К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

Чрез научната си работа постепенно поставих фантазиите си и съдържанията на несъзнаваното върху здрава основа. Но словото и хартията не ми изглеждаха нещо достатъчно реално - още нещо липсваше. Чувствах необходимост да претворя по някакъв начин мислите и знанията си в камък - т. е. да направя изповед в камък. Така бе положено началото на „Кулата", къщата, която построих за себе си в Болинген.

Възможно е това да изглежда една абсурдна идея, но аз го направих и то ми донесе не само удовлетворение, но и изява на моята същност⁵⁶"

Още от самото начало съзнавах, че искам_: да строя близо до вода. Своеобразната красота на брега на горното Цюрихско езеро отдавна ме бе очаровала. Така чрез 1922 година купих земята в Болинген. Намираше се в околностите на Св. Майнрад, а преди това е принадлежала на манастира на Св. Гал.

Отначало не планирах да строя истинска къща, а само едноетажна постройка, с пещ в средата и места за спане покрай стените; нещо като първобитно жилище. Имах предвид африканска колиба, в средата на която гори огън, ограден от няколко камъка, в която целият живот на семейството протича около този център. Всъщност първобитните колиби са конкретизация на идеята за цялостност - би могло да се каже, на семейната цялост, към която се числят и редица дребни домашни животни. Нещо подобно исках да построя и аз - жилище, което да съответства на първичните чувства на човека. То трябваше да внушава чувство за защитеност - но не само във физически, а и в психически смисъл. Още при първите строителни работи обаче промених плана си, защото ми се стори твърде примитивен. Реших, че трябва да построя истинска двуетажна къща, а не просто хижа, която да се гуши в земята. Така през 1923 г. бе построена първата кръгла къща. Когато беше вече готова, видях, че е станала годна за обитаване кула.

Чувството за спокойствие и обновление, което свързвах с кулата от самото начало, беше много силно. За мен тя означаваше нещо като майчино лоно. Постепенно обаче започна да ми се струва, че все още не изразява всичко, че нещо липсва. Така през 1927 г. се стигна до средната сграда - с нейната кулообразна пристройка.

След известно време отново ме споходи чувството за незавършеност на построеното. А и тази форма на строежа ми се струваше все още твърде примитивна. След около четири години - 1931 - споменатата кулообразна пристройка бе разширена. В тази кули определих едно помещение изключително за себе си. Представях си индийските домове, в които задължително има едно помещение, макар и някое отделено само със завеска кътче на стая, където хората могат да се оттеглят на спокойствие. Там те медитират може би четвърт или половин час или правят упражнения от йога.

Аз се заключвам в стаята си и оставам насаме със себе си. Ключът нося винаги със себе си, никой не може да влиза там без мое разрешение. През годините изрисувах стените и така изразих всички онези неща, които ме пренасяха от света в уединението, от настоящето - в безвремието. Така втората кула стана за мене един кът за размисъл и фантазии, а често и за твърде неприятни и мъчителни размисли - място за духовна концентрация.

През 1935 година в мен се породи желанието за оградено парче земя. Имах нужда от по-голямо пространство, което да е отворено към небето и природата. По тази причина аз добавих - бяха изминали още четири години - една лоджия и един двор към езерото. Те оформиха четвъртата част на цялото, отделно от триединния главен комплекс. Така в течение на дванадесет години възникна една четворна цялост, четири различни части на сградата.

След смъртта на жена ми през 1955 година изпитах вътрешната необходимост да стана онова, което всъщност съм. Или на езика на дома в Болинген - изведнъж открих, че средната част на сградата, която дотогава се беше сгушила ниско между двете кули, като че ли бях аз самият. Тогава издигнах още един горен етаж. Преди не бих могъл да го направя, бих го разглеждал като израз на самонадеяно самоизтъкване. В действителност обаче това е израз на разширяването на моето съзнание, постигнато с възрастта. С това, една година след смъртта на жена ми, всичко беше завършено. Строителството на първата кула започна през 1923 година, два месеца след смъртта на майка ми. Тези дати имат своя смисъл, защото Кулата, както ще видим, имаше връзка с мъртвите.

От самото начало за мен Кулата бе място за съзряване - майчино лоно или фигура на майката, в която отново можех да бъда това, което съм, бях или щях да бъда. Кулата пораждаше в мен чувството, като че ли се прераждам в камъка. Беше следователно конкретизация на процеса на индивидуация. Един напомнящ знак aerepernius (по-вечен от медта). Отрази ми се добре, като едно потвърждение на това, което съм. Строях къщата на отделни части и винаги следвах моите конкретни потребности за момента. Би могло да се каже, че бях построил Кулата в нещо като сън, а едва по-късно видях какво се е получило, тази изпълнена със смисъл форма: един символ на психичната цялостност. Всичко се бе развило така, като че ли бе поникнало едно древно семе.

В Болинген аз съм в средата на своя истински живот, аз съм най-силно това, което съм. Тук съм, така да се каже, един „прастар син на своята майка", както мъдро е изразено това в алхимията, защото „старецът”, „древният човек”, когото бях преживял като дете, е личността No 2, която е живяла и ще живее вечно. Тя съществува извън времето, тя е син на майчиното несъзнавано. В моите фантазии той взе образа на Филемон, който оживя отново в Болинген.

Понякога съм като разтворен в околния пейзаж и в нещата и самият аз живея във всяко дърво, в плисъка на вълните, в облаците, в животните, които идват и си отиват, и във вещите. В Кулата няма нищо, което да е станало или да е израснало, нищо, с което аз да не съм свързан с това. Всичко там има своята, но и моята история, там има място за безконечното царство на хинтерланд.

Отказах се от електричеството и сам си паля печката и огнището. Вечер паля старите лампи, няма и течаща вода - трябва сам да си помпя. Аз цепя дървата и си готвя яденето. Тези прости неща правят човека обикновен - а колко трудно е да си обикновен!

В Болинген ме обгръща тишина и аз живея там в „скромна хармония с природата"⁵⁷. Изплуват мисли, които стигат столетия назад и съответно изпреварват далечното бъдеще. Тук стихва мъката от сътворяването; творчеството и играта вървят ръка за ръка.

През 1950 направих нещо като паметник от камък като израз на това, което Кулата означаваше за мен. Забележителна е историята за това, как камъкът попадна при мен.

Когато строях стената на т. нар. градина, имах нужда от камъни и ги поръчах в една кариера край Болинген. В мое присъствие зидарят продиктува на собственика на кариерата всички размери и той ги записа в тефтерчето си. Когато след време камъните пристигнаха с кораба и бяха разтоварени, се установи, че ъгловият камък е със съвсем други размери; вместо камък с форма на триъгълна призма. Бяха доставили куб. Един съвършен куб с размери много по-големи от поръчаните, с дължина на страната около 50 см. Зидарят беше разярен и каза на хората от кораба веднага да си го откарат обратно.

Но щом съзрях каменния блок, казах: „Не, това е моят камък! Трябва да го притежавам!" Веднага осъзнах, че точно той ми трябва и че искам да направя нещо от него, но още не знаех какво.

Първото, което ми хрумна, бе един латински стих от алхимика Арналдус от Виланова (починал 1313 г.) и аз го издълбах върху камъка. В превод той звучи така:

„Стои тук камъкът невзрачен –

цената му е твърде ниска.

От глупавите тъй презрян е,

от мъдрите е той почитан."

Тези думи се отнасят за алхимичния камък - lapis, презиран и пренебрегван от невежите.

Скоро се случи още нещо. На предната плоскост в естествената структура на камъка различих малък кръг, нещо като око, което ме гледаше. И това издълбах в камъка, а в центъра поставих едно човече. Това е малката кукличка, която съответства на зеницата на окото, нещо като Кабир или Телесфороса на Асклепий. Той е загърнат в палтенце с качулка и носи фенер - както е представен в някои антични рисунки. Същевременно той сочи пътя. На него посветих няколко реда, които ми дойдоха наум, докато работех. Надписът е на гръцки - в превод звучи приблизително така:

„Времето е дете - играе си като дете - игра на дама -

царството на детето. Това е Телесфорое, които пътува

през тъмнините на този Космос и изгрява като звезда от

дълбините. Toй показва пътя към портите на Слънцето

и страната па сънищата"⁵⁸.

Тези думи ми дойдоха наум - една след друга, - докато работех върху камъка.

На третата страна, обърната към езерото, оставих камъка да говори чрез един латински надпис. Всички изречения са цитати от алхимията - ето и превода:

„Аз съм сирак, сам-самичък; ао ме намират навсякъде,

съм един, но противореча на себе си. Аз съм юноша и старец –

едновременно. Не познавам нито баща, нито майка, защото

трябваше да ме извадят от дълбините като риба. Или

защото бях паднал като бял камък от небето. През гори и

планини аз скитам, но съм скрит вътре във всеки. За

всеки съм смъртен, но не съм подвластен на кръговрата на

времето!"

Накрая, под стиха на Арналдус от Вилаирва сложих на латински думите: „В памет на своя 75-и рожден ден К. Г. Юнг направи и постави това тук в знак на благодарност, в 1950 година."

Когато камъкът бе готов, аз отново и отново го оглеждах и му се чудех, и се питах какво можеше да означава моят импулс да се заема да направя подобно нещо.

Камъкът се намира извън Кулата и е нещо като обяснение за нея. Той е изява на нейния обитател, но остава неразбираема за хората. Знаете ли какво исках да издълбая на задната страна на камъка? „Le cri de Merlin!" - защото това, което изразява камъкът, ми напомня явяването на Мерлин от гората, след като вече е изчезнал от света. Хората още чуват неговия вик, както е според легендата, но не могат да го разберат или обяснят.

Мерлин представлява опитът на средновековното несъзнавано да сътвори паралелна на Парсифал фигура. Парсифал е християнският герой, а Мерлин - като син на дявола от една чиста дева, е неговият тъмен брат. През XII век, когато възниква тази легенда, все още няма никакви условия да бъде разбран истинският му смисъл. Затова Мерлин свършва в изгнание, затова и „le cri dc Merlin" звучи от гората дори и след смъртта му. Този зов, който не може да бъде разбран от никого, показва, че той продължава да живее без опрощение. Неговата история и днес още не е завършила, той още броди наоколо. Би могло да се каже, че тайната на Мерлин е продължена от алхимията главно чрез образа на Меркурий. После той се връща отново в моята психология на несъзнаваното и до днес остава неразбран! Защото за повечето хора животът в близост до несъзнаваното е напълно неразбираем. Колко трудно е това за хората, за мен си остава един от най-впечатляващите факти на моя опит.

Веднъж, когато първата кула беше току-що завършена, бях в Болинген. Беше зимата на 1923-1924 година. Доколкото си спомням, нямаше никакъв сняг, вероятно е било точно преди пролетта. Бях самичък около седмица, а може би и по-дълго. Цареше неописуемо спокойствие.

Една вечер, спомням си съвсем ясно, седях до камината. Бях сложил големия котел, за да сгрея вода за съдовете. Тогава водата започна да кипи, а котелът, да пее. Звучеше като множество гласове или като многогласен оркестър от струнни инструменти. Истинска полифонна музика, която аз иначе не понасях, но сега ми се струваше необикновено интересна. Като че ли един оркестър се намираше вътре в Кулата, а друг - извън нея. Прозвучаваше ту единият, ту другият - сякаш разговаряха един с друг.

Седях и слушах очарован. Повече от час слушах този концерт, тази магическа естествена музика. Беше тиха музика, изпълнена с цялата дисхармония на природата. И така трябваше, защото природата никога не е само хармонична, но и ужасно противоречива и хаотична. Такава беше и музиката: поток от звуци - като водата и вятъра - нещо толкова чудесно, че човек изобщо не би могъл да го опише.

В ранната пролет на 1924 отново бях сам в Болинген. Бях запалил камината. Беше подобна тиха вечер. През нощта се събудих от леки стъпки, които обикаляха из Кулата. Звучеше и тиха далечна музика, която се приближаваше и приближаваше, и след това долових гласове - смях и говор. Помислих си: „Кой ли обикаля наоколо? Какво ли е това? Дотук води само тясната пътека край езерото и тя е почти непроходима!” Докато размишлявах, се разсъних напълно и се приближих до прозореца. Отворих капаците - но всичко бе спокойно. Не се виждаше никой, нищо не се чуваше - дори вятъра, нищо, съвсем нищо.

„Много странно" - помислих си аз. Бях убеден, че наистина съм чул тропот, смях и говор! Очевидно бях сънувал. Отново си легнах и си мислех за това, как човек може да се измами и откъде ли идва този вид сън. С тези мисли отново съм заспал и веднага започна същият сън - отново чувах стъпки, говор и смях, музика. При това имах и визуалната представа за повече от стотина облечени в тъмно фигури, като че ли младежи от село в празнични костюми, които се спускаха от планините и прииждаха като потоци от двете страни на Кулата със силен тропот, смях, песни в съпровод на акордеон. Ядосано си помислих: по дяволите! Смятах, че е сън, а то било действителност! С това чувство се и събудих. Отново скочих, отворих прозорците и капаците - всичко беше като преди - мъртва тишина в лунната нощ. Тогава си помислих: та това са просто духове!

Естествено зададох си въпроса, какво би могло да означава, че един сън е толкова настоятелен относно своята реалност и моята будност. Обикновено това се случва, когато виждаме духове. Будното състояние означава възприемане на действителността. А тогава сънят представлява еквивалентна на действителността ситуация, в която той създава един вид будно състояние. В този вид сънища, обратно на обикновените сънища, несъзнаваното се стреми да внуши на сънуващия силно усещане за реалност, което от своя страна бива подчертано чрез повторение. Източниците на подобни реалности са, от една страна, усещанията на тялото, а, от друга - архетиповите образи.

През онази нощ всичко изглеждаше толкова действително, че почти не можех да разгранича двете реалности. Не можех и да разбера нищо. Какво ли означаваха тези пеещи селски младежи, които се точеха покрай Кулата в дълги редици? Струваше ми се, че са дошли от любопитство, за да разгледат Кулата.

Никога по-късно не преживях, нито пък сънувах подобно нещо. Но онова преживяване ме накара да онемея. Не можех да си спомня да съм чувал за нещо подобно. Едва по-късно, когато се запознах с хрониките на Люцерн от XVII век от Ренвард Цисат, можах да открия определен смисъл. Там се съдържа следната история.

На едно пасище край планината Пилат, известна с появата на призраци, до днес упражнява своето магическо изкуство Вотан. Една нощ при своето изкачване към пасбището Цисат бил разтревожен от върволица хора, които с песни и музика се стичали от двете страни на хижата - точно както и аз го бях преживял в Кулата.

На следващия ден той попитал пастира, при когото пренощувал, какво би могло да означава това. Другият знаел точния отговор: това трябва да са били stilig hit (блажените души), войнството на Вотан от душите на умрелите. Те обикновено бродели наоколо и приемали видим образ.

Като обяснение би могло да се каже, че това е преживяване на самотата, при което външната тишина и пустота се компенсира от образа на тълпа хора. Това съответства на халюцинациите на отшелниците, които също са компенсации на самотата. Но знаем ли тогава на какви реалности се основават подобни истории? Бих могъл да си помисля, че самотата дотолкова е изострила моята чувствителност, че съм възприел процесията на душите на умрелите като действителност.

Обяснението на преживяването като психична компенсация никога не ме задоволи напълно, а за мен не беше достатъчно да кажа, че е било халюцинация. Чувствах се задължен да взема, под внимание и, неговата реалистичност. Особено поради факта, че съществуваше подобно съобщение от XVII век.

Най-вероятно тук ставаше дума за синхронистично явление. Тези явления показват, че случки, за които смятаме, че нещо знаем, защото сме ги възприели с вътрешното си чувство или сме ги предусетили, много често имат съответствие в реалния външен свят. Наистина е имало реални съответствия на моето преживяване, защото в средновековието подобни върволици от млади мъже е имало - това са били походите на хора от вътрешността на страната към Локарно - предимно в ранната пролет. Те се събирали там в Каза ди Феро в Минусио, за да продължат към Милано. В Италия те били наемани като войници, сражаващи се за чужди владетели. Т. е. това би могло да бъде видение на подобен поход, който обикновено започвал през пролетта, когато с песни и веселие младите мъже се разделяли с родината.

Моята фантазия още дълго време се занимаваше с това странно съновидение.

Когато през 1923 започнахме да строим, моята по-възрастна дъщеря ме посети и възкликна: „Как, ти ще строиш тук? Та тук има трупове!" Разбира се, аз си помислих: „Глупости, не може да става и дума!" Но когато четири години по-късно ние все още продължавахме да строим, наистина намерихме скелет. Беше на дълбочина 2,20 м. В десния му лакът имаше куршум от стара пушка. По разположението на костите се виждаше, че трупът вероятно е бил хвърлен в гроба в доста разложено състояние. Той, изглежда, принадлежеше на един от множеството френски войници, които през 1799 са се удавили в реката Линт и са били отнесени към бреговете на Горното езеро. Това се случило, след като австрийците взривили моста при Грюнау, който бил атакуван от французите. В Кулата има запазена една фотография със съответния надпис, която направихме над отворения гроб със скелета на 22 август 1922 година.

Устроихме истинско погребение за този войник на моята земя, а аз изстрелях три изстрела над гроба му. Дъщеря ми беше усетила присъствието на трупа - нейната ясновидска дарба бе наследена от моята баба по майчина линия.

През зимата на 1955-1956 издълбах редицата от имена на моите предци по бащина линия върху три каменни плочи и ги поставих в лоджията. Тавана изрисувах с мотиви от моя и на жена ми гербове, както и от тези на зетьовете ми.

Фамилията Юнг първоначално е имала в герба си феникс, което очевидно е свързано с думите „млад" (Jung), „младост" и „подмладяване". Моят дядо е променил, навярно като форма на съпротива спрямо баща си, елементите на герба. Той е бил масон и Велик майстор на Швейцарската ложа. Точно на това се дължи и странността на промените в герба. Споменавам този незначителен факт, защото той е исторически свързан с моето мислене и с живота ми.

Моят герб, съответно на корекциите от дядо ми, вече не съдържа първоначалния феникс. Горе в десния ъгъл има син кръст, долу вляво - син гълъб върху златен фон, а помежду им върху синя бразда - златна звезда. Тази символика е масонска или розенкройцерска. Както кръстът и розата представят Розенкройцеровия проблем за противоположностите („реrcrucem ad rosum ", през кръста към розата) - а именно християнското и Диoнисиевото начало, така кръстът и гълъбът са символи на небесното и на хтоничния дух. Обединяващият символ е представен чрез златната звезда, „златото на философите" - аиruт philosophorum⁵⁹.

Розенкройцерите изхождат от Херметичната, или алхимична, философия. Един от нейните основоположници е бил Михаел Майер (1568-1622) - известен алхимик и по-млад съвременник на неизвестния, но значителен Джерардус Дорнеус (края на XVI в.), чиито трактати изпълват първи том на Theatnun chemicum от 1602 г. Франкфурт, където и двамата са живели, по онова време изглежда е бил център на алхимичната философия. Във всеки случай Михаел Майер като пфалиграф и придворен съветник на Рудолф II е бил уважавана и известна личност. В съседния Майнц тогава живеел докторът на медицинските и юридическите науки Карл Юнг (починал през 1654 г.), за когото иначе нищо не се знае, тъй като родословното дърво се прекъсва още при моя прапрадядо, Сигизмунд Юнг, роден през XVIII в., civis Moguntinus, гражданин на Майнц. Причината за това е пожарът, чиято жертва станали архивите на Майнц, по време на обсадата през войната за испанското наследство. Вероятно явно образованият Карл Юнг е бил запознат с ръкописите на двамата алхимици, защото фармакологията по онова време е била изключително под влияние на Парацелз. Дорней е бил явен привърженик на Парацелз и дори е написал обемист коментар към трактата на Парацелз, De Vila Longa. Той също така повече от всички други алхимици се е занимавал с процеса на индивидуацията. Предвид факта, че голяма част от моето житейско дело е посветена на изследването на проблема за противоположностите и по-специално за тяхната алхимична символика, тези събития представляват интерес, поради което не искам да ги спестя и на моите читатели.

Докато работех върху каменните плочи, си изясних съдбовната връзка с моите прадеди. Имах силното чувство, че съм под влиянието на неща или въпроси, които са останали недовършени или без отговор от страна на моите родители, от баба ми и дядо ми или от още по-далечни прадеди. Често изглежда така, като че ли в едно семейство има някаква неличностна карма, която се пренася от родителите върху децата. Винаги ми се е струвало, че трябва да отговоря на въпроси, които са били поставени пред моите предшественици, но още не са намерили отговор, или пък че трябва да довърша или поне да продължа някои неща, които са били оставени неуредени преди мен. Трудно е да се разбере дали тези въпроси носят повече личен или повече колективен характер. Струва ми се, че последното е по-вероятно. Един колективен проблем - ако той не е осъзнат като такъв, възниква винаги като личен и тогава събужда илюзията, че в областта на личната психика нещо не е наред, фактически личната сфера е засегната, но не непременно първично, а много повече - вторично в резултат на някаква непоносима промяна в социалната атмосфера. Причината за разстройството в подобен случай трябва да се търси не в личното обкръжение, а в колективната ситуация. Досегашната психотерапия твърде малко е държала сметка за това обстоятелство.

Както всеки, способен на някаква интроспекция, отначало и аз възприех като нещо естествено, че раздвоеността на личността ми е мое лично дело и отговорност. Фауст го бе казал за мен със спасителните думи: „Две души живеят, ах, в моите гърди!", без обаче да обясни причината за тази раздвоеност. Фаустовото прозрение като че ли се отнасяше точно за мен. Тогава, когато се запознавах с Фауст, не можех и да подозирам доколко Гьотевият забележителен героичен мит бе колективен и доколко пророчески предусещаше съдбата на германците. Затова се чувствах лично засегнат за това, че Фауст вследствие своето високомерие и възгордяване причинява убийството на Филемон и Бавкида. Аз се чувствах виновен, сякаш в миналото бях взел участие в убийството на тези двама старци. Тази странна идея ме ужаси и аз виждах своята отговорност в това да изкупя това престъпление или да предотвратя неговото повторение.

Неправилните ми изводи бяха поддържани и от един нов факт, който в онези младежки години бях научил от трети лица. Бях дочул, че за дядо ми Юнг се носела легендата, че е извънбрачен син на Гьоте. Тази неприятна история засегна и мен дотолкова, доколкото потвърди странните ми реакции спрямо Фауст и, изглежда, ги обясняваше. Разбира се, не вярвах в реинкарнацията, но все пак инстинктивно чувствах близко това, което индийците наричат карма. Тъй като тогава нямах понятие за съществуването на несъзнаваното, за мен бе невъзможно психологическото разбиране на собствените ми реакции. Също така не знаех нищо за това, че бъдещето се подготвя предварително в несъзнаваното - колкото и малко да се знае за него и до днес - и затова може да бъде отгатнато от ясновидци. Така например Якоб Буркхарт при научаването на новината за короноването на Кайзера във Версай извикал: „Това е залезът на Германия!" На портите вече чукали архетиповете на Вагнер, а с тях и Дионисиевото преживяване на Ницше, което приписват на омайващия бог Вотан. Високомерието на вилхелминската ера отчужди Европа и подготви катастрофата от 1914 година.

На младини, около 1890 г... без да съзнавам, и аз бях обхванат от този дух на времето, и не можех с никакви средства да се освободя от него. Фауст докосна някаква струна у мен и я накара да зазвучи, а мен засегна по начин, който не бих могъл да разбирам иначе освен като личен. Проблемът за противоречието между добро и зло, дух и материя, светлина и мрак бе този, който ме вълнуваше най-дълбоко, Фауст, този невинен философ, се сблъсква с Мефистофел, със своята тъмна страна, със своята злокобна сянка. Въпреки своята негативна природа Мефистофел представлява истинският дух на живота в сравнение със закостенелия учен, които упорито заобикаля самоубийството. Тук моите вътрешни противоречия се проявиха силно драматично. Гьоте е дал до известна степен една основна схема на моите собствени конфликти и решения. Дихотомията Фауст - Мефистофел за мен се вместваше в един-единствен човек - и този човек бях аз. С други думи, аз бях засегнатият и осъзнавах, че това е моята съдба. Така че всички перипетии на драмата се отнасяха и до мен; трябваше със страст тук да утвърждавам, там да отхвърлям... Нито едно решение не можеше да ми бъде безразлично. По-късно аз осъзнато свързах своето дело с това, което бе пренебрегнал Фауст: уважението на вечните човешки прана, признаването на миналото и приемствеността в културата и духовната история⁶⁰.

Както душата ни, така и тялото ни се състои от отделни индивидуални елементи, които са били представени още в редицата от предшественици. „Новото" в индивидуалната душа е едно безкрайно вариращо прегрупиране на прастари съставни части; тук тялото, както и душата имат ясно изразен исторически характер и не намират в новото, току-що възникналото, истинско убежище, т. е. родовите черти са само отчасти „у дома" в него. Както със средновековието, така и с античността и първобитното общество ние далеч не сме приключили така, както изисква нашата психика. Вместо това сме попаднали в нещо като водопад на прогреса, който ни тласка напред към бъдещето с толкова по-дива сила, колкото повече ни откъсва от нашите корени. Но щом веднъж е направен пробив в старото, тогава то в повечето случаи е и унищожено и вече няма никакво спиране. И точно загубата на връзката с него, тази липса на опора създават „неуютността в културата и такава припряност, че човек живее повече в бъдещето, с неговото илюзорно обещание за Златния век, отколкото в настоящето, с което още не е завършила цялата еволюционна подготовка. Впускаме се неудържимо към новото, подгонени от нарастващо чувство за неудовлетвореност, недоволство и безпокойство. Живеем вече не с това, което имаме, а от обещания, че в светлината не на днешния ден, а в мрака на бъдещето, където очакваме да съзрем обещания слънчев изгрев. Човек не иска да си признае, че винаги всичко по-добро се изкупва с по-лошо. Надеждата за повече свобода рухва за сметка на нарастващото покорство пред държавата, да не говорим за страшните опасности, пред които ни изправят най-блестящите открития на науката. Колкото по-малко разбираме към какво са се стремели нашите бащи и прадеди, толкова по-малко разбираме и самите себе си и така с всички сили помагаме индивидът все повече да бъде лишаван от инстинктите си и от усещането за корени, така че той става частица в масата, която следва вече само онова, което Ницше нарича „духа на гравитацията".

Подобренията по пътя на прогреса, т. Е. чрез нови методи или изобретения, са наистина на пръв поглед убедителни, но в перспектива - съмнителни и при всички случаи - скъпо заплатени. Те в никакъв случай не увеличават удовлетвореността или изобщо - щастието. Най-често те са слаби подсладители на съществуванието, както например всички скъсяващи времето средства, които по най-неприятен начин само ускоряват темпото и така ни оставят по-малко време откогато и да било преди. Omnis festinatio ех parte diaboli est - „Всяко бързане е дело на дявола!" - казваха старите майстори.

Подобренията чрез връщането назад по правило не са свързани с толкова големи разходи, и то - постоянни, защото те ни връщат към по-простите и изпитани средства на миналото и към пестеливото използване на вестници, радио, ТВ и всички псевдоспестяващи времето нововъведения.

В тази книга говоря много за своите субективни схващания, които обаче не са приумици на разума. Това по-скоро е едно представление, което започва, ако човек с полузатворени очи и малко недочуващи уши преднамерено се опита да долови формата и гласа на съществуванието. Ако виждаме и чуваме твърде ясно - тогава сме ограничени до часа и минутата на днешния ден и не усещаме как и дали нашата родова психика долавя и разбира това „днес", или, с други думи, как реагира несъзнаваното. Така ние оставаме на тъмно по отношение на това, дали светът на предците взема участие в нашия живот, или, обратно, се отвръща ужасен от него. Нашето вътрешно спокойствие и удовлетвореност до голяма степен зависят от това, дали историческото семейство, което се персонифицира в индивида, е съгласно с ефимерните условия на нашето днес или не.

В Кулата в Болинген човек като че ли живее в много векове. Тя ще ме надживее, а чрез положението и стила си сочи назад към отдавна отминали неща. Много малко напомни за днешния ден.

Ако човек от XVI в. се засели в къщата, то единствено газената лампа и кибритът биха били нещо ново за него; с всичко останало той бездруго би се справил. Тук нищо не нарушава покоя на мъртвите, няма електричество, нито телефон. Но душите на моите предци се поддържат и от атмосферата на дома, защото аз им давам отговор на въпросите, които са ми оставени като наследство от техния живот, добре или зле - както ми се удава. Аз дори съм ги изрисувал по стените. Сякаш някое голямо мълчаливо семейство, което съществува през вековете, населява къщата. Там живея и аз, но с моята втора личност, така да се каже, във „второ лице", и виждам живота като кръговрат - като нещо, което идва и отминава.