Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

АБСТРАКТЪТ

Върнахме се в тъщата на дон Хуан в ранните утринни часове. Отне ни много време, докато се спуснем надолу по салона, най-вече защото се притеснявах, че в тъмното мога да се подхлъзна и да падна в пропастта долу, а дон Хуан направо се задавяше от смях, като ме гледаше, и току спираше да си поеме дъх.

Бях смъртно уморен, но не можех да заспя. Преди обед започна да вали. Звукът от тежките дъждовни капки върху керемидения покрив, вместо да ме приспи, окончателно прогони съня.

Надигнах се и тръгнах да потърся дон Хуан. Открих го да дреме на един стол. когато се доблшких до него, той вече бе напълно буден. казах „добро утро".

• 
  За теб, изглежда, заспиването не е проблем - подметнах аз.
  
• 
  Когато си бил уплашен или разстроен от нещо, не лягай да спиш - каза той, без да ме погледне. - Подремвай седнал на удобен стол, както правя аз.
  

Когато за първи път чух това, помислих, че се шегува, но после промених мнението си. Спането в тази поза ми помагаше да си отпочина прекрасно. Когато споделих с него изненадващите резултати, той ме посъветва за вбъдеще да следвам напътствията му, без да си хабя силите да им вярвам или не. Подметнах му, че трябваше предната нощ да ми каже за спането на стол. Обясних му, че освен на свръхумората безсънието ми се дължеше и на интереса, който бе възбудил у мен с това, което ми бе казал в магьосническата пещера.

- Стига глупости! - възкликна той. - Чувал си и по-вълнуващи неща, без да си губиш съня. Нещо друго те гнети...

За миг помислих, че намеква за неискреност от моя страна. взех да му обяснявам, но той продължи да си говори, сякаш въобще не ме е чул.

- Снощи ти беше категоричен, че пещерата ни най-малко не те е развълнувала - каза той. - Добре, явно това е така. Миналата нощ аз не доразвих по-нататък темата за пещерата, защото изчаквах да видя твоята реакция.

Дон Хуан обясни, че пещерата била оформена от древните магьосници, за да служи като своеобразен катализатор. Формата й била специално разчетена, за да побере двама души - като две енергийни полета. Теорията на магьосниците била, че естеството на скалата и начинът, по който тя била издълбана, позволяват на две тела, на две сияйни кълба да слеят в едно енергиите си.

• 
  Не случайно те отведох в тази пещера - продължи той, - не защото харесвам онова място - точно обратното, а защото то е било създадено като средство да тласне чирака дълбоко навътре в състоянието на повишено съзнание. Но за нещастие то както помага, така и пречи. Древните чародеи не си падали много по разсъжденията. Предпочита ли действието!
  
• 
  Ти винаги си казвал, че твоят благодетел е бил такъв - вметнах аз.
  
• 
  Тогава доста съм преувеличавал - отговори той. - как то и когато казах, че си глупав. Моят благодетел беше съв ременен нагуал, обзет от идеята за преследване на свобода та, но той бе по-склонен към действия, отколкото към размисъл. Ти си съвременен нагуал, отдаден на същото ди рене, но с изразена склонност към кривите пътеки на разу ма.
  

Когато отново подех темата за пещерата, той се направи, че не ме чува. Познах, че се преструва - по блясъка в очите му и по тънката усмивчица.

- Снощи съзнателно ти казах за първото абстрактно ядро - рече той - с надеждата, че като поразсъждаваш вър ху подхода, който съм използвал спрямо теб през тези години, сам ще се сетиш за останалите ядра. Ти прекара с мен дълго време, така че би трябвало добре да ме познаваш. През всеки миг от нашата връзка гледах да пригодя действията и мислите си към смисъла и същността на абстрактните ядра.

Историята на нагуала Елиас е друго нещо. При все че на пръв поглед изглежда една проста човешка история, в действителност тя е история за намерението. Намерението изгражда структури, в които ни приканва да навлезем. Това е начинът, по който магьосниците разбират какво стаба около тях.

Дон Хуан ми припомни, че аз винаги съм се старал да открия първоосновата и закономерността на всичко, казано от него. Помислих си, че ме критикува, задето се опитвам да обърна неговото учение в социално-научен проблем. Започнах да му обяснявам, че под негово влияние отношението ми към света се е променило. Той ме прекъсна и се усмихна.

- На теб пипето наистина не ти сече много - каза той и въздъхна. - Искам да разбереш основната закономерност на това, което те уча. Възражението ми е срещу онова, което ти мислиш, че е първоосновната закономерност. За теб това са тайнствени методи или прикрита последователност. За мен това са две неща; едновременно структу- рата, която намерението изгражда за по-малко от миг, как то и специалните пролуки, през които може да се проникне в нея; а също така и знаците, оставени ни от намерението, за да не се изгубим вътре, след като веднъж сме влезли.

Както виждаш, историята за нагуала Елиас беше нещо повече от просто изброяване на последователните детайли, изграждащи случката - продължи той. - Зад всичко това стоеше структурата на намерението. И разказът имаше за задача да те насочи към онова, което е допадало на древните нагуали, по такъв начин, че да разбереш как са действали те, за да настроят мислите и действията си към структурите на намерението.

Последва дълга пауза. Не знаех какво да кажа. По-скоро за да не замре разговорът, подхвърлих първото нещо, което ми дойде наум, а именно че от всичко, което съм чул досега за нагуала Елиас, съм си съставил много положително мнение за него. Този нагуал определено ми се нравеше, но неизвестно защо всичко, което дон Хуан ми бе разказал за нагуала Хулиан, ме тревожеше.

Само споменаването за това мое притеснение достави огромно удоволствие на дон Хуан. Той дори стана от стола, за да не се задави от смях. Постави ръка върху рамото ми и каза, че всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.

Отново глупашкото ми самомнение ме възпря да го попитам какво по-точно искаше да каже. А дон Хуан продължаваше да се превива от смях, явно долавяйки колебанието ми. Накрая той все пак добави, че нагуалът Хулиан бил като дете, чиито трезвост и умереност идвали винаги отвън. Той нямал вътрешна дисциплина извън рамките на обучението му като чирак по магьосничество.

Изпитвах някаква ирационална необходимост да се защитя. Казах на дон Хуан, че моята дисциплинираност със сигурност извира от самия мен.

- Разбира се - отвърна покровителствено той. - Ти не бива да очакваш да бъдеш точно като него - потвърди и отново прихна да се смее.

Понякога дон Хуан така ме вбесяваше, че ми идеше да закрещя с цяло гърло. Лошото ми настроение обаче не продължаваше дълго. Разсейваше се бързо, но на негово място изникваше друг проблем. Запитах дон Хуан дали е възможно да съм навлязъл в състояние на повишено съзнание, без да го осъзнавам, или пък пребивавам в това състояние вече дни наред.

- На този етап навлизаш в състояние на повишено съзнание благодарение на самия себе си - каза той. - Повишено то съзнание представлява загадка само за разума ни. На практика то е много просто. Както с всичко останало, сами усложняваме нещата, стараейки се да превърнем необятното, което ни заобикаля, в нещо, поддаващо се на определение и осмисляне.

Той отбеляза, че трябва да помисля за абстрактното ядро, което ми бил посочил, вместо напразно да се подлагам на самопреценка.

Казах му, че съм мислил по този въпрос цяла сутрин и съм стигнал до извода, че метафоричната тема на разказа е била за проявленията на духа. Онова обаче, което не съм успял да отлича, е въпросното абстрактно ядро. Трябва да е нещо съвсем неопределено.

- Повтарям - рече той, досущ като изправил се на катедрата учител, - „проявлението на духа" е наименованието на първото абстрактно ядро в магьосничеството. Очевидно онова, което магьосниците разпознават като абстрактно ядро, е нещо, което засега ти убягва. Тази част, която ти се изплъзва, е известна на магьосниците като структурата на намерението, или „безмълвния глас на духа", или още като „отвъдното устройство на абстракта".

Казах, че съм разбрал понятието „отвъдно" в смисъл на нещо непроявено, като „отвъден подтик". Той отвърна, че в случая „отвъдно" значи нещо повече, а именно познание без думи, нещо извън непосредственото разбиране - особено моето. Добави, че разбирането, което има предвид, е просто извън възможностите ми за момента, а не че изобщо надхвърля възможностите ми за разбиране.

• 
  Ако абстрактните ядра надхвърлят възможностите ми за разбиране, тогава какъв е смисълът да говорим за тях? - попитах аз.
  
• 
  Правилото гласи, че абстрактните ядра и магьосни ческите истории трябва да бъдат разисквани на този етап - отговори той - и някой ден отделянето в отвъдното, ко ето е познание без думи, или още структурата на намерението, заложена в историите, ще ти се разкрие чрез самите истории.
  

- Отвъдното устройство на абстракта не представлява просто реда, в които са ти представени абстрактните ядра - поясни той, - или онова, което те съдържат в себе си, каквото и да е то, нито дори нишките, фини като паяжина, които ги свързват. По-скоро то е умението да узнаеш абстракта директно, без намесата на езика.

Внимателно и мълчаливо той ме заоглежда от главата до петите с явната цел да ме види.

- По всичко личи, че все още не можеш да го проумееш - обяви накрая.

Дон Хуан махна нетърпеливо с ръка, сякаш изведнъж се бе ядосал на тъпотата ми. Това на сбой ред ядоса и мен. Досега не бе показвал така явно нито досада, нито гняв.

• 
  Това няма нищо общо с теб самия или с твоите постъпки - отговори той, когато го запитах дали съм го ядосал или разочаровал, - а с една мисъл, която ми мина през ума в момента, в който те видях. В твоето сияйно тяло се таи свойство, за което дребните магьосници биха дали мило и драго.
  
• 
  Какво е то? - настоях аз.
  

Той каза, че трудностите, които съм срещал, не били нищо ново за него. Самият той бил минал през истински мъки, докато разбере отвъдното устройство на абстракта. И че ако не била протегнатата ръка на нагуала Елиас, и той щял да се мята като „риба на сухо" досущ като своя благодетел - само действие, а твърде малко разбиране...

• 
  Как изглеждаше нагуалът Елиас? - попитах аз, за да сменя темата.
  
• 
  Въобще не приличаше на своя ученик - започна дон Хуан. - Беше индианец. Силно мургав и набит. С груби чер ти: голяма уста, месест нос, малки черни очи, гъста черна коса, без нито един бял косъм. Беше по-нисък от нагуала Хулиан и имаше длани като лопати, освен това - и големи стъпала. Беше много скромен и много мъдър, но му липсва ше дързост. В сравнение с моя благодетел беше ужасно скучен. Все нещо си обмисляше сам със себе си. Нагуалът Хулиан обичаше да се шегува, че неговият учител черпи мъдрост от килограмите си. Зад гърба му го наричаше обикновено „нагуалът Тонаж". Така и не открих причината за тези закачки - продължи дон Хуан. - За мен нагуалът Елиас беше като свеж полъх. Той търпеливо ми обясняваше всичко. Почти както аз ти обяснявам нещата на теб, а понякога и по-добре. Не толкова със съчувствие, колкото с прекалена старателност. Воините не са способни на съчувствие, защото те не изпитват съжаление към самите себе си. Без движещата сила на самосъжалението съчувствието губи своя облик и се разпада.
  
• 
  Нима искаш да кажеш, че воинът е всичко сам за себе си?
  
• 
  В известен смисъл - да. За един воин всичко започва и завършва с него самия. въпреки това неговият контакт с абстракта го заставя да преодолее чувството си за лична значимост. После Азът става абстрактно понятие и се изпарява.
  

Дон Хуан каза, че нагуалът Елиас го взел под своето покровителство още от първия ден, когато дон Хуан пристигнал в дома на своя благодетел, за да започне чиракуването си. Той систематично следвал правилата на обучението, независимо дали дон Хуан разбирал нещо, или не. Желанието му да помогне на дон Хуан било така силно, че на практика той го превърнал в свой пленник. Но, от друга страна, го закрилял от необузданите пристъпи на нагуала Хулиан.

- В началото въошце не излизах от къщата на нагуала Елиас - продължи дон Хуан. - И знаеш ли - обичах този дом. В къщата на моя нагуал постоянно бях нащрек, все трепе рех от страх какво още ще ми измисли, докато в дома на нагуала Елиас се чувствах на сигурно място, спокоен. Моят благодетел упражняваше безмилостен натиск върху мен. Не можех да проумея защо, за бога, той ме притискаше така здраво. Реших, че трябва да е луд.

Дон Хуан каза, че нагуалът Елиас бил индианец от щата Оаксака и от своя страна бил обучаван от друг нагуал на име Росендо, който бил от същия край.

Той описваше нагуала Елиас като много затворен човек, който обичал самотата. Но при все това бил прочут лечител и магъосник не само в границите на щат Оаксака, но и из цяло Южно Мексико. Независимо от това, като че ли на-пук на своята избестност и заетост, той живеел в пълно усамотение чак на другия край на страната - в Северно Мексико.

Дон Хуан млъкна. Повдигна вежди и ме загледа питащо. Аз обаче нямах въпроси, исках само да продължи своя разказ.

- Всеки път, когато очаквам, че ще ми зададеш въпрос, ти не го правиш - каза той. - Сигурен съм, че си ме чул, но ще повторя: нагуалът Елиас беше прочут магьосник, който всеки ден се занимаваше с проблемите на хората в Южно Мексико, като в същото време си стоеше „откъснат от света" някъде в Северно Мексико. Как ти се струва това?

Почувствах се безнадеждно тъп. казах му, че съм се учудил за миг, но после съм помислил, че човекът сигурно доста е пътувал нагоре-надолу.

Дон Хуан се засмя и тъй като въпросът бе вече зададен, аз го потитах как нагуалът Елиас е успявал да бъде едновременно на двете места.

- Сънуването е самолетът на магьосниците - каза той. - Нагуалът Елиас беше сьнувач така, както моят благодетел беше прижривач. Той можеше да оформи и материализира онова, което сред магьосниците е известно като сънувано тяло, или „другият", и по този начин да бъде едновременно на 9 отдалечени едно от друго места. Чрез своето сънувано тяло той можеше да си върши работата като магьосник, а със собственото си, естествено тяло, да живее в уединение.

Казах, че съм смаян, задето можах така лесно да приема условието, че нагуалът Елиас е притежавал способността да материализира солиден триизмерен образ на самия себе си, а от друга страна - че на фона на това до ден-днешен не съм могъл да разбера обясненията относно абстрактните ядра.

Дон Хуан поясни, че съм могъл да възприема идеята за двойния живот на нагуала Елиас, защото духът е осъществил някои окончателни настройки в способността ми за съзнаване.

Възнегодувах срещу неясното му изказване.

- То не е неясно - каза той. - Това е излагане на определен факт. Можеш да кажеш, че това е някакъв неразбираем за момента факт, но моментът все някога ще се промени.

Преди да успея да му отговоря, той отново взе да разправя за нагуала Елиас. каза, че той имал много любознателен ум и сръчни ръце. в пътуванията си като сънуван нагуалът Елиас бил видял много обекти, които впоследствие пресъздал от дърво и ковано желязо. Дон Хуан додаде, че някои от тези образци били изящни, завладяващо красиви.

• 
  Що за обекти са били оригиналите? - попитах аз.
  
• 
  Невъзможно е да се разбере това - отговори дон Хуан. - Не забравяй, че тъй като бе индианец, нагуалът Елиас е потеглял в своите сънувани пътешествия така, както едно диво животно броди за храна. Дивото животно никога не излиза от прикритието си и при най-малкото подозрително раздвижване. Излиза само тогава, когато наоколо няма никой. Нагуалът Елиас, като сънувач-единак, е навестявал, така да се каже „бунищата на безкрая", когато наоколо е нямало жива душа, и е пресъздавал каквото е виждал, но ни кога не е знаел за какво са се използвали тези неща, нито пък какъв е техният произход.
  

- Да го посещавам, за мен бе огромно удоволствие - каза дон Хуан - и в същото време източник на особен вид вина. в един момент започнах да се отегчавам до смърт. Не защото нагуалът Елиас бе скучен, а защото нагуалът Хулиан просто нямаше равен на себе си и пленяваше всекиго за цял живот.

• 
  Но нали каза, че си се чувствал уверен и спокоен в дома на нагуала Елиас! - прекъснах го аз.
  
• 
  Да, така беше и именно оттам идеха чувството ми за вина и моят въображаем проблем. Подобно на теб, и аз оби чах да се самоизтезавам. В самото начало мислех, че съм открил спокойствието в лицето на нагуала Елиас, но по-късно, когато разбрах по-добре нагуала Хулиан, поех по неговия път.
  

- При нагуала Елиас сексуалната енергия беше на голяма почит - каза дон Хуан. - Той считаше, че тя ни е дадена, за да я използваме при сънуване. Той смяташе, че сънуването постепенно е излязло от употреба, защото било в състоя ние да разстрои и без това нестабилното духовно равновесие на по-впечатлителните хора.

Аз те учих на сънуване по същия начин, по който той ме учеше навремето - продължи дон Хуан. - Той ме учеше, че докато сънуваме, събирателната ни точка се движи много леко и естествено. Духовното равновесие не представлява нищо друго освен задържането на събирателната точка на мястото, на което сме привикнали да бъде. При положение че сънищата раздвижват въпросната точка и че сънуването се използва като своеобразни „юзди" за това естествено движение, и че сексуалната енергия е необходима в процеса на сънуване, понякога, когато сексуалната енергия е била прахосана за любене вместо за сънуване, резултатът може да бъде пагубен. В такива случаи сънуваните движат събирателната си точка нестабилно, без концентрация и нерядко се чалдисват.

- Какво искаш да кажеш, дон Хуан? - попитах аз, защото усетих, че темата за сънуването е встрани от естестве ния ход на разговора ни.

- Ти си сънувач - каза той. - Ако не внимаваш със сексуалната си енергия, можеш да започнеш безразсъдно да прехвърляш събирателната си точка. Само преди миг бе смаян от собствените си реакции. Това значи, че твоята събирателна точка се движи доста непостоянно, тъй като сексуалната ти енергия не е в равновесие.

Направих глупава и неуместна забележка относно половия живот на зрелите мъже.

- Сексуалната ни енергия управлява сънуването - поясни той. - Нагуалът Елиас ме учеше, а аз пък от своя страна уча теб, че посредством сексуалната си енергия ти или любиш, или сънуваш. Няма трети вариант! Причината, поради която изобщо споменавам за това, е, защото изпитваш големи затруднения да преместваш събирателната си точка, така че да проумееш нашата последна тема - абстракта.

Същото се случи и с мен - продължи дон Хуан. - Едва след като половата ми енергия бе освободена от влиянието на света, всичко си дойде на мястото. Това е правилото на сънуваните. Прикриваните са другата крайност. Моят благодетел например беше, така да се каже, развратник и като обикновен човек, и като нагуал.

Дон Хуан като че ли се канеше да разкрие собствените си дела като благодетел, но изведнъж промени решението си. Тръсна глава и каза, че съм ужасно невъзприемчив за подобни разкрития. Аз не настоях.

Дон Хуан продължи, че нагуалът Елиас убедено твърдял, че в крайна сметка единствено сънувачите, след невъобразими битки със самите себе си, побеждават. И той използвал своята трезвост, за да отговаря на дон Хуановите въпроси.

- Нагуалът Елиас ми разказваше, че и той като мен навремето имал същите трудности да разбере смисъла на духа - продължи дон Хуан.- Той смяташе, че има два начина. Първият - необходимостта да проумееш по косвен път какво представлява духът, и вторият - да разбереш духа направо. Ти имаш проблеми с първото. Веднъж разбереш ли какво е духът, вторият начин ще се разреши от само себе си и - обратното. Ако духът ти проговори с безмълвните си слова, ще узнаеш със сигурност още начаса какво е той.

Каза, че нагуалът Елиас бил убеден, че трудността идвала от нежеланието ни да приемем идеята, че познанието можело да съществува и без слова, които да го обясняват.

- Но аз възприемам това без проблеми - казах.

- Приемането на това твърдение не е така лесно, както да твърдиш, че го приемаш - отсече дон Хуан. - Нагуалът Елиас ми казваше, че цялото човечество съзнателно стра няло от абстракта, макар че в един момент сигурно сме били в непосредствена близост с него. Той е трябвало да бъде нашата поддържаща сила. Но тогава нещо станало и нае откъснало от абстракта. Сега не можем да се завърнем обратно. Той казваше още, че на един чирак са му необходими години, за да успее в трайна сметка да се завърне обратно при абстракит и да разбере, че познанието и словото могат да съществуват независимо едно от друго.

Дон Хуан повтори, че същността на проблема ни да се завърнем обратно при абстракта бил нашият отказ да приемем, че е възможно да знаем и без помощта на думи или дори на мисли.

Тъкмо се канех да подметна, че това е глупост, когато ясно усетих, че нещо ми се изплъзва и че това, което казва, е от решаващо значение за мен. Той действително се опитваше да ми каже нещо, което аз или не успявах да схвана, или то не можеше да бъде изцяло изказано.

- Познанието и словото са две отделни неща - повтори дон Хуан меко.

Исках да кажа „знам", като че ли наистина го знаех, но се усетих навреме.

- Казах ти, че е невъзможно да се говори за духа - продължи той, - защото духът може да бъде единствено изживян. Когато магьосниците казват, че духът е нещо, което човек не може да види, нито да пипне, те се опитват да обяснят именно това. Но той винаги се мержелее пред нас. Понякога идва при някой от нас. Повечето време обаче изглежда безучастен.

Мълчах и той продължи да обяснява. Духът в много случаи бил като някакво диво животно. Държал се на разстояние от нас до момента, в който нещо не го примамело да излезе от прикритието си. Тогава той проявявал себе си.

Казах, че ако духът не е реален обект или вид присъствие и няма собствена субстанция, как въобще е възможно някой да го примами навън?

- Твоят проблем - каза той - е, че изхождаш единствено от собствената си представа за това какво е абстрактът. Например вътрешната същност на човека или, нека кажем - основната първопричина представляват за теб абстрактите. Или да вземем нещо не чак толкова загадъчно, каквото са характерът, волята, смелостта, достойнството, честта. Духът, разбира се, може да бъде характеризиран и с всички тези думи. И най-объркващото е, че духът е всичко това и в същото време - нито едно от тях.

Той добави, че онова, което считам за абстракти, са всъщност или противоположностите на всичко, свързано с материалната практика, или пък неща, за които вероятно смятам, че в действителност не съществуват.

• 
  Докато за един магьосник абстрактът е нещо без аналог в човешкия свят - каза той.
  
• 
  Но това е едно и също - намесих се аз. - Не разбираш ли, че и двамата говорим за едно и също нещо?!
  
• 
  Не говорим за едно и също нещо - натъртено отвърна той. - За магьосника духът е абстракт просто защото той го познава без помощта на словото и мисълта. Духът е абстракт, защото магьосникът не може да го определи какво е всъщност. И без да има възможност или желание да го разбере, магьосникът пак се справя с духа. Той го разпоз- нава, извиква го, примамва го, сближава се с него и деиствията му стават негово изражение.
  

- Причината за твоето недоразумение се корени в това, че аз използвах термина „абстракт", за да опиша духа - каза той. - За теб абстрактните понятия са думи, които опис- ват едва ли не интуитивни състояния. Ето например думата „дух", която не описва смисъла или прагматичния опит и която, разбира се, не може да ти послужи за нищо друго, освен да си гъделичкаш любопитството с нея.

Много се ядосах на дон Хуан. Нарекох го опак човек, а той ми се присмя. Подметна ми, че ако бях помислил върху това, че познанието може да съществува независимо от словото, и то без да се опитвам да го разбера на всяка цена, може би съм щял да получа известно просветление.

- Помисли! - продължи той. - То не се състои в самото действие на срещата ти с мен, което именно те занимава. В деня, в който те срещнах, ти срещна абстракта. Но по- неже не можеше да говориш за него, ти не го забеляза. Магьосниците срещат абстракта без да мислят за него, без да го виждат или докосват, без да чувстват присъствието му.

Замълчах, тъй като ми бе дотегнало да споря с него. По-някога го намирах за преднамерено непонятен. Но на самия дон Хуан всичко това, изглежда, му беше извънредно забавно.

ПОСЛЕДНОТО ПРЕЛЪСТЯВАНЕ НА НАГУАЛА ХУЛИАН

Във вътрешния двор на дон Хуановата къща беше прохладно и тихо като в манастирски параклис. Имаше няколко големи плодни дръвчета, които бяха засадени така плътно едно до друго, че по всяка вероятност регулираха температурата и поглъщаха целия шум.

Когато навремето пристигнах за пръв път в неговата къща, направих забележка относно странния начин, по който бяха засадени тези плодни дървета. Лично аз бих ги засадил на по-голямо разстояние едно от друго. Отговорът на дон Хуан беше, че дърветата не били негова собственост, че били свободни и незабисими дървета-воини, равноправни членове в неговата воинска група, и че забележката ми, макар и смислена за обикновените дървета, в случая била неуместна.

Отговорът му ми прозвуча метафорично. Онова, което тогава дори и не подозирах, бе, че всяка дума на дон Хуан трябваше да се разбира буквално.

Дон Хуан и аз седяхме в плетени кресла с лице към плодните дървета. Те бяха целите отрупани с плод. Отбелязах, че гледката е прекрасна, но в същото време и малко странна, тъй като не беше сезонът на плодовете.

- Има една любопитна история - вметна дон Хуан. - както вече знаеш, тези дървета са воини от моята група. Сега те са отрупани с плод, защото всички останали членове от моята група са говорили и изразявали чувства тук, пред тях, за нашето последно и окончателно пътуване. И сега дърветата знаят, че когато поемем в това последно пътуване, те ще ни придружат.

Зяпнах го удивен.

- Не мога да ги изоставя - обясни той. - Те също са воини. Те са свързали съдбата си с нагуалската група. И много добре знаят какво изпитвам към тях. Събирателната точка на дърветата е разположена много ниско в техния огромен сияен пашкул, което им позволява да узнават чувствата ни - като например чувствата, които изпитваме сега с теб, разговаряйки за моето последно пътуване.

Мълчах, защото исках по-скоро да приключим с тази щема. Дон Хуан обаче заговори отново и разсея настроението ми.

- Второто абстрактно ядро на магьосническите истории се нарича ПОЧУКВАНЕТО НА ДУХА - каза той. - Първото абстрактно ядро, ПРОЯВЛЕНИЯТА НА ДУХА, представлява структурата, която намерението издига и поставя пред магьосника, след което го приканва да навлезе в нея. Това е структурата на намерението, видяна от магьосника. ПОЧУКВАНЕТО НА ДУХА е същата структура, видяна от начинаещ, който е приканен или по-скоро при нуден да влезе.

Това второ абстрактно ядро само по себе си е цял разказ. Легендата разказва, че след като духът се разкрил пред онзи човек, за когото вече говорихме, но без резултат, тогава той му поставил клопка. Това било отчаян номер и не защото човекът бил нещо по-специално, а защото неразгадаемата поредица от хитрини на духа предразположила този човек в мига, в който духът потропал на неговата врата.

От само себе си се разбира, че каквото и да е разкривал духът пред онзи човек, то не му правело никакво впечатление. Всъщност онова, което духът му разкрил, на практика противоречало на всичко, което човекът знаел отпреди, на всичко, което сам представлявал. Разбира се, човекът категорично отказал да си има каквато и да е работа с духа. Нямало да се хване на въдицата на подобни безсмислици. Той си знаел по-добре! И в резултат - изпаднал в задънена улица.

Мозке да се каже, че това е една идиотска история - продължи той. - Може да се каже още, че онова, което съм ти дал, е само една залъгалка за тези, които не са на „ти" с безмълвието на абстракта.

Дон Хуан се вгледа в мен за миг и после се усмихна.

- Ти обичаш думите - укори ме той. - Самата идея за безмълвно познание те плаши. Но разните истории, независимо колко са глупави, ти доставят удоводствие и те карат да се чувстваш сигурен.

След тези думи така дяволито се усмихна, че не можех да не се разсмея.

После ми припомни, че вече съм чувал подробното му описание за първия път, когато духът почукал на неговата врата. За момент не можех да разбера за какво говори.

- Когато умирах там, на пътя, от оня изстрел, при мен дойде не само моят благодетел - поясни той. - Духът също ме намери и потропа на вратата ми в онзи ден. Благодетелят ми е разбирал, че се е озовал там, за да послужи като проводник на духа. Без намесата на духа срещата с моя благодетел нямаше да струва и пукната пара.

Той каза, че един нагуал може да стане проводник само след като духът чрез едва доловими знаци или пък направо чрез открити заповеди изяви своята готовност да бъде използван. Следователно за един нагуал е невъзможно да си избере чираците според личното си предпочитание или други съображения. Но разкрие ли беднъж духът своето желание, нагуалът не жали сили да го изпълни.

- След цял един живот, отдаден на практика - продължи той, - особено нагуалите, знаят дали духът ги кани да вля зат в структурата, изложена от него самия пред тях. Те приучват към дисциплина свързващите ги с намерението звена. Така че са постоянно известени, винаги знаят какво им готви духът.

Дон Хуан поясни, че напредъкът по магьосническата пътека е в общи линии един решителен, дори драстичен процес, чиято цел е да стабилизира това свързващо звено. Свързващото звено на обикновения човек с намерението на практика било мъртво и магьосниците започвали с връзка, която била безполезна, тъй като не реагирала доброволно.

Той подчерта, че за да възкресят тази връзка, магьосниците се нуждаели от жестока и непоколебима цел - специфично състояние на съзнанието, наричано непреклонно намерение. Възприемането на идеята, че нагуалът е единственото създание, способно да представи непреклонното намерение, било най-трудната част от магьосническото чи-ракуване.

Възразих, че не виждам никаква трудност.

- Чиракът е човек, който се бори да прочисти и съживи своето звено, свързващо го с духа - обясни дон Хуан. - След като връзката бъде възстановена, той вече не е чирак, но дотогава, за да не спре по пътя, се нуждае от мобилизиращата го цел, каквато, разбира се, той няма. Така че се съгласява нагуалът да му осигури целта, а за да извърви пътя си, чиракът трябва да се прости с индивидуалността си. Това е най-трудната част.

Дон Хуан ми припомни нещо, което ми бе казвал и друг път, а именно че в света на магьосниците не се гледа с добро око на доброволците, решили да се занимават с магьосничество по свое собствено усмотрение, тъй като те вече имат своя собствена цел, която силно ги затруднява да се откажат от индивидуалността си. Когато светът на магьосниците изисквал от тях идеи и действия, противоречащи на целта им, доброволците просто отказвали да се подчинят, защото това означавало да се променят.

- Съживяването на магьосническото звено е най-провокиращата и интригуваща задача на нагуала - продължи дон Хуан, - а също така и едно от най-големите изпитания за него. В зависимост от личността на даден чирак замисли те на духа са или безкрайно прости, или безкрайно сложни.

Дон Хуан ме увери, че макар да съм си мислел обратното, моето чиракуване не било така тежко за него, както сигурно е било навремето неговото за благодетеля му. Отбеляза, че не ми липсва самодисциплина, която е много важна и която той въобще не притежавал едно време, а благодетелят му от своя страна - още по-малко.

- Разликата се долавя в проявленията на духа - продължи той. - в някои случаи те са едва доловими, докато в моя случай са били направо като заповеди. Бил съм прострелян. Целите ми гърди били облени в кръв. Моят благодетел трябвало да действа светкавично, точно както навремето неговият благодетел. Магьосниците знаят, че колкото по-трудна е заповедта, толкова по-труден се оказва ученикът.

От взаимоотношенията на дон Хуан с двамата нагуали най-голяма полза имал от това, че могъл да чуе едни и същи истории, видени от две противоположни гледни точки. Например историята за нагуала Елиас и проявленията на духа от гледната точка на чирака била историята за мъчителното почукване на духа по вратата на неговия благодетел.

- Всичко, свързано с моя благодетел, било белязано от много спънки и неприятности - каза дон Хуан и започна да се смее, - когато бил двайсет и четири годишен, духът не просто почукал на вратата му, а едва не я изкъртил.

В действителност историята започнала години преди това, още когато благодетелят му бил напет младеж от добро семейство. Живеели в Мексико Сити. Бил богат, образован, чаровен, с пленителна индивидуалност. Младите момичета се влюбвали в него от пръв поглед. Свикнал да си угажда и тъй като му липсвала лична дисциплина, отдал се на мързел и нехаел за всичко онова, което не му носело незабавно удовлетворение.

С тази си индивидуалност и с възпитанието, което бил получил като единствен син на богата вдовица, непрекъсна-глезен от майка си и четирите си сестри, които го обожавали, той можел да тръгне по един-единстбен път: отдал се на всевъзможен разгул. Дори сред приятелите си по разврат бил известен като най-разхаитения нарушител на всякакви порядки, свързани с морала и достойнството.

И така, малко по малко неговата разпуснатост го довела до трайна физическа слабост и той рухнал, смъртно болен от туберкулоза - чумата на онова време. Но вместо да го възпре, болестта сякаш допълнително изострила глада му за чувствени наслади. Тъй като бил напълно лишен от самодисциплина, отдал се на краен разврат и здравето му се влошило до пълна безнадеждност.

По онова време поговорката „Злото не идва само" се оказала вярна за бъдещия дон Хуанов благодетел. Докато здравето му неудържимо се рушало, неговата майка, която била единствената му опора в живота, както и „спирачка" по смъртоносния наклон, по който вървял, умряла. Тя му оставила порядъчно голямо наследство, което било достатъчно да го осигури до края на живота му, но какъвто си бил разсипник само за няколко месеца профукал всичко до последния цент. Без професия или занаят, той бил принуден да проси, за да не умре от глад.

След като останал без пари, „другарите" му го изоставили и дори жените, които толкова го обичали преди, му обърнали гръб. За първи път в живота си той се солъскал със суровата действителност. При неговото здравословно състояние това би трябвало да го довърши. Но той се оказал жилав човек. Решил да си намери работа, за да оцелее.

Вродената му емоционалност го отвела в единственото място, където би могъл да се почувства в „сбои води" - театъра. Подготовката му се състояла в това, че бил прекарал по-голямата част от зрелите си години в компанията на актриси, освен това бил роден комедиант. Тръгнал да придружава театрални трупи по време на турнетата им из провинцията, далеч от обкръжението на близки приятели и познати, и така се изявил като прочувствен актьор с ярко присъствие на сцената: герой възмездител в религиозно-нравствени пиеси.

Дон Хуан отбеляза странната ирония, която винаги е съпровождала неговия благодетел. Той бил един абсолютен грешник за окайване, умиращ бавно вследствие на безпътния си начин на живот, а междувременно изпълнявал роли на светци и мистици. Играл дори Исус в една пиеса за Христовите мъки на кръста.

Крехкото му здраве рухнало окончателно по време на едно турне из северните щати. Тогава в град Дуранго се случили две неща: животът му стигнал своя край и духът почукал на вратата му.

И смъртта, и почукването на духа дошли едновременно, в един и същ миг - посред бял ден в храсталаците. Смъртта го сварила насред поредното прелъстяване на една млада жена. Бил вече съвсем слаб и него ден се преуморил. Младата жена, която била здрава, жизнена и силно увлечена, му обещала да се любят, като го придумала да отидат пеш до едно усамотено, но и доста отдалечено от околните селища място. И там часове наред тя го била и драла. Когато най-накрая му се отдала, той бил окончателно съсипан и кашлял така зле, че не смогвал дъх да си поеме.

По време на този негов последен изблик на страст усетил тъпа болка в рамото си. Чувствал гърдите си така, сякаш са разсечени на две, а от кашлицата започнал и да побръща. Влечението му към плътските наслади обаче го крепяло на крака до мига, в който смъртта му се явила под формата на обилен кръвоизлив. И именно тогава се намесил духът, въплътен в един индианец, който му се притекъл на помощ. Той бил забелязал, че индианецът се навърта наоколо, но погълнат от любовната страст, скоро го забравил.

Виждал момичето като насън. Тя не била нито изплашена, нито смутена. Тихо и чевръсто облякла дрехите си и хукнала като подгонен заек.

Видял също и индианеца, който се нахвърлил върху него и взел да го кара да седи с изправен гръб. Чул го да говори някакви глупости. Чул го да се врича на духа и да мълви неразбираеми слова на някакъв непознат език. След това индианецът взел да действа още по-енергично. Застанал зад него и го ударил силно по гърба.

Съвсем логично издъхващият човек си помислил, че индианецът се опитва или да отмести кръвния съсирек, или, да го убие.

Тъй като индианецът продължавал да го налага по гърба, умиращият решил, че това е любовникът или дори съпругът на жената, който наистина се мъчи да го убие. Но като се вгледал в напрегнатите блестящи очи на индианеца, променил мнението си. Минало му през ума, че индианецът просто не е с всичкия си и вероятно няма нищо общо с жената. С последния си проблясък на съзнание той се концентрирал върху странните думи на непознатия. Чул го да казва, че силата на човека е неизмерима, че смъртта съществува само защото ние самите сме я възнамерили още от момента на раждането си, че променяйки позицията на събирателната точка, можем да прекратим намерението за смъртта. Тогава наистина разбрал, че индианецът е абсолютно побъркан. Положението му било наистина комично - издъхвал в ръцете на откачен индианец, който мълвял разни врели-некипели. Затова се заклел наум да си остане комедиант докрая и да не умира нито от кръвоизлива, нито от ударите, а от смях. И той се разсмял, докато не издъхнал.

Дон Хуан каза, че съвсем естествено неговият благодетел не можел да приеме индианеца на сериозно. Никой не би приел на сериозно подобна личност, особено пък един евентуален бъдещ чирак, който най-малко от всичко би очаквал да бъде нагърбен със задачата на магьосничеството.

Дон Хуан ми припомни, че и друг път ми е говорил за задачата на магьосниците. От гледна точка на духа задачата се състояла в това да се пречисти нашето звено, което ни свързва с него. Тогава структурата, която намерението ни поднася, се явява като „пречиствателна станция", в която ние откриваме не толкова процесите и начините за пречистване, колкото безмълвното познание, което позволява да се извърши пречистването. Без това безмълвно познание нито един процес не можел да започне и единственото, което бихме имали, би било усещането за някаква липса.

Той поясни, че случките, разпространявани от магьосниците в резултат на безмълвното им познание, били така простички и същевременно толкова абстрактни, че още от най-стари времена магьосниците решили да ги разказват в символична светлина. Проявленията и почукването на духа са само два от примерите.

Дон Хуан каза, че например описанието на онова, което става от гледна точка на магьосника по бреме на първата среща между един нагуал и евентуалния му чирак, би било абсолютно неразбираемо. Би било пълна глупост да се обяснява как нагуалът въз основа на опита си съсредоточава нещо, което ние дори не бихме могли да си представим, неговото второ внимание - повишеното съзнание, придобито чрез упражняване в магьосничество - върху невидимата си връзка с нещо неопределимо абстрактно. Той го прави, за да обособи и избистри нечия друга невидима връзка с този неопределим абстракт.

- Всеки един от нас - продължи дон Хуан - е отделен от безмълвното познание чрез естествени бариери, които са различни за отделната личност, и че най-непревземаемата от моите бариери е импулсът ми да маскирам своето самодоволство като независимост.

Помолих го да ми даде конкретен пример, като му припомних неговите собствени думи, че да се критикува без конкретни примери е просто упражнение в красноречие.

Дон Хуан ме погледна и се засмя.

- Едно време аз ти давах растения на силата - каза той. - в началото ти правеше какво ли не, за да се убедиш, че изживяванията ти са всъщност халюцинации. След това реши, че са някакви специални халюцинации. Спомням си колко смешно ми беше, когато ти упорито ги наричаше „дидактични халюцинащюнни изживявания".

Дон Хуан отбеляза, че нуждата ми да докажа своята собствена въображаема независимост ме е довела до положение да не приемам разказите му за това, което се е случило, макар и негласно, вътре в себе си, да съм им вярвал. Знаех, че той използва растенията на силата ограничено и целенасочено, за да ме накара да изпадна частично или временно в състояние на повишено съзнание, премествайки моята събирателна точка от обичайното й положение.

- Ти използва собствената си бариера на независимостта, за да преодолееш това препятствие - продължи той. - въпросната бариера продължава да действа и до ден-днешен, така че ти продължаваш да задържаш в себе си това чувство на смътно терзание, макар и не тъй силно изявено. Сега въпросът е как подреждаш заключенията си така, че настоящият ти опит да не противоречи на самодоволството ти.

Признах си, че единственият начин да запазя независимостта си, е изобщо да не мисля за своите изживявания.

Дон Хуан се разсмя така гръмогласно, че за малко да падне от плетения стол. Стана, поразтъпка се наоколо и пое дълбоко въздух. След това пак седна, наклони стола си назад и кръстоса крака.

Каза, че ние като обикновени хора не знаем, нито пък някога ще узнаем, че нашето звено, което ни свързва с намерението и което е причината за вечния ни интерес към съдбата, е нещо абсолютно реално и действително. По време на нашия активен живот пред нас почти никога не се е откривал шансът да минем отвъд пределите на обикновеното замисляне, тъй като още от незапомнени времена „приспивателното" на ежедневието ни е превърнало в ленивци. Едва когато животът ни, на нас - обикновените люде, тръгнел към своя залез, обичайните ни мисли за съдвата придобивали друг характер. Те ни карали да прогледнем през мъглата на ежедневието. За жалост това „пробуждане" винаги вървяло ръка за ръка със загубата на енергия, причинена от остаряването, когато вече нямаме сили да превърнем нашата „замисленост" в прагматично и положително откривателство. На този етап оставало само едно неопределено болезнено терзание - копнеж по нещо недоловимо и най-обикновен яд от това, че си пропуснал своя шанс.

- Обичам стиховете - каза той, - защото те улавят настроението на воина и обясняват онова, което трудно може да бъде обяснено.

Съгласи се, че поетите умеят да напипват онова звено, което ни свързва с духа, но добави, че те го долавят по-скоро интуитивно, а не съзнателно и прагматично, както вършат това магьосниците.

- На поетите им липсва прякото познание на духа - продължи той. - Ето защо техните поеми не могат да уцелят в центъра на истинните за духа знаци. Макар и да попадат доста наблизо.

Той взе от съседния стол една от стихосбирките, които бях донесъл със себе си - книга от Хуан Рамон Хименес. Отгърна я на страницата, на която си бе отбелязал, подаде ми я и направи знак да чета.

Препрочетох стиховете и улових авторовото настроение на безсилие и обърканост. Попитах дон Хуан дали е почувствал същото.

- Мисля, че поетът е усетил времето на годините и безпокойството, което това осъзнаване поражда - каза дон Хуан. - Но това е само едната страна на въпроса. Другата, която ме интересува, е, че поетът, макар никога да не е активирал събирателната си точка, долавя, че под въпрос стои нещо изключително. категорично долавя, че има някакъв безименен, величав по своята простота фактор, който определя съдвата ни.