КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ, ЗА ДА НАУЧИТЕ ДЕТЕТО ДА ИЗРАЗЯВА ЧУВСТВАТА СИ

Едно от най-простите и полезни неща е да разширите емо­ционалния му речник. Съставете „речник на чувствата", ка­то го помолите да назове всички чувства, за които се сеща. Напишете ги по азбучен ред в тетрадка - по едно на всяка страница. Един добър начин да съставите списък на чувст­вата е да погледнете в списание с новини, което показва непринудени снимки на хора (не фотографии, на които се позира) и да помолите вашия малчуган да опише чувствата, които смята, че са изразени върху лицата на хората. След това напишете на всяка страница от речника различна емо­ция и накарайте детето да даде пример кога е изпитвало та­кова чувство. Ако детето намери упражнението за трудно, илюстрирайте с пример от вашия живот. По-малките деца биха се забавлявали да нарисуват картина на всяко чувство. По-големите деца предпочитат да поставят своя или нечия друга снимка за визуално припомняне на всяка емоция.

През почти двайсетгодишния ми опит като терапевт, по­магайки на децата и техните семейства, често съм предпис­вал игри, за да окуража деца и родители да усъвършенстват езика на емоциите. В един трогателен случай работех с май­ка и двете й деца - на девет и на единайсет години, за да им помогна да преодолеят скръбта от внезапната смърт на ба­щата. И двете деца бяха мрачни и необщителни, като показ­ваха нарастващи признаци на депресия с всеки изминал ме­сец. Многобройните опити на Джейн да накара децата да го­ворят за чувствата си винаги бяха безрезултатни. „Освен това - обясни тя - сега работя на две места, за да се издър­жаме, и не знам кога ще имам време да седна и да поговоря с тях!"

Когато предписвам дадена игра, обикновено първата ми грижа е кога и къде ще се играе. Когато един родител ми ка­же, че едва има време за основната домакинска работа и съвсем малко време за себе си, знам, че е нереално да го ка­рам да намери време за някаква друга дейност, дори и да е в интерес на децата. Мислейки кога и къде това семейство би могло да играе игра с ЕК, която да им помогне по-лесно да изразяват чувствата си, ми хрумна една странна дейност, която нарекох „Чувства в номерата на колите". Знаех, че се­мейството прекарва поне 45 минути на ден в пътуване до и от училище и други дейности, и си спомних как при по-дъл­ги пътешествия децата обичат да се заглеждат в буквите или името на щата по табелките с номерата на колите.

При следващото посещение попитах Джейн и децата да­ли някога са играли такъв вид игра и дали биха се заинтере­сували да научат нова игра с коли. „Същността на играта е да се открие табелка на кола с две букви от някакво чувст­во. Например регистрационна табелка с буквите „Л" и „Д" може да послужи за образуване на думата „луд". Казах, че това е колективна игра и че цялото семейство ще получава по една точка всеки път, когато открият букви в регистраци­онните табелки и се обсъжда чувството, което може да се изпише. Ако наберат двайсет точки от понеделник до петък, ще спечелят едно ядене в закусвалня; предадох им три купо­на, които пазех като поощрение точно за такъв случай.

На следващия сеанс забелязах значително подобрение в настроението на семейството. При играта бяха събрали 35 точки и бяха се насладили на яденето (и особено на факта, че го платих аз). Казах им да играят и следващата седмица с друго поощрение (този път Джейн заведе децата на кино). На следващата ни среща забелязах по-ведро настроение в семейството. Поне децата бяха станали по-разговорливи.

Когато поговорих с Джейн насаме, тя ми каза как в ре­зултат от тази игра децата й започнали да говорят за много чувства и разкрили тъгата и гнева си от загубата на баща си. Това семейство бе започнало да използва емоционално­то общуване, което щеше да им помогне да продължат жи­вота си. После им предложих да починат за около месец от терапията, но продължих да държа връзка с тях по телефо­на всяка седмица.

При второто ми обаждане разбрах, че играта за общува­не чрез чувства бе изиграла ролята си, когато Джейн' ми обясни: „Знаете ли, д-р Шапиро, играхме на вашата игра та­зи седмица, но не можахме да съберем достатъчно точки.

Искахме да излезем и да отидем на кино заедно. Затова в пе­тък предприехме извънредна едночасова разходка с колата, за да гледаме за букви по номерата на колите и след това да поговорим за нашите чувства."

КАК ДА ПОМОГНЕМ НА ДЕЦАТА СИ ДА СТАНАТ ДОБРИ СЛУШАТЕЛИ

Както можем да научим децата си по-добре да изразяват чувствата си чрез игри, така можем да им помогнем да ста­нат добри емоционални слушатели. При обикновен разго­вор децата са естествено загрижени да изразят мнението си за казаното, търсейки възможност да покажат съгласие или несъгласие. При „активното слушане" обаче те се концент­рират изцяло върху другата личност, без да изтъкват мне­нието или чувствата си. Вие може да преподадете умения с активно слушане, приличащи на уменията за слушане, из­ползвани от професионалните консултанти. Това умение с ЕК е важна част от обучението в много училищни програ­ми, основаващи се на разрешаване на конфликти, както и при различни форми на семейно консултиране. Играта „Ак­тивно слушане" ще ви помогне да научите детето си на то­ва умение.

Започнете, като направите два списъка с поне шест не­ща, които тревожат вашето дете (над десет години) или юноша, единият за вас, а другият - за него. Този списък мо­же да съдържа всичко, което безпокои вас или детето ви, но най-добре е да започнете със сравнително по-малки пробле­ми или конфликти. След това вземете четири индексирани картончета и напишете следните умения за активно слуша­не:

1. Възстановете какво е казала другата личност („И така, това, което ми казвате...")

2. Изяснете какво е казала другата личност („Можете ли да ми кажете повече за...")

3. Проявете интерес какво казва другата личност (със жест, тон на гласа, визуален контакт и т. н.)

4. Означете или опишете какво чувства другата личност („Изглежда сте ядосан за...")

За да започнете играта, всеки от вас избира нещо, което го безпокои, или някакъв проблем, и говори по него около три минути. Може да бъде проблем, който имате с друга личност, или трудно решение, което трябва да вземете. До­като един от вас говори, другият демонстрира четирите уме­ния за активно слушане, като за подсещане използва чети­рите картички. В края на всеки „рунд" говорителят дава на слушателя по една точка за всяко използвано умение и до­пълнителни две точки, ако слушателят не е давал преценки. След това слушателят и говорителят си разменят ролите и играят следващия тур.

Играта продължава шест рунда, като във всеки рунд се разиграва различна проблемна тема от списъка. В края на играта точките и на двамата се събират и ако общият сбор е над 30 (от 36 възможни) и двамата се обявяват за победите­ли и може сами да се възнаградят както подобава.

• Поощрявайте децата да говорят за чувствата си като на­чин да се справят със своите конфликти и безпокойства и да удовлетворят потребностите си.

• Научете децата на умения за активно слушане, които ще им помогнат да създават емоционално богати взаимоот­ношения през живота си.
Общуване без думи

Въпреки че е важно да научите децата да говорят за своите чувства и да слушат внимателно проявените от другите чув­ства, установено е, че всъщност думите са само малка част от емоционалното общуване. Много изследвания на психо­лога Алберт Мерабиан показват, че при разговор очи в очи 55% от емоционалното значение на посланието се изразява с несловесни загатвания, като изражение на лицето, позата и жеста, а други 38% се предават чрез тона на гласа. Оста­ват само 7% за емоциите, които се изразяват с думи.

В книгата си Да помогнем на детето, което не се приспо­собява лесно психолозите Стивън Новицки и Маршал Дюк отбелязват, че проблемите при безсловесното общуване често ще пречат на социалните взаимоотношения на детето много повече, отколкото то може да изкаже с думи. Те каз­ват:

Грешките в словесното общуване подвеждат другите и те приемат детето за необразовано и (или) неинтелигентно. От друга страна, поради грешки в безсло­весното общуване обикновено детето е заклеймявано като странно или особено. Когато човек прави греш­ка при словесно общуване, ние преценяваме интелек­туалните му способности. И обратно, когато прави грешка при безсловесно общуване, ние сме по-склон­ни да преценяваме неговата психична стабилност.

Едно е срещу вас да стои някой, когото смятате за не­образован, съвсем друго е да общувате с нестабилен човек. Такива хора застрашават чувството ни за безо­пасност и сигурност.

За разлика от словесното общуване, което има начало и край, безсловесното общуване е продължително. Децата, както и възрастните, винаги общуват с езика на тялото и из­раза на лицето, независимо дали го осъзнават или не,

Въпреки че никой изрично не обяснява на децата прави­лата за безсловесно общуване, все пак съществуват някои неписани правила, които те естествено попиват и спазват. И когато въпросните правила се нарушават, бие на очи.

Новицки и Дюк дават пример с етикета в един асансьор. Представете си, че се движите в асансьор с деветгодишно дете, което се е обърнало към стената, а не към вратата. Или което ви е зяпнало или се е долепило до вас, въпреки че има достатъчно място. Незабавно ще изпитате чувство­то, че има нещо „необичайно" в това дете, въпреки че ще се затрудните да кажете какво точно е то.

Безсловесното поведение изглежда се ръководи от емо­ционалната част на мозъка и е на границата с познавателно­то ни разбиране, но все пак подлежи на анализ, когато осъз­наем важността на този вид общуване. Ако вашето дете раз­бере силата на несловесното общуване, това ще му помог­не да усвои умения на водач, който отстоява правата си и проявява съпричастност към потребностите и проблемите на другите.

Новицки и Дюк изброяват шест често срещани трудности при безсловесното общуване, заради които децата биват квалифицирани като „различни" и обществото в някаква степен ги отхвърля:

1. Начин и ритъм на говорене, които „не са в синхрон" с друго дете. Представете си едно дете от Ню Йорк да го­вори с друго от Бейтън Руж, Луизиана. На всяко от тях ще му се стори, че другото говори странно, а може и да им е трудно да се разбират.

2. Запазен периметър. Ако едното дете стои прекалено близко или прекалено далече от другото, или пък едно­то докосне другото на необичайно място, и двете се чув­стват неудобно.

3. Жестове и пози. Жестовете предават голяма част от емоционалното съдържание на думите. Прекалено разпуснатата или небрежна поза често означава неуваже­ние или липса на интерес, дори и това да не са истинс­ките чувства на детето.



Разбирането на безсловесния език на емоциите е важен аспект при подпомагането на децата да преодолоеят проблемите си. Ако се обърнете строго към едно ядоса­но дете, то ще го възприеме като заплаха и е почти си­гурно, че ще се стигне до конфронтация. Ако го доближите отстрани, без да го гледате право в очите, далеч по­вече ще му помогнете да се успокои.
4. Визуален контакт. По време на разговор човек прекар­ва от 30 до 60% от времето, гледайки другия в очите. Отклонения от тази норма в едната или другата посока могат да се възприемат като ненормални.

5. Звуковете в речта. Всички аспекти на звука, чрез които се предава една емоция при речевото (тон, интензив­ност и височина на гласа) или при неречевото общуване (подсвиркване, тананикане, възпроизвеждане на шумо­ве и т. н.), са важни. Почти една трета от емоциите във всичко, което казва детето, се предават чрез т. нар. параезик. Новицки и Дюк отбелязват, че дори един незна­чителен навик, например непрекъснато да си прочист­ваш гърлото, може да доведе до социално отхвърляне.

6. Предмети. При децата, както и при възрастните, пред­метите, например дрехи, бижута или шноли, имат соци­ално значение. Някои деца обръщат прекалено голямо внимание на външния си вид, защото така показват со­циалния си статут или груповата си принадлежност, други пък изглежда напълно пренебрегват външността си. Децата и особено юношите, неосъзнаващи значени­ето на външния вид, по-лесно могат да бъдат отхвърле­ни от обществото.

Новицки и Дюк са категорични, че родителите трябва да си дават сметка за начина, по който децата им общуват без­словесно, особено ако обществото ги отхвърля поради то­ва, че имат затруднения при ученето или поради друг пси­хологически проблем, изолиращ ги и от връстниците им. В действителност всички деца ще имат полза да се научат да общуват безсловесно.

Игрите, разгледани по-долу, са вдъхновени от дузина дей­ности, предложени от Новицки и Дюк, за приучване към специфични умения за безсловесно общуване.

За целта запишете телевизионен филм, подходящ за въз­растта на вашето дете, и го пуснете с изключен звук. Каже­те му да опише какво изпитва всеки герой от филма. Спи­райте лентата, когато детето пожелае, и му дайте една точ­ка, ако може да опише по израза на лицето, жеста или поза­та чувствата на актьора. След това върнете филма с вклю­чен звук, за да може детето да провери отговорите си. На­карайте го да спечели 15 точки за 15 минути.

С група от три или повече деца направете тесте от око­ло 20 карти, като напишете различни емоции. Накарайте най-малкия участник да започне пръв, като изтегли карта и изиграе написаното чувство без думи за три или по-малко минути. Детето, което отгатне правилно чувството, задържа картата и продължава играта, като изтегля нова карта. По­бедител е този, който има най-много карти в края на играта.

Ако има голяма разлика във възрастта или в умението на играчите, намесете се в играта, като изиграете няколко чувства, така че всеки да може нагледно да научи изразява­нето на чувствата без думи. Когато уменията на децата в иг­рата се повишат, прибавете в тестето нови и по-изтънчени чувства.

Отгатнете чувството (от 5 до 10 години)

Запишете най-обикновено изречение на касетка пет пъ­ти, но при всяко прочитане променяйте тона на гласа, за да изразите ново чувство. Например кажете изречението „Ос­тавих торбите си в колата" като че ли сте щастлив, тъжен, бесен, изплашен и разтревожен. Дайте на детето една точка всеки път, когато отгатне правилно емоцията. След това го накарайте да прочете ново изречение пет пъти, като се опи­та да предаде различни чувства. Отново му дайте по една точка за всеки успешен опит.

При тази дейност децата се научават да изследват чувс­твата си и да ги изразяват чрез лицето и тялото си, като пра­вят речник на безсловесното изразяване на емоции. Ще ви са необходими фотокамера, листа и папка.

Започнете, като накарате детето да изрази някакво чувс­тво. Ако то се затруднява, помолете го да помисли за нещо, което го кара да изпитва такова чувство, например: „Ти се вбесяваш, когато Томи те дразни, нали? Как мислиш, че из­глеждаш тогава?". Някои деца все още се затрудняват. Мо­же да си мислят, че изглеждат ядосани, но всъщност да не го показват. В такива случаи помолете детето да се погледне в огледалото и оформете с пръстите си лицето му или му да­вайте указания (да смръщи вежди, да сбърчи нос и т. н.). Се­га отстранете огледалото и му направете снимка. Поставете я в папката и го накарайте да опише всички случаи, при ко­ито е изпитал това чувство.

Сега повторете процеса, като снимате детето как изразя­ва същото чувство чрез поза на тялото. Отново може да му помогнете да застане в съответната поза, за да разбере, че позите се променят за различните емоции. Може да вклю­чите и други деца в снимките, за да демонстрирате по-из­тънчени чувства, като привързаност, ревност или гордост.

Направете отделен сектор в папката за всяко чувство. Използвайте я като дневник, за да помогнете на децата да записват чувствата си, без значение кога и защо са се проя­вили, и какво могат да направят за проблемните чувства.

ВАЖНИ ТОЧКИ ЗА ЗАПОМНЯНЕ

Помогнете на детето да усвои способността да разбира нюансите на емоционалното общуване, като го научите да разчита безсловесния език на емоциите.

Емоционалното общуване включва осъзнаване на безс­ловесното поведение на другите (жестове, пози, език на тялото, изражение на лицето и т. н.), както и безсловес­ното общуване на самото дете. Нещо толкова просто ка­то позата му на чина може да накара учителя да си по­добри мнението за него.

Емоционалното общуване се предава и чрез начина, по който хората говорят. Някои деца се нуждаят от повече помощ, за да разберат как емоциите се предават чрез гла­са, тона, скоростта на речта и др.

В началото на века Зигмунд Фройд стигна до извода, че на­учаването на емоционалния контрол е показател за развити­ето на личността, който определя цивилизования човек. Фройд смята, че личността на подрастващото дете се фор­мира от две мощни сили - едната, търсеща удоволствие, а другата, опитваща се да избегне болката и неудобството. Тези първични инстинкти, които той нарече инстинктивни импулси, се контролират от моралния център, свръхтеглото, което действа като родителски авторитет. Когато инстинк­тивните импулси на детето му казват да отиде и да вземе един бонбон от скрина, неговото свръхего му напомня, че да се вземе нещо без разрешение е неправилно. Ако все пак то вземе бонбона, в отговор свръхегото ще го накаже с чув­ството за вина, което може да се прояви в кошмари, психо-соматични болести и пристъп на паника. Но детето все още ще иска бонбон!

Фройд заявява, че ако се направи споразумение между първичните импулси и заплахата от наказание, детето ще развие его, подобно на посредник или емоционален ръково­дител. То се превръща в глас на разума, една адаптивна си­ла, която му позволява да си вземе каквото пожелае по един социално подходящ начин, който не обижда нито външния, нито неговия вътрешен свят, изграден от правила и санк­ции. За да вземе бонбон, детето ще чака до вечерята и ще помоли да го получи за десерт, неочаквано ще свърши нещо вкъщи и ще се надява да го наградят или просто ще помоли родителите си с аргумента, че бонбончето може да направи деня му по-добър. Фройд вярва, че колкото повече детето може да осъзнае и да претегли различните възможности, толкова по-голяма е вероятността да успява да постигне це­лите си чрез компромис.

Терапевти и консултанти, помагащи на деца да усвоят емоционалния контрол, все още се базират на същата пос­тановка - по-точно, за да може детето да обуздае неосъзна­тите си страсти, трябва да му се помогне да развие контрол върху механизмите на егото, включващ проницателност, планиране, отлагане на удоволствието и съобразяване с другите. Според нашето разбиране за емоционалната инте­лигентност и невроанатомията тези техники все още изг­леждат подходящи за преподаване на емоционален контрол, но ние разработихме много по-изтънчено разбиране за то­ва, как се развиват човешките емоции и защо тези техники работят.

НЕВРОЛОГИЯ НА ЕМОЦИОНАЛНИЯ КОНТРОЛ

Невролозите смятат, че емоциите се предават и контроли­рат чрез светкавична система в мозъка, която се управлява от хипоталамуса, амигдалата и предните дялове на мозъчна­та кора с помощта на други мозъчни структури и жлези, ко­ито изпращат информация под формата на биохимични ве­щества до различните части на тялото. В книгата си Вселе­на от три паунда Джудит Хупър и Дик Тереси сравняват хипоталамуса с центъра за контрол на полети на летището:„Нито един сигнал от очите, ушите или други сетива не може да достигне мозъчната кора, без да мине през хипота­ламуса." Сетивните импулси, независимо дали са от дрезгав глас или от привлекателен ухажьор, се насочват от мозъч­ните ядра в хипоталамуса до различни области на по-висшия мозъчен център - мозъчната кора, където придобиват някакво значение. Предните дялове на мозъчната кора са особено важни за емоционалния контрол. Много учени смятат, че това е мястото на самосъзнанието.

Не цялата информация обаче се насочва директно от мо­зъчните ядра към мислещата част на мозъка. Част от инфор­мацията отива до амигдалата, мястото на управление на емоционалния мозък. Амигдалата разчита и реагира на раз­лични сетивни импулси много по-бързо (но не така прециз­но) от мозъчната кора и може да задвижи емоционален от­говор много преди мислещата част на мозъка да е прецени­ла какво да прави.

При напрегната емоционална ситуация - когато едно де­те се намира лице в лице с разгневено лаещо куче или е в стрес от изпит, амигдалата активизира нервните пътища към адреналиновите жлези, които отделят хормони, за да поставят тялото в пълна готовност. От своя страна хормо­ните активизират вагусния нерв, който изпраща сигнали об­ратно до амигдалата.

Амигдалата е способна на емоционално заучаване и емо­ционална памет, които могат да бъдат изцяло независими от съзнателното заучаване и запомняне, извършващи се в кортекса. Невролози като Жозеф ле Ду смятат, че емоционал­ната памет на мозъка обяснява защо травмите от детството могат да ни влияят и като възрастни, дори когато не ги пом­ним съзнателно. Емоционални спомени като чувството за изоставеност, когато не са откликнали достатъчно бързо на бебешкия ни плач, са съхранени в амигдалата и все още мо­гат да играят роля в нашите чувства и действия.

Разбирането на невроанатомичните аспекти на емоциите ни кара да осъзнаем, че има наистина две системи, чрез ко­ито децата научават емоционалния контрол. Докато теория­та на Фройд отразява интуитивното му разбиране, че мис­лещата част на мозъка управлява емоциите, той не е видял значението на емоционалния мозък, който е в състояние да заобиколи изцяло мислещата част. И така, когато стимули­раме това, което Фройд нарича силите на детското его, ние всъщност активизираме мислещите функции на мозъка, но пренебрегваме сложната система на емоционалния мозък, който играе много по-значителна роля в управлението на силните емоции.

Ако приложим всичко това към възпитаването на емоци­онален контрол, установяваме, че очевидно на е достатъчно да се провеждат разговори с децата, за да им се помогне да развият проницателност на чувствата - независимо дали при семейни събирания, в кабинета на директора или на се­анс при терапевта. Разговорите задействат контролните центрове в мислещата част на мозъка, но имат сравнително малко въздействие върху емоционалния контрол. Всеки ро­дител знае интуитивно, че това е вярно. Опитвали ли сте се някога да убедите едно дете да не го е страх от инжекция? Или да кажете на тийнейджър, че пъпките, появили се точ­но преди среща, не са кой знае какъв проблем и че външна­та красота не е всичко? Или пък да успокоите някой възрас­тен, който изпитва смъртен страх от летене, че е в по-голя­ма безопасност в самолет, отколкото в колата си? Във всич­ки тези случаи и хиляди други узнаваме, че когато емоции­те бушуват, разумът отстъпва.

За да помогнем на децата при емоционалния контрол, трябва да печелим битка след битка, представяйки емоционално обосновани решения на емоционалните проблеми.

Несъмнено най-често срещаният емоционален проблем на съвременните деца е да контролират гнева си. Деца, охарак­теризирани като гневни, агресивни или противопоставящи се, са от 40 до 50% от клиничните случаи. Можем да изпи­шем страници с размисли защо децата имат повече от вся­кога проблеми с гнева си, но истинският въпрос е какво мо­же да се направи, за да им се помогне да укротят гневните чудовища в тях. Отговорът е в емоционалното образование. Ето как това става в моя кабинет по време на разпалена иг­ра на „Стой спокоен" - вариант на „Вдигни клечката".

Били се концентрира с всички сили, ръката му леко трепереше, когато се пресегна за червената клечка точно под зелената. Само ако можеше да премести червената клечка на около 6 см, без да помръдне жълтата, тогава би могъл да я извади.

В този момент Питър му духна в ухото. Издаде патешки звук и започна да нарича Били „пръдльо", „посрьо" и„вонящ дъх".

Били пренебрегна думите на брат си, дишайки дълбоко и бавно, с напрегнати мускули и очи, фоку­сирани върху целта. Знаеше, че за да спечели тази иг­ра, трябва да не обръща внимание на атаките на брат си. „Концентрирай се - казваше си той,- вдигни една­та клечка и после другата. Не обръщай внимание на нищо освен на това, което е пред теб." И той вдигна червената, без да помръдне нито една друга.

Били и Питьр играеха „Стой спокоен" в моя кабинет, за да им помогна да преодолеят дразгите помежду си. Тази иг­ра изисква всеки играч да вдига по една клечка, без да пом­ръдва другите. Това е проста игра, изискваща концентрация и добра двигателна координация. При тази игра с ЕК, целя­ща научаване на емоционалния контрол, Били трябваше да се опитва да вдига клечките, докато Питър го дразни по вся­какъв начин при условие, че не го докосва. Всеки играч по­лучава по една точка за всяка клечка, която вдига, и две точ­ки, ако не обръща никакво внимание на дразненето.

Игри като „Стой спокоен" са извървели дълъг път към емоционалния контрол. Емоционалното образование или, както някои преподаватели го наричат, емоционалната гра­мотност, трябва да бъде насочено към емоционалната и мис­лещата част на мозъка. Не е достатъчно да се говори на деца­та какво биха направили, ако ги дразнят, а те трябва да прак­тикуват контролиране на търпението си, докато са дразнени. Както видяхме по-горе, нашето безсловесно емоционал­но общуване е по-важно от думите, които произнасяме. Трябва да научим децата да разпознават ранните физически прояви на емоционалните си реакции, за да се научат на са­моконтрол. Когато детето се ядоса, лицето му почервенява, тялото му се напряга и то изпада в състояние на свръхготовност, изразена от позата на тялото, изражението на ли­цето и жестовете му. Успешното обучение за контролиране на гнева учи децата да осъзнават промените в тялото си и да реагират със спокойствие - дишайки дълбоко или отвличайки вниманието си (например броейки обратно). Може да осъществите това чрез разиграване на ситуации като в иг­рата „Остани спокоен", където детето е поставено в ситуа­ция, която би могла да го доведе до гняв, но тя се използва като техника за постигане на самоуспокоение. Видеозапи­сът на тези сцени е особено ефективен за стимулиране на емоционалния контрол. Отдавна се знае, че децата подража­ват на отрицателното поведение по телевизията и киното, но има и доказателства, че те подсъзнателно подражават и на положителните представи. Щом детето е реагирало на провокациите със самоконтрол, нека да види реакциите си на видео. Виждайки се как пренебрегва подигравките и че реагира по-скоро спокойно, отколкото агресивно, то полу­чава положителна визуална представа как изглежда, когато успешно контролира емоциите си. Когато детето гледа видеофилмчето няколко пъти, особено ако е с вас или с други авторитетни за него хора, това упражнение с ЕК може да бъде изключително ефективно.

Също така може да преподадете емоционален самоконт­рол на мозъка чрез разнообразни изживявания, които пре­дизвикват положителни емоционални реакции. Програми с физическо предизвикателство, в които юношите извършват дейности с висока степен на риск (като са снабдени с прис­пособления за безопасност), са спечелили популярност за подпомагането на агресивни и престъпни младежи да изгра­дят чувство на доверие и групова взаимопомощ. През един ден от тази програма по-големите деца и тийнейджърите могат да бъдат помолени да се изкачат до върха на шестметров стълб и когато стигнат там, да балансират на един крак, или да се придвиждат, увиснали на ръцете си, по въже меж­ду две високи дървета. Разбира се, те трябва да са обезопа­сени, докато изпълняват тези смъртноопасни подвизи. Обу­чени консултанти ги подкрепят, като им говорят през време на физическото предизвикателство. Този вид изживяване може да се нарече „позитивна травма", защото емоционал­ният мозък на тийнейджъра е изпълнен с чувство на дове­рие към другите и групова взаимопомощ и са пробудени не­говите основни емоции за оцеляване.

Други, много по-непосредствени техники учат децата и юношите да контролират емоциите си, като използват нови познавателни умения. Например в много училища из стра­ната на децата се преподават умения за разрешаване на кон­фликти, включително преговори и посредничество между връстници, за да се преодолее надигащата се вълна от агре­сия между ученици и учители и ученици и други юноши. В резултат на програми, подобни на съставената от Съвета по образование на Ню Йорк сити (с участие на над 100 учили­ща) учителите са забелязали намаляване на агресивните ак­тове на насилие. Подобни програми са преподадени на се­мейства като начин да се намалят побоищата между братя и сестри и конфликтите между родители и деца.

Научаването на децата да преговарят, вместо да спорят или да се бият, включва пет стъпки:

1. Децата трябва да седят лице в лице и да са съгласни да работят заедно, за да разрешат даден конфрикт. Трябва също да се споразумеят всеки да уважава мнението на другия и да се въздържат от обиди и унижения.

2. Всеки участник трябва да изложи гледната си точка (какво иска и защо) и след това да разгледа гледната точ­ка на другия. Не могат да се провеждат успешни прего­вори, преди да е постигнато съгласие, че всеки има пра­во на своя гледна точка.

3. Най-същественият момент от преговорите е да се постиг­нат взаимноизгодни решения. И двете деца трябва да са съгласни за най-малко три възможни решения - компро­миси, но позволяващи всяко дете да получи нещо важно.

4. Двете деца преценяват всяко мнение. Сега те са от една и съща страна, търсейки изход, който ще удовлетвори и двамата.

5. Най-накрая децата трябва да достигнат до споразумение или план за действие, за да се осъществи най-доброто решение. Планът трябва да уточни кой, какво, кога, къде и как ще направи, за да бъде свършена работата докрай.

Тъй като децата или тийнейджърите могат да имат труд­ности сами да провеждат преговори, програмата за разре­шаване на конфликти често обучава студенти като посред­ници между страните. Обикновено такива посредници са много по-ефективни от възрастните в окуражаването на де­цата да следват правилата и да стигнат до споразумение.

Децата на девет-десет години могат да бъдат обучени да действат като ефективни посредници. Изненадващо откри­тие на много програми е, че младежи, които преди са показ­вали лош самоконтрол и често са попадали в конфликтни ситуации, могат да бъдат обучени и да станат изключител­но ефективни посредници. Възприемайки тази нова роля, поведението им се подобрява драматично.