К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

Колкото по-голям ставах, толкова по-често родители­те ми, а и други хора ме питаха какъв искам да стана. Нямах никаква яснота по този въпрос. Интересите ми ме теглеха в различни посоки. От една страна, ме привлича­ха естествените науки с тяхната истина, основаваща се на факти, а, от друга - всичко, което имаше нещо общо със сравнителната история на религията. От естествените науки харесвах главно зоологията, палеонтологията и геологията, от хуманитарните - гръко-римската и праисторическа археология, към която проявявах най-силен интерес. Тогава обаче не знаех колко много зависеше този избор на различни дисциплини от моята двойствена натура. В естествените науки ме удовлетворяваше конк­ретността на фактите и техните исторически предпостав­ки, а в религиозните науки - духовната проблематика, където имаше място и философията. В първата област ми липсваше факторът смисъл, във втората - емпиричността. Естествените науки във висша степен отговаряха на потребностите на No 1, а хуманитарните, по-точно исто­рическите дисциплини, означаваха полезно нагледно обу­чение за No 2.

В тази противоречива ситуация доста дълго не можех да се оправя. Забелязах, че вуйчо ми - главата в семейс­твото на майка ми, който беше свещеник в Св. Албан в Базел, тихомълком ме насочваше към теологията. Не му бе убягнал необикновеният интерес, с който следях раз­говорите, които водеше на масата със синовете си, които бяха все теолози, или обсъждането на някакъв професи­онален проблем. Не се съмнявах, че имаше теолози, стоящи близо до университетските шеметни висоти, ко­ито следователно знаеха повече от баща ми. От тези разговори на масата никога не можах да направя извода, че те се занимаваха с реални преживявания, да не гово­рим за преживявания като моите. Те просто обсъждаха изключително академични мнения относно библейските притчи, които поради многобройните и почти недосто­верни разкази за чудеса определено ми бяха неприятни.

Когато бях в гимназията, всеки четвъртък можех да обядвам у този мой вуйчо. Но аз не му бях благодарен само за това, а и за изключителното преимущество да присъствам на неговата маса и да слушам интелигентни разговори на възрастни. За мен това бе изключително преживяване само по себе си, защото в моето домашно обкръжение никога не бях чул някой да беседва на учени теми. У дома отправях въпросите си към баща ми, но срещах необяснимо за мен нетърпение и отказ, който ме озадачаваше. Едва няколко години по-късно разбрах, че бедният ми баща не смееше да мисли, защото бе разкъс­ван от вътрешни съмнения. Той бягаше от себе си и затова настояваше за сляпа вяра, която трябваше да отвоюва с невероятни усилия. Поради това не можеше да я възприема като благодат.

Вуйчо ми и братовчедите можеха да обсъждат спокой­но догматичните учения още от Църковните, до най-новата теология. Те изглеждаха убедени в самоочевидния световен ред. Името на Ницше при това обаче изоб­що не се споменаваше, а това на Якоб Буркхардт - само с неохотно признание. Буркхардт бе наричан „либерал", „по-скоро свободомислещ" и с това се намекваше, че той се отклонява от вечния ред на нещата. Знаех, че вуйчо ми не подозира колко далече съм от теологията, и съжаля­вах, че трябваше да го разочаровам. Никога не бих се осмелил да го занимавам с моите проблеми, защото знаех прекалено добре каква катастрофа би последвала за мен. Не можех да кажа нищо в своя защита. Точно обратното -личност No 1 решително излизаше на преден план и моите все още оскъдни познания по естествени науки вече бяха напълно проникнати от тогавашния научен материализъм. Само с много усилия тя можеше да бъде държана в шах чрез доказателствата на историята и Критиката на чистия разум, която никой от моето обкръжение вероятно не разбираше. Макар че Кант бе спо­менаван с одобрение от вуйчо и братовчедите ми, негови­те принципи се прилагаха единствено спрямо становище­то на противника, никога спрямо своето. И по това не казвах нищо.

Поради тези причини започнах да се чувствам все но-неуютно, когато сядах на масата с вуйчо ми и семейство­то му. За моята обикновено гузна съвест четвъртъците се превърнаха в черни дни. В този свят на социална и духовна сигурност и невъзмутимост се чувствах все по-отчужден, макар да жадувах за капките духовна свежест, които падаха от време на време там. Струваше ми се, че съм нечестен и порочен. Трябваше да си призная: „Да, ти си измамник; лъжеш и заблуждаваш хората, които ти желаят доброто. Те не са отговорни за това, че живеят в един свят на социална и духовна стабилност, че не знаят нищо за бедността, че тяхната религия е същевременно и платената им професия и че те вероятно изобщо не се замислят как сам Бог може да изтръгне един човек от неговия собствен духовен световен ред и да го осъди на богохулство. Нямам никаква възможност да им обясня това. Трябва да поема върху себе си петното и да се науча да го нося." За нещастие това не ми се удаваше.

Изострянето на моралния конфликт у мен водеше до все по-съмнителни и неприятни промени у No 2 - факт, който не можех повече да крия от самия себе си. Опитвах се да изтрия личност No 2, но не успявах. В училище и сред съучениците си можех да я забравя, тя изчезваше и при заниманията ми с естествени науки, но щом оставах сам вкъщи или сред природата, Шопенхауер и Кант влас­тно се връщаха отново, а с тях и грандиозният „свят на Бога". Моите познания по естествени науки също се включваха и запълваха огромната канава с цветове и образи. Личност No 1 и нейните грижи относно избора на професия изчезваха отвъд хоризонта като незначителен епизод през последното десетилетие на XIX век. Когато се връщах от своята експедиция из вековете, аз като че ли отрезвявах. Аз, т. е. No 1, живеех сега и тук и трябваше на всяка цена да си формирам определена представа каква професия да избера.

Баща ми няколко пъти разговаря сериозно с мен: можех да избера да следвам каквото си пожелая, но ако исках да последвам неговия съвет - по-добре беше да не е теология. „Можеш да станеш всякакъв, само не и теолог!" Тогава помежду ни се бе установило мълчаливо съгласие, че определени неща могат да се правят и казват без коментар. Баща ми например никога не постави въпроса, защо при всеки удобен случай все по-често пропусках църковна служба, защо никога не присъствах на причастие. Ставаше ми толкова по-леко, колкото по-далече бях от църквата. Липсваха ми органът и хорът, но не и „религиозната общност", фразата не ми говореше нищо. Струваше ми се, че хората, които по навик ходят редовно на църква, имат помежду си още по-малко общо, отколкото „миряните". Последните бяха по-малко благо­честиви, но пък по-приятни хора, с естествени чувства, по-общителни и весели, топлосърдечни и по-искрени.

Можех да успокоя баща си, че в никакъв случай не ме блазни мисълта да стана теолог. Колебаех се между естествените и хуманитарните науки. Привличаха ме властно и двете. Започнах обаче да осъзнавам факта, че No 2 нямаше pied-a-terre (здрава опора). В него аз се издигах над „тук" и „сега", чрез него се чувствах като едно от очите на хилядоокия космос, но неспособен да помес­тя едно-единствено дребно камъче тук, на Земята. Срещу тази пасивност се опълчваше No 1: искаше да знае и да действа, но се намираше пред неразрешим конфликт. Очевидно трябваше да изчакам да видя какво ще да стане. Когато някой ме питаше какъв искам да стана, обикновено отговарях: филолог, като под това тайно подразбирах асирийската и египетската археология. В действителност се занимавах с естествени науки, а в свободното си време с философия, особено през ваканци­ята, която прекарвах с майка ми и сестра ми у дома. Времето, когато тичах при мама и се оплаквах: „Скучно ми е и не знам какво да правя!“, бе отдавна отминало. Ваканцията беше най-доброто време, когато можех да се занимавам с каквото си пожелаех, а освен това беше лято, баща ми бе заминал, тъй като редовно прекарваше отпуската си в Закселн.

Само веднъж се случи така, че и аз заминах през ваканцията. Бях на четиринадесет години, когато наши­ят лекар ми предписа лечение в Ентлебух, за да укрепна и да се преборя с безапетитието си. За първи път бях сам сред чужди възрастни хора, на квартира у тамошния католически свещеник. За мен това бе малко зловеща и същевременно пленяваща авантюра. Самия свещеник почти не виждах, а неговата икономка бе малко недруже­любна, но във всеки случай не бе заядлива личност. Не се случи нищо особено. Бях под наблюдението на един възрастен местен лекар, който поддържаше хотел сана­ториум за възстановяване след всякакви заболявания. Групата бе доста пъстра: селяни, дребни чиновници, търговци и неколцина образовани пациенти от Базел, сред които и един дипломиран химик. Баща ми също бе д. ф. н. - но филолог и лингвист. Химикът бе за мен нещо крайно интересно и ново - занимаваше се с естествени науки, може би дори разбираше тайните на камъните. Беше още млад човек и ме научи да играя крокет, но не продума нищо за своите (навярно огромни) познания. Аз бях твърде плах, невеж и невзрачен, за да го разпитам. Благоговеех пред него, защото бе първият жив познавач на тайните на природата или поне на част от тях, когото бях срещнал. Той седеше на моята маса, поръчваше същите ястия и дори от време на време разменяше по някоя дума с мен. Чувствах се издигнат до най-високата сфера на света на възрастните. Това, че можех да участ­вам в излетите на курортистите, потвърждаваше издига­нето ми. При една такава екскурзия посетихме една изба, където бяхме поканени и на дегустация и така буквално се изпълни класическата строфа:

„Но ето идва веч беда — туй е ликьор, а не вода"¹¹.

Защото там аз вкусих от стъклениците с такъв въз­торг, че се почувствах в съвсем ново и непознато досега състояние на духа: вече нямаше „вън" и „вътре", „Аз" и „другите", No 1 и No 2; никаква сдържаност или плахост. Небето и земята, светът и всичко, което пълзи и лети, върти се, издига се или пада - всичко бе станало едно! Бях позорно, триумфиращо, щастливо пиян. Бях като че ли потънал в море от блаженство, но поради пристъпа на морските вълни се хващах с очи, ръце и крака за стабил­ните предмети, за да запазя равновесие по люлеещата се улица и между накланящите се къщи и дървета. Чудесно! Само че малко прекалено, си мислех аз. Събитието прик­лючи малко печално, но ми остана споменът за едно откритие, усещане за красота и смисъл, което бях разси­пал само поради своята глупост.

Към края на престоя ми там баща ми пристигна да ме вземе и заедно заминахме за Люцерн, където - о, щастие! - се качихме на параход за Вицнау. Досега не бях виждал подобно нещо. Не можех да се нагледам на действието на парната машина, когато изведнъж се чу, че сме пристиг­нали във Вицнау. Над селището се издигаше висока планина и баща ми ми обясни, че това е Риги и че дотам отива влак, зъбчата железница, чак догоре. Отидохме до малката гара, където стоеше най-чудноватият локомо­тив на света - с изправен, но поставен под ъгъл парен котел. В самия вагон дори местата бяха под ъгъл. Баща ми ми подаде билета и каза: „Сега можеш сам да се качиш догоре, аз оставам тук, за двама е доста скъпо. Внимавай и гледай да не паднеш!"

Онемях от щастие. Бях в подножието на тази мощна планина, по-висока от всички, които бях виждал преди, толкова сходна с огнените планински гребени от моето отдавна отминало детство! Бях почти истински мъж - за пътешествието си бях купил бамбуково бастунче и анг­лийска жокейска шапка, както се полага на околосветски пътешественик, а сега се издигах по тази величествена планина! Не знаех кой бе по-голям - планината или аз. Със силно тракане локомотивът ни изкачваше до шемет­ни височини, откъдето пред очите ми се разкриваха нови и нови пропасти и гледки. Най-после бях на върха сред този странно разреден въздух и пред очите ми се разсти­лаха неописуеми, необятни простори. Да, казвах си аз, това е моят свят, истинският свят, тайната, където няма учители, няма училища, нито въпроси без отговори, тук човек може да бъде - без да се налага да задава въпроси! Вървях внимателно по пътеките, защото покрай тях има­ше страховити сипеи. Всичко беше тържествено, тук човек трябваше да е благовъзпптан и тих, защото това бе светът на Бога! Самият Той тук присъстваше реално. Това бе истински подарък, най-хубавият и най-скъпият, който баща ми ми бе правил.

Впечатлението бе така дълбоко, че всичко последвало ми се е изтрило от съзнанието. Но и No 1 имаше полза от това пътешествие: впечатленията останаха ярки през целия ми живот. Виждах как, вече като възрастен, неза­висим господин с черна твърда шапка, скъп бастун, как седя на терасата на един от тия изключително изискани хотели дворци на кея в Люцерн или пък в чудните гради­ни на Вицнау, до покрита с бяла покривка масичка, под огрян от утринното слънце сенник, пия сутрешното си кафе с кроасан, намазан със златистожълто масло и различни конфитюри, правейки планове за излети през дългия летен ден. Как след кафето спокойно, с бавна крачка, без да бързам, отивам до парахода, който ме отвежда към подножието на тази величествена планина, покрита по върховете със сияйни глетчери.

Цели десетилетия си представях тази картина, когато, уморен от много работа, търсех в нещо отмора. В дейст­вителност не можах никога да изпълня обещанието, ко­ето си бях дал за това блаженство.

Това мое първо осъзнато пътешествие бе последвано след една-две години от друго. Разрешиха ми да посетя баща си, който прекарваше ваканцията си в Закселн. Научих от него впечатляващата новина, че се е сприяте­лил с тамошния католически свещеник. Стори ми се изключително дръзко и тайно се учудвах на смелостта му да го стори. Там посетих Флюели, обителта на отшелни­ка и мощите на блажения брат Клаус и се чудех откъде католиците знаят, че брат Клаус е бил блажен. Дали е обикалял и разказвал на хората? Бях под силното впечат­ление от геннус лоци (духовен покровител на дадено място) и не можех дори да си представя подобен, благосло­вен от Бога живот, камо ли да го разбера. Как са могли жена му и децата му да понесат да имат за съпруг и баща светец, когато точно някои грешки и несъвършенства на баща ми го правеха особено любим за мене. „Да, мислех си, как би могъл някой да живее със светец?" Очевидно той е видял, че това е невъзможно, та затова е станал отшелник. Все пак отшелническата му килия не е била далеч от дома му. Идеята ми се стори нелоша - семейст­вото ми да живее в една къща, а аз - в малко отдалечен павилион, с много книги, писалище, запалено огнище, където да си пека кестени и върху триножник да стои гърнето за супа. Като отшелник няма да ходя и на църква, ще си имам личен параклис.

От Флюели извървях още малко път нагоре, потънал в мисли, като насън, и точно когато започнах да слизам, отляво се появи стройна фигура на младо момиче. То носеше местната носия и имаше хубавичко лице с при­ветливи сини очи. Като нещо напълно естествено тръг­нахме заедно надолу към долината. Тя беше приблизи­телно на моя възраст. Аз, тъй като не познавах други момичета освен братовчедките си, се чувствах малко неловко - не знаех как трябваше да й говоря. Започнах неуверено да й обяснявам, че съм тук за няколко дни през ваканцията, че уча в Базел в гимназията и че по-късно искам да следвам. Докато говорех, ме връхлетя особено чувство за съдбовност. Тя се появи точно в този момент - си мислех аз, сега върви така естествено до мен, като че ли си принадлежахме. Аз я поглеждах отстрани и забеля­зах едно изражение, като че ли на плахост и възхищение, което ме смути още повече и някак ме порази. Нима е възможно, мислех си? Тя е католичка, но може би нейни­ят духовен наставник е приятелят на баща ми? Тя изобщо не знае кой съм. Не можех да й разказвам за Шопенхауер и отрицанието на Волята, нали? Тя не ми изглеждаше страшна. Сигурно свещеникът й не е от йезуитите, скри­ти под тези черни раса... Не бих могъл да й кажа, че баща ми е свещеник протестант. Това би могло да я уплаши или обиди. Или да й говоря за философията и дявола, който е по-значителен от Фауст и че Гьоте така го е опростил - направо невъзможно! Тя обитава далечната земя на невинността, а аз - действителността, където прекрасното и грозното на творението се сливат. Как би могла да понесе тя това? Непробиваема стена се издига­ше помежду ни. Нямаше и не биваше да има никаква близост.

С печал в сърцето се удържах и дадох на разговора друга насока. Към Закселн ли отива и тя? Времето е хубаво, както и гледката оттук, и т. н.

Тази среща, погледната отвън, изглежда напълно без значение. Но вътрешно имаше толкова голяма важност, че ме занимаваше не дни наред, а винаги и непрестанно, застанала като паметник край пътя в паметта ми. Тогава бях още в онова полудетско състояние, когато животът се състои от отделни независими преживявания. Та кой ли би дръзнал да открие съдбовната нишка, водеща от св. Клаус до хубавичкото момиче?

Онзи период бе изпълнен със силен сблъсък на мисли в мен. От една страна, Шопенхауер и християнството не искаха да се примирят, от друга - No 1 искаше да се освободи от меланхолията и натиска на No 2. Hе No 2 бе депресиран, a No 1, когато се сещаше за No 2. Точно по това време се случи, че от сблъсъка на противоположнос­тите се роди първата системна фантазия в моя живот. Тя се появи на откъси и доколкото си спомням, започна може би от едно преживяване, което дълбоко ме разтър­си.

Случи се през един от онези дни, когато северозапад­ният вятър вдига пенести вълни в Рейн. Пътят ми за училище минаваше покрай реката. Изведнъж видях как от север се зададе кораб с голямо платно, носен от бурята - за мен едно съвършено ново преживяване: платноход на Рейн! Това развихри фантазията ми - ако вместо бързата струя на реката имахме езеро, покриващо цял Елзас, тогава щяхме да имаме платноходи и големи параходи. Базел би бил пристанищен град. Тогава бихме били почти като на море. Всичко би било по-различно, бихме живели в друго време и в друг свят. Нямаше да я има и гимназията, и дългият път до нея, а аз бих бил възрастен и бих уреждал живота си сам. Тогава сред езерото би се издигал скалист хълм, съединен със сушата чрез тесен провлак, разделен от широк канал с дървен мост, водещ към порта, укрепена с кули, отваряща се към малко средновековно градче, разхвърляно по склонове­те. На хълма се издигаше здраво укрепен замък¹² с висока кула - това бе моят дом. Вътре нямаше зали, нито какъв­то и да е разкош - помещенията просто бяха облицовани и по-скоро малки. Имаше и изключително интересна библиотека, където човек можеше да намери всичко ценно в науката и познанието. Имаше и оръжейна сбир­ка, а бастионите бяха въоръжени с тежки оръдия. Войни­ците се намираха в малката крепост, градчето наброява­ше около неколкостотин жители и се управляваше от кмета и Съвет на старейшините. Аз бях рядко появява­щият cejttde de paix, мирови съдия, и съветник. Градчето имаше и малко пристанище откъм сушата, където бе закотвен моят двумачтов платноход, съоръжен с всички необходими неща.

„Дух" за мен, разбира се, означаваше нещо неизрази­мо, но в основата си не се различаваше съществено от силно разреден въздух. Това, което корените изсмукваха и предаваха на стъблото, бе някаква духовна същност, която долу в мазето можеше да се види реално - като готови златни монети. Това съвсем не беше само фокуснически трик, а осветена от вековете и жизнено важна тайна на природата, която, без да знам как, ми се бе открила и аз я пазех не само от Съвета на старейшините, но до известна степен и от самия себе си.

Така дългият ми път до училище започна да се скъсява по един приятен начин. Едва напуснал училищната сгра­да, се озовавах в замъка, където ставаха структурни промени, провеждаха се заседания на Съвета, биваха съдени престъпници или разрешавани спорове, или пък се стреляше с оръдията. Платноходът се подготвяше, платното се опъваше и следвайки лекия бриз, той напус­каше пристанището, за да посрещне силния северозапа­ден вятър на излизане иззад хълма. Вече у дома - струва­ше ми се, че са изминали само минути - излизах от фантазма си като от кола, която ме бе докарала точно пред къщи. Това толкова приятно забавление продължи няколко месеца, докато ми омръзна, фантазмът вече ми се струваше глупав, дори смешен. Вместо да мечтая, започнах да строя от камък и глина (вместо хоросан) кули и изкусно укрепени крепости, като за модел ми служеше Хюнинген. В тази връзка разгледах всички фор­тификационни планове на Вобан, които можах да намеря, и съвсем скоро усвоих всички технически термини и обозначения. След Вобан се задълбочих и в съвременни фортификационни методи от най-различен вид и се опит­вах с моите ограничени средства да ги възпроизведа в строежите си. Тези занимания запълваха свободното ми време повече от две години. Така склонността ми към естествените науки и конкретните неща се задълбочи за сметка на No 2.

Докато знаех толкова малко за конкретните неща, си мислех аз, бе безпредметно да разсъждавам за тях. Всеки може да фантазира, но наистина да знаеш е съвсем друго. Тогава се абонирах за едно природонаучно списание, което четях със силен интерес. Търсех и колекционирах фосили от юрския период и всички минерали, които можех да намеря, както и насекоми, кости на хора и мамути от каменоломните край Рейн и масовите погребения от 1811 г. Растенията също ме интересуваха, но не от научна гледна точка. По непонятни за мен самия причини смятах, че те не бива да бъдат откъсвани и сушени - бяха живи същества, които притежаваха смисъл само цъфтейки и в растеж - някакъв тайнствен Божи промисъл. Човек трябваше да ги наблюдава почтително, да им се учудва философски. Това, което биологията разкриваше за всички тях, наистина беше интересно, но не беше същественото. Кое бе то - не ми се удаваше да си изясня. Каква беше например тяхната връзка с християнската вяра? Или с отрицанието на Волята? Не можех да открия. Вероятно те принадлежаха към божественото състояние на невинност, което човек не би трябвало да нарушава. Обратно на това, насекомите бяха денатурирани растения, цветя и плодове, които бяха започнали по някакъв особен начин да се придвижват на крака или кокили, да летят като цветя с криле или да вредят на растенията. За тази си противозаконна дейност те биваха обречени на масови екзекуции, от които най-засегнати бяха майските бръмбари и гъсениците. Моето състрадание към всички същества се ограничаваше до топлокръвните. Единствено жабите и костенурките от студенокръвните биваха пощадени от мен поради сходството им с човешките същества.

Независимо от нарастващия ми интерес към естестве­ните науки, от време на време се връщах към философс­ките си книги. Времето за избор на професия застраши­телно наближаваше. С копнеж очаквах края на ученичес­ките години, за да мога да следвам, и то, разбира се, естествени науки. Тогава щях да науча нещо съществено. Но едва бях успял почти на глас да си обещая всичко това, когато започна съмнението: дали да не бъде история и философия? После пък се засилваше интересът ми към проблемите на Египет и Вавилон и вече исках да стана археолог. Но аз нямах пари, за да мога да уча някъде другаде освен в Базел, а там нямаше преподавател по подобни дисциплини. Така планът ми скоро се осуети. Колебах се дълго и все отлагах окончателното си реше­ние. Баща ми бе много загрижен, дори веднъж каза: „Момчето се интересува от всичко, което човек може да си представи, но не знае какво иска!" Можех само да се съглася с него. С наближаването на матурата трябваше да решим в кой факултет да се запишем и аз бързо реших: философски науки, но за моите съученици остана неясно дали имах предвид естествени или хуманитарни.

Това на пръв поглед прибързано решение има своята предистория. Няколко седмици преди това, точно когато между личности No 1 и No 2 се водеше спорът за решени­ето, имах две съновидения. В първото вървях през тъмна гора, която се простираше покрай Рейн. Стигнах до няка­къв хълм - надгробна могила - и започнах да копая. Не след дълго за мое най-голямо учудване се натъкнах на кости от праисторически животни. Бях силно заинтригу­ван и в същия миг разбрах, че трябва да опозная природа­та, света и нещата, които ни заобикалят.

Тогава последва вторият сън. Отново се намирах в гора. Тя бе изпълнена с водомерки, а на най-тъмното място сред непроходимия гъсталак прозираше кръгло езерце. Полупотънало, във водата бе полегнало най-странното и чудно създание: кръгло животно, преливащо във всички цветове и съставено от множество малки клетки, а може би - органи, оформени като пипалца. Една огромна радиолария, с диаметър приблизително един метър! Изглеждаше ми извънредно чудно, че това изуми­телно създание спокойно се изтяга необезпокоявано в скришното място, в чистата дълбока вода сред гората. То породи в мен такава остра любознателност, че се събудих с разтуптяно сърце. Тези сънища определиха непоколе­бимо избора ми в полза на естествените науки и отстра­ниха всички мои съмнения.

Осъзнах, че живея във време и място, където човек трябва да си изкарва хляба, ето защо се налага да бъде това или онова. Бях дълбоко удивен, че всички мои съученици са завладени от съзнанието за тази необходи­мост и не мислеха за нищо извън това. Чудех се на себе си - защо не можех да реша? Да реша окончателно. Дори старателният Д., когото моят учител по немски постоян­но ми даваше за пример - пример за прилежност и добросъвестност, дори той бе сигурен, че ще следва тео­логия. Разбрах, че най-после трябваше да седна и да обмисля въпроса. Като зоолог например бих могъл да стана само учител или в най-добрия случаи - служител в някоя зоологическа градина. Не беше кой знае колко перспективно дори при най-скромни изисквания, но пред учителското съществувание за предпочитане бе второто.

В тази безизходица ми хрумна спасителната мисъл, че бих могъл да следвам медицина. Странно, че преди не бях помислял за тази възможност, макар че дядо ми по бащина линия (за когото бях слушал толкова много) също е бил лекар. Може би точно затова имах известно предубеждение към тази професия - девизът ми беше: „Само да не подражавам!" Сега обаче си помислих, че медицината поне започва с изучаване на естествени нау­ки, а това влизаше в сметките ми. Освен това областта на медицината бе тъй обширна, че човек все имаше възмож­ност да работи в някоя научна област. Наука - това бях решил твърдо. Въпросът бе само: каква? Трябваше да изкарвам хляба си, а тъй като нямах пари, не можех да следвам в някой университет в чужбина, за да се подготвя за научна кариера. В най-добрия случай можех да стана само дилетант в науката. От друга страна, тъй като за много от моите съученици, както и за някои важни хора (т. е. учителите), бях несимпатична личност, която пре­дизвиква недоверие и неодобрение, почти нямаше на­дежда да си намеря благодетел, който да подкрепи моето желание. Така в края на краищата се реших да следвам медицина - с неприятното усещане, че не е най-доброто решение да започваш живота си с подобен компромис. Все пак доста ми олекна след това окончателно решение.