К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

С навлизането ми във втората половина на живота вече бе започнал моят сблъсък със съдържанията на несъзнаваното. Работата ми върху това продължи около двадесет години и едва тогава постигнах до известна степен разбиране на съдържанията на моите фантазии.

Най-напред трябваше да намеря свидетелство за исто­рическата префигурация на моите вътрешни преживява­ния, т. е. трябваше да отговоря на въпроса; „Къде в историята моите особени предпоставки вече са били налице?" Ако не успеех да приведа такова свидетелство, никога не бих могъл да подкрепя своите идеи. Следова­телно заниманията ми с алхимията се оказаха решаващи за мен, защото тя ми предоставяше историческата осно­ва, която дотогава ми липсваше.

В основата си аналитичната психология принадлежи към естествените науки, но тя много повече от всяка друга наука е подчинена на личните пристрастия на наб­людателя. Поради това тя разчита преди всичко на исто­рическите и документални паралели, за да избегне поне най-грубите грешки при преценката.

Приблизително от 1918 до 1926 аз се занимавах сери­озно с гностиците, защото и те се бяха сблъскали с примитивния свят на несъзнаваното. Те се бяха занима­вали с неговите съдържания и образи, които очевидно са били смесвани със света на инстинктите. Точно как те са тълкували тези образи, е трудно да се каже при оскъдни­те съобщения, които при това дължим главно на техните противници - Църковните отци. Струва ми се твърде невероятно обаче те да са имали психологическа предста­ва за тях. Гностиците бяха твърде отдалечени във време­то, за да мога да се позовавам на тях в моите постановки на въпроса. Традицията, която свързва гносиса и съвре­мието, ми се струваше прекъсната и дълго не можех да намеря мост между гностицизма - или неоплатонизма - и съвременността. Едва когато започнах да разбирам алхимията, стигнах до извода, че чрез нея се проявява историческата връзка с гностицизма, че чрез алхимията се осъществява приемствеността между минало и съвре­менност. Като натурфилософия на средновековието тя хвърля мост както към миналото, т. е. гностицизма, така и към бъдещето, към модерната психология на несъзна­ваното.

Началото на психологията на несъзнаваното бе поло­жено от Фройд заедно с класическите гностични мотиви за сексуалността - от една страна - и злия бащин автори­тет - от друга. Мотивът на гностичния Яхве и Бога Създател се появява отново в мита на Фройд за първич­ния баща и произлизащия от този баща тъмен свръх-Аз. Във фройдовия мит той се представя като демон, който създава един свят на разочарования, илюзии и страдания. Но развитието на материализма, което започва още с проникването на алхимията в тайните на материята, кара Фройд да се откаже от един от съществените аспекти на гностицизма, а именно от примордиалния образ на духа като един друг, по-висш бог. Според гностичната тради­ция точно този друг бог изпраща в помощ на хората krater (съд за смесване), „съсъда на духовната промяна"⁴⁴. Krater е женски принцип, който не намира място в патриархал­ния свят на Фройд. Фройд обаче не е сам в това свое предубеждение. В духовния свят на католицизма след столетия колебания едва неотдавна Божията майка и Христова невеста намери поне относително признание чрез приемане в божествения таламус (брачната стая)⁴⁵. Както в протестантската, така и в еврейската традиция и преди, и сега доминира бащата. Обратно на това в херме­тичната традиция на алхимията женският принцип е играл изключителна и равностойна на мъжкия принцип роля. Един от най-важните женски символи в алхимията е бил „съсъдът", в който е трябвало да става преобразу­ването на субстанциите. В центъра на моите психологи­чески открития, от друга страна, е процесът на вътрешна­та промяна: индивидуацията.

Преди да открия алхимията, имах серия от сънища, в които се повтаряше един и същ мотив: до моята къща имаше още една, т. е. друго крило, а може би и пристрой­ка, която ми бе непозната. Всеки път в съня си се учудвах, макар да бе очевидно, че не познавам къщата, въпреки че явно винаги е била тук. Най-после се появи и сън, в който аз влязох и в другото крило на сградата. Там открих чудна библиотека, в по-голямата си част от XVI и XVII век; големи, дебели томове, подвързани със свинска кожа, бяха подредени по лавиците покрай стените. Под тях имаше и други, украсени с особени гравюри и изображения на странни символи, каквито не бях виждал преди. Тогава още не знаех с какво са свързани и едва много по-късно открих, че това са алхимични символи. Насън преживях неописуемо очарование, което се излъчваше от тях и от цялата библиотека. Това беше средновековна сбирка от инкунабули⁴⁶ и издания от XVI век.

Непознатото крило на къщата представляваше част от моята личност, един аспект от самия мене - т. е. нещо, което ми принадлежеше, но тогава още не осъзнавах. Както тази част на къщата, така и библиотеката са били свързани с алхимията, която също все още не ми бе позната и чието изучаване тепърва ми предстоеше. След около петнадесет години аз в действителност вече бях придобил подобна библиотека.

През 1926 г. дойде и решаващият сън, който предвеща­ваше срещата ми с алхимията.

Намирах се в Южен Тирол. Беше по време на война. Бях на италианския фронт и се връщах от фронтовата линия заедно с един дребен човечец, селянин, с неговата каруца. Наоколо се пръскаха гранати и аз знаех, че трябва да се измъкваме по най-бързия начин, защото е твърде опасно⁴⁷.

Трябваше да преминем един мост, за да влезем в тунел, чиито сводове бяха отчасти разрушени от снаряди­те. При излизането от тунела пред очите ни се откри слънчев пейзаж, в който разпознах околностите на Верона. В краката ми се разстилаше градът, облян в слънчева светлина. Въздъхнах с облекчение и продължихме пътя си към зелената, пищна ломбардска равнина. Пътят ми­наваше през прекрасни селски околности, виждахме оризовите поля, маслиновите горички и лозята. Изведнъж от другата страна на пътя видях голяма сграда, господарско имение с огромни размери, по-скоро замък на някой северноиталиански дук. Типично имение, с многобройни помощни сгради и пристройки. Както към Лувъра, пътят минаваше покрай замъка през обширен двор. Дребният каруцар и аз преминахме през една порта и тогава далеч пред нас видяхме друга, през която можехме да излезем отново навън в слънчевата местност. Огледах се: от дясната ми страна бе фасадата на господарския дом, от лявата - постройките за прислугата и оборите, хамбарите и други помощни сгради, които бяха разпръснати на голямо разстояние.

Когато стигнахме до средата на двора, точно пред главния вход на сградата, се случи нещо неочаквано: с глух грохот двете порти се затвориха: Селянинът скочи от капрата на своята каруца и извика: „Сега сме затворе­ни в XVII век!" Аз си мислех примирено: „Да, така е! Но какво да се прави? Сега ще бъдем затворени дълги годи­ни!" Но ето че ми хрумна утешителната мисъл: „Някога, след години, отново ще изляза!"

След този сън прелистих доста дебели томове за све­товната история, религия и история на философията, без да намеря нещо, което би могло да ми помогне да го разбера. Едва доста по-късно разбрах, че сънят е бил свързан с алхимията. Нейната кулминация е точно през XVII век. Забележителното е, че бях напълно забравил какво бе писал за алхимията Херберт Зилберер. По времето, когато излезе неговата книга, алхимията ми се струваше като нещо отвлечено и чудато, колкото и висо­ко да ценях Зилбереровото анагогично, т. е. конструктив­но, становище. По онова време си пишех с него и бях изразил своето одобрение. За съжаление, както се вижда от трагичния му край, неговото схващане не е било последвано от осмисляне⁴⁸. Зилберер бе използвал главно по-късни материали, които не ми вършеха много работа. Късните алхимични текстове са фантастични и барокови; едва когато човек вече умее да ги тълкува, разбира какви съкровища са скрити в тях.

Едва от текста на Златното цвете, принадлежащ към китайската алхимия, който бях получил през 1928 г. от Рихард Вилхелм, започна да ми става по-ясна същността на алхимията. По онова време изпитвах желание да се запозная по-отблизо с алхимичните текстове. Бях нато­варил един мюнхенски книжар да ме уведомява, ако му попаднат книги на алхимиците. Скоро след това получих най-напред Artis Aurifeme Volumina Duo (1593) - един обемист сборник от латински трактати, сред които тези на цяла редица „класици" на алхимията.

Тази книга обаче около две години остана непрочетена. От време на време поглеждах само илюстрациите и всеки път си мислех: „Боже мой, каква безсмислица! Това изобщо не може да се разбере!" Но все пак нещо не ми даваше мира и аз реших да се занимая основно с творбата. През следващата зима започнах да чета и скоро работата ми се стори вълнуваща и завладяваща. Текстът все още ми се струваше явна безсмислица, но често се натъквах на места, които ми се струваха значими, а от време на време срещах и изречения, които вярвах, че разбирам. Най-после осъзнах, че става дума за символи, които бяха мои стари познайници. „Та това е невероятно - си мислех, - трябва да се науча да ги разбирам!" Сега вече бях напълно завладян и се задълбочавах в томовете винаги когато времето ми позволяваше. Една нощ, кога­то отново преглеждах текстовете, си спомних съня, в който се споменаваше, че съм „попаднал в XVII век". Най-после разбрах смисъла му и знаех: „Да, това е то! Сега ми е съдено да проуча цялата алхимия - от самото начало!"

Беше ми необходимо дълго време, за да намеря ниш­ката в лабиринта на алхимичния мисловен процес, защо­то никоя Ариадна не ми я подаде в ръка. В Rosarium Philosophorum⁴⁹ например забелязах, че някои особени из­рази и обрати на речта често се повтарят. Например „solve et coagitla" (разтвори и подкваси), „ипит vas" (един и същ съд), Japis" (философски камък), „prima materia", „Mercurius" и пр. Открих, че тези изрази се употребяват винаги в определен смисъл, който обаче не можех да схвана със сигурност. Поради това реших да направя речник на ключовите думи с кръстосани препратки. С течение на времето събрах стотици хиляди ключови думи и така се натрупаха томове само от извадки. Следвах чисто филологически метод, все едно че трябваше да се разчете непознат език. По този начин постепенно ми се разкри смисълът на алхимичния начин на изразяване. Това бе труд, който ме държа в напрежение повече^-от едно десетилетие.

Твърде скоро разбрах, че аналитичната психология забележително си прилича с алхимията. Опитът на алхи­миците бе и мой опит, а техният свят до известна степен бе и мой свят. За мен, разбира се, това бе идеалното откритие, тъй като по този начин бях намерил историчес­кото допълнение на моята психология на несъзнаваното. Така тя получи своята историческа основа. Възможност­та за сравняване с алхимията, както и духовната прием­ственост назад чак до гностицизма и придадоха плът­ност.

Заниманието ми със старите текстове сложи всяко нещо на мястото му: образния свят, материала от опита, който бях събрал в своята практика, както и изводите, които се налагаха от това. Сега вече започвах да разбирам какво означаваха съдържанията в исторически смисъл. Убежденнето, което се бе изградило в мен още чрез изследването на митовете, относно техния типичен ха­рактер се затвърди. Примордиалннте образи и същност­та на архетиповете заеха централно място в изследвани­ята ми и аз се убедих, че без историята няма психология, още по-малко - психология на несъзнаваното. Разбира се, психологията на съзнанието може да се задоволи с позна­нията за живота на личността, но дори обяснението на една невроза има нужда от анамнеза, която стига по-дълбоко от познаването на съзнанието; а когато в проце­са на лечение се стигне до необичайни решения, то тогава вече се появяват и сънища, чието тълкуване изисква нещо повече от лични спомени.

Приемах заниманията ми с алхимията като знак за вътрешната връзка с Гьоте. Неговата тайна се състоеше в това, че той е бил завладян от процеса на преобразуване на архетиповете, протичащ през вековете. Той е разбирал своя Фауст като opus magnum (дело велико) или divinum (божествено). Той го нарича свой „главен труд". Затова и целият му живот не излиза от рамките на тази драма. По убедителен начин намира потвърждение фактът, че у него живее и действа една жива субстанция, един надличностен процес, големият сън на mundus archeiypus (архетиповия свят).

Самият аз бях завладян от същия сън, а делото на моя живот започна през единадесетата ми година. Животът ми е пронизан и отдаден на една идея и цел: да проникна в тайните на личността. Всичко останало може да бъде обяснено чрез този централен пункт, а всички мои работи са свързани с тази тема.

Моята същинска научна работа започна с асоциативния ексиеримент (1903). Смятам я за първата си работа в областта на естествените науки. Тогава започнах да изразявам собствените си мисли. След „Изследвания върху словесните асоциации" дойдоха и двата психиат­рични ръкописа „Психологията на деменциа прекокс" и „Съдържание на психозата". През 1912 излезе книгата ми Промени и символи па либидото, която бележи края на нашето приятелство с Фройд. Това бе и началото на моя самостоятелен път.

Той започна със занимания, свързани с образите на моето собствено несъзнавано. Това продължи от 1913 до 1917 г., а след това потокът от фантазии отслабна. Едва след като всичко се поуспокои и вече не се намирах в плен на Вълшебната планина, можех да преценявам обектив­но и да размишлявам върху това. Първият въпрос, който си поставих тогава, беше: „Какво прави човек с несъзна­ваното?" „Връзките между несъзнаваното и Аза" - беше моят отговор. В Париж на тази тема изнесох доклад (1916), който едва по-късно (1928) излезе на немски в разширен вид като книга. В нея описвах някои типични съдържания на несъзнаваното и доказвах, че съвсем не е безразлично как съзнанието се отнася към тях.

Едновременно с това се занимавах с подготовката на Психологическите типове. При съставянето на книгата важна роля играеше въпросът: „По какво се различавам от Фройд? От Адлер? Кои са различията в нашите възг­леди?" Докато мислех за това, се натъкнах на проблема за типовете; защото типът е този, който поначало опре­деля преценката на човека, а също и я ограничава. Кни­гата за типовете разглежда преди всичко сблъсъка на индивида със света, неговото отношение към хората и нещата. Там се представят различни аспекти на съзнани­ето, възможностите за неговата нагласа към .света, и следователно се разглежда психологията на съзнанието от, така да се каже, клинична гледна точка. Прегледах голямо количество литература, включително творбите на Шпителер, преди всичко - Прометей и Епиметей, също Шилер, Ницше, както и духовната история на кла­сическата епоха и средновековието, която също играе важна роля. Когато се осмелих да изпратя един екземпляр от моята книга на Шпителер, той не ми отговори, но скоро след това изнесе доклад, в който твърдеше, че неговото Прометей и Епиметей не „означава" нищо. Вместо неговата „Олимпийска пролет" би могло със същия успех да се пее „Май дойде, тра-ла-ла-ла".

Книгата за типовете прокарва идеята, че всяка пре­ценка на даден човек е ограничена от неговия тип и всеки начин на наблюдение е относителен. Така възникна и въпросът за единството, което компенсира това многоо­бразие. То ме насочи непосредствено към китайското понятие за дао. Вече споменах за въздействието върху моето вътрешно развитие на един даоистки текст, изпра­тен ми от Рихард Вилхелм. През 1929 излезе подготвена­та от двамата ни книга Тайната на златното цвете. Тогава в мисленето и изследванията си стигнах до цент­ралната тема на моята психология, а именно идеята за цялостната личност (self). Едва тогава намерих обрат­ния път към света. Започнах да изнасям беседи и правех малки пътешествия. Множеството отделни доклади и статии до известна степен представляваше противовесът на дългогодишните ми вътрешни търсения. В тях се съдържаха отговори на въпросите, които ми бяха поста­вяни от читателите и пациентите.

Една тема, която особено ми допадаше още докато пишех книгата - Промени и символи на либидото, бе теорията за либидото. Възприемах либидото като психи­чен аналог на физическата енергия, следователно като повече или по-малко количествено понятие и по този начин отричах всякакво качествено определение за същ­ността на либидото. За мен бе важно да избегна домини­ращата в учението за либидото конкретност, т. е. не исках да говоря повече за глада, агресията или сексуалните нагони и т. н., а да разглеждам всички тези явления като разнообразни прояви на психичната енергия.

Във физиката се говори за енергия, за нейните разно­образни форми на проявление като електричество, свет­лина, топлина и пр., но същото важи и в психологията. И тук на първо място стои въпросът за енергията (т. е. за степените на интензивност - по-високи или по-ниски), формите на нейното проявление са твърде разнообраз­ни. Ако разглеждаме либидото като енергия, ние бихме могли да постигнем известно единство във възгледите, докато въпросите за природата на либидото - дали то е сексуалност, сила, глад или нещо съвсем друго - всичко това отстъпва на заден план. За мен беше важно да постигна и за психологията логичен и относително за­вършен възглед, какъвто съществува при естествените науки благодарение на общата теория за енергията. Така­ва бе целта, която преследвах чрез статията си „За пси­хичната енергия" (1928). Така аз разглеждам човешките нагони като форми на проява на енергийните процеси и заедно с това като аналог на топлината, светлината и пр. Както на съвременния физик не би му дошло наум да изведе всички действащи сили единствено от топлината, така и в не по-малка степен в психологията не е възмож­но всички нагони да бъдат сведени до понятията за сила и за сексуалност. В това се състоеше първоначалната заблуда на Фройд - по-късно той се коригира чрез възп­риемането на понятието за „ Аз-инстинкта", за да може - още по-късно - вече да прехвърли върховенството върху Аза.

В „Отношенията между Аза и несъзнаваното" аз само разглеждам своя подход към несъзнаваното, но все още не казвам нищо относно самото него. Заниманията с моите фантазии ми подсказаха, че то се променя или предизвиква промени. Но едва когато се запознах с алхи­мията, за мен стана ясно, че несъзнаваното е процес, а връзката между Аза и съдържанията на несъзнаваното отприщват същинското преобразуване, или развитие, на психиката. В индивидуалните случаи процесът може да бъде проследен чрез сънищата и фантазиите. В колектив­ния живот той е сложил своя отпечатък преди всичко върху различните религиозни системи и промените в техните символи. Чрез изследване на индивидуалните и колективни процеси на преобразуването, както и чрез разбиране на алхимичната символика стигнах до цент­ралното понятие в моята психологии - процеса на иидивидуация.

Съществен момент в моите трудове представлява фак­тът, че още в самото начало те засягат въпросите на светогледа и разглеждат отношението между психологи­ята и религията. Все пак едва в „Психология и религия" (1938) и после в Paracelsica (1942) съм разгледал подробно проблема. В това отношение особено важно е второто есе от тази книга - „Парацелз като духовно явление". Съчи­ненията на Парацелз съдържат богатство от оригинални мисли, в които ясно е изразена постановката на въпроса в алхимията, но в една късна и барокова форма. Занима­нията ми с Парацелз са всъщност причината да се заема и със същността на алхимията, с връзката й с религията и психологията, или както би могло да се каже: алхими­ята в нейния аспект на религиозна философия. С това се занимавам, в Психология и алхимия (1944). По такъв начин най-сетне стъпих на почва, която подкрепи моите собствени проучвания между 1913 и 1917, защото проце­сът, през който тогава преминах, отговаряше на алхи­мичния процес на преобразуването, за който става дума в Психология и алхимия.

Естествено, пред мен отново възникна въпросът за отношението на символиката на несъзнаваното към хрис­тиянската религия, а също и към другите религии. Не само че оставям отворена вратата за християнското пос­лание, но смятам, че то има централно значение за запад­ния човек. Без съмнение обаче то се нуждае от нов поглед, за да може да отговори на секуларните промени на духа на времето. В противен случай то би останало извън времето и не би оказало влияние върху целостността на човека. Точно това се опитах да обоснова в съчине­нията си. Дадох психологическо обяснение на учението за триединството⁵⁰, както и на текста на литургията, като освен това направих сравнение между него и текста на Зосимос от Панополис, един алхимик и гностик от III век⁵¹. Опитът ми от сблъсъка на аналитичната психоло­гия с християнското мировъзрение ме доведе в крайна сметка до въпроса за Христос като психологически об­раз. Още в моята Психология и алхимия (1944) можах да посоча паралела между фигурата на Христос и централ­ната алхимична идея, lapis или камъка.

През 1939 г. проведох семинар върху Exercitia spiritualia на Игнасий Лойола. Същевременно бях зает с проучвани­ята за Психология и алхимия. Една нощ се събудих и видях над леглото си фигурата на Христос на Кръста, облян от ярка светлина. Не беше в естествени размери, но се виждаше съвсем ясно, и аз забелязах, че тялото му е от зелено злато. Гледката беше прекрасна и аз бях дълбоко разтърсен от видяното. За мен подобни видения не са нещо необикновено, защото често виждам ярки хипнагогични образи.

Зеленото злато е качеството на одухотвореност, което алхимиците съзират не само в човека, но и в неорганич­ната природа. То е проява на един дух на живота, aniмa mundi (световна душа), или filius macrocosmi (син на мак­рокосмоса), на Антропоса, който вдъхва живот на целия свят. Този дух е влят и в неорганичната материя, той е и в метала, и в камъка. Така моето видение свързваше образа на Христос с неговия аналог в материята, а имен­но с ftlius macrocosmi. Ако зеленото злато не ми бе напра­вило впечатление, то вероятно бих се изкушил да предпо­ложа, че в моето възприятие за Христос липсва нещо съществено, с други думи - че традиционният образ по някакъв начин не е достатъчно пълен за мен и затова би трябвало да добавя още нещо към християнското си развитие. Все пак изтъкването на метала ми посочваше неприкрито алхимичното схващане за Христос като един­ство на духовно живото и мъртвата от физична гледна точка материя.

В Eon (1951) аз отново подхванах проблема за Хрис­тос. Тук обаче не ме занимаваше толкова въпросът за историческите паралели, колкото за отношението на фигурата на Христос към психологията. Не разглеждах Христос като образ, освободен от всичко външно, а по-скоро исках да подчертая развитието на представеното чрез него религиозно съдържание; развитие, което пре­минава през вековете. За мен бе също така важно как е било възможно да се предскаже астрологически Христос, както и това, как той е бил възприеман от гледна точка на духа на своето време и в хода на двете хиляди години християнско летоброене. Исках да представя точно това, заедно с всички останали любопитни коментари, които са се натрупали около него с течение на времето.

По време на работата възникна и въпросът за истори­ческата личност - за човека Христос. Това е важно, защото колективната душевност от неговото време - бихме могли да кажем: архетипът, който тогава е констелиран, а именно праобразът на Антропоса, е сложил печат върху него - този почти непознат, юдейски пророк. Античната идея за Антропоса, чиито корени лежат, от една страна, в юдейската традиция, а, от друга - в египет­ския мит за Хор, е завладяла хората в началото на хрис­тиянската ера, тъй като е отговаряла на духа на времето. В центъра на вниманието е Синът на Човешкия род, Божият син, който е противопоставен на божествения Август, Господаря на този свят. Тази мисъл превръща първоначално юдейската идея за Месията в световен проблем.

Би било обаче голямо недоразумение, ако се разглеж­да като „чиста случайност" това, че Исус, син на дърводе­лец, проповядва Евангелието и се превръща в satvtuor muntli, спасителя на света. Той трябва да е бил изключи­телно надарена личност, щом е бил в състояние да изрази и изпълни общите, макар и неосъзнавани очаквания на своето време. Никой не би могъл да бъде вестителят на подобно послание освен именно този особен човек - Исус.

Деспотичната власт на Рим - олицетворявана от бо­жествения Цезар, е създала по онова време един свят, в който не само на множество индивиди, но и на цели народи бива отнет самостоятелният начин на живот и духовната независимост. И днес някои индивиди и кул­турни общности са изправени пред подобна опасност от унищожение. Ето защо почти навсякъде се говори за възможността и надеждата за ново появяване на Хрис­тос, дори възникват и слухове за видения, които отразя­ват очакванията за спасението. Естествено е, че днес всичко това се проявява в една форма, която не би могла да се сравни с нищо от миналото, типична рожба на „техническия век". Това е широко разпространеното яв­ление на НЛО.

Тъй като целта ми бе да покажа доколко моята психо­логия съответства на алхимията - или обратното, - за мен беше особено важно покрай религиозните въпроси да открия също и специалните проблеми на психотерапията. разглеждани в алхимичните трудове. Централен въп­рос, главният проблем за лекарската психотерапия е този за пренасянето. По този въпрос Фройд и аз сме напълно единодушни. Бих могъл да посоча нещо съответстващо в рамките на алхимията, а именно представата за coniunctio (съединение), чието голямо значение е направило впе­чатление още на Зилберер. Съответствието бе подчерта­но още в книгата ми Психология и алхимия. Две години по-късно проучванията ми доведоха до „Психология на пренасянето" (1964) и накрая до работата ми Mysteiium Comunciionis (1955-1956).

Почти всички проблеми, които са ме занимавали - от чисто човешка гледна точка или поради научен интерес, са били придружавани от сънища или предвиждания. Това се отнася и за този за пренасянето. В един от тези сънища наред с проблема за Христос имах странно и неочаквано видение.

Отново сънувах, че къщата ми има голямо пристроено крило, в което още не бях влизал. Веднъж реших да го разгледам и влязох вътре. Стигнах до огромна двукрила врата. Когато я отворих, се оказа, че в помещението е уредена лаборатория. Пред прозореца на голяма маса бяха подредени множество колби и уреди на зоологичес­ка лаборатория. Това бе работното място на баща ми. Него го нямаше. Покрай стените бяха подредени полици със стотици стъкленици, които съдържаха всевъзмолши видове риби. Бях изненадан: значи сега баща ми се зани­маваше с ихтиология!

Както стоях и се оглеждах наоколо, забелязах една завеса, която от време на време се издуваше като че ли от силен вятър. Внезапно влезе Ханс, един младеж от село­то, и аз го помолих да провери дали зад завесата няма отворен прозорец. Той отиде и когато след малко се върна, на лицето му беше изписан ужас. Той можа да каже само: „Да, там има нещо, някакъв призрак!"

Тогава отидох нататък и открих врата, която водеше към стаята на майка ми. Вътре нямаше никой. Атмосфе­рата беше зловеща. Стаята беше много голяма, от тавана висяха две редици от по пет сандъка, на около две стъпки от пода. Приличаха на малки градински павилиони, все­ки по шест стъпки и с по два кревата. Разбрах, че в това място майка ми, която отдавна беше покойница, е била посещавана, а също, че тя е осигурила възможност за преспиването на духовете тук. Имаше такива, които ид­ваха на двойки, така да се каже, семейства, които прекар­ваха тук нощта или пък деня⁵².

Срещу стаята на майка ми имаше врата, зад която се влизаше в огромно хале. Със своите фотьойли, масички, колони и с целия си разкош тази зала напомняше фоайе на голям хотел. Свиреше силна духова музика - през цялото време тя бе звучала в ушите ми, без да знам откъде идва. В залата нямаше никого, само оркестърът свиреше танцови парчета и маршове.

Духовата музика в хотела напомняше за някакво весе­лие и светски живот. Никой не би допуснал, че зад тази шумотевица онзи, другият свят, също съществуваше в сградата. Образът на залата от съня беше, така да се каже, карикатура за моята „наивност", или светска лю­безност. Това обаче бе само външната страна - на заден план имаше нещо съвсем друго; то не можеше да бъде изследвано при духова музика, това бе лабораторията с рибите и висящите креватчета за духовете. Двете тайнс­твени помещения, в които владееше пълна тишина. Имах чувството, че тук обитава нощта, а залата представлява дневният свят с неговата светска суета и повърхностност.

Haй-важните образи от съня бяха „приемната за духо­вете" и лабораторията за рибите. Първата - по един малко странен и забавен начин, изразява проблема за coniunctio, или пренасянето. Що се отнася до лаборатори­ята, тя означава заниманията с темата за Христос, който сам е риба (icluliys). И двете бяха теми, които ме занима­ваха близо десетилетие.

Странното е, че заниманията с рибите в съня ми бяха предоставени на баща ми. Тук той се появяваше като наставник на християнските души, които според древни­те вярвания са риби в мрежите на св. Петър. Не по-малко странна е и появата на майка ми като пазителка на душите на покойниците. По този начин в съня ми и двамата са натоварени с проблема за сиra animarum (гри­жа за душите), което фактически бе мое задължение, но, изглежда, нещо бе останало недовършено и затова бе още при родителите ми, т. е. все още в латентно състояние в несъзнаваното и следователно - предстоящо в бъдещето. Все още не бях засегнал главния въпрос на „философска­та" алхимия, coniunctio, и затова не бях отговорил на въпроса, поставен ми от душата на християнина. Освен това все още предстоеше фундаменталната работа върху легендата за Граал, която бе поета от жена ми като дело на целия й живот⁵³. Спомням си колко често queste di St. Graal и кралят на рибите се връщаха в съзнанието ми, когато работех върху символа на ichthys в Eon. Непремен­но бих използвал легендата за Граал в моите изследвания за алхимията, но се въздържах, защото не исках да навли­зам в територията на жена ми.

Спомените за баща ми са свързани у мен с образа на един страдалец, поразен от раната на Амфорас, един „крал на рибарите", чиято рана не искала да заздравее - това бе християнското страдание, за което алхимиците търсеха панацея. Аз като един „ням" Парсифал бях сви­детел на това заболяване през годините, когато бях мом­че, и както при Парсифал, но безмълвно, само предчувс­твайки.

В действителност баща ми никога не се бе занимавал с териоморфната християнска символика, затова пък до смъртта си бе живял в страдание - както го е проповядвал и носил самият Исус, - без да си дава ясна сметка за последиците от inritatio Christi. Той гледаше на страдани­ето си като на своя лична болка, за която можеш да се обърнеш към лекаря за съвет, но не го възприемаше като страдание на християнина изобщо. Посланието до Галатяни (2:20) - „и вече не аз живея, а Христос живее в мене..." - никога не проникна в съзнанието му със своя истински смисъл, защото той се отвращаваше от всякак­ви размисли на религиозни теми. Той искаше да живее с вярата, тя му бе достатъчна, но му изневери. По този начин често бива възнаградена sucrificium inteltectus (ин­телектуалната жертва). „Не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено... има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Който може възприе, нека възприеме" (Мат. 19:11). Но едно сляпо подчинение никога не води към решение, а в най-добрия случай - към бездействие и тогава се превръща в тежест за следващи­те поколения.

Териоморфните атрибути в боговете доказват, че те се намесват не само в свръхчовешката сфера, но също и в по-нисшите субчовешки области на живота. До известна стенен животните представляват техните сенки, чиято същност се съединява с божествения образ. Самите piscicttli Christianorum (християнски риби) показват, че те­зи, които подражават на Христос, са сами по себе си риби. Това са неосъзнати души, които се нуждаят "от сиrа atrimarunt. Смятам, че лабораторията с рибите в съня ми бе синоним на „грижата за душата". Също както ранени­ят сам се наранява, така и лечителят сам се лекува. За отбелязване е, че в съня решаващите дейности се извър­шват от мъртвите върху мъртвите, в света отвъд съзна­нието, т. е. в несъзнаваното.

Един съществен аспект от моята задача тогава в дейс­твителност все още не ми бе ясен - затова и аз не можех да тълкувам съня задоволително. Можех само да предугаждам смисъла му и трябваше да преодолея все още силните вътрешни съпротиви, преди да мога да напиша Отговор на Иов.

Вътрешната потребност за това съчинение трябва да се търси още в Eoн. Там аз се сблъсках с психологията на християнството и Иов е до известна степен една префигурация на Христос. Двамата са обединени от идеята за страданието: Христос е страдащият слуга на Бога, а такъв е бил и Иов. При Христос страданието е предизви­кано от греховността на света, а страданията на христи­яните е главният отговор. Това неизбежно води до въпро­са, кой е виновен за тази греховност? В крайна сметка Бог е този, който е създал света, както и греховете му. Именно той като Христос трябва да изстрада човешката участ.

В Eoн има позовавания на тъмната и светла страна на божествения образ. Аз споменавах „гнева на Бога" - повелята да се боим от Бога, и молитвата „Не ни въвеж­дай в изкушение". Амбивалентният образ на Бога в биб­лейската книга за Иов играе решаваща роля. По същес­тво Иов очаква Бог да е на негова страна срещу Бог - чрез което е изразена и трагичната противоречивост на Бога. Това е и главната тема в Отговор на Иов.

Има и външни подбуди за написване на тази книга. Много въпроси от страна на аудиторията и пациентите ми ме принудиха да заема по-ясна позиция във връзка с религиозните проблеми на съвременния човек. Дълги години се колебах, защото добре схващах каква буря щеше да се разрази. Но в края на краищата вече не можех да се оставя във властта на този неотложен и тежък проблем и бях принуден да дам отговор. Извърших го по начин, по който се бях сблъскал с него: под формата на едно преживяване, емоциите от което не можех да потис­на. Не избрах тази форма случайно, а с определено наме­рение: за мен бе важно да избегна впечатлението, че искам да провъзгласявам „вечната истина". Моето съчи­нение трябваше да бъде само гласът и въпросът на един отделен човек, който разчита на разумността на публика­та или поне я очаква. Никога не ми е идвало наум, че някой би могъл да си помисли, че аз искам да проповяд­вам една метафизическа истина. Но точно това обвине­ние хвърлят в лицето ми теолозите, тъй като теологическото мислене е свикнало да се занимава с вечни истини. Когато например физикът казва, че атомът има тази или онази структура и при това проектира един модел, с това няма намерение да провъзгласи някаква вечна истина. Но теолозите не познават природонаучното и особено -психологическото мислене. Материалът на аналитична­та психология, нейните съществени доводи се състоят от изказванията на човека, или от изказвания, които се срещат често в консистентна форма на различни места и в различни времена.

Проблемът за Иов се прояви с всичките си последици в един сън. В съня отивах на посещение при баща си, който бе починал отдавна. Той живееше на село - не знаех къде. Къщата му бе в стил от XVIII век, изглежда­ше обширна, с няколко големи помощни постройки. Първоначално била странноприемница в някакъв курорт, минерални бани. Научих, че много велики личнос­ти, знаменитости и принцове са отсядали там. После някои от тях починали и бяха положени в криптата, която също принадлежеше на къщата. Баща ми изпълняваше службата на кустос (управител).

Както скоро научих, баща ми беше не само кустос, но - точно обратно на това, което беше в живота си - и велик учен. Намерих го в кабинета му и за мое голямо учудване там беше и д-р У. - лекар на моя възраст, заедно със сина си и двамата психиатри. Не знам дали бях задал някакъв въпрос, или баща ми искаше да обясни нещо - във всеки случай той свали дебелия том на една Библия от полицата - подобна на Марианската, която имам в моята библиотека. Тази, която бе в ръцете на баща ми, бе подвързана в блестяща рибя кожа. Той отвори на Стария завет, мисля, че беше книгата на Мойсей, и започна да тълкува определен откъс. Правеше го така бързо и умело, че не бях в състояние да следвам мисълта му. Забелязах само, че онова, което говореше, издаваше огромна ерудираност в най-различни области на знанието, знания, които аз можех само да подозирам, но не бях в състояние нито да схвана, нито да оценя. Виждах, че д-р У. не разбира нищо, а синът му започна да се смее. Те смятаха, че баща ми е изпаднал в някакво състояние на синилна възбуда и се е впуснал в безсмислен поток от думи. За мен обаче определено бе ясно, че тук не ставаше дума за болестна възбуда, нито пък за някаква безсмислица, а за нещо толкова интелигентно и научно в аргументацията, че ние изобщо не можехме да го проумеем и следваме. Ставаше дума за нещо много важно, което го увличаше. Говореше с голяма страст, обсебен от идеи с дълбок смисъл. Ядосвах се, че бе принуден да говори пред трима глупци като нас.

Според мен двамата психиатри представляват ограничената медицинска мисъл, присъща и на мен като на лекар. Те представляват моята сянка, така да се каже, в нейното първо и второ издание - като баща и син.

След време сцената се промени. Баща ми и аз бяхме застанали пред къщата. Отсреща имаше нещо като хам­бар, където бяха струпани дърва; оттам се носеше силно думкане - както при падане или хвърляне на големи пънове. Струваше ми се, че поне двама работника се трудеха вътре, но баща ми обясни, че там има духове, които вдигат този шум.

След малко влязохме в къщата, където ми направиха впечатление нейните дебели стени. Изкачихме се по тясна стълба до първия етаж. Пред очите ми се разкри необикновена гледка: зала, която представляваше точно копие на divan-i-kaas (зала за съвети) на султан Акбар във Фатепур-Шикри. Залата бе висока и кръгла, с галерии покрай стените, които се съединяваха с центъра на залата посредством четири свода. В центъра от своя трон, подпиран от огромна колона, султанът се обръщаше към своите философи и съветници, насядали покрай стените. Цялата гледка представляваше огромна мандала и отго­варяше съвсем точно на истинската divan-i-kaas, която бях видял в Индия.

В съня си забелязах, че една стръмна стълба води нагоре към стената, но това вече не отговаряше на дейс­твителността. Горе пред една вратичка баща ми спря и каза: „Ще те въведа във висшето общество." После коле­ничи и допря чело до земята, а аз повторих жеста му с огромно вълнение. По някаква причина не можах да докосна пода с челото си - остана само милиметър разстояние. Все пак се бях поклонил и изведнъж разбрах - може би ми беше казал баща ми, - че зад вратата горе, в самотните покои живееше Уриа - пълководецът на цар Давид. Давид подло го предал заради жена му - Баджеба, като заповядал на войниците му да го изоставят на бой­ното поле пред лицето на врага.

Бих искал да дам някои обяснения за този сън: начал­ната сцена показва как се проявява неосъзната от мен задача, която аз, така да се каже, съм оставил на баща си - т. е. на несъзнаваното. Очевидно той се е вглъбил в Библията (Битие?) и се стреми да предаде своите прозре­ния. Рибешката подвързия указва едно несъзнавано съ­държание, тъй като рибите са безсловесни и не съзнават. Баща ми не успява да се изясни, защото публиката е отчасти неспособна да разбира, отчасти - злонамерено глупава.

След този неуспех пресичаме улицата до „другата стра­на", където сигурно действат „полтъргайст" - тези явле­ния, които обикновено се проявяват пред юноши преди пубертета. Това означава, че все още съм незрял и твърде неосъзнат. Индийската атмосфера илюстрира „другата страна". Когато бях в Индия, мандала-структурата на divan-i-kaas като представа за едно разположено около центъра съдържание, ме порази дълбоко. Центърът е седалището на Акбар Велики - владетеля на полуостро­ва, „господаря на този свят", подобно на Давид. Но още по-високо от него е невинната жертва. - верният му пълководец Уриа, когото той изоставя на враговете. Така Урна се явява преображение на Христос, богочовека, който е изоставен от Бога. Освен това Давид „взема и жената" на Уриа „при себе си". Едва по-късно разбрах какво означаваше този намек за Уриа: не само че бях подтикнат да говоря публично, и то в моя вреда, за амбивалентния образ на Бога в Стария завет, както и за последиците от това, но и жена ми ми бе отнета от смъртта.

Това бяха нещата, които, скрити в несъзнаваното, ме очакваха. Това бе съдбата, на която трябваше да се под­чиня, като докосна с чело пода, та подчинението ми да е пълно, но нещо - поне на един милиметър, ми попречи да го сторя. Нещо вътре в мен говореше: „Всичко е много добре, но не изцяло!" Нещо вътре в мен се противеше и не искаше да е няма риба и ако за свободния човек това не е било така, то нямаше да има и Иов няколко столетия преди рождението на Христос. Човек си запазва послед­ната дума дори пред Божията воля. В противен случай - в какво би се състояла свободата му? И в какво - смисълът й, ако не е в състояние да заплаши заплашващия?

Уриа живее на по-високо място от Акбар. Според съня той дори е „висше присъствие" - израз, който всъщност човек употребява единствено за Бога, независимо от византинизмите. Тук не мога да не си спомня за Буда и отношението му към боговете. Без съмнение за вярва­щия азиатец Татхагата⁵⁴ е Всевишният. Точно затова бу­дизмът хинаяна е подозиран (съвсем неоснователно!) в атеизъм. По волята на боговете човек е в състояние да си изгради мнение за своя Създател. Той е в състояние дори да унищожи Творението в най-съществения му аспект - съзнанието на човека за света. Днес човекът може да унищожи всяко висше същество на земята, като го изтрие от лицето на земята посредством радиоактивните лъчи. Мисълта за унищожение на света е заложена още чрез Буда: чрез просветлението веригата Нидхана - при­чинната верига, която непреодолимо води до остаряване, болести и смърт- да бъде прекъсната, така че илюзията на Съществуванието да свърши. Отрицанието на волята у Шопенхауер пророчески сочи към един проблем на бъдещето, който вече ни кара да се замисляме - толкова е близко до нас. Сънят разбулва една мисъл и едно предчувствие, които съществуват у човека открай време: идеята за едно творение, което, колкото и нищожно да е, все пак решително превъзхожда своя творец.

След това отклонение в света на сънищата отново се връщам към своите книги. В Eoн имаше още един кръг от въпроси, на които трябваше да се отдели специално внимание. Опитах се да обясня едновременността на появяването на Христос и началото на новия еон, епохата на Рибите. Тази едновременност на живота на Христос и обективното астрономическо събитие - т. е. навлизането на пролетното равноденствие в знака на Риби, би трябвало да означава синхроничност. Така Христос е „Рибата" и се явява като господар на новия еон (както Хамураби преди него е бил „Овенът"). От тези факти пред мен изникна проблемът за синхроничността, който изложих в статията „Синхроничността като принцип на некаузални взаимовръзки"⁵⁵.

Разглежданият в Еон проблем за Христос най-накрая ме изправи пред въпроса: как появяването на Антропоса, на психологически език - цялостната личност, се отразява на опита на индивида? Опитах се да дам отговор в За корените - на съзнанието (1954). Тук ставаше дума за взаимодействието между съзнанието и несъзнаваното, за развитието на съзнанието от несъзнаваното и за про­никването на по-голямата личност, на вътрешния човек в живота на всеки индивид.

Обзорът на моето творчество, който тук се опитах да направя, е, естествено, най-общ. Всъщност би трябвало да кажа много повече или много по-малко. Тази глава е импровизация, както и всичко, което разказвам тук.

Трудовете ми могат да се разглеждат като спирки в живота ми - те са израз на моето вътрешно развитие, защото заниманията със съдържанията на несъзнаваното формират човека и предизвикват промени в него. Животът ми е онова, което съм направил, моето духовно дело. Едното е неотделимо от другото.

Всички мои съчинения са, ако мога да кажа така, вътрешни повели, възникваха под натиска на съдбата. Това, което написах, ми идваше отвътре. Дадох думата на духа, който ме караше да говоря. Никога не съм разчитал на широк отзвук на писанията ми. Те представляват компенсация за нашето съвремие, защото трябваше да кажа това, което никой не искаше да чуе. Ето защо, особено в началото, изглеждах така объркан в собствените си очи. Знаех, че хората ще отхвърлят това, защото за съвременниците е трудно да се приеме противовесът на света на съзнанието.

Днес вече мога да кажа: невероятно е дори какъв успех имах. По-голям, отколкото съм се надявал. Основното за мене беше, че казах това, което трябваше да кажа. Имам чувството, че съм направил всичко, което мога. Разбира се, написаното можеше да бъде повече и по-добро, но не и в рамките на моите възможности.