Капитан Петко войвода

– Мълчете! – надревава се той с ревовете на подплашените селяни. – Оставете ме аз да уговарям за предаването!

Пред очите на всички войводата се изкачва на камбанарията, развява оттам бялата си кърпа и съобщава на башибозуците да изпратят по-близо до черквата двама или трима да преговарят за предаването.

Сред башибозуците настъпва радостно оживление и за преговори приближават не двама или трима, а десетина.

– Ние сме в ръцете ви! – съобщава им Петко. – Напразно е да се пролива излишна кръв. Но ние ще се предадем при едно условие: да ни оставите до два часа на спокойствие да усмирим жените и децата, да убедим тези, дето не искат да се предават, и да съберем оръжието, за да ви го предадем. Ако на това се съгласите – след два часа ще бъдем всички в ръцете ви. След кратко съвещание башибозуците приемат това условие и радостни, че след два часа всичко ще бъде в ръцете им, орахатяват се, приближават до черквата, напостилат разни черджета и черги под върбите на мегдана и започват ракъкефи.

Сметката е проста: докато траят двата часа до вечерта, слънцето ще залезе и ще настъпи вечерта, а през това време може вече да се очаква помощ, ако поне един от казаците е стигнал, докъдето е изпратен.

Без нищичко да подозират, поуспокоените селяни кротуват, а под влияние на изпитата ракия веселбата сред башибозушките аги става все по-разпалена. Лошото е само, че времето бързо лети, слънцето залязва, на двата часа приближава краят, а помощ все още не идва. Напразно раненият войвода се взира към полето: голо си остава то и безнадеждно пусто. Петко все още не знае, че и тримата казаци са убити, четвъртият само е останал жив и здрав, но загубил коня си, той пеши трябва да върви, за да стигне, докъдето е изпратен.

Загубил надеждата, че ще дойде помощ, Петко видоизменя първоначалния си план с нова, неочаквана и отчаяна дързост. Докато се е вглеждал той към полето за помощ, от време на време е поглеждал и към развеселените башибозушки агалари и е забелязал реда, по който им се поднася ракията. Петко отлично познавал навиците на своите неприятели, за да бъде съвсем сигурен, че първият, на когото се поднася, той е най-главният, а на следващите се поднася според тяхното значение и големство в ордата. Установил по този начин кои са предводителите на ордата, на войводата не оставало друго, освен да ги избие. От дългогодишен и многократен опит той знаел, че загубата на предводителя при турците почти винаги означава поражение и затова пристъпил към това последно средство за спасение.

Четвърт час оставало до изтичането на двата кратки часа, когато на камбанарията, извикани от Петко, се покачили неговите двама другари. Петко им посочил в кого от башибозушките аги да се прицелят, а самият той взел на мушка предводителя. По даден знак трите пушки едновременно изгърмели и тримата злополучни аги се гътнали на земята, облени в кръв. Внезапният гръм и загубата на тримата предводители подействали като удар върху цялата башибозушка орда, гъмжилото изведнъж се раздвижило и започнал панически отлив назад, докато ордата се намерила твърде надалеч от селото.

Вече се смрачава, когато и последният башибозук напуска селото и настъпва нощта. Заедно с мрака на тази чудна майска нощ идва и сгодната минута за спасение на обсадените плевунци. Петко слиза от камбанарията, раздава на мъжете изоставеното от башибозуците оръжие и дава заповед на селяните да го следват, ако искат да се спасят. Той с двама от четниците води, върволицата го следва, а най-подире неколцина въоръжени мъже образуват ариергарда на необикновеното нощно шествие. Между къщите и през градините нещастните плевунци скоро се озовават вън от селото и поемат през полето към руската зона. След два часа усилен ход те срещат двестате Петкови момчета, които, получили известието на войводата по единствения оцелял казак, бързат да му се притекат на помощ. Върволицата плевунци е поверена в ръцете на добри водачи да ги заведат, където трябва, а Петко, макар и ранен, вбесен от коварното и безпричинно нападение на башибозука върху беззащитното село Плевун – решава сам да поведе дружината и да разгроми Сенклеровата орда, докато е близо.

В усилен ход Петковата чета влиза в Плевун, за да го свари в пълно запустение. Нито един човек не е останал там, нито един не е влязъл. Единствените признаци за живот са воят на подушилите кръв селски псета и ревовете на неприбрания селски добитък. Дружината подминава запустялото село и чак призори успява да настигне и сгащи башибозушката орда между селата Мусел им и Демирлер. Нападението е неочаквано, схватката е ожесточена и кръвопролитна. Опитни в засадите, ловки и смели, Петковите момчета нападат стремително и вкупом като юмрук, който разбива лепкавата каша на Сенклеровата сган и я разпръсква из полето. След това започва кървава гонитба, която завършва с разгромяването на цялата орда.

Когато слънцето изгрява на двадесет и първи май, битката е свършила, а на полесражението лежат двеста башибозушки трупа, между тях и неколцина Петкови четници. След този гръмотевичен и предизвикан удар върху сенклеристите те вече не се появяват в този район, а метежът им „завлича силите си“ към Кърджалийско, за да изчезне заедно със своя предводител преди настъпването на есента.

Що се отнася до ранения войвода, качен върху една бърза кобила, реквизирана от Демирлер, той заминава за Одрин и там от 22 май до 24 юни прекарва на лечение в руския военен лазарет, докато зараснат тежките му рани.

СБОГОМ, ТРАКИЯ!

Какви са тези събития? За какво е новата борба?

Главното, злощастно – може да се нарече – събитие е Берлинският договор от 13 юли 1878 година, който раздробява Санстефанска България на две и поставя границата й с Турция през средата на Родопите. Тепърва международните комисии ще установяват точно где минава граничната линия, а през това време в тъй наречената „неутрална зона“ в Централните Родопи след разгромяването на Сенклер започва едно опасно междуцарствие и заплаха от избухването на среднородопска кървава междуособица сред местното население.

Причина за тая междуособица на първо място е сепаратизмът на част от мохамеданските села по течението на Въча, които под влиянието на всесилните в турско време тъмръшки аги не желаят да се включат в границите на Румелия. С подобни настроения се заразяват и някои по-активни фанатизирани елементи сред българомохамеданското население от другите краища и села в противовес на християнското население от всички краища на Родопите, което се ужасява от мисълта, че след като за кратко макар е вкусило от свободата – то ще трябва да сложи врата си под робския ярем.

Руските войски не могат да вземат участие в тази противоречива, сложна и драматична борба на местното население срещу решенията на Берлинския конгрес, а самото население – без военен опит и бойни ръководители – не може да се справи с враждебните мохамедански сили, които имат и повече бойно самочувствие, и повече оръжие. Ето защо руското командване решава и този път да си послужи с добре познатия му вече Петко войвода. Това е причината, задето веднага след оповестяването на берлинските решения Капитан Петко напуска родната си Тракия и заминава за Пловдив, а оттам за Средните Родопи, където започва една нова героична страница от дълголетната негова борба за освобождаването на този край.

Когато идва в Чепеларе, където установява за известно време своето седалище, Петко войвода сварва там една „боса команда“ от брадати авантюристи, които наричат себе си „опълченци“, „бунтовници“ и комити, а са в действителност повечето от породата на тъй наречените арамии, полухайдути полуразбойници, които никому и за нищо не се подчиняват, а всеки действа на своя глава. Вразумява ги само идването на Капитан Петко, чиято слава е толкова голяма, че всички те прекланят глава под неговите заповеди и образуват ядрото на новата бунтовна дружина.

Чули името „Петко войвода“, от всички краища на Родопите и Тракия, даже от Северна България се стичат смели, вироглави хора – едни от жажда за приключения, други – от истински патриотизъм, и само един месец след появяването на „Големия“ в Чепеларе под неговото знаме се нареждат около 200 души готови да бранят Средните Родопи от съсредоточения в Смолянско башибозук.

На 18 август е първата схватка с башибозука при Ешекулак, втората среща е на 30 август при „Момина вода“, третата – на 8 септември в Караманджа. Тези престрелки, разразили се главно по вододела Рожен – Караманджа – са свързани с едно необикновено раздвижване на местното родопско население в приготовленията му да се опре на застрашаващия го от юг башибозук.

Новооснованото всебългарско дружество „Единство“ се притичва в помощ на родопското население и към Чепеларе започват да пристигат товари с оръжие, пари, барут, боеприпаси и нови четници, които увеличават дружината с нови бойци. Не по-малко трескави са бойните приготовления в самата Родопа. В Устово се коват казаните за Петковото опълчение. В Момчиловци се шият „калцуни“ и калчеци, в Павелско сучат козиняви върви, в Чепеларе дялат черешови дъски за топове и наистина приготовляват два топа с помощта на един кацар от Босотина – „на две колелета, капладисани с бакърени листове“. Събират се усилено кантарюви топузи за джепане на тая първобитна артилерия, куриери сноват във всички посоки с поръчения и писма от главната и до главната квартира. Четата има секретар, а войводата – адютанти, изобщо всичко се стреми да наподоби една истинска военна машина, която събира сили, за да стовари решителния удар на решителното място. „Решителното място“ е в коритото на Въча, на северозапад от Чепеларе, където двайсетина българомохамедански села в това корито, подплашени за беломорските си пасбища, решават да се противопоставят на включването им в границите на Румелия. Тяхната откровена враждебност заплашва малкото християнски села в този район, като Стойките и Широка лъка, тъй че главната Петкова задача през есента на 1878 година е да се справи с мохамеданския сепаратизъм в Девинско.

Междувременно засилените и съвсем открити военни приготовления в Чепеларе силно обезпокояват дипломатическите агенти в Пловдив, които зорко наблюдават действията на Петковата дружина и след един енергичен протест успяват да издействуват от пловдивския губернатор да прогони опасния войвода от Родопите.

На 14 септември на ден Кръстовден, една рота руски войски идва на „прогулка“ уж в Чепеларе, сърдечно срещната от населението. Идва и Петко да се види с руснаците, става хоро, но в разгара на празничната залисия по даден знак руските войски заграждат войводата и го пленяват. Само след половин час ротата прехвърля билото по пътя за Пловдив, съпроводена от тъжните погледи на озадачените и наскърбени чепеларци.

Подир войводата тръгват към Пловдив и делегациите за неговото освобождаване и той наистина на 20 септември е освободен, след като му се внушава, че трябва действията му да бъдат по-хайдушки, не така видими и откровени. След тези наставления, преоблечен като инженер, който ще планира изгорените по време на Сенклеровия бунт Лъкавски селища, Капитан Петко бил отново върнат в Родопите, съпроводен от един руски офицер и двама войници, само че не през пътя за Чепеларе, а от Станимака, по преките кози пътеки – към скътаното в непристъпните родопски пущинаци село Борово. Двадесет и четири часа след неговото появяване на това място пристигат няколко мулета, натоварени уж с инжинерски потреби, а в действителност с оръжие и припаси. След всичко това руснаците изчезват, а Петко се заема да събере отново своята дружина и да продължи, само че тайно, борбата с вироглавите башибозуци от коритото на Въча.

Не било лесно на Петко да започне съвсем отново, като се има предвид, че след неговото арестуване трите стотици негови четници се така сепнали и стреснали, че само за двайсет и четири часа изпокриват оръжието си по канарите и изчезват. Това е един от първите признаци, че сформираната на бърза ръка Средногорска Петкова чета е била внушителна само на брой.

Събитията по-нататък напълно потвърждават оперетъчния характер на новото хайдушко предприятие, когато работите опират до истински бой. А. това се случва на 14 ноември, няколко дена преди идването на граничната комисия. Дните преди идването на комисията са пълни с напрежение и опасности, защото в Смолян идва турска войска, която застрашава да окупира беззащитния Рупчос на север от Рожен, а също и предадените към Румелия българомохамедански селища по коритото на Въча и да постави по този начин комисията пред свършените факти. В това време няма сила, която да се противопостави на подобна окупация освен Петко войвода, който решава с един решителен удар да покори коритото на Въча. На входа за това корито седи обаче голямото българомохамеданско село Брезе, в което е прицелен Петковият удар на 14 ноември.

Приготовленията за тоя удар стават няколко дена преди 14 ноември, в новото седалище па Петка Широка лъка, където се стичат около петстотин души доброволци да участват в битката. Първа чета от около 300 души била поверена под командата на поп Тодор от Сотир, наричан още „Орман папаз“ (Горския поп), а други две чети били на Лазар Комитата и Наум Арнаутина, двама измежду най-близките сподвижници на Петка по това време. За себе си войводата запазил върховната команда. Един ден преди настъплението към Брезе в селото били изпратени двама разузнавачи да „опипат“ състоянието на духовете и отбраната, но една непредпазливост става причина разузнавачите да бъдат заловени и след разпита им – умъртвени. По този начин в навечерието на похода към Брезе брезките българомохамедани знаели всичко и съумели добре да се приготвят за приближаващия бой.

Ето защо, когато заранта рано на 14 ноември Петковите четници настъпили през Върбово за към Брезе, в местността „Пуризовските колиби“ те били посрещнати от пукотевицата на стотина пушки и тогава разбрали, че пътят им е вече преграден. Докарали черешовия топ, но когато гръмнал, гюллето паднало на десетина-двайсет крачки за голяма радост на брезките българомохамедани, които, щом разбрали с каква артилерия имат работа – добили кураж и започнали да обхождат и заграждат четниците. В това сражение, което е и първата сериозна проверка за бойните качества на дружината, на Петко войвода е съдено да преживее едно трагично огорчение, като вижда колко неопитни са новите му четници във воденето на стрелбата, как докато съседът стреля, другият до него се изправя да гледа дали куршумът отива „на месо“ и самият пада пронизан от врага.

Положението се влошава, кога го при започналата пукотевица на помощ на брезците се стичат Седенци и лявото крило на дружината започва да отстъпва. Войводата тича от място на място, прав, без да се предпазва от куршумите – стреля със своя винчестер и като спира настъплението на брезчани, с личен пример се мъчи да окуражи своите дружинници, но те са вече сплашени от неочакваната съпротива и започва отлив назад, при което всеки се спасява, както може.

След военната несполука с Брезе Петко намалява броя на четниците и с тъй подбраната нова дружина продължава до края на 1878 година да брани Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села от налета на башибозука, докато най-сетне в края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и в тая размирна област настъпва успокоение и сигурност.

Петковата дружина остава в Средните Родопи до март 1879 година, след това преминава в Хасковско, където се очаква нов метеж от кърджалийските съседи. По същото време държавният статут на Източна Румелия вече напълно се установява и Петковата роля в Родопа свършва. Ето защо в началото на юни 1879 година той разпуща своята чета и след осемнадесетгодишно, пълно с кръвопролития и най-тежки премеждия хайдутуване и четничество в горите, легендарният Капитан Петко войвода – Киряков, Калоянов – се отдава на мирен живот.

МИРЕН ЖИВОТ

След като поседява обаче около месец-два в Русия, планинското чедо Петко започва да се усеща неспокоен. Преди всичко той не може да свикне с безбрежната руска шир, сред която горският юнак се усеща като просено зърно. И, второ, петнайсет години, след като си бранил беззащитните аргати от чифликчиите в родния си край – да грабнеш след това господарската пръчка и сам да станеш чифликчия – това се оказало вън от рицарската Петкова природа.

Ето защо Капитан Петко едва дочаква пролетта на 1880 година, продава чифлика набързо за 15 000 рубли и се отправя за България с първия параход. Сърцето на юнака зачестява биенето си, когато пред очите му се появяват очертанията на черноморския български бряг с неговите блестящи на пролетното слънце пясъчни заливи и живописно накъдрени планински възвишения. Петко се вглежда към брега още и с надежда, че там ще го очакват навярно неговите приятели, на които е писал вече за скорошното си пристигане. Може би ей сегичка ще гръмне музиката за неговото посрещане и към небето ще полетят калпаците на бившите му четници с възгласи „да живей!“ и „ураа“

Може би! Алла – не би!

Вместо неговите бивши четници на бургаското пристанище очакват Петко взвод жандарми от румелийската милиция, вместо „добре дошел“ лейтенантът им уведомява бившия войвода, че има заповед от румелийския губернатор Алежо паша да го задържи.

Изненадата е неприятна, но Петко се подчинява и след няколко часа работата става ясна: научила за намерението на Капитан Петко да си дойде и да се засели в Румелия, Високата порта дава нареждане на своя васален губернатор в Румелия да улови опасния човек, когото тя цели осемнайсет години напразно гони, и да го препрати под охрана в Цариград. Алежо Богороди решава въпроса според формулата „Вълкът сит и агнето цяло“; той няма да изпълни заповедта на Портата да хване войводата и да го препрати в Цариград, но също така няма да го остави да се засели във васалната на султана Източна Румелия. Ей я Варна, на един хвърлей от Бургас – нека благородният капитан да отиде там на суверенна българска земя!

В края на краищата така става: Петко заминава за Варна и се установява там, „като на заточение в Диарбекир“, както пише самият той в едно писмо до родопския книжовник Христо Попконстантинов през 1883 година.

И започва свободният живот на българска земя. След един забулен в пълна неизвестност за Петковите биографи първи брак с някаква си жена от Кешан тридесет и шестгодишният двоен капитан и бивш войвода среща в лицето на казанлъчанката Рада Кравкова дамата на своето сърце и тая среща се увенчава през 1881 година със сватба. С парите от чифлика, преди още да ги разпилее за просяци и приятели – Капитан Киряков успява да купи къщичка с градинка на улица „Плевенска“ и в това скромно жилище във Варна той свива своето второ семейно гнездо.

Едър и личен като фигура, накичен с войводска слава, новият гражданин на Варна в кратко време става известен на целия град и когато през юни 1881 година във Варна идва княз Батенберг, един от първите хора, определени да поднесат тържествения адрес на княза, е бившият войвода.

Узнавайки с кого има работа, князът възкликнал, че е несправедливо такъв един заслужил за родината си мъж да няма държавна пенсия и казал на „славния поборник“ да подаде молба за пенсия. Простодушният Петко сметнал, че думата е дума, още пък и княжеска, и взел, че наистина подал една молба. Минават месеци, минава година – от княза никакъв хабер. Хаберът идва през 1883 година, когато във връзка с Великото народно събрание Александър идва пак във Варна и отново среща Петко. Князът, леко сконфузен, си припомня неизпълненото обещание и се опитва да замаже работата с ново:

– Старата ви молба не е стигнала до мене. Подайте нова!

Капитан Петко е разбрал, че княжеската дума не е като хайдушката, унизил се е веднъж и вече не желае да повтаря същата грешка, затова въпреки увещанията на големците от княжеската свита не подава никаква молба.

Вместо молба за пенсия Петко подава молба да бъде назначен за касиер в кредитната банка, защото колкото и невероятно да изглежда – човекът, през чиито ръце са минали купища неброено злато – наистина не се е погрижил за „сетнините“ си и едвам-едвам свързва двата края. Не че разходите му са много, но той е човек с широка и щедра десница и когато при него се явяват (а те все по-често се явяват) закъсали бивши негови четници, опросели арамии и заборчлели бивши хайдути и прокудени земляци, той няма сърце да откаже никому. Никой няма да повярва, че той няма пари, и той никога не го и казва. Раздава каквото има и старателно и докрай скрива своята обидна сиромашия, за да не падне сянка върху легендарното му име, да не се каже, че Петко войвода е оголял и опросял!

И се занизват неделите, месеците и годините в ходене от къщи и до касата, от касата в кафенето на Ахмед Ефенди Хадърчали, където турските посетители срещат бившия войвода на крака и се водят сладки разговори за миналите и сегашните работи. А „сегашните“ работи на някои от турците не вървят съвсем добре. Свободата е развързала ръцете на някои отмъстителни бабаити българи или пък лакоми за бързо забогатяване властници и много от турците явно или скрито стават жертва на заплахи и шантажи. Това е дълбоко противно на бившия хайдутин и той се обявява в защита на всеки невинно подгонен или пострадал, все едно дали е турчин, гагаузин или грък. Прави многобройни услуги и спасява много хора от Местните произволи. С други думи, Петко и в мирния си живот остава закрилник на слабите, какъвто винаги е бил, и си спечелва по този начин искрената обич и уважение на простолюдието в целия град.

Освен в кафенето на Хадърчали много често войводата ходи в обущарницата на братя Стефанови, гърци, бежанци от Кешаи, съграждани на неговата първа жена, и с тях се разтъжва по землячески. Книгите доубиват останалото време. Да! Факт е, че бившият хайдутин Петко със страст и увлечение чете „патриотически“ книги като „Клетниците“ и това е най-любимото му занимание, когато се върне у дома. Понеже с очите не е съвсем добре – чете му Краикова, съпругата. Тя му чете, а той, облегнат на дивана, вперил поглед в тавана, слуша по цели часове и само от време на време моли жена си да поспре, за да си свие нова цигара, и отново се потопява в съзерцание на дивната борба между благородния Жан Валжан и неговите врагове, а очите му се просълзяват, когато безкрайната история с патилата на Жан Валжан завършва най-сетне с тържеството на човешката любов и правда.

Тая пуста опустяла правда, в защитата на която посвещава най-добрите сили от живота си, кара бившия войвода да зареже касиерството и да стане защитник по делата във Варненския „мирови“ съд. Той знае да чете и пише, говори три езика – турски, гръцки, италиански като майчиния си език, – има обществен престиж и будно чувство за човешката правда: всичко това е напълно достатъчно да бъдеш „защитник“ пред съда в ония блажени времена, когато все още има някаква разлика между тоягата и правдата. И все още вярва, че тая правда ще възтържествува и на българска земя.

Кой ще знае по това време, че за тая правда скоро ще настъпят страшни изпитания и от тях ще вкуси пръв от варненските граждани Капитан Киряков?

Всичко започва наглед съвършено безобидно. През 1887 година пада правителството на Каравелов и на министърпредседателското място сяда известният хъш, революционер и поет Стефан Стамболов, който решава да скъса с традиционната русофилска политика на княжеството и да насочи държавния кораб към австро-унгарското и немско политическо пристанище.

Капитан Петко Киряков, един от най-видните привърженици на русофилската партия във Варна, разбира се, не приветства новата промяна. Това е много добре известно на съобразителния Стамболов и като преценява той каква сполука ще бъде за новия режим, ако привлече прославения бивш войвода, предлага му съблазнителния пост варненски окръжен управител. При едно неизказано условие, разбира се, да сподавя русофилските си чувства и да стане съратник на диктатора в изграждането на новата национална политика на България.