше как да реагира в коя да е ситуация, а и никога не ѝ се случи да срещне полугола жена в коридора, случайно залутала се да търси баните след особено дълга нощ на пиршества – нещо, което постоянно я стряскаше, докато живееше у дома.

С уроците Ещер тук се справяше толкова, колкото и с тези у дома, ала странното беше, че и строгите чернодрехи монахини се поддаваха на чара и трапчинките на детето, точно както и господин учителят вкъщи, а в забравените години на невръстното ѝ детство така правеше и обичаният ѝ татко. Така че, без да полага кой знае какви усилия, Ещершиня беше прилична ученичка, придоби основни понятия от гръцки и латински, имаше представа от трактатите, размишляващи върху религиозните доктрини, забавляваше се с уроците по музика и определено бе ненадмината в часовете по изискано поведение и ръкоделие. Ако не се справяше с някой от предметите, приятелките ѝ Алегрия, Катерина, Мануела и Елена бяха неизменно на поста си, готови да помогнат и да я отърват с някоя дребна хитрост. Разбира се, тя им отвръщаше безрезервно със същата готовност.

С други думи – годините в манастира бяха прекрасни. Ако брат ѝ Алфонсо знаеше, че Ещер наместо наказание преживява дните си в изгнание като най-голям подарък, навярно щеше да посинее от ярост и щеше да реши да я върне обратно. Той обаче не знаеше това, защото не проявяваше интерес към сестра си, а тя не му написа нито ред.

За сметка на това в следобедите, определени за кореспонденция – всяка сряда привечер, Ещершиня пишеше съвестно писма, пращани на два адреса. Единият: До госпожа Бланка, Каса де Протетуш. Вторият адрес бе някъде в Коимбра, до дон Фелипе Домингош.

„Бланка, любима моя, и ти Дориану, братко – започваха обикновено писмата до дома. – Добре съм и много мисля за вас, и се моля Богу да сте здрави и търпеливи, защото скоро ще си дойда и пак ще бъдем щастливи заедно.” Дориану пишеше старателни писма в отговор, разказваше ѝ забавни истории от замъка Протетуш и околностите, като много се стараеше да избягва дори да споменава най-лошото, а именно – колко непоносим е станал животът в имението.

На втория адрес Ещер пращаше писма много по-учтиви, изискани и светски. „Скъпи братовчеде Фелипе, бих искала да ти засвидетелствам своята топла загриженост и искрено се надявам спомените от общото ни детство да не избледнеят, защото са слънчеви и ценни.” Отвъд набързо заучените форми чувствата на Ещершиня не бяха променени, тя обичаше Фелипе с детската си любов, но безкрайно се смущаваше от студената му недружелюбна реакция. „Братовчедке Ещер, всякога съм благодарен за писмата ти и много съм доволен, че получаваш образование, подходящо за ранга ти. Гордея се с усилията ти да се превърнеш в изтънчена дама и вярвам в добрия резултат. Относно моето образование, бих искал да ти се похваля, че напредвам в усвояването на науките...” Хладният тон беше добра маска, прикриваща отчаянието на младеж, съкрушен от недъга си, който според него го беше лишил от нормалност: от нормално бъдеще, от нормална осанка, от нормални движения и занимания, подобаващи на млад мъж с висок произход.

*

Годината, в която Ещер де Протетуш постъпи в училището на манастира „Санта Жуана”, бе същата година, в която внезапно се спомина старата игуменка и бе назначена нова. Новата игуменка – майка Ана – беше съвсем млада, но много оправна жена. Израсла зад стените на същия този манастир, тя познаваше съвършено нравите на религиозната общност, прекрасно лавираше и дори манипулираше интригите, неизменно раздухвани сред тесните, свити в себе си общества. Всеобщото мнение сред църковните настоятели и местните феодали бе, че младата игуменка е жена умна, чевръста, с бърза и гъвкава мисъл и направо политически нюх за преговори. Новата игуменка, майка Ана, пое манастирските дела в младите си твърди ръце и за кратко време превърна „Санта Жуана” в процъфтяващо средище на девическото образование, щедро спонсорирано от заможните католически фамилии в региона. Беше чест и сигурен сертификат за висока стойност дъщерята или бъдещата съпруга в някое семейство да е получила своето възпитание в манастира „Санта Жуана”.

Майка Ана имаше бистра памет и още откак дойде в манастира като невръстно дете, бе започнала да помни и познава всички членове на светата обител. Помнеше леко и в детайли всички, които бяха свързани по един или друг начин с манастирските дела, и ги картотекираше в паметта си с някаква прилежаща кратка характеристика. Като например: „Абат Фиоре, дребно старче, алчно и със склонност към впиянчване.” Още от детинство майка Ана имаше чиста, прагматична мисъл и гледаше хората и истината за тях право в очите. Дори висшите сановници на Църквата признаваха неохотно пред себе си, че няма възможност майка Ана да бъде заблудена.

*

Игуменката познаваше всичките си ученички по лице и име и макар да не общуваше често с тях, обикновено старателно и прикрито разглеждаше лицата им по време на сутрешните меси.

Онова, което изненада майка Ана, бе една случайна среща в галерията, водеща от учебното крило към параклиса. Игуменката вече бе категоризирала в съзнанието си Ещершиня де Протетуш като глезена, мила и безобидна, когато рано сутринта срещна детето в галерията. То вървеше срещу нея, очевидно замислено и без да я забелязва. „Красавица е още отсега” – помисли си почти с възхита. Тъкмо в този момент малката Ещер усети чуждото присъствие и вдигна очи с изненада. Поразяващото в очите ѝ бе нещо отвъд моментната изненада. Вътре имаше мъка и страдание. Чувства, които обикновено нямат никаква работа в очите на богатите госпожици. Тежка мъка и горестно страдание, които нямаха време да се скрият в дълбините на тези грамадни очи, и майка Ана сякаш се сблъска със старателно укривана зад чуруликащата дружелюбност тайна. Момиченцето направи учтив и грациозен реверанс, а после изтича нататък по галерията. Майка Ана обаче се спря окаменяла. Пред нея стоеше призракът на отдавна загърбената Дулсе, а в грамадните ѝ очи се бе настанило цялото страдание на света – страдание, предизвикано от загубата на невръстната ѝ сестричка.

*

В някои празнични дни пансионерките получаваха разрешение да приемат гости от дома или имаха кратки ваканции – да посетят роднините си и да поостанат ден-два при тях. Ещер де Протетуш не посрещаше никого. И никога не пътуваше.

Приятелките на Ещершиня от зори се готвеха за този прием и непрекъснато се въртяха из стаята ѝ, тъй като тя беше всепризнатият арбитър елеганциарум на „Санта Жуана” и пансионерките просто се чувстваха длъжни да се допитат до нея, преди да се нагиздят с някое контрабандно, укривано още от предишното посещение на близките им бижу. „Ещершиня, мога ли да закача тези обеци, не са ли много големи, може би някоя монахиня ще ме види, а?”, „Можеш ли да ми направиш буклите по-симетрични, не мога сама, моля те, Ещершиня”, „Мила приятелко, нагласи ми тези панделки, а и онази джувка съвсем се е заплела, как да се появя в обществото такава? Спасявай ме!”... Ещер се усмихваше сладко и помагаше с удоволствие. Горестната мъка на самотата беше изтикана много навътре в очите ѝ, за да се свие там невидима.

В стаята влезе една монахиня:

- Ещер де Протетуш, майката игуменка те кани на чай в покоите си след четвърт час.

Момичетата в стаята зяпнаха слисано.

- Случило ли се е нещо? – Гласчето на Ещершиня затрепера неуверено.

- Доколкото ми е известно, майката игуменка е поръчала пълнени вафли в кухнята, може да те обяви за нейна наследница, тук така стават тези работи – каза с жлъч монахинята и си излезе.

Ещер погледна личицата на приятелките си. Всички бяха оглупели от изненада.

*

Тихо и страхливо почукване. Някой отвън май не беше уверен, че иска да е тук.

- Заповядай, седни на този стол, мила. – Монахинята я отведе до маса с наредени за чай прибори и ароматни сладкиши. – Днес е ден за посещения, нали? Попитах учителките ви кои момичета са свободни и не чакат гости днес, искаше ми се да поканя всички свободни госпожици на чай тук. Но се оказа, че само ти можеш да ми окажеш тази чест. Затова поканих само теб, Ещер. Моля те, чувствай се добре дошла и опитай всички лакомства. Благодаря ти, че дойде да споделиш този празник с мен: днес малката ми сестра има рожден ден. А и се омъжва. – За годините, прекарани в манастира, майка Ана се бе научила да интригантства и блъфира по-добре от всеки картоиграч в страната.

- О, честитя ви от все сърце, желая ѝ дълги години щастие и голямо семейство! – Ещер бе млада, наивна и безкрайно романтична.

Детето се отпусна, седна спокойно на стола и посегна към сладкишите с удоволствие. Игуменката бе постигнала целта си, а сега щеше да получи и доверието на детето, тази двойница на малката Дулсе. Бавно и съвсем постепенно разговорът се завъртя около учебните занимания, манастирските правила, доверените приятелки, доволна ли е Ещер от живота тук, за да стигне до:

- Доколкото знам, в дома ти е останал да те очаква големият ти брат, навярно му липсваш много и си пишете често.

Удар в целта, кошутените очи плувнаха в сълзи:

- Не, госпожо. Той няма време за мен.

- Вероятно е много зает, мила. Доколкото зная, стопанството ви е голямо, имотите изискват постоянна грижа и надзор.

- Не, госпожо. Той не управлява стопанството – няма време за това.

- А къде губи ценното си време твоят брат, дете мое? – Игуменката звучеше състрадателно и майчински, а Ещер имаше нужда от подкрепа.

- Той поддържа пътуващи циркове, госпожо.

В погледа на майката игуменка нямаше упрек. Само разбиране и чиста емпатия имаше там. Този поглед милваше Ещер и я подканяше да продължава, да говори.

- И танцьорките.

- И танцьорките? Много ли танцьорки поддържа брат ти?

- Да, госпожо. Много. И приятелките си от „Захар и шафран”, и тях поддържа. Понякога всички живеят у дома. Пеят в двора надвечер. Някой път до късно. Много се уморяват. Заслужават отплата, купува им подаръци, рокли. Панделки. Чадърчета и чехли... – Гласчето тъжно и смирено замлъкна.

- А на теб не купува, така ли?

- Не, госпожо. Той няма време за мен. Моите рокли ги шие у дома Бланка.

- Бланка? Коя е Бланка? Слугинята?

- Бланка не е слугиня, госпожо. Тя е моята дойка, тя ми е наместо майка. Тя е майката на брат ми Дориану.

- Майка на брат ти? Не знаех, че имаш и други братя, мила?!

- Като съм се родила, а мама е умряла от мъка, не ме е харесала вероятно, и татко ме дал на Бланка да ме кърми – заразправя тайната си Ещер, – а Бланка имала вече едно бебе, пък татко ми ѝ казал: „Сега ти ще кърмиш две бебета, а аз ще имам две деца!” И така Дориану ми станал брат. Той е много добър брат, госпожо, винаги ми носи вода нощем и плува в каналите вместо мене... – Гласчето се обърка и пак замлъкна. Майка Ана се усмихна състрадателно. Всъщност на малката Дулсе, някъде вътре в нея, ѝ се искаше да заплаче:

- Сигурна съм, че майка ти много те е харесала, когато те е родила, Ещер, не е възможно човек да не те харесва. Сигурна съм, че и сега много би се гордяла с тебе, ако беше жива. Просто... понякога жените умират, когато раждат бебетата си, но никое бебе не е виновно за това. И ти нямаш вина за смъртта на майка си – тя навярно е била много слаба и уморена, но ти не си отговорна за това. – Ръката на игуменката нежно помилва косицата на детето. Ещершиня хлипаше задавено.

- Тогава защо Алфонсито ме мрази?

- Алфонсито е брат ти, така ли, мила?

- Да, той е големият ми брат.

- Не ми се вярва Алфонсито да те мрази, дете мое, по-скоро ми се струва, че Алфонсито не харесва себе си. Но и за това нямаш вина, просто човеците имат всякога право на избор: да харесват ли сами себе си, или не, да бъдат ли в мир със себе си, или не, този избор определя и отношението им към другите хора. Този избор ни е подарен от Отеца небесен още в зората на дните. Този избор е велик и управлява живота. Нарича се „свободна воля”. Боя се, че брат ти Алфонсо не знае за това, това незнание е причина за нещастието му, не ти, мила.

Сълзите бяха изсъхнали и детето бе видимо успокоено. Кехлибарените очи гледаха искрено и обичливо:

- Аз не помня майка си, но вече ще си я представям добра и хубава като Вас, ако позволите, госпожо!

Дулсе бе готова да избухне в сълзи, но майка Ана трябваше да се ощипе много силно, за да се овладее и да се усмихне:

- Благодаря ти, дъще, и аз нямам деца, но когато се почувствам сама, ще си представям децата си добри и хубави като тебе, мила!

Детето си отиде успокоено и доволно. На раздяла майка Ана му каза: „Винаги можеш да ме потърсиш, когато ти дотрябва приятел, Ещершиня, когато искаш да говориш с мен, не се колебай да ме намериш.”

Щом се хлопна вратата, майка Ана се втурна към сребърното излъскано огледало: „Добра и хубава ли съм? Господи, бях забравила, че съм добра и хубава!” От огледалото я гледаха големите искрени очи на Дулсе Сантош.