К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

Половин година след моето раждане (1875) родители­те ми се преместили от Кесвил (кантон Тургау) на Боденското езеро в енорията на замъка Лауфен над водопада на Рейн.

Спомените ми започват от около втората или третата година. Спомням си енорийската къща, градинката, цър­квата, замъка, водопадите, малкия замък Вьорт и чифли­ка на семейство Месмер. Това са само островчета, които се носят сред някакво неспокойно море като че ли без всякаква връзка помежду си.

Ето, изплува един спомен - може би най-ранният в живота ми и поради това неясен: лежа в количката си на сянка под едно дърво. В топлия хубав летен ден небето е синьо и слънчевите лъчи пронизват през зелените листа. Гюрукът на количката е свален, аз току-що съм се събу­дил и се чувствам неописуемо приятно - сред чудната красота на деня. Наблюдавам слънцето, което блещука през листата и цветовете. Всичко наоколо е прекрасно, ярко и необикновено.

И един друг спомен: седя на високо столче в нашата трапезария, в западния край на къщата, и сърбам топла млечна попара. Млякото има приятен вкус и характерна миризма. Това е първият случай, в който осъзнавам миризма: мигът, в който, така да се каже, обонянието е осъзнато. Този спомен ме връща много назад.

Или: хубава лятна вечер. Леля ми казва: „Сега искам нещо да ти покажа." Излизаме заедно пред къщата, на пътя към Дахсен. Далече долу, на хоризонта, на фона на догарящия червен залез се е проточила веригата на Алпи­те. Вечер тя се виждаше съвсем ясно. „Погледни сега натам! Планините са червени!"- така за първи път видях Алпите. По-късно научих, че децата от Дахсен щели да ходят на екскурзия от училище до Цюрих през Уитлнберг. Ужасно исках да отида и аз! За мое огорчение разбрах, че толкова малки деца не бивало да участват, нищо не можело да се направи... Оттогава Цюрих и Уитлиберг се превърнаха в недостижимата страна на желанията, близо до искрящите снежни планини.

И още нещо от по-късен период: пътуваме с майка ми до Тургау да гостуваме у приятели. Притежаваха замък на Боденското езеро. Не можех да се откъсна от брега. Слънцето сияеше на повърхността, вълните от парахода се плискаха о брега и пясъкът по дъното образуваше малки ръбчета. Езерото се простираше необозримо дале­че и този простор предизвикваше в мен неописуемо наслаждение, някакво несравнимо с нищо блаженство. Оттогава идеята, че трябва да живея до някое езеро, се загнезди дълбоко в. мен. Без вода, мислех си аз, човек изобщо не може да съществува.

И още един спомен: чужди хора, суетене, вълнение. Прислужничката дотичва с думите: „Рибарите са намери­ли труп оттатък водопада, искат да го внесат в пералня­та!" Баща ми отговаря: „Да, да..." Исках веднага да видя трупа, но майка ми ме задържа и строго ми забрани да излизам в градината. Когато мъжете си отидоха, аз тайно се промъкнах до пералнята през градината, но вратите бяха затворени. Тогава заобиколих къщата - откъм зад­ната стена имаше един открит улей надолу към склона. От него капеше вода и кръв. Това ме заинтригува изклю­чително. Нямах и четири години.

Една друга картина също изплува в съзнанието ми: неспокоен съм, тресе ме и баща ми ме държи на ръце, защото не мога да заспя. Той ходи нагоре-надолу от единия до другия край на стаята и ми пее стара студент­ска песен. Спомням си я буквално, тя особено ми харес­ваше и винаги ме успокояваше. Беше т. нар. песен за Княза (местния господар) и началото звучеше горе-долу така: „Всички мълчат, всеки се покланя..." И до днес си спомням гласа на баща ми, който пее надвесен над мене в тихата нощ.

Както майка ми по-късно ми е разказвала, като дете съм страдал от някаква обща екзема. Неясни намеци за някакви неблагополучия в семейния живот на родители­те витаеха около мене. Заболяването ми по всяка вероя­тност е било свързано с временното разделяне на родите­лите ми (1878). Майка ми по това време е била в болница в Базел за няколко месеца и изглежда заболяването й е било следствие от неблагополучието в брака. За мен тогава се грижеше една леля, двадесет и четири години по-стара от майка ми. Дългото отсъствие на мама за мене беше трудно поносимо. Оттогава у мен остана недо­верието, подозрителността към думата „любов". Това, което свързвах с понятието „женско", дълго време беше усещането за някаква „естествена ненадеждност". Значе­нието на думата „баща" за мен се свързваше с надежд­ност, сигурност и - безсилие. Това ме поставяше в неиз­годно положение. По-късно трябваше да преразгледам ранните си впечатления: бях повярвал, че имам прияте­ли, а те ме бяха разочаровали; изпитвах недоверие към жените, а не се разочаровах.

Докато майка ми отсъстваше, за мен се грижеше и нашата прислужница. Още си спомним как тя ме взема­ше, на ръце и аз полагах глава на рамото й. Имаше черна коса, мургав тен и бе съвсем различна от майка ми. Спомням си косата й, врата - силно загорял, и ухото. Всичко това ми изглеждаше едновременно толкова чуж­до и все пак - познато. Като че ли тя не принадлежеше на нашето семейство, а само на мен, и като че ли по един необясним начин се намираше в някаква тайнствена връзка с други неща. Типът на това момиче по-късно се превърна в един аспект от моята анима. Чувството, което тя ми вдъхваше - за нещо чуждо и все пак дълбоко познато, стана характеристика на образа, който по-късно за мен се превърна в понятие за женско.

Още един спомен се отнася към времето на раздялата на родителите ми: младо, много красиво момиче със сини очи и руса коса ме води на разходка в прекрасен, син, есенен ден под златисти яворови и кестенови дървета. Вървим покрай река Рейн около водопадите край замъка Вьорт. Слънцето се прокрадва през листата на дърветата, по земята са нападали златни листа. Младото момиче по­-късно стана моя тъща. Тя бе почитателка на баща ми. Вече на двадесет и една години я срещнах отново.

Това са моите „външни" спомени. Онова, което сега следва, са силни, дори завладяващи неща, за които си спомням откъслечно и съвсем смътно: падане надолу но стълбата, удар в ръба на камината. Спомням си за болки и кръв, за някакъв лекар, който зашива на главата ми рана, белегът от която личеше и през гимназиалните ми години. Майка ми разказваше, че веднъж съм бил на разходка с прислужницата и минавайки по моста Койхаузен, изведнъж съм се подхлъзнал и съм паднал зад перилата. Момичето едва успяло да ме хване и измъкне обратно. Тези неща обикновено се тълкуват като неосъз­нат порив към самоубийство или фатална съпротива към живота в този свят.

По това време нощите пораждаха неопределени стра­хове в мен. Ставаха странни неща. Чувах глухото боботене на водопада и всичко наоколо представляваше една опасна зона. Бяха се удавили хора и един труп бе слязъл до скалите. Гробарят копае трап на близкото гробище, пръстта образува кафява купчина. Облечени в черно мъже с необикновено високи шапки и излъскани до блясък черни обуща тържествено носят черен сандък. Баща ми също присъства, облечен в расо, той говори и гласът му ехти. Жените плачат: значи погребват някого в този трап. Хора, които са били тук, изведнъж са изчезнали - чувах, че били погребани или „господ Исус ги е прибрал".

Майка ми ме бе научила на една молитва, която тряб­ваше да казвам вечер преди сън. Правех го с удоволствие, защото създаваше у мен чувството за уют пред лицето на настъпващите неясни страхове през нощта:

Простри крилете си,

О, Исусе, радост моя.

И приеми това сладкишче ти.

Ако Сатаната поиска да го погълне,

Заповядай на ангелчетата да пеят:

Закриляй това дете.

Господ Исус създаваше чувството за уют, той беше благодушен „господин" като господин Вагенщайн от за­мъка - богат, силен, уважаван, и бдеше над децата през нощта. Защо трябваше да бъде с криле като птица, бе малко чудно, което обаче не ме тревожеше. Много повече размисли в мен предизвикваше фактът, че малките деца бяха сравнявани със „сладки"³, които биваха „приемани" от господ Исус против волята му, като горчиво лекарст­во. За мен това бе трудноразбираемо, но аз разбирах, че Сатаната обича сладки и че трябва да му се попречи да ги погълне. И така, макар и да не ги харесва, Исус все пак ги отнема от Сатаната. Този аргумент бе „удобен" за мен. Да, но нали се казваше, че Исус „приема при себе си" и други хора, което бе в пряка връзка с изкопаването на ями в земята?

Тази плашеща аналогия имаше за мен фатални после­дици: започнах да не се доверявам на господ Исус. Той изгуби качеството си на огромна, добродушна и успокояваща птица и започна да се асоциира с онези мрачни, черни мъже с цилиндри и фракове, с излъскани черни обувки, които се занимаваха с черния сандък.

Тези мои първи размишления доведоха до първата ми осъзната травма. През един слънчев и горещ летен ден както обикновено си играех сам в пясъка на пътя пред къщи. Пътят извиваше край къщата и се изкачваше по хълма към гората, където се губеше. От къщата се виж­даше голяма част от него. От прага видях, че от гората излиза някаква черна фигура с широка шапка и дълга черна дреха. Приличаше на мъж, предрешен като жена. фигурата бавно приближаваше и разбрах, че наистина е мъж, облечен в черна дреха, стигаща до земята. При тази гледка ме обзе страх, който прерасна в смъртен ужас, тъй като у мен се пораждаше отблъскващото убеждение: „Това е йезуит!" Наскоро бях дочул разговор на баща ми с негов колега относно интригите, които организирали йезуитите. От тона на баща ми - полуядосан, полууплашен, останах с впечатлението, че „йезуитите" са нещо много опасно дори за него. Всъщност не знаех какво означава „йезуит" (Jesuit). Думата Исус (Jesus) обаче ми бе позната от моята малка молитва.

Очевидно човекът, който слизаше по улицата, е пред­решен, мислех си аз, затова носи женски дрехи. Може би има зли намерения. Изпълнен от смъртен ужас, аз се втурнах вкъщи, нагоре пo стълбата към тавана, където се скрих под една греда в тъмния ъгъл. Не зная колко съм останал там, сигурно е било доста време, защото, когато внимателно се спуснах на първия етаж и с изключителна предпазливост си подадох главата, за да надникна през прозореца, нашир и надлъж нямаше и следа от черната фигура. Дни наред обаче треперех от страх с всички фибри на тялото си и това ме караше да си стоя у дома. Когато по-късно започнах отново да си играя навън, краят на гората извикваше в мен чувство за безпокойст­во. Естествено, след време разбрах, че човекът в черно е бил някакъв напълно безобиден католически монах.

Все по онова време - не мога да си спомня с абсолютна точност дали не беше преди описаните събития, прежи­вях първия си сън, който мога да си спомня и който щеше да ме занимава през целия живот.. Бях на около три или четири години.

Къщата на свещеника се намираше до замъка Лауфен - напълно уединена, а зад имота на семейство Месмер се простираше обширна ливада. В съня си аз стоя на тази полянка и изведнъж откривам една четириъгълна, тъм­на, иззидана дупка в земята. Никога преди това не съм я виждал. Любопитно пристъпвам към нея и надниквам - надолу води каменна стълба. Спускам се неуверено и страхливо - озовавам се пред врата с извит свод, скрита зад зелена завеса. Завесата е тежка и плътна като от брокат или друга подобна тъкан, и това, което ми прави впечатление, е колко пищно изглежда. Воден от любо­питство да разбера какво може да се крие зад нея, аз я отмествам и пред очите ми в здрача се ширна правоъгъл­но помещение, дълго около десет метра. Сводестият таван, както и подът, е изграден от камък. Един червен килим води през средата на стаята от входа до нисък подиум. Там се издига богато украсен чуден златен трон. Не съм съвсем сигурен, но като че ли на него има и червена възглавничка. Креслото трон е великолепно, като в приказките - истински царски трон! Върху него има нещо - извисява се огромна форма, почти до тавана. Отначало си помислям, че е висок ствол на дърво - с диаметър около петдесет-шестдесет сантиметра и висо­чина, около четири-пет метра. Тази „форма" обаче е необикновена: от жива плът и кожа, а горният край I завършва c нещо като обла глава без лице и коса. На самия връх се различава единствено око - неподвижно втренчено нагоре.

В помещението е сравнително светло, макар че няма нито прозорци, нито осветление, но от тавана се лее някаква светлина. „Нещото" не се движи, но имам чувството, че може да слезе от трона си и подобно на червей да запълзи към мен. Парализиран съм от страх. Точно в този момент дочувам гласа на майка ми - някъде отгоре и отвън: „Да, я го виж ти! Това е човекоядецът!" Обзема ме страхотен ужас и се събуждам, облян в пот. Оттогава много вечери подред се боях да заспивам от страх да не сънувам пак нещо подобно.

Този сън ме занимаваше дълги години. Доста по-късно открих, че странната „форма" е представлявала фалос, а чак след десетилетия - че фалосът е бил ритуа­лен. Никога не можах да разбера дали майка ми извика: „Това е човекоядецът" или „Това е човекоядецът". В първия случай тя би имала предвид, че не „Исус" или „Йезуитът" е човекоядецът, а фалосът; във втория случай - че човекоядецът изобщо е представен от фалоса - т. е. че „тъмният Исус", Йезуитът и фалосът са идентични.

Абстрактното значение на фалоса е изразено чрез итифаличното (изправен) интронизиране на чле­на. Дупката на поляната представлява гроб - гробът сам по себе си е подземен храм, а завесата представя поляна­та - т. е. тайнството на покритата със зелена растителност земя. Килимът бе кървавочервен. Откъде идва сво­дът? Нима вече съм бил на Мунот? Кулата при Шафхаузен. Невероятно - едно тригодишно дете едва ли е било водено там. Тогава не може да става въпрос за спомен. Не е известен също п източникът за анатомичната достовер­ност на изправения фалос. Тълкуването на orficium ure-ihrae (отвора на пикочния канал) като око, освен това и като вероятен източник на светлина насочва към етимологията на фалоса (блестящ, светещ)⁴.

Във всеки случай фалосът от този сън, изглежда, е един подземен бог, който не се споменава, и той си остана това през годините на моята младост, като се появяваше винаги когато Исус Христос се споменаваше твърде високопарно. За мен „господ Исус" не стана никога исти­нен, нито напълно приемлив, нито заслужаващ обич, защото винаги ме преследваше мисълта за неговия анти­под под земята - ужасно, но не и търсено от мен открове­ние.

Сянка върху християнското учение, което ми бе пре­подавано, хвърляше също и „предрешаването" на Йезуи­та. Приличаше ми на маскарад, нещо като погребална процесия, в която хората приемат сериозен или дори тъжен вид, но тайно се смеят или дори изобщо не са опечалени. Струваше ми се, че Исус е нещо като бог на мъртвите, т. е. наистина състрадателен и отзивчив - щом прогонваше нощните кошмари, - но самият той - никак зловещ, защото е разпнат и кървящ труп. Неговите вина­ги изтъквани милостивост и доброта тайно ми се струва­ха съмнителни, и то най-вече затова, че хората с черни сюртуци и лъснати обуща ми напомняха за погребения, а именно те говореха за „милостивия господ Исус". Коле­гите на баща ми и осмината вуйчовци - всички свещени­ци, дълги години вдъхваха страх у мене - да не говорим за случайните католически монаси, които се появяваха, като че ли за да ми напомнят за опасния Йезуит, а „йезуитите" бяха причинили ядове и страх дори на баща ми. По-късно, до конфирмацията ми, полагах големи усилия, за да си наложа необходимото положително от­ношение към Христос. Никога обаче не успях да преодо­лея скритото си недоверие.

Страхът от „черния човек" го има у всяко дете, но не това бе същественото при онова преживяване - а мъчи­телното проникване в моя детски мозък на прозрението: „Това е йезуит." По същия начин в съня ми символните разкрития и странното тълкуване на „йезуит" като „чове­коядец" бяха най-важното. И то не призракът на „човеко­ядеца" от детските представи, а това, че той седи на златен трон в подземното царство. В моето детско съзна­ние тогава там седеше преди всичко един цар, но много по-високо, на още по-хубав и златен трон, далече в синьо­то небе горе седяха милостивият Бог и господ Исус със златни корони и в бели одежди. Но от същия господ Исус дойде „Йезуитът" в черна женска дреха,с черна широко­пола шапка, слизайки надолу по пътя от гората. Често поглеждах нататък дали пак не се задава опасност.

Когато в съня си се спуснах надолу през дупката на поляната и намерих там друго същество на трона - нечовешка и подземно, то гледаше втренчено нагоре и се хранеше с човешка плът. Цели петдесет години по-късно един откъс от коментар за религиозните ритуали ми отвори очите: ставаше дума за антропофагическия осно­вен мотив в символиката на светото причастие. Едва тогава ми стана ясно колко не по детски, зряла, дори прекалено зряла е мисълта, която е започнала да се оформя в тези две преживявания. Кой говореше у мен тогава? Чий дух бе предизвикал тези преживявания? Що за висш разсъдък действаше тук? Зная, че за всеки плиткоумен опонент дърдоренето за „черния човек", „за чове­коядец", „за случайност", за „ретроспективно обяснение" представлява голямо изкушение с цел да се отстрани нещо ужасно неудобно, та да не бъде помрачена така удобната позната безобидност. Ах, тези послушни, при­лежни и здрави хора - те винаги ми напомнят за онези оптимистични попови лъжички, които, весело размах­вайки опашки, се припичат на слънцето в някоя гъсто населена дъждовна локва - най-плитката от всички по­добни, без дори да подозират, че още утре тя ще е пресъх­нала!

Кой говореше в мене тогава? Кой говореше върху проблеми отвъд моето познание? Кой обединяваше Горе и Долу и по такъв начин полагаше основата за това, което изпълни цялата втора половина на живота ми с бури и страсти? Кой наруши непомраченото безметежно детст­во с тежки предчувствия за зрелия човешки живот? Кой друг освен чуждия гост, който се появи както Горе, така и Долу?

Чрез тези детски сънища бях посветен в тайните на земята. Бих казал, че тогава се състоя едно погребение в земята, от което се завърнах едва след години. Днес разбирам, че това се случи, за да бъде осветен мракът максимално. Това бе един вид инициация в царството на мрака. Горе-долу от този период датира несъзнаваното начало на моя духовен живот.

За нашето преместване в Клайн-Хюнинген до Базел през 1879 г. вече почти не си спомням, но все пак в паметта ми е останало едно събитие, което се случи години по-късно. Една вечер баща ми ме взе на ръце и ме отнесе на верандата, която гледаше на запад. Той ми показа вечерното небе, което гореше в най-прекрасно зелено. Беше след изригването на Кракатау, през 1883 г.

Един друг път баща ми ме изведе навън и ми посочи голяма комета, която бе застанала на източния хоризонт.

Веднъж имаше голямо наводнение. Реката Виезе, ко­ято минаваше през селото, беше разрушила стените, в горното течение един мост бе съборен, а четиринадесет души се бяха удавили и бяха отнесени от жълтите води към Рейн. Когато водата се прибра в коритото, се чу, че в пясъка имало трупове. Повече нищо не можеше да ме удържи. Намерих трупа на един мъж на средна възраст в черен сюртук - очевидно току-що излязъл от църквата! Той лежеше на брега с ръка на очите, полуизровен от пясъка. За най-голямо възмущение на майка ми ме пленяваше също и гледката на заколване на прасе. Всички тези неща предизвикваха силен интерес в мене.

Най-ранните ми спомени, свързани с изобразително­то изкуство, са от годините в Клайн-Хюнинген. В дома на родителите ми, пасторски дом от XVIII в., имаше една мрачна стая. Там бяха подредени хубави мебели и по стените имаше стари картини. Спомням си една от тях, италианска картина, на която бяха изобразени Давид и Голиат - огледално копие от работилницата на Гуидо Рени,- чийто оригинал се намира в Лувъра. Не знам как е попаднала у нас. Спомням си още една стара картина, която беше окачена на стената (сега тя се намира в дома на сина ми) - базелски пейзаж от началото на XIX в. Често се промъквах тайно в това отдалечено тъмно поме­щение, часове стоях пред картините и се наслаждавах на тази красота. Това бе най-красивото нещо, което позна­вах.

Когато бях още съвсем малък, едва около шестгоди­шен, една моя леля ме заведе в Базел в музея за препари­рани животни. Останахме там доста дълго, защото аз исках да разгледам всичко най-подробно. В четири часа звънецът напомни, че е време за затваряне на музея. Леля ми ме подканваше, но аз не можех да се откъсна от витрините. И така, залата бе вече заключена и ние тряб­ваше да стигнем до стълбището по друг път - т. е. през античната галерия. Изведнъж спрях пред тези прекрасни произведения! Поразен, аз ококорих очи, защото никога не бях виждал нещо толкова хубаво. Не можех да се нагледам, а леля ме теглеше за ръка към изхода - аз се дърпах назад, а тя викаше: „Ужасно момче! Затвори си очите! Ужасно момче, затвори си очите!" Едва в този миг забелязах, че фигурите бяха голи и имаха смокинови листа. Преди не бях забелязал. Така протече моята първа среща с изобразителното изкуство. Леля ми беше изпъл­нена с явно възмущение също както ако я преведяха през порнографска изложба.

Когато бях на шест години, заедно с родителите ми направихме излет до Арлсхайм. Спомням си, че по този случай майка ми беше облякла една рокля, която за мен остава незабравима и същевременно единственото, кое­то си спомням за нея: роклята беше от черен плат с щамповани малки зелени полумесеци. В този най-ранен спомен мама е млада, стройна жена. В други мои спомени тя е по-възрастна и пълна.

Когато стигнахме до една църква, майка ми каза: „Това е католическа църква." Любопитството ми, приме­сено със страх, ме накара да се отскубна от ръката на мама, за да надникна вътре през отворената врата. Видях само големите свещи пред богато украсения олтар (беше около Великден), когато изведнъж се спънах в едно стъпало и си ударих брадичката в желязното стъргало. Спомням си само, че родителите ми ме отнесоха със силно кървяща рана. Бях в особено настроение - от една страна, се срамувах, че с писъците си бях привлякъл вниманието на богомолците към себе си, а, от друга страна - имах чувството, че съм извършил нещо забране­но: йезуитите - зелената завеса, тайната на човекояде­ца... Значи това била католическата църква, която има вземане-даване с йезуитите! Те са виновни, че се спънах и се разплаках!

Дълги години след това не можех да стъпя в католи­ческа църква, без да изпитам чувството на таен страх от падане, кръв, йезуити. Това бе аурата, по-скоро атмосфе­рата, в която бе обгърната църквата, макар че винаги ме бе омагьосвала. Съседството на някой католически све­щеник ме караше да се чувствам още по-неспокойно. Едва тридесетгодишен, когато за първи път влязох в катедралата „Св. Стефан" във Виена, можах без тягостно усещане да застана пред Богородица.

На шест години започнах уроци по латински при баща ми. На училище не ходех с неудоволствие - беше ми лесно, винаги изпреварвах другите. Преди да тръгна на училище, вече можех да чета, но си спомням за времето, когато още не можех и измъчвах мама с желанието си да ми чете, и то от Orbis Pictus⁵ една стара детска книжка, където бяха описани екзотичните религии, особено ин­дийските. Имаше илюстрации на Брахма, Вишну, Шива, които предизвикваха несекващ интерес в мен. По-късно мама ми разказа, че винаги отново и отново съм се връщал към тях. При това имах смътното чувство за родство с моето „първооткровение", за което не бях говорил никога с никого. За мен то бе тайна, която никому не трябваше да издавам. Бях разбрал това, макар и косвено, от тона, с който майка ми - с леко презрение - говореше за „диваците", което не ми убягна. Знаех, че щеше да отхвърли „откровението" ми с възмущение. Не исках да бъда наранен но такъв начин.

Подобно недетско поведение бе свързано, от една страна, с дълбока чувствителност и ранимост, но, от друга - и това е от особено значение - с огромната самотност в моето юношество (сестра ми бе девет години по-малка от мен). Играех си сам и по свой начин. За жалост, не мога да си спомня на какво играех, а само, че не обичах да бъда обезпокояван. Съсредоточено потъвах в игрите си и не можех да понасям тогава да бъда наблю­даван или преценяван. Спомням си обаче, че на около седем-осемгодишна възраст с голямо увлечение си игра­ех с кубчета, градях кули, които с удоволствие рушах чрез „земетресения". Между осем и единадесет години с увле­чение рисувах безконечни битки, обсади, морски боеве и бомбардировки. Изпълнил бях една цяла тетрадка с драсканици, с чието фантастно тълкуване се забавлявах. А училището харесвах най-вече за това, че там най-сетне бях намерил за игрите си другари, каквито отдавна ми липсваха.

Намерих обаче и нещо друго, което предизвика особе­на реакция у мен, но преди да разкажа за това, бих искал да спомена за атмосферата нощем, която започна да става напрегната. Случваха се много неща, плашещи и неразбираеми. Родителите ми спяха разделени - аз спях в стаята на баща ми. Откъм вратата на майчината стая нахлуваше нещо тревожно. Нощем мама бе непозната и тайнствена. Една нощ откъм нейната врата се източи светещо и неопределено нещо, чиято глава се отделяше от шията, издигаше и се носеше нагоре като малка луна. След това веднага се появи нова глава, която също се отдели. Този процес се повтори шест-седем пъти. Съну­вах кошмари за неща, които ту се смаляваха, ту се увели­чаваха. Например едно малко топче на голямо разстоя­ние започваше да се приближава, докато постепенно ставаше огромно и застрашително, или телеграфни жи­ци, на които бяха накацали птици, жиците надебеляваха застрашително, а заедно с тях нарастваше и страхът ми, докато уплашен не се събудех.

Въпреки че тези сънища се дължаха на психологичес­ката подготовка за зрелостта, те имаха своята прелюдия около седмата ми година: тогава страдах от псевдокруп с пристъпи на задушаване. При тези пристъпи заставах на колене, наведен на долния край на леглото, а баща ми ме придържаше под мишниците. Над себе си виждах син блестящ кръг, голям колкото пълна луна, в който се движеха златни образи, които аз вземах за ангели. Това видение винаги придружаваше страха от пристъпите. В сънищата ми то се появява отново. Струва ми се, че при това съществена роля играеше един психологически мо­мент: духовната атмосфера бе започнала да става задуша­ваща.

С голямо неудоволствие ходех на църква. Коледа беше единственото изключение. Коледният хорал „Това е де­нят, който Бог създаде..." ми харесваше извънредно мно­го, Вечерта идваше с коледната елха, за мен това е единственият християнски празник, който празнувам с душевна жар. Всички други празници ме оставят безраз­личен. На второ място е новогодишната нощ. Времето преди Коледа - Адвентът - съдържаше нещо, което не бе в съзвучие с Коледа. Беше свързано с нощта, студа, времето и вятъра, също с тъмнината в къщата. Нещо шумолеше - нещо бродеше...

В онова ранно детство направих едно откритие, свър­зано с моите селски училищни другари - те ме променяха. С тях бях по друг, отколкото сам у дома, с тях вършех лудории или сам измислих такива, каквито у дома никога не биха ми хрумнали. Твърде добре знаех, че и сам вкъщи доста неща измъдрях, но ми се струваше, че разликата в мен се дължи на другарите ми, които по някакъв свой начин ме подвеждаха или принуждаваха да бъда различен от това, което исках. Влиянието на големия свят, в който опознавах и други хора освен моите родители, ми изглеж­даше несигурно, ако не и подозрително и неясно защо - враждебно. Все по-дълбоко възприемах красотата на свет­лия „дневен свят", където „златната слънчева светлина играеше в зелените листа". Съвсем близо обаче долавях и някакъв недружелюбен застрашителен свят на сенки, на въпроси без отговор, свят, от който се чувствах напъл­но зависим. Вечерната молитва естествено ми даваше ритуална подкрепа, с която завършваше денят и която беше подходящо въведение към нощта и съня. Новата опасност дебнеше през деня - като че ли усещах раздво­яване на моята личност, от което се боях. Вътрешната ми сигурност бе застрашена.

Спомням си, че по това време (между седмата и деве­тата година) с голямо удоволствие си играех с огън. В градината ни имаше стара стена, изградена от големи каменни блокове, чиито фуги образуваха интересни ни­ши. В тях имах навика да паля и поддържам малък огън, при което ми помагаха и други деца. Това беше „вечният" огън, който трябваше непрекъснато да се поддържа. За това бяха необходими общите ни усилия, които се състо­яха в събиране на необходимите дърва. Никой друг няма­ше право да поддържа този мой огън освен мен. Другите можеха да кладат свои огньове в другите дупки, но тези техни огньове бяха обикновени, те не ме интересуваха. Само моят огън беше жив и несъмнено за мене беше като светилище. Тогава тази игра дълго време ми беше люби­ма.

Пред тази стена имаше наклон, където стърчеше един камък - моят камък. Често, когато оставах сам, сядах на него и тогава започваше някаква игра на мисли, която протичаше приблизително така: „Аз седя на този камък. Той е отдолу - аз съм отгоре." Камъкът обаче можеше да каже „Аз" и да си помисли: „Аз си лежа тук, на този склон, а той (т. е. аз) седи върху мен." Тогава възникваше въпросът: „Аз ли съм този, който седи на камъка, или аз съм камъкът, на който той седи?" Този въпрос винаги ме объркваше и аз ставах, колебаейки се и размишлявайки за това, кой кой е сега. Неяснотата оставаше и несигур­ността ми бе придружена от чувство за особен и омагьос­ващ мрак. Несъмнено беше само това, че този камък имаше някаква тайнствена връзка с мен. С часове можех да седя на него, прикован от загадката, която той ми задаваше.

Един ден след тридесет години отново бях застанал пред стената. Вече бях женен, с деца, къща, положение в обществото и с глава, пълна с идеи и планове, и изведнъж - отново бях детето, което кладе огън с тайнствено значение, седи на камъка, без да знае дали той е аз, или аз съм той. Животът в Цюрих изведнъж ми се стори чужд, като вест от друг свят и друго време. Беше еднов­ременно пленително и ужасно. Светът на моето детство, в който току-що бях потънал, бе вечен, аз бях откъснат от него и попаднал в друго време, което се търкаляше нататък, все по-надалече. Трябваше насила да се отвърна от това място, за да не изгубя бъдещето си.

За мене този момент остава незабравим, защото тога­ва като светкавица в мен проблясна мисълта за характера на вечност на детството ми и го освети. Какво означава­ше тази „вечност", стана ясно скоро след като навърших десет години. Моето раздвоение и несигурност в големия свят ме тласнаха към едно непонятно и за самия мен начинание: тогава използвах една жълта лакирана учени­ческа кутия за моливи с малка ключалка, каквито носят прогимназиалните ученици. В нея носех линийка, на чийто край изрязах едно малко човече - около шест сантиметра, в „редингот, с цилиндър и лъснати черни обуща". Боядисах го в черно с мастило и го изрязах от линийката, след което го положих в ученическата кутия, в която му бях постлал легълце. Дори му направих палтенце от парче вълнен плат. Добавих и един малък камък - продълговат, заоблен рейнски камък, който бях наша­рил с водни боички така, че се образуваше долна и горна половина. Доста време това камъче ме придружаваше в джоба на панталона, беше неговият камък, а цялата история бе една голяма тайна, от която нищо не разбирах. Кутията с човечето отнесох скришом горе, на забранения таван (забранен, защото дъските на пода бяха проядени и гнили и поради това опасни) и там го скрих зад една греда, подпираща покрива. Изпитвах огромно задоволст­во при мисълта, че никой няма да открие кутията, знаех, че никой нямаше да разкрие и развали моята тайна. Чувствах се сигурен и мъчителното чувство за раздвое­ние вътре в мен изчезваше.

При всички трудни ситуации, когато направех някаква пакост или когато чувствителността ми биваше наране­на, или ме потискаше раздразнителността на баща ми или болезнеността на майка ми, си помислях за моето грижливо увито в креватчето си човече и за неговото красиво оцветено гладко камъче. От време на време - често с прекъсване от цели седмици, аз се качвах на тавана и тайно, само ако бях сигурен, че никой не ме е видял, отварях кутията и разглеждах човечето и камъче­то. При това всеки път слагах там по едно рулце навита хартия, която преди това старателно изписвах. Правех го в час, и то с измислен от мен самия тайнопис. Хартиените лентички бяха предавани на човечето, за съхранение. Спомням си, че предаването на рулцата с тайнописа имаше почти тържествен характер. За съжаление, не мога да си спомня какво исках да споделя с човечето, само знам, че моите „писма" бяха нещо като библиотека за него. Допускам, че вероятно това са били особено харесвани от мен сентенции.

Смисълът на тези действия тогава, или тяхното обяс­нение, за мен не представляваше проблем. Достатъчно ми бе чувството за новопридобитата сигурност и задовол­ството да притежавам нещо, за което никой не се досеща и не знае. Една ненарушима тайна, която никога не трябваше да бъде издадена, защото сигурността на моето съществувание зависеше от това. Не се питах защо. Прос­то беше така.

Владеенето на тази тайна тогава доста силно ми пов­лия. Смятам го за най-важното нещо в ранните ми годи­ни, нещото, което за мен бе от изключително значение. Не бях разказвал никому и за фалоса от моя сън, а и Йезуитът принадлежеше към тайнствения свят, за който не биваше да се говори. Малката дървена фигурка беше първият, още неосъзнат и детински опит да придам фор­ма на тайната. Непрекъснато бях погълнат от това и имах чувството, че трябва да се добера до същината. Въпреки това не знаех каква бе същността на онова, което исках да изразя. Все се надявах, че би могло да се намери, може би сред природата, нещо, което да ми даде отговор или да укаже къде или в какво се състои тайната. По това време нарастваше и интересът ми към растения, животни, ка­мъни. Вечно търсех нещо тайнствено. В съзнанието си бях християнин, но винаги с уговорката „Това не е толко­ва сигурно!" или „Какво става с онова, което е под земята?". Й когато религиозните учения ми внушаваха „Това е хубаво недобро", тогава си мислех: „Да, но има и още нещо много тайно, което хората не знаят."

Случаят с дървеното човече е връхната точка и завър­шекът на моето детство. Той продължи около година и след това потъна в пълна забрава чак до тридесет и петата ми година. Тогава от мъглата на детските години този спомен изплува с непосредствена яснота, в момента, когато, зает с подготовката на книгата Промени и симво­ли на либидото, прочетох за един особен вид каменни тайници на душите при Арлсхайм и австралийските чуринги. Изведнъж открих, че бях сътворил един точно такъв камък, въпреки че никога не бях виждал подобна фигура. В представите си виждах заоблен камък, разде­лен чрез рисунка на долна и горна част. Това ми се стори някак познато и към него се прибави и споменът за една жълта ученическа кутия, както и малко човече. Човечето беше малък скрит бог от античността, един „Телесфорос", който се среща в някои древни изображения на Асклепий, като му чете от навита на руло книга.

С връщането на този спомен у мен за първи път се породи убеждението, че съществуват архаични части на душата, които не произлизат от никоя традиция на индивидуалната душа. В библиотеката на баща ми, която, между другото, разгледах много по-късно, нямаше нито една книга, която да съдържа подобна информация. До­казано е, че баща ми също не е знаел нищо за подобни неща.

Когато през 1920 г. бях в Англия, от един тънък клон изрязах две подобни фигури, без изобщо да си спомням за детското си преживяване. Едната от тях поръчах да уве­личат и изсекат от камък и тя се намира в градината ми в Кюснахт. Едва тогава несъзнаваното ми подсказа име­то й: нарече фигурката „атмавикту" - „дъх на живота". Тя е по-нататъшното развитие на онова квазисексуално не­що от детството ми, което обаче по-късно се разкри като „дъх на живота", като творчески импулс. Като цяло всъщ­ност това е един кабир⁶ - прикрит с палтенцето, скрит в киста⁷, осигурен със запас от жизнена сила чрез продълговатото, обло, възчерно камъче. Естествено, тези взаи­мовръзки ми се изясниха едва по-късно. Когато бях дете, това ми се беше случило по начин, който съм наблюдавал при туземците в Африка: първо извършват нещо, без да знаят какво правят. Едва много по-късно се замислят върху това.