КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ, ЗА ДА НАУЧИТЕ ДЕЦАТА НА ПО-ДОБРИ РАЗГОВОРНИ УМЕНИЯ

Децата се учат най-ефективно на умения за социално общу­ване чрез разговори в семейството. Колкото повече усъвър­шенствате уменията, изброени по-горе, толкова по-вероят­но е вашето дете да ги използва в ситуации с връстниците си. Най-главната пречка за много родители е да намерят време да разговарят с децата си. Някои родители правят то­ва обикновено преди лягане, други осигуряват спокойни ве­чери за съдържателни разговори. Разходки пеша или с кола могат да предоставят добра възможност за общуване с все­ки член от семейството. Един изпълнен със съдържание разговор се характеризира с реална самопреценка, която включва споделяне на мисли и чувства, на грешки и прова­ли, на проблеми и разрешения, на цели и мечти.

За децата, които имат трудности да се разбират с другите и/или лоши разговорни умения, може би ще са необходи­ми и по-структурни занимания. Гувърмонт е открил, че раз­говорните умения, както и другите езикови умения, могат да се научават и усъвършенстват с практиката. В програма­та си за трениране на социални умения той използва играта „ТВ Разговорно шоу" за преподаване на основни умения за общуване. В тази игра едното дете е „домакин", а другото е „гост". Задължението на домакина е да накара госта да се чувства добре дошъл, докато научава за неговите интереси, чувства, мисли и мнения. Всяко интервю е записано на ви-деолента за три минути и след това точките на двете деца се изчисляват според специфичните умения, както са на спи­съка по-долу:

Бланка за ТВ разговорно шоу - интервю

(Поставяйте знак всеки път, когато „домакинът" изпълнява едно от следващите задължения. За всяко интервю използ­вайте отделен лист.)

Задава въпрос —

Споделя информация за себе си _

Дава предложения или помощ —

Изказва положителен отговор _

(например комплимент) —

Споделя лична информация —

Откликва с положителен отговор —

Проявява интерес —

Изразява съгласие и одобрение от това, което казва другият –-

Дава подходящи предложения —

Накрая на децата се предлага да проведат по-непринуден разговор. Дават им се примерни теми за дискутиране (лю­бими играчки, игри, ТВ шоу и др.) След това те провеждат свои теми на разговор за няколко минути.

Ако детето ви изпитва голямо затруднение да води раз­говор с други деца, може първоначално вие да изиграете ТВ разговорно шоу с него, като използвате за ръководство бланката за интервюто и след това изчислите резултата. Би било чудесно да заснемете с камера как провеждате играта с детето си (ако нямате камера, и аудиокасета ще свърши работа). Естествено, трябва да внимавате и да бъдете добър модел за детето си - да проявите подчертан интерес към не­го и да го увлечете в разговор, докато разменяте реплики и изказвате свои мисли. Ако е възможно, след това играта трябва да бъде изиграна с друго дете, така че вашият малчу­ган да има възможност да развива разговорните си умения с деца на неговата възраст.

ВАЖНИ ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ С ЕК

• Социалните умения могат да се преподават.

• Разговорните умения помагат на децата да спечелят дос­тъп както до личности, така и до групи хора.

• Разговорните умения включват споделяне на лична ин­формация, задаване на въпроси за други хора и проява на интерес и одобрение.

Според психолога Пол Макгий хуморът може да играе осо­бено важна роля за развиването на социални способности. Макгий казва, че децата, които са „изкусни в хумора", веро­ятно ще имат по-успешни социални взаимоотношения още в детството, и добавя, „че е трудно да не харесваш някого, който те разсмива." Проучванията подкрепят всеобщото схващане, че децата, възприемани като забавни и смешни, са по-популярни, докато децата, на които липсва чувство за хумор, се харесват по-малко. Други учени са открили, че дори четири-петгодишните деца с високо ниво на социални способности по-често са инициатори на шеговити взаимо­отношения с други деца. Те също така се смеят повече и на хумора на другите. В други изследвания деца от осем до тринайсет години, които се смятат за срамежливи, преценя­ват себе си като лишени от чувство за хумор. А в едно про­учване на колежани качеството да бъдеш „забавен" се иден­тифицира като едно от трите основни измерения на прия­телството.

Както много други умения с ЕК, способността да притежа­ваш чувство за хумор започва още през първите седмици от живота. Можете да разсмеете едно шестседмично бебе в ед­на елементарна игра на криеница, ако сложите носна кърпа на лицето си и бързо я махнете. Тъй като бебетата разбират само от смешни мимики и жестове, ние всички имитираме Чарли Чаплин, стремейки се да изпитаме неописуемата ра­дост, докато наблюдаваме как бебето ни се залива от смях. Инстинктивно се научаваме как да поощрим заразителния смях на децата, като им доставяме една очаквана от тях из­ненада, показвайки им принципа на причина и следствие (бебето ви дърпа за носа и вие правите смешна физионо­мия) и като ги стимулираме физически чрез гъделичкане или движение (друсане на коляно или леко подхвърляне във въздуха).

Според Пол Макгий истинският хумор (нещо повече от физическа или сетивна реакция) започва през втората годи­на на живота, когато детето вече разбира символичната природа на думите и предметите. Основата на хумора на та­зи възраст е физическото несъответствие. За едно прохож­дащо дете да си постави обувката на главата вместо шапка не е нищо друго освен весела шега, точно както в едно ри­сувано филмче котка се опитва да догони мишка до дупката й само за да си сплеска накрая лицето като палачинка.

На около тригодишна възраст децата намират, че дори и един словесен израз може да бъде смешен. Най-напред де­тето ви мисли, че само грешното наименование на нещо мо­же да бъде ужасно смешно. То нарича „краката" - „ръка", „котката" - „куче" и „мама" - „татко". Както при повечето форми на хумор, повторението само прави смешката още по-забавна и едно две и половинагодишно дете буквално може да падне от смях. Само няколко месеца по-късно из­мислянето на безмислени имена е причина за забавление:

Бащата: Хайде, Теми, изяж си кашата.

Теми: Главата ти е каша.

Бащата: Да, знам, а сега си изяж кашата.

Теми: (Кикотейки се) Главата ти е лъжица.

Бащата: (Океи, Теми. Много смешно. Хайде сега да си изя­деш кашата и да тръгваме за детската градина.

Теми: (Смеейки се толкова силно, че си удря главата в купичката с каша) Главата ти е цялата с каша и от­горе с лъжица.

Бащата: (Изкаран от търпение, но все пак развеселен) О'кей, Теми, както кажеш. Ще ти дам един банан в колата. Хайде да тръгваме...

Римуването с безсмислени думички също е смешно за прохождащите. Когато дъщеря ми Джесика беше на две го­дини, обичаше да се обажда по телефона на приятелката си Рейчъл, за да си говорят „глупости". Разговорът винаги съ­държаше само няколко „глупави" думи.

Джесика: (Кикотейки се) Гинк-ганк.

Рейчъл: (Кикотейки се) Гинк-ганк.

Джесика: (Смеейки се) Бинк-бонк.

Рейчъл: (Заливайки се от смях) Бинк-бонк.

Джесика: (Смеейки се толкова силно, че изпуска слушалка­та) Бинк...

Контекстът на хумора винаги е важен, но най-вече на стадия, когато децата току-що са започнали да експеримен­тират с думи. Например смешката „гинк-ганк", с която Джесика се забавлява толкова много, е смешна само ако е казана на и от Рейчъл. На тази възраст децата започват да виждат образци за хумор и, естествено, да ги търсят на поз­нати места. Деца, които гледат „Улица Сезам", разбират, че жужащото чуруликане на Голямата птица е различно от фалшивия хумор на Гроувър. А и двете са различни от глу­постта на Берт и Ърни. Те обичат стиховете и римите в кни­гите на Д-р Сюс, но ги свързват с неговите причудливи цветни рисунки. Ако думите на Д-р Сюс са четени от лист без картинки, децата няма да се впечатлят.

Към тригодишна възраст децата навлизат в четвъртия стадий на хумора. Те се смеят не само на физически и сло­весни небивалици, но и на такива, свързани с понятия. Нап­ример, ако някое друго тригодишно дете си пъхне шише в устата, това няма да е особено забавно, но ако татко го нап­рави и се държи като бебе, избухва смях. Освен това, ако непознат възрастен прави нещо точно като татко в опита си да забавлява едно дете, то може сериозно да се разтревожи и дори да избухне в плач. За малките деца съществува мно­го фина разграничителна линия между това, което е смеш­но, и това, което не е, дори когато то се приема като запла­ха. Ето защо малките деца толкова често изпитват противо­речиви чувства спрямо клоуните. Гротескният вид на един клоун е извън разбиранията на едно малко дете, когато то го вижда за първи път на живо. Клоуните по телевизията или във филмите са различни от онези, които ги щипват по бузките или навират топчестите си носове в лицето им в цирка или на рождени дни. И само когато едно дете се е научило да възприема клоуна „на живо", тогава то го смята по-скоро за смешен, отколкото за застрашителен.

Следващият стадий на хумора се проявява между петата и седмата година, когато децата започват да развиват езико­вите си способности в по-голяма степен и разбират, че ду­мите могат да имат повече от едно значение. На пет-шест-годишна възраст децата започват да казват гатанки с двус­мислено значение като издържалите на времето стари шеги с „чук-чук".

- Чук-чук.

- Кой е тук?

- Портокалът.

- Кой портокал?

- Портокал, радваш ли се, че ти казвам тази смешка?

Винаги е забавно да чуваш как децата навлизат в тази фаза, борейки се да овладеят както съдържанието, така и формата на гатанката. Преди няколко години интервюирах група деца, за да установя развитието на хумора през раз­личните възрасти. Всички деца между шест и дванайсет го­дини имаха весели случки, които да разкажат на мен и деца­та, но Алексис, едно усмихнато и жизнерадостно момиче на пет години, наистина успя да ме разсмее. Явно развълнува­на, че е в компанията на по-големи и по-умни деца, тя дър­жа ръката си вдигната около петнайсет минути, докато й дойде редът да каже една гатанка.

- Какво казал един глупак на гъсеницата? - попита тя, когато най-накрая и дойде редът, сияеща и наслаждаваща се на този миг.

- Не знам - отговорих аз, възхитен от нейната зарази­телна усмивка, която сякаш освети стаята.

- Ти ли ми изяде бонбончето? - отвърна тя развълнува­но.

- Какво означава това? - попита едно деветгодишно де­те, мърморейки под нос шеговитата строфа. - Това е безс­мислено и не е смешно - каза то на Алексис, като не скри­ваше презрението си.

- Да, смешно е - откликна Алексис, все още сияеща. — Ти ли ми изяде бонбончето? - повтори тя, подчертавайки веселия въпрос.

- Тя е твърде малка, за да разбере, че това е глупава ше­га - обясни едно единайсетгодишно дете на останалите от групата.

Все още лъчезарна, Алексис отново повтори репликата, като че ли искаше да каже:

- Ще продължа да го повтарям, независимо дали мисли­те, че е глупаво, защото аз мисля, че е смешно.

Гатанката на Алексис разкрива, че тя разбира формата на този вид словесен хумор, но има проблем със съдържа­нието. Без съмнение тя повтаряше гатанката, която бе чула, но една-две от думите просто бяха грешни. Все още непод­готвена да разбере, че именно несъвместимостта в значени­ето на думите е това, което прави гатанката смешна, Алек­сис просто предположи, че ако не сте я разбрали, проблемът е само ваш. Учените, изследващи как децата се учат на ху­мор, наричат смешката на Алексис „пред-гатанка".

Децата от първоначалното училище показват постоянно нарастващ интерес към вече известни анекдоти, вместо към спонтанни и дори груби шеги, които преди това са били смеш­ни за тях. Много деца се гордеят със запаса от смешки и гатан­ки и е нещо обичайно цял клас да се състезава кой знае пове­че гатанки в дадена категория („глупакът", „чук-чук" и т.н.)

Чрез анекдотите и гатанките в тези т.нар. латентни годи­ни децата проявяват интерес към основните изяви на сексу­алност и агресивност. Много малчугани започват да се образоват сексуално сами, задавайки въпроси за сексуални вицове, които не разбират. За нещастие децата използват анекдотите също и за да проявят своята враждебност и аг­ресивност, като се започне от осмиването на дадена етни­ческа, расова или регионална група и се стигне до по-злове­щите шеги, свързани с някоя истинска трагедия.

В прогимназиалния курс - от десет до четиринайсет го­дини - децата достигат такова равнище на познавателна из­тънченост, което им позволява да разбират несъответстви­ята в една символична светлина. Именно в тази възраст иг­рата на думи и двусмислеността прибавят по-голяма изисканост на формата, но не и непременно на съдържанието на анекдота.

Едно единайсетгодишно дете пита своя учител:

- Каква е разликата между тенджерата за готвене и тоа­летната чиния?

- Не знам - отговорил учителят.

- Е, тогава със сигурност няма да дойда у вас на вечеря - отговорило детето.

В прогимназиалните години децата могат да използват хумора като оръжие както срещу възрастните, така и срещу другите деца. Популярността на Бийвис и Батхед, садис­тичните и сексуално немощни карикатури на картофчета, са само пример как юношите използват хумора, за да се дис­танцират от ценностите на възрастните. Клоунът на класа, който на седем-осемгодишна възраст имитира пръцкащи звуци с подмишниците си или се просва на пода, като се преструва на припаднал при вида на малка драскотина, по-късно често посещава кабинета на директора. Неговите гро­тескни лудории са станали изключително разрушителни за класа и неуважителни за учителя - слабо прикриват презре­нието на майтапчията към авторитета на възрастните. И все пак, колкото и неприятен да е този вид хумор за възрастни­те, той е естествена част от порастването и изпробването на границите на авторитета. Към единайсети клас юноши, кои­то проявяват хумор в училище, имат склонност да го комби­нират с положително поведение в класната стая. Хуморът им често се приема като водаческо умение.

КАК ДА СЕ ПОМОГНЕ НА ДЕЦАТА ДА ИЗПОЛЗВАТ ХУМОРА КАТО СОЦИАЛНО УМЕНИЕ

Различните деца имат различна естествена склонност към чувството за хумор. Някои деца просто са по-забавни от другите. И все пак всички деца могат еднакво да се радват на хумора и да го използват като средство да бъдат приети в обществото, както и за да преодоляват неизбежни психо­логически конфликти и тревоги. Вие може да поощрявате хумора в детето и в семейството си като източник на допъл­нително удоволствие във всекидневието, да се наслаждава­те на компанията на другите и да се научите да се справяте със специфични психологически проблеми и конфликти.

Хуморът предлага на децата различни начини да се справят със стреса и безпокойството. Той може да им помогне да си спасят репутацията след притеснителен сблъсък и да прео­долеят гнева си, или да изразят нещо, което трудно се казва (т.е. да кажат нещо, всъщност без да са го казали). Напри­мер дванайсетгодишната дъщеря на един мой приятел не била поканена на танците в училище по случай св. Вален­тин. Когато майка й я попитала дали е разстроена, тя й от­говорила с шеговито отчаяние: „О, ужасно, ужасно! Сега ще трябва да върна роклята си от скъпата дизайнерска ко­лекция и да се откажа от лимузината!"

Поощрявайте децата си да разказват анекдоти и да отк­риват хумора дори и в трудни моменти. Чрез шегите си те изразяват това, което харесват и не харесват, и могат да из­ползват хумора, за да изразят положителни или отрицател­ни чувства към другите. Децата често казват шеги, за да за­пазят общественото си положение. Често може да видите деца да си шепнат смешки, така че друго дете да не ги чува. Една шега може да обиколи класната стая като скъпоценна тайна, и то само между водещата група в класа, но никога няма да бъде казана на деца с нисък социален статус. Фак­тически децата, на които е казана шегата, със сигурност са приети в обществото.


Хуморът е високо ценено социално умение, което много често не дооценяваме в децата. Освен това е важно средство за преодоляване на разнообразни личностни и междуличностни конфликти.

Да се правиш на глупак

Един от най-лесните и ефективни начини да поощрите хумора в децата си е те просто да си играят. Децата обичат глупавите игри, да се бият във водата и дори да се замерят от време на време с храна.

Определете час за шеги в дома си и точно определено време, в което семейството да си разменя анекдоти и гатан­ки. „Времето за смешки" би могло да бъде в сряда след ве­черя или през време на сутрешната закуска в понеделник (започване на седмицата с чувство за хумор), по време на обичайните разходки с кола или след семейно събрание.

При планиране на времето, през което членовете на се­мейството взаимно ще се разсмиват, запомнете важното психологическо приложение на хумора: намаляване на стреса, сдружаване на хората, справяне с трудни ситуации и преодоляване на страхове, проблеми и конфликти.

Има много книги с хумор за деца в близката ви библио­тека или книжарница, а членовете на семейството могат да записват или запомнят по една любима шега. Дори нещо по­вече, хората могат да ви разкажат смешна история, да съчи­нят стихотворение или да нарисуват хумористична картина. Измислената от вас шега винаги е най-добра за развиване на естественото чувство за хумор. Заснемете с камера или запишете на касетка „Времето за смешки", ако искате ис­тински да се посмеете след пет години.

Когато сте в стрес, използвайте хумора пред децата си. Шегувайте се по време на спор. Правете смешни физионо­мии на вашите проблеми.

Хуморът често е използван за изразяване на агресивност и дори жестокост. Като учите децата да разпознават враж­дебния от приятелския хумор, си осигурявате възможност да им преподавате търпимост и уважение към другите. Де­цата трябва да знаят, че думите могат да направят много по­вече, отколкото ако удариш или ритнеш някого. Разбира се, не трябва да се поощряват анекдоти, които си правят шега с други раси, религии, етнически групи или нечий дефект. Те­зи грешки трябва да се използват като добра възможност да обсъдите предразсъдъците и жертвоготовността. Поощря­вайте децата да откриват начини за разпознаване на гнева и агресивността и да уважават чувствата на другите.

Срамежливите и затворени в себе си деца могат да се за­бавляват, ако научат изкуството да бъдат клоуни. Облича­нето в костюми на клоуни и съответното гримиране е една съвсем нова личност за децата, което ги подтиква към по-свободно поведение. И тъй като клоуните обикновено са мълчаливи, не е необходимо срамежливите деца да се при­тесняват какво ще кажат. Вероятно най-добрият начин да преподаваш ролята на клоун е самият ти да се облечеш ка­то клоун. Репетирайте с вашето дете сценка, в която прави­те фокуси, гоните се наоколо, премятайте се... просто вър­шете глупости. Това е много важна социална дейност за де­цата Разберете дали те могат хореографски да представят едно десет-петнайсетминутно клоунско изпълнение.

Някои деца толкова много харесват да бъдат клоуни, че ще поискат да го направят и за други хора, като участват в партита за по-малки деца или дори като дават представле­ния в болници. Чудесен източник за бъдещи клоуни е Бъди клоун! Цялостно ръководство за мигновено превръщане в клоун от Търк Пипин. Тази книга предоставя на децата грим и костюми, класически импровизации и дори традиционна­та имитация на клоунска борба. Правило N 1 на Питаш е: „Не си играй на клоун, бъди клоун."

ВАЖНИ ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ С ЕК ЗА ЗАПОМНЯНЕ

• Хуморът е важно социално умение.

• Хуморът е едно от най-високо ценените качества както при децата, така и при възрастните.

• Не всички деца имат вродени способности да разказват анекдоти и да разсмиват другите, но всяко дете трябва поне да цени хумора.

• Хуморът служи на различни цели при различните въз­расти, но в продължение на един човешки живот той мо­же да бъде полезен за добри взаимоотношения между хората и за преодоляване на много и различни пробле­ми.

Сприятеляването – по-важно, отколкото можете да си представите

Хари Стек Съливан, ученик на Зигмунд Фройд, подчертава значението на обществените взаимоотношения на децата за развитието на личността им. Съливан вярва, че оформяща­та се детска личност е съвкупност от всички междуличнос­тни взаимоотношения - като се започне, разбира се, от от­ношенията с родителите и се стигне до дълбокото влияние на връстниците.

Към седем-осем години детето започва постепенно да се освобождава от влиянието на родителите си и с всяка изми­нала година все повече вижда в съучениците и приятелите си източник на привързаност, одобрение и подкрепа. Докато в семейството емоционалната опора се приема като нещо, ко­ето се подразбира от само себе си, между групите от деца се смята за извоювана награда. Пътят до това възнаграждение до голяма степен минава през емоционалните и социалните умения на детето. Според Съливан приятелството в детска­та възраст отпечатва в съзнанието за цял живот навици за взаимоотношенията с хората, развива и чувството за самопреценка - постижения, почти равностойни на плодовете от родителската любов и грижи. Обратно, когато на едно дете му липсват приятелски настроени към него връстници, осо­бено в началното училище, то ще носи в себе си чувство за празнота и нереализираност, независимо от успехите си.

На 42-годишна възраст Харви е уважаван и проспериращ хирург ортопед. Смята брака си за „добър", въпреки че работи седем дни в седмицата. Съпругата му Фло обаче каз­ва, че прекарва с него по-малко от четири часа седмично, и приема съпруга си като „сянка". Въпреки че Харви обича трите си деца, вече юноши, признава, че те са едно разоча­рование за него. Независимо че им е предоставил всякакви предимства (включително и значителни интелектуални за­ложби), те са посредствени ученици, а амбициите им се простират дотам да ходят на парти до късно всяка вечер.

Харви казва, че е човек без истински приятели, но харес­ва някои от колегите си и понякога обядва с тях. Посочва също, че сега, като възрастен, не страда от липсата на при­ятели, защото като дете никога не ги е имал. Като момче бил безмилостно тормозен, че е слаб и непохватен, но е сдър­жал чувствата си. Като юноша се е трудил неуморно и ни­кога не е ходил на срещи. Срещнал Фло в колежа и тя е единствената му приятелка. От време на време Харви из­питва неясно чувство за празнота в живота си, но то бързо се разсейва, щом премине през чакалнята, изпълнена с па­циенти, и влезе в кабинета си.

Когато Фло обявява, че иска развод и малко „щастие" в живота си, Харви не я обвинява. Той знае, че не е кой знае какъв съпруг и предполага, че сега, когато е ерген, ще има достатъчно време да се посвети на научния си проект. Дори мисли, че този проект ще го издигне до завеждащ отделение в болницата и тогава животът му ще придобие нов смисъл.

Сприятеляването е умение, което, след като отмине дет­ството, трудно се усвоява. Това е нещо като плуването, ко­ето се отдава лесно на децата, ако се пуснат във водата още докато прохождат, а когато възрастните се учат да плуват, движенията им са сковани и неестествени. Липсата на при­ятели в детството със сигурност не обрича възрастните да останат без приятели, но трябва да признаем, че някои уме­ния с ЕК са зависими от възрастта. И ако бъде пропуснат съответният период от развитието на децата, уменията се овладяват много по-трудно.

КАК СЕ СПРИЯТЕЛЯВАТ ДЕЦАТА

В книгата си Детското приятелство Зик Рубин описва как децата преминават през четири застъпващи се стадия, дока­то се учат на умението да се сприятеляват.

1. Егоцентричен стадий (между три и седем години). Деца­та избират за приятели други деца, които вече имат мно­го приятели, или деца, които са в тяхното обкръжение. А „най-добрият приятел" за един малчуган на тази въз­раст обикновено живее най-близо. Дори да прозвучи не­учтиво, на този етап децата търсят полезни за тях прия­тели - които имат интересни играчки или някое харак­терно качество, което им липсва. Общо взето, в първия стадий на приятелството децата могат по-добре да пос­тавят начало на социални взаимоотношения, отколкото да откликват на предложения на други деца. С егоцентричното си съзнание те приемат, че приятелите им мис­лят като тях и биха се разстроили или дори отхвърлили партньора, ако това не се окаже така.

2. Стадий „задоволяване на потребности" (между четири и девет години). Децата вече са по-малко мотивирани от егоизма и повече се интересуват от процеса на самото приятелство. Те вече оценяват приятелите си и като лич­ности, а не само заради това, което притежават или къде живеят. Но на този етап все още се търсят приятели, ко­ито биха задоволили някоя потребност. Децата са прив­лечени към онези, с които ще споделят играчката или ще хапнат някой сладкиш, но взаимността невинаги има значение. И тъй като приятелството става начин за удов­летворяване на потребности извън семейството, децата могат да бъдат привлечени от други деца на тяхната въз­раст и дори биха предпочели да са с някой малчуган, кой­то не им харесва особено, но да не са сами. Тъй като при­ятелите са предимно функция на някоя потребност, деца­та се затрудняват да поддържат повече от едно близко приятелство по едно и също време. В този период може да чуете дъщеря ви да казва на детето, с което играе в момента: „Ти не си ми приятелка, а Джоди."

3. Стадий на взаимност (между шест и дванайсет години). Характеризира се с потребността от взаимност и равен­ство. Децата могат да преценяват и двете гледни точки на приятелството и отдават значение на справедливост­та. Те преценяват стойността на приятелите си, правей­ки елементарни сравнения кой какво е направил за дру­гия: поканата за преспиване се очаква да бъде върната; подаръкът за рожден ден трябва да има същата стойност като на другия; ако едно дете донесе допълнителен де­серт в училище, очаква да получи същото на следващия ден. Може би поради акцентирането на взаимността приятелството е ограничено само между двойки деца. Групи или компании през този стадий на взаимност са сбор от двойки деца от един и същи пол.

4. Стадий на интимност (между девет и дванайсет години). Децата са готови да се обвържат с истински интимни приятелства. Вживявайки се в ролята си, те са по-загри­жени за личността зад фасадата и нейното щастие. Мно­го психолози смятат този период за решаващ във всички интимни взаимоотношения. Деца, неспособни да завър­жат интимно приятелство в предюношеска и юношеска възраст, може би никога няма да изпитат истинска ин­тимност като тийнейджъри или дори като възрастни. Страстното споделяне на чувства, проблеми и конфлик­ти в този стадий оформя дълбоки емоционални връзки, които хората определят като едни от най-важните през целия им живот.

Зик Рубин пише: „Особено важен критерий за приятелс­твото във всеки етап от детството е споделянето на лична информация - „интимни" факти и чувства, които не са из­вестни на групи хора." Споделянето на лична информация (според всички терапевти) е един от ключовите фактори при оформянето на удовлетворяващи взаимоотношения и, изг­лежда, има дълбоко психологическо преимущество. Степента, до която човек споделя най-интимни неща и тайни, е вероятно най-важният критерий за децата при преценката на приятелствата им.

Когато Дженифър била на единайсет години, родителите й казали, че ще се разделят. Въпреки че познавала много де­ца с разведени родители, тази новина я шокирала. Не знае­ла какво да изпитва, а когато я питали, казва, че не чувства „нищо". Както много други деца, които за първи път чуват, че родителите им ще се развеждат, Дженифър изпаднала в състояние на отчуждение, гледайки на събитията в живота си като на кадри в някой филм. За краха на своето семейст­во Дженифър споделя единствено с най-добрата си прия­телка Джулия, която умеела да пази тайна. Казала и на „вто­рата си най-добра" приятелка Марси, че родителите й гово­рят за раздяла, но не й казала, че те вече са взели решение. На няколко съученици, които харесвала, но не ги смятала за „най-добри" приятели, казала, че нещо важно ще й се слу­чи, без да уточнява какво. Дженифър споделила подробнос­ти от важната си тайна само с момичето, което смятала за най-близко, но пред онези, с които имала по-далечно прия­телство, разкрила себе си много по-малко.