Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

ДА РАЗБИЕШ ОГЛЕДАЛОТО НА СЕБЕОТРАЗЯВАНЕТО

Прекарахме нощта там, където си бях спомнил своето изживяване в Гуаймас. През същата нощ, тъй като събирателната ми точка в момента беше податлива, дон Хуан ми помогна да достигна нови позиции, които веднага се превръщаха в смътни неспомени.

На другия ден не успях да си спомня какво се бе случило или какво бях почувствал. въпреки това изпитвах отчетливото усещане, че съм имал чудновати изживявания. Дон Хуан се съгласи, че събирателната ми точка се е преместила отвъд неговите очаквания, макар че отказа да ми разка-же какво съм правил. Единственият му коментар беше, че един ден ще си спомня всичко.

По обяд продължихме да изкачваме планината. крачехме мълчаливо, без да спираме до късно след обяд. След като бавничко изкатерихме стръмен планински хребет, дон Хуан изведнъж се обади. Не разбрах нищо от това, което каза. Повтори го и стана ясно, че иска да спрем на една широка скална тераса, която се вшкдаше от мястото, където бяхме застанали. Там канарите и големите шубраци щели да ни защитят от вятъра.

- Кажи ми, кое е най-подходящото място на терасата да прекараме на открито цялата нощ? - запита ме той.

Докато се катерехме, бях съзрял почти незабележимия тогава скален перваз. Изглеждаше като тъмно петно по масивното лице на планината. Успях да го различа с един бърз опипващ поглед. Сега, когато дон Хуан искаше мнението ми, аз открих още едно, по-тъмно, почти черно петно на южния край на терасата. Тъмният перваз и почти черното петно по него не предизвикваха у мен никакво чувство на страх или безпокоиство. Усещах, че терасата ми допадаше. А още повече ми се нравеше черното петно в южния й край.

- Там е много тъмно, но на мен ми харесва - казах на дон Хуан, когато стигнахме скалната тераса.

Той се съгласи, че това е най-доброто място за целонощно бдение. каза, че това е петно със специално енергийно ниво и че той също харесва привлекателния му сумрак.

Насочихме се към няколко по-изпъкнали скали. Дон Хуан разчисти едно място покрай канарите и седнахме, като опряхме гръб о тях.

Казах, че мястото е прекрасно. Чудно как го бях доловил с очите си.

• 
  Дали си го доловил само с очите - рече той. - Това беше малко по-сложна работа.
  
• 
  какво искаш да кажеш, дон Хуан? - запитах го аз.
  
• 
  Исках да кажа, че вече притежаваш способности, които все още не осъзнаваш - отговори той. - Понеже си така небрежен и лекомислен, може би си въобразяваш, че всичко, което долавяш, са най-обикновени сетивни възприятия.
  

Нямах причина да се съмнявам в думите му, нито пък имах намерение повторно да изкачвам планината.

Той обаче настоя да се спуснем. Помислих, че го прави само за да ме дразни. Притесних се обаче при мисълта, че може и да не се шегува. Той се засмя така силно, че чак се задави.

Дон Хуан подчерта, че всички животни могат да откриват в заобикалящата ги среда области или зони със специално енергийно ниво. Повечето от тях изпитват страх от тези места и ги избягват. С изключение на пумите и койотите, които лежат и дори спят на такива места, когато ги открият. Но така или иначе, само магьосниците търсят съзнателно подобни петна заради специфичните им ефекти.

Попитах го какви са тези ефекти. Дон Хуан отговори, че Шези места излъчват недоловими импулси ободрителна енергия и отбеляза, че обикновените хора, живеещи в естествени условия, също могат да откриват подобни петна, макар и да го вършат несъзнателно.

• 
  Тогава как разбират, че са ги открили? - попитах аз.
  
• 
  Не разбират - отговори той. - Магьосниците, наблюдаващи хората, които следват утъпкани горски пътеки, веднага забелязват, че тези хора усещат тежестта на умората и сядат за почивка именно на такова петно, заре дено с положителна енергия. А когато прекосяват област с отрицателен енергиен поток, те стават нервни и ускоряват крачка. Ако ги попиташ защо е така, ще ти кажат, че се забързват, защото са се почувствали пълни с енергия. Но всъщност е точно обратното - единственото място, което изпълва с енергия, е там, където са се почувствали из морени.
  

- Опитвам се да ти кажа, че единственият полезен на чин на действие както за магьосниците, така и за обикновените хора се състои в ограничаване на контактите ни с нашата самопредстава - продължи той. - Онова, към което нагуалът се стреми при взаимоотношенията си със своите чираци, е да разбие огледалото на себеотразяването им.

Той добави, че всеки чирак е индивидуален случай и нагуалът трябва да оставя на духа да решава детайлите.

- Всеки от нас има различна степен на привързаност към своето себеотразяване - продължи дон Хуан. - И тази привързаност я усещаме като нужда. Например, преди да тръгна по пътеката на познанието, моят живот беше една „безкрайна нужда". И дори години след като нагуалът Хулиан ме беше взел под крилото си, аз продължавах да изпитвам същата болезнена необходимост, дори по-силна.

Но има хора - както магьосници, така и обикновени, които не се нуждаят от никого. Те черпят покой, хармония, смях и познание направо от духа. Просто нямат нужда от посредници. За теб и за мен обаче е друго. Аз съм твоят посредник, а нагуалът Хулиан беше моят. Посредниците освен че осигуряват един минимален шанс - осъзнаването на намерението, помагат и за развиване на човешкото огледало на себеотразяването.

Единствената конкретна помощ, която ти получаваш от мен, е, че аз атакувам твоето себеотразяване. Ако не беше тя, ти щеше да си губиш времето. Това е единствената реална помощ, която получаваш от мен.

• 
  Ти, дон Хуан, си ме научил повече от всекиго през целия ми съзнателен живот досега - възпротивих се аз.
  
• 
  Учих те на всякакви работи, за да уловя вниманиетоти - каза той. - Ти си готов да се закълнеш, че това обучение е било най-важното нещо за теб, но не е така. Обучени ето има много малка стойност. Магьосниците твърдят, че преместването на събирателната точка е единственото нещо, което има значение... И това преместване, както сам добре знаеш, зависи от натрупването на енергията, а не от даването на инструкции.
  

Отвърнах му, че сам си противоречи. За мен поредица от действия означаваше инструкции, означаваше процедури.

- В магьосническия свят има само противоречащи си понятия - отговори той. - На практика няма противоречие. Поредицата от действия, за която говоря, е нещо, което произлиза от това да осъзнаваш. За да започнеш да осъзна ваш тази поредица, ти е необходим нагуал. Затова казах, че нагуалът осигурява един минимален шанс, но въпросният минимален шанс не е напътствие от рода на инструкциите, необходими, за да се научиш да управляваш автомобил, да речем. Минималният шанс се състои в това да се напра ви така, че да успееш да усетиш присъствието на духа.

Дон Хуан обясни, че специфичната поредица, която той има предвид, изисквала да съзнаваш, че самомнението е силата, която държи събирателната точка фиксирана на едно място. Щом самомнението намалее, енергията, която черпи, повече не се хаби напразно. Така нарасналата енергия вече служи като трамплин, от който събирателната точка потегля на едно невъобразимо пътешествие.

След като веднъж събирателната точка се премести, самият акт на това преместване вече довежда до отдалечаване от позицията на себеотразяването, което пък на свой ред осигурява чистота на звеното, свързващо ни с духа.

Така че в края на краищата себеотразяването е това, което е откъснало човека от духа.

- Както вече ти казах - продължи дон Хуан, - магьосни чеството представлява едно пътешествие назад. Чрез него ние се завръщаме победоносно при духа, след като сме се били спуснали в ада. И оттам носим разни трофеи. Разбирането е един от тези трофеи.

Казах му, че неговата поредица изглежда нещо много лесно и просто, когато я описва, но богато се бях опитал да я приложа на практика, се оказа, че е точно обратно.

- Проблемът е - рече той, - че повечето от нас не вярват колко малко ни е нужно, за да успеем. Повече сме склонни да се подчиняваме на разни инструкции, уроци, напътствия, майстори. А когато ни казват, че нямаме нужда от никого - не вярваме. Ставаме нервни, после - подозрителни и накрая - избухливи, безпомощни, огорчени. Ако се нуждаем от някаква помощ, то тя не е чрез методите, а чрез изразителността. Ако някой ни накара да осъзнаем, че трябва да смалим собственото си самомнение, то това вече е истинска помощ.

Магьосниците казват, че нямаме нужда да ни убеждават, че светът е много по-сложен и от най-необузданите ни фантазии. Тогава защо сме забисими? Защо копнеем за някого, който да ни напътства, когато може да го направим и сами? Голям въпрос, нали?

Дон Хуан не каза нищо повече. Очевидно искаше да ми даде време да обмисля въпроса. Но други неща тревожеха ума ми. Споменът ми бе подкопал определени основи, които смятах за непоклатими, и сега отчаяно се нуждаех той да ми ги дефинира наново. Прекратих дългото мълчание и изплюх камъчето. казах му, че приемам за напълно възможно да забравя една цяла случка, ако е станала, докато съм бил в състояние на повишено съзнание. До този момент добре си спомнях всичко, което ми се е случвало под негово ръководстбо в състояние на нормално съзнание. И все пак, преди да си я спомня, закуската в Ногалес не бе съществувала в съзнанието ми. А тя би трябвало да се е случила в света на ежедневието.

- Забравяш нещо оснобно - каза той, - А по-точно, че самото присъствие на нагуала е достатъчно, за да се премести събирателната точка на един човек. През цялото време аз те подлъгвах с този прословут „нагуалски удар". Ударът между раменните плешки, който ти нанасях, е просто залъгалка - нещо като биберон. Той имаше за цел да премахва твоите съмнения. Магьосниците използват физическия контакт като своеобразен шок за тялото. Сам по себе си ударът не прави нищо, но наличието му носи увереността чирака, който бива напътстван.

• 
  Тогава кой премества събирателната точка, дон Хуан? - попитах аз.
  
• 
  Духът - отговори той с тона на човек, който постепенно загубва търпение. После се усмихна и поклати глава в знак на примирение.
  
• 
  Трудно ми е да го приема - казах аз. - Съзнанието ми се управлява от принципа на причинно-следствената връзка.
  

Сигурно съм имал доста сърдит вид, защото дон Хуан положи ръката си върху рамото ми.

- Смея се така, защото ти си направо безнадежден случай - каза той. - Отговорът на всичко, за което ме питаш, ще ти избади очите, а ти не го виждаш! Изглежда, това ти е орисията.

Погледът му блестеше с такава безумна налудничавост и дяволитост, че в крайна сметка и аз се разсмях.

- Повтарях ти до пълно изтощение, че в магьосничеството не съществуват процедури - продължи той. - Тук няма методи, няма стъпки. Единственото нещо, което има значение, е преместването на събирателната точка. И никаква процедура не е в състояние да го предизвика. То се получава от само себе си.

Той ме побутна, като че ли да изправи раменете ми, и се взря в очите ми. вниманието ми се прикова в думите му.

- Хайде да видим сега как си представяш това - каза той. - Току-що казах, че преместването на събирателната точка става от само себе си. Но казах освен това, че само то присъствие на нагуала премества събирателната точка на чирака, а начинът, по който нагуалът маскира безжалостността си, или помага на това преместване, или го възпрепятства. Ти как би разрешил това противоречие?

Признах си, че тъкмо щях да го попитам за това явно противоречие, което сам бях доловил, но не знам как да го разреша. Не съм практикуващ магьосник.

• 
  Какъв си тогава? - запита той.
  

• 
  Студент по антропология, който се опитва да разбере с какво се занимават магьосниците - отвърнах му аз.
  

- Твърде късно е за това - каза той. - Събирателната ти точка вече е преместена. А именно преместването е онова, което прави човека магьосник.

А онова, което шглежда като противоречие, всъщносщ са двете страни на една и съща монета. Нагуалът примамва събирателната точка да се премести, като помага да се разбие огледалото на себеотразяването. Но дотук свършват нагуалските възможности. Истинският тласкач е духът, абстрактът - нещо, което не може да бъде видяно или пипнато, нещо, което изглежда не съществува, но въпреки това... го има. Затова магьосниците казват, че събирателната точка се премества от само себе си, или пък че я премества нагуалът. Нагуалът, в качеството си на прободник на абстракта, има правото чрез действията си да бъде изразител на духа.

Погледнах дон Хуан въпросително.

- Нагуалът премества събирателната точка и все пак не той е този, който извършба действителното преместване - обясни дон Хуан. - Или може би е по-подходящо да се каже, че духът изразява себе си съобразно безупречността на всеки един нагуал. Духът може да премести събирател ната точка дори просто с присъствието на един безупречен нагуал.

Дон Хуан каза, че искал да изясни този момент, защото_? ако бъде разбран погрешно, това отвежда нагуала обратно при самомнението му и по този начин - към неговата гибел като такъв.

Той смени темата и каза, че тъй като духът не приема никаква субстанция, магьосниците се занимават по-скоро със специфичните случаи и начини, по които могат да разбият огледалото на себеотразяването.

Дон Хуан отбеляза, че в тази област е важно да се осъзнае практическата стойност на различните начини, чрез които нагуалите маскират своята бежалостност. Той каза, че моята маска на великодушие например е подходяща при по-побърхностна работа с хора, но напълно неудачна за разбиване на себеотражението, защото би ме принуждавала да изисквам едно почти невъзможно решение от тяхна страна, а именно съвсем неподготвени да се хвърлят в света на магьосниците.

- Такъв скок трябва да бъде предварително подготвен - продължи той. - А за да се подготви той, всеки вид маска за нагуалска безжалостност би свършила работа, с изключе- ние маската на великодушие.

Може би защото отчаяно исках да вярбам, че действително съм великодушен, забележките му за моето държане събудиха чувството ми на вина. Той ме увери, че няма от какво да се срамувам - единственият нежелателен резултат от моето псевдовеликодушие бил, че то не води в крайна сметка до позитивна измама.

В това отношение, каза той, въпреки че много съм приличал на неговия благодетел, маската ми на великодушие била твърде недодялана и прекалено очевидна, за да ми е от полза като учител. Неговата собствена маска на благоразумие била далеч по-ефективна, при създаването на подходяща атмосфера за преместване на събирателната точка. Учениците му безрезервно вярвали на неговото псевдоблагоразумие. в действителност те изпадали под влиянието на неговото лъжеблагоразумие до такава степен, че той можел с лекота да ги мами както си иска.

- Онова, което ти се случи в Гуаймас, беше пример за това, как маскираната нагуалска безжалостност разбива себеотразяването - продължи той. - Моята маска беше твоят провал. И ти, като всички останали, повярва на „благоразумието" ми. И, разбира се, очакваше преди всичко проявата на последователност в това мое благоразумие.

Когато се изправих пред теб не само с поведението си на грохнал старец, но и с външния си вид на такъв, съзнанието ти се помъчи да възстанови моята последователност и по този начин - твоето себеотразяване. И така ти реши, че сигурно съм получил удар.

Накрая, когато стана абсолютно невъзможно да продължаваш да вярваш в последователността на моето благоразумие, твоето огледало започна да се пропуква. От този момент нататък прехвърлянето на събирателната ти точка бе въпрос само на време. Единственият въпрос беше дали тя ще успее да стигне до зоната на безжалостност.

Сигурно съм се сторил скептично настроен на дон Хуан, защото той взе да ми обяснява, че светът на нашето себеотразяване, или на нашето самосъзнание, е много крехък и се крепи на няколко ключови идеи, които поддържат неговия порядък. когато тези идеи рухнат, порядъкът също се разпада.

- Кои са тези ключови идеи, дон Хуан? - попитах аз.

- В твоя конкретен случай, както и в случая с наблюдаващите при онази лечителка, за която говорихме с теб преди време, ключовата идея е последователността - отговори той.

• 
  Що е последователност тогава? - запитах го аз.
  
• 
  Идеята, че ние сме едно неделимо цяло - каза той. - Онова, на което се крепи нашият свят, е увереността ни, че сме непроменими. Допускаме, че държането ни подлежи на промяна, също така, че реакциите и мненията ни могат да бъдат променени, но идеята, че сме податливи на промяна на външния вид до степен да се превърнем в някой друг, е вече извън порядъка на нашето себеотразяване. когато магьосникът прекъсне този порядък, светът на здравия разум и логиката рухва.
  

След това той съпостави действията си през онзи следобед в Гуаймас с действията на лечителката, които вече бяхме обсъждали. каза, че лечителката разбила себеотразя-ването на хората от публиката чрез серия от постъпки, за коити те нямали еквиваленти в ежедневието си - драматично духовно завладяване, промяна на гласа, открит срез върху човешкото тяло. веднага щом последователността на собствената им идейна представа за тях самите била разкъсана, събирателните им точки били готови да се пре местят.

Той ми припомни, че преди време ми бе описал общата представа за „спирането на света". Тогава бе казал, че „спирането на света" е толкова необходимо за магьосниците, колкото са писането и четенето за мен. То се състои в това да се внесе противоречив елемент в материята на ежедневното ни поведение с цел да се спре иначе плавният поток от обикновени събития - събития, подредени в умовете ни от разума.

Противоречивият елемент се нарича „не-правене" или обратното на правенето. „Правенето" е всичко, което от своя страна е част от цялото, за което имаме познавателно описание. „Не-правенето" е елемент, който не принадлежи към планираното цяло.

- Магьосниците, понеже са прижривачщ познават човешкото поведение до съвършенство - каза той - Те разбират например, че човешките същества са същества на описа. Познаването на постъпленията и разходите в даден опис е това, което прави от човека учен или експерт в съответната област.

Магьосниците знаят, че когато описът на един обикновен човек се провали, той или разширява своя опис, или светът му на себеотразяване рухва. Обикновената личност желае да включва нови и нови раздели в своя опис, стига те да не противоречат на основния инвентаризационен ред. Но ако разделите противоречат на този порядък, човешкото съзнание рухва. Описът е съзнанието. когато се опитват да разрушат огледалото на себеотразяването, магьосниците се осланят именно на това.

Дон Хуан обясни, че онзи ден, когато трябвало да разкъса моята последователност, той внимателно избрал „подпорите" за своите действия. Преобразявал се бавно, докато наистина се превърнал в немощен старец, и тогава, за да усили разкъсването на моята последователност, ме отвел в ресторант, където го знаели като болнав старик.

Прекъснах го. Подразни ме противоречието, което не бях забелязал преди. Навремето твърдеше, че се е преобразил, за да опознае старостта. Моментът бил крайно подходящ и неповторим. Но как в ресторанта са го познавали като старец, който страда от мозъчни удари, след като не се е преобразявал преди?

- Йагуалската безжалостност е многолика - каза той. - Тя е като сечиво, което се приспособява за много работи. Безжалостността е състояние на съществуване. Тя е ниво на намерение, което нагуалът достига. Нагуалът я използва, за да подмами преместването на собствената си събирателна точка или тази на чираците му. Или пък я използва, за да се прикрие. Аз започнах онзи ден като прикривач, който се преструва на възрастен, а го завърших като един наистина грохнал старец. Моята безжалостност, контролирана посредством очите ми, премести собствената ми събирателна точка.

Въпреки че често съм бивал стар и болен човек, аз само съм се прикривал, играел съм си на старец. Никога преди въпросния ден обаче не бях премествал събирателната си точка точно на специфичното място за възраст и старческа немощ. каза, че още в мига, в който възнамерил да бъде стар, очите му загубили блясъка си и аз веднага съм забелязал това. Тревогата се изписала по цялото ми лице. Изчезването на блясъка от очите му било последица от използването им, за да възнамери позицията на старец. Щом събирателната му точка достигнала тази позиция, той вече можел да остарее както на външен вид, така и с поведение и усещане Помолих го да изясни мисълта си за възнамеряването с очите. Имах смътното усещане, че съм я разбрал, но въпреки това не можех да я формулирам дори за себе си.

- Единственият начин да се говори за това е да се каже, че намерението се възнамерява посредством очите. Знам, че е така, и въпреки това, точно както и ти, не мога да си изясня каквр знам. Магьосниците разрешават тази труд ност, като приемат нещо съвсем очебидно: човешките съ- щестба са далеч по-сложни и загъдъчни и от най-необузданите ни фантазии.

Казах му, че това не е отговор на моя въпрос.

- Но очите наистина правят това - отсече дон Хуан рязко. - Не зная как, но го правят. Те извикват намерението чрез нещо неясно, което притежават, нещо в техния бля- сък. Магьосниците казващ, че намерението се изживява с очите, а не с разума.

Отказа да говори повече за това и отново се върна към тълкуването на моя спомен. Повтори, че щом събирателната точка попаднала в специфичната за стар човек позиция, съмненията ми трябвало веднага да изчезнат, но тъй като съм се намирал в апогея на своята свръхрационалност, аз моментално съм впрегнал в работа всичките си сили, за да мога на всяка цена да си обясня неговата промяна.

- казвал съм ти безброй пъти, че прекалената рационалност е пречка - каза дон Хуан. - Човешките същества притежават дълбоко чувство за магия. Ние сме част от магията на света. Рационалността е само нещо като лак - наше външно покритие. Ако разкъсаме ципата, отдолу ще открием стаения магьосник. Някои от нас обаче много трудно достигат тази потулена сърцевина, докато други го правят с неимоверна лекота. Ние с теб много си прили чаме в това отношение - и двамата трябва да паднем, облети в кървава пот, преди да се освободим от нашето себеотразяване.

Обясних му, че лично за мен придържането към моята рационална настройка винаги е било въпрос на живот или смърт. Още повече - когато става дума за изживяванията ми в неговия свят.

Той допълни, че онзи ден в Гуаймас моята рационалност доста го измъчила. Още от самото начало му се наложило да вкара в употреба всички похвати, които знаел, за да по-разклати основите й. Накрая се облегнал с все сила на раменете ми и за малко да ме повали. Този груб физически подход бил първият шок за моето тяло. А това, заедно със страха, причинен ми от липсата на последователност у него, пробило моята рационална броня.

- Но пробиването на твоята рационална броня не бе достатъчно - продължи дон Хуан. - Знаех, че за да може събирателната ти точка да достигне зоната на безжалостност, трябва да залича всяка следа от последователност у мен самия. И именно тогава наистина грохнах и те накарах да се луташ из града, а накрая ти се ядосах и те плеснах. Ти беше шокиран, но в един миг, тъкмо преди да се събземеш, нанесох върху огледалото на твоя собствен образ окончателния удар: изкрещях в лицето ти „гаден убиец". Не очаквах, че ще побегнеш. Бях забравил за невъздържаните ти изблици.

Дон Хуан каза, че, напук на моята незабавна възстановителна тактика, в момента, в който съм се вбесил от неговата старческа немощ, събирателната ми точка достигнала зоната на безжалостност. Или може би обратното би било по-точно: побеснял съм, защото събирателната ми точка достигнала зоната на безжалостност. Това обаче било без значение. важното било, че събирателната точка се е озовала там.

А веднъж озовала се там, моето поведение коренно се променило. Станал съм студен, пресметлив и безразличен към собствената си безопасност.

Попитах дон Хуан дали е видял всичко това. Не си спомнях да съм го разказвал. Той отговори, че за да узнае какво съм изпитвал, трябвало само да се вглъби в себе си и да си пропомни собственото си изживяване навремето.

Той посочи, че събирателната ми точка се закотвила в новата си позиция, когато той се върнал в обичайната си същност. Но дотогава съзнанието ми за неговата нормална последователност било преживяло такъв дълбок шок, че последователността повече не действала като свързваща сила. И точно в този момент, от новата си позиция, моята събирателна точка ми позволила да си изградя друг тип последователност, съществуваща под формата на особена безпристрастна твърдост, която оттогава се превърнала в мои нормален начин на поведение.

- Последователността играе толкова важна роля в нашия живот, че ако случайно целостта й пострада, тя моментално се възстановява - продължи той. - При магьосниците обаче, щом веднъж събирателната точка достигне зоната на безжалостност, последователността им вече никога не е същата. Тъй като ти по природа си ненаблюдателен, все още не си забелязал, че от онзи ден в Гуаймас, ос-бен всичко друго, си станал и по-способен да възприемаш всякакъв вид непоследователност в нейните реални измерения - естествено, след известна символична борба с твоя разум.

Очите му искряха с насмешка.

- Това беше също така денят, в който ти постигна своята маскирана безжалостност - продължи той. - Твоята маска, разбира се, не беше така добре оформена, както е сега, но онова, което притежаваше тогава, съдържаше зачатъците на това, което впоследствие щеше да се превърне в маската ти на великодушие.

Опитах се да възразя. Не харесвах мисълта за маскиране на безжалостност, независимо как я представяше дон Хуан.

- Не използвай маската си върху мен - каза той, смеейки се. - Запази я за по-подходящ обект - някой, който не те познава.

Той ме подкани да си спомня внимателно момента на появата на маската.

- веднага щом като почувства, че ледената ярост те залива - продължи той, - искаше да я прикриеш. Ти не се шегу ва с нея, както би направил моят благодетел. Не използва благоразумието, както бих направил аз. Не се престори на заинтересуван, както би направил нагуалът Елиас. Това са трите нагуалски маски, които знам. А какво направи? Спокойно тръгна към своята кола, като подари половината от пакетите с ненужни покупки на момчето от магазина, кое то излезе да ти помогне.

Сега за първи път си спомних, че някой ми е помагал да нося пакетите. казах на дон Хуан, че тогава пред очите си виждах само танцуващи светлини и дори си помислих, че ги виждам, защото съм на път да припадна.

- Не си бил на път да припаднеш - отговори дон Хуан. - Но си бил на път да навлезеш в състояние на сънуване и виждане на духа от само себе си, подобно на Талия и моя благодетел.

Казах на дон Хуан, че не проява на великодушие беше онова, което ме накара да дам част от пакетите на момчето, а ледена ярост. Просто трябваше да направя нещо, за да се успокоя, и това беше първото, което ми хрумна.

- Нали точно това ти казах и аз. Твоето великодушие не е истинско - сряза ме той и се присмя на обзелото ме смущение.

БИЛЕТ КЪМ БЕЗУПРЕЧНОСТТА

Междувременно вече се бе стъмнило. казах на дон Хуан, че съм напълно изтощен, помолих го да отложим останалата част от пътуването и да се върнем вкъщи, но той заяви, че трябва да използваме всяка минута, за да преглеждаме магьосническите истории или да си спомняме, като преместваме събирателната си точка колкото е възможно по-често.

Бях унил и отпаднал - състояние, което можеше да породи единствено чувство на несигурност и липса на убеденост.

• 
  Какво става накрая с тях? - попитах аз. - Избират ли си „страна на барикадата"?
  
• 
  Не. Те нямат избор - отговори той. - Просто разбират, че вече са магьосници. Трудността е в това, че огледалото на себеотразяването е изключително мощно и пуска жертвите си само след свирепа борба.
  

- Ще ти разкажа историята за магьосническия билет към безупречността - обади се неочаквано той, след около половин час пълно мълчание. - Ще ти разкажа историята на Моята смърт.

Дон Хуан започна наново да описва какво се бе случило след пристигането му в щата Дуранго, все още предрешен в женски друхи, след едномесечно пътуване през Централно Мексико. каза, че старият Белисарио го отвел направо в една къща, за да го скрие от човека чудовище, който го преследвал.

Щом пристигнали, дон Хуан се представил на всички в къщата неочаквано охотно, като се има предвид стеснителната му природа. А те били седем красиви жени и един странен необщителен мъж, който не отронил дума. Дон Хуан забаблявал прелестните жени, като им разказвал как човекът чудовище се опитвал да го залови. Те били заплене-ни най-вече от предрешения му вид, в който все още се намирал, както и от историята, сбързана с преобличането му. С удоволствие слушали подробностите около това пътуване и една през друга го събетвали как да доусъвършенства придобитите познания. Дон Хуан се изненадал от тяхната самоувереност, която му се сторила направо невероятна.

Седемте жени били много изискани в обноските си и с тях той се чувствал щастлив. Харесвал ги и им се доверявал. Те от своя страна се отнасяли с уважение и разбиране към него. Но все пак нещо в очите им му подсказвало, че под тяхната чаровна външност се таи студенина.

Решил, че щом тези здрави и красиви създания са толкова спокойни и непринудени, значи са леки жени. Но въпреки това знаел, че не са такива.

Дон Хуан можел на воля да се скита из стопанството. Бил смаян от грамадната постройка и нейните дворове и градини. Никога преди не бил виждал подобно нещо. Това била стара колониална сграда с висока зидана ограда. Зад зида се виждали балкони с цветя и вътрешни дворове с огромни овощни дървета. къщата се състояла от просторни стаи и дълги, проветриви коридори. На горния етаж се по-мещавали някакви загадъчни спални, до които дон Хуан нямал достъп.

През следващите дни дон Хуан бил изумен от грижите на жените към него. Непрекъснато му угаждали и го гледали в очите. Били ужасно мили с него. Но никога преди не се бил чувствал така самотен. Постоянно бил в компанията на красивите странни жени и при все това никога не се бил чувствал така сам. Мислел си, че усещането му за самота се дължи на това, че не умее да предугади поведението на жените или да разбере истинските им чувства. Знаел за тях само онова, което сами благоволявали да му кажат.

Няколко дни след неговото пристигане една от жените, която имала вид на старша, му дала комплект чисто нови мъжки дрехи и му казала, че женската му маскировка вече не е нужна, защото който и да е бил онзи чудовищен човек, насам той не се е мяркал. казала му още, че е сбободен да си върви, ако пожелае.

Дон Хуан поискал да се види с Белисарио, който бил изчезнал от деня на пристигането им. жената отвърнала, че Белисарио си е отишъл. На тръгване обаче бил казал, че дон Хуан може да остане в къщата колкото пожелае, но само ако е в опасност.

Дон Хуан рекъл, че се намира не просто в опасност, а в смъртна опасност! През тези няколко дни, прекарани в къщата, той непрекъснато виждал чудовището да се прокрад-ва из околните ниви. жената не му повярвала, нарекла го изпечен мошеник, който лъже, само и само за да го оставят да си лентяйства. казала му, че тяхната къща не е място за шляене, че те всички са сериозни хора, които работят усилено, и не могат да си позволят да издържат безделници.

Дон Хуан се обидил. Изфучал навън, но щом зърнал следа от чудовището, страхът веднага изместил чувството му за гняв. втурнал се обратно в къщата и горещо замолил жената да му позволи да остане. Обещал й да върши безропотно черната ратайска работа, дори без заплащане, само да остане в имението.

Тя се съгласила, при положение че дон Хуан приеме две ус-ловия: първо, да не задава никакви въпроси; и, второ, да изпълнява точно всички нареждания, без да иска каквито и да било обяснения. жената го предупредила, че ако наруши тези правила, едва ли ще може да остане в къщата.

- Останах в онази къща действително против волята си - продължи да разказва дон Хуан. - Не ми се искаше да приемам условията й, но знаех, че чудовището дебне отвън. А в къщата бях на сигурна място. Знаех, че човекът чудовище винаги щеше да бъде възпиран от някаква невидима бариера, която заобикаляше къщата от всички страни на разстояние от около може би сто метра. вътре в този кръг бях в безопасност. Доколкото можех да се ориентирам, там, в онази къща, вероятно имаше нещо, което държеше чудовището настрани, а мен само това ме интересуваше. Освен това установих, че когато хората от къщата бяха около мен, чудовището никога не се появяваше.

След няколко седмици младият мъж, когото дон Хуан подозирал, че е живял в къщата на чудовището, маскиран като стария Белисарио, се появил отново. казал на дон Хуан, че е пристигнал току-що, и се представил като Хулиан, собственика на имението.

Дон Хуан, естествено, го попитал за маскировката му, но младият мъж, гледайки го без да мигне, отвърнал, че не разбира за какво говори дон Хуан.

• 
  Как можеш да ми живееш в къщата и да имаш наглост та да ми говориш подобни глупости?! - разкрещял се той. - За кого ме вземаш!?
  
• 
  Не си ли все пак Белисарио? - настоял дон Хуан.
  
• 
  Не! - отрекъл младият мъж. - Белисарио е старец, а аз се казвам Хулиан и съм млад. Не вшкдаш ли?
  

Объркването на дон Хуан не спряло дотук. Той го попитал за чудовището и младият мъж отвърнал, че няма представа за какво чудовище му говори. Предположил, че дон Хуан е изплашен от нещо, иначе старият Белисарио не би му дал убежище. Но каквато и причина да имал дон Хуан да се крие, това си било негова работа.

Дон Хуан бил направо съкрушен от студенината в тона и държането на своя домакин. Рискувайки да си навлече повторно гнева му, дон Хуан му припомнил, че са се срещали и преди. Неговият домакин му отговорил, че никога не го е вшкдал, но че уважава желанията на Белисарио, тъй като се чувства задължен да го прави.

Младият мъж добавил, че не само е собственик на къщата, но и е отговорен за всеки човек в това домакинство, включително и за дон Хуан, който, укривайки се, вече е станал храненик на къщата. Ако на дон Хуан не му се нравел редът, бил свободен да върви където иска и да си пробва късмета с чудовището, което никой друг освен него не е виждал.

Преди да направи своя избор, дон Хуан благоразумно решил да попита какво означава понятието „да бъдеш храненик на къщата".

Младият мъж отвел дон Хуан до онази част на сградата, която все още се намирала в строеж, и казал, че тя символизира собствения му живот и действия. Била недовършена. Наистина все още се строяла, но изглеждала, като че ли никога няма да бъде завършена.

- Ти си един от елементите на това недостроено здание - казал той на дон Хуан. - Да кажем, че си гредата, която ще поддържа покриба. Докато не я положим на мястото й и не сложим върху й покрива, не можем да знаем със сигурност дали тя ще издържи тежестта му. Майсторът дърводелец казва, че гредата ще издържи. Аз съм майсторът дърводелец.

Това метафорично обяснение не задоволило дон Хуан, който искал да знае какъв вид физически труд ще очакват от него.

Младият мъж пробвал нов подход.

- Аз съм нагуал - пояснил му той. - Аз нося свобода. Аз съм водачът на хората в тази къща. Ти се намираш в тази къща и поради това си част от нея независимо дали това ти харесва, или не.

Дон Хуан го изгледал втрещено, без да може да отговори.

- Аз съм нагуалът Хулиан - казал домакинът му, усмих- вайки се. - Без моята намеса няма път към свободата.

Дон Хуан продължавал нищо да не разбира, но затова пък започнал да се тревожи за сигурността си, като гледал блуждаещия разсъдък на младия мъж пред него. Така се обезпокоил от това неочаквано развитие на нещата, че дори не се учудил на думата „нагуал". Дон Хуан знаел, че „нагуал" значи магьосник, и въпреки това не можел да възприеме думите на нагуала Хулиан в пълното им значение и смисъл. Или може би по някакъв начин той ги разбирал, макар че логично настроената част от съзнанието му не ги приемала.

Младият мъж се взрял за момент в него и след това казал, че същинската работа на дон Хуан ще се състои в това да му бъде личен слуга и помощник. Без заплащане, срещу подслон и храна. От време на време щял да има и някои други малки задачи, изискващи по-специално внимание. Дон Хуан ще трябвало сам да ги извършва или да следи за тяхното изпълнение. За тези специални услуги ще му бъдат изплащани малки парични суми, които ще се внасят във влог, открит на негово име от останалите членове на домакинството. По този начин, когато един ден пожелае да си тръгне, ще притежава на свое име малка сума, която ще му е от полза на първо време.

Младият мъж подчертал, че дон Хуан не бива да се счита за затворник, но ако реши да остане, ще трябва здраво да работи. И че по-важни от работата са трите условия, които трябва да изпълнява. Дон Хуан трябвало да положи сериозни усилия да научи всичко, което жените ще му покажат. Държането му с членовете на домакинстбото трябвало да бъде образцово, което означавало, че тук трябва да внимава ежеминутно за своето отношение и обноските си спрямо тях. При разговор с младия мъж трябвало да се обръща към него като към нагуал, а богато говори за него с други, да го нарича „нагуала Хулиан".

Дон Хуан приел с неохота тези условия. И въпреки че не-забабно потънал в своята обичайна начумереност, той бързо усбоил задълженията си. Не разбирал само какво очак-ват от него в смисъл на отношение и обноски. И макар че не можел да посочи конкретен пример, дон Хуан вярвал искрено, че го лъжат и експлоатират.

Но чумеренето му станало негово постоянно състояние и той почти престанал да разговаря с останалите.

По същото време нагуалът Хулиан сбирал всички членове на домакинството и им обяснил, че въпреки огромната му нужда от помощник, той ще се съобрази с тяхното решение. Щом не харесват сърдитото поведение на новия му ординарец, имат право да го кажат на глас. Ако мнозинството не одобрява дон Хуан, той ще трябва да напусне дома и да приеме късмета си с онова, което го чака навън - било то чудовище или негова собствена измишльотина.

После нагуалът Хулиан отвел всичките вкупом пред парадния вход на къщата и приканил дон Хуан да им покаже човека чудовище. Дон Хуан им го посочил, но никой от тях не го видял. Дон Хуан се затичал като луд от човек към човек, настоявайки, че чудовището е там, и молел да му помогнат. Никой обаче не обърнал внимание на молбите му и го нарекли откачен.

Тогава нагуалът Хулиан поставил дон Хуановата съдва на гласуване. Необщителният мъж не пожелал да гласува. Той свил рамене и се отдалечил встрани. всички жени гласували открито срещу по-нататъшното оставане на дон Хуан при тях. Доводът им бил, че ходи все сърдит и в лошо настроение.

В разгара на спора обаче нагуалът Хулиан изцяло променил поведението си и започнал да защитава дон Хуан. На-мекнал, че може би жените недооценяват бедния млад човек, че може би той изобщо не е луд и действително вижда някакво чудовище. Нагуалът Хулиан казал, че може би лошото настроение на дон Хуан е резултат от неговите тревоги и вътрешни противоречия.

Избухнал скандал и жените се разкрещели на нагуала.

Дон Хуан чувал спора, но вече му било безразлично. Знаел, че в крайна сметка ще го изхвърлят и човекът чудовище със сигурност ще го плени и ще го отведе в робство. Дон Хуан се разридал, изпадайки в пълна безпомощност.

Отчаянието и сълзите му разколебали някои от разяреите жени. Тяхната водачка предложила друго разрешение: триседмичен пробен период, през който дон Хуановите постъпки и държане да бъдат оценявани ежедневно от всичките жени. Предупредила дон Хуан, че при най-малкото оплакване срещу него през този период веднага ще го изхвърлят навън.

Дон Хуан разказа как нагуалът Хулиан бащински го отвел настрани и продължил да забива в него клина на страха. Прошепнал на дон Хуан, че знае за чудовището, което броди из стопанството. въпреки това поради по-раншни споразумения с жените не можел да си позволи да им го каже. Нагуалът Хулиан посъветвал дон Хуан да престане да проявява своя мрачен характер.

- Престори се на щастлив и доволен - казал той на дон Хуан. - Ако не го сториш, жените ще те изхвърлят навън. Дори само възможността за това би трябвало да ти стига, за да те изплаши. Използвай този страх като истинска движеща сила. Само това имаш.

Пред образа на човека чудовище всяко колебание и странични мисли изчезнали в миг. Тъй като чудовището чакало с нетърпение пред невидимата бариера, то сякаш долавяло колко нестабилно е дон Хуановото положение. Ненаситното чудовище неспокойно очаквало своето пиршество.

Нагуалът Хулиан забил още по-навътре клина на страха.

-На твое място - казал той на дон Хуан - щях да се държа като ангелче. Бих правил всичко, което жените искат от мен, стига това да ме защити от онзи сатанински звяр.

• 
  В такъв случай ти трябва да си виждал чудовището?! - възкликнал дон Хуан.
  
• 
  Разбира се, че съм го виждал - отговорил му той. - И освен това виждам, че ако напуснеш или жените те изхвърлят, чудовището ще те плени и ще те окове във вериги. Това със сигурност ще промени отношението ти. Робите нямат никакъв друг избор, освен да се държат добре с господарите си. Твърдят, че болката, нанасяна от чудовища като това, надхвърля всичко познато.
  

Дон Хуан ми каза, че се отнасял грубо само с жените, такъв си бил. Но никога не се държал лошо в присъствието на нагуала Хулиан. По някаква причина, която дон Хуан не можа да определи, нагуалът не бил човек, когото той би се опитал да наскърби съзнателно или подсъзнателно.

Другият член от мъжки пол в домакинството - необшителният мъж - не бил от значение за дон Хуан. Дон Хуан си създал мнение за него още в първия момент, богато го срещнал, и го изключил от вниманието си. Смятал го за слаб, лениб и напълно в плен на тези хубави жени. По-късно, когато научил повече за нагуалската индивидуалност, дон Хуан разбрал, че човекът бил напълно засенчен от „блясъка" на останалите.

В течение на времето дон Хуан схванал и тяхната „йерархия". Никой от тях не бил по-добър или по-висшестоящ от другите. Някои се занимавали с дейности, които другите не можели да вършат, но това не ги поставяло в по-висши позиции. Този факт просто ги правел по-различни. Последно обаче било решението на нагуала Хулиан и той с огромно удоболствие го поднасял под формата на брутални шеги, които разигравал с всички.

В тяхната група също така имало една загадъчна жена. викали й Талия, жената нагуал., Никой не казал на дон Хуан коя е тя или пък какво означава жена нагуал. Разбрал само, че е една от седемте жени. всички говорели толкова много за нея, че това възбудило любопитството на дон Хуан. Той задавал толкова много въпроси, че накрая жената, която била нещо като водач на другите, му обещала да го научи да чете и пише, за да използва по-добре дедуктивните си способности. казала му, че трябва да свикне да си записва нещата, вместо да ги поверява изцяло на паметта си. По този начин щял да натрупа огромна колекция от факти за Талия, които би следвало да чете и разучава, докато истината излезе наяве.

Изпреварвайки циничния му отговор, тя добавила, че макар и да изглежда абсурдно на пръв поглед, усилието да се разкрие коя всъщност е Талия е трудна, но благородна задача. Това, казала тя, е приятната част. После добавила, че дон Хуан трябва да усвои счетоводството, за да помага на нагуала в управлението на стопанството.

Веднага започнала ежедневните уроци и за една година дон Хуан напреднал толкова много, че вече можел да чете и пише и сам да води счетоводните книги.

Всичко ставало така плавно, че дон Хуан не забелязал промените у себе си, най-забележителната от които била чувството му за безпристрастност. Увлечен в работата си, той смятал, че в къщата нищо не се случва, просто защото все още не можел да се отъждестви с останалите членове на домакинството. Те били „огледала без отражение".

- Останах в онази къща почти три години - продължи дон Хуан. - През това време ми се случиха безброй неща. Не, не мисля, че бяха действително важни. Или поне бих предпочел да ги считам за маловажни. Бях убеден, че през всичките тези години не бях правил нищо друго, освен да се крия, да треперя от страх и да работя като вол.

Дон Хуан се засмя и каза че в един момент, под дабление на нагуала Хулиан, приел да изучава магьосничеството, за да се избави от страха, който го вцепенявал при всяка поява на дебнещото го чудовище. И макар че нагуалът Хулиан отделял много време да му говори, все пак като че ли предпочитал да си прави шеги с него. Така че, според самия дон Хуан, той не научил нищо, дори и най-общо свързано с магъосничеството, просто защото никой в къщата не знаел или не практикувал магьосничеството.

Един ден обаче открил, че върви съвсем целенасочено, макар и без сам да иска, към невидимата бариера, възпираща чудовището. както обикновено, разбира се, човекът чу-довище наблюдавал къщата. Но този ден, вместо да се обърне и хукне обратно към нея, дон Хуан продължил да върви напред. Някакъв странен прилив на енергия го карал да напредва, без да мисли за своята безопасност.

Усещането за тотално откъсване и безпристрастност му позволило да застане лице срещу лице с чудовището, което години наред го тероризирало.

Дон Хуан очаквал чудовището да го сграбчи за гърлото, но тази мисъл вече не го узкасявала. От педя разстояние за момент той се взрял в страховитата муцуна на човека чудовище и след това прекрачил предпазната бариера. Чудовището не го нападнало, а започнало да се размива пред очите му. Бързо губело очертанията си и накрая се превърнало в белезникаво петно, в едва доловимо кълбо мъгла.

Дон Хуан пристъпил към облачето, а то боязливо отскочило назад. Тогава той го погнал из полето, докато се убедил, че от чудовището не е останало нищо. Дон Хуан разбрал, че всъщност то никога не е съществувало, но не можел да си обясни тогава от какво се е страхувал. Дон Хуан имал смътното усещане, че макар да знаел какво представлява чудовището, нещо го спирало да мисли за това. Хрумнало му, че този шегаджия, нагуалът Хулиан, знае истината за чудовището, но дон Хуан нямало да му позволи да си играе с него по този начин.

Преди да се изправи насреща му, дон Хуан си доставил удоволствието да се разходи спокойно из цялото стопанство без придружител. Никога по-рано не можел да си позволи подобно нещо. Преди, богато му се налагало да прекоси невидимата бариера, дон Хуан винаги излизал с някой от другите членове на домакинството. Това силно ограничавало движението му. когато на два-три пъти се опитал да излезе сам, разбрал, че рискува да попадне в лапите на чудовшцето.

Странно окуражен, дон Хуан влязъл в тъщата, но вместо да отпразнува своята нова свобода и сила, той събрал всички и гневно поискал от тях да му дадат обяснение за лъжите си. Обвинил ги, че, използвайки страха му от едно несъществуващо чудовище, са го барали да им работи като роб.

жените се разсмели, сякаш им разказал най-смешния виц. Само нагуалът Хулиан изглеждал сериозен и разкаян, особено когато с пресекващ от възмущение глас дон Хуан описал трите години на постоянен страх. Нагуалът Хулиан паднал на колене пред него и искрено заплакал, когато дон Хуан по-искал да му се извинят за позорния начин, по който го експлоатирали.

- Но ние ти казахме, че чудовището не съществува - изтъкнала една от жените.

Дон Хуан погледнал кръвнишки нагуала Хулиан, който се свил плахо.

• 
  Той знаеше, че чудовището съществува - изребал дон Хуан, сочейки обвинително с пръст към хрисимия нагуал. Но в същия миг разбрал, че приказва глупости, защото пър- воначално нагуалът Хулиан му казал, че чудовището не съществува.
  
• 
  Чудовището не съществуваше - поправил се дон Хуан, треперейки от гняв. - Това беше един от неговите номера.
  

• 
  През цялото време ти прекрасно си знаел, че няма никакво чудовище. Ти се ме лъгал! - обвинил той нагуала Хулиан, който със сведена глава и плувнали в сълзи очи признал вината си.
  
• 
  Безспорно, лъжех те - мънкал той. - Никога не е имало никакво чудовище. Онова, което ти вземаше за чудовище, беше просто вълна от енергия. Твоят страх я превърна в този ужас.
  
• 
  Ти ми каза, че чудовището ще ме погълне. Защо ме излъга? - изкрещял му дон Хуан.
  

Дон Хуан се развикал, че такива приказки не му минават, и настоял наново до го уверят, че може да си тръгне когато пожелае.

• 
  Можеш да си вървиш когато поискаш - отсякъл нагуалът Хулиан.
  
• 
  Искаш да кажеш, че мога веднага да си тръгна? - попи тал дон Хуан.
  

• 
  А искаш ли? - на свой ред го запитал нагуалът.
  

• 
  Разбира се, че искам да напусна това ужасно място и тази тълпа от окаяни лъжци, които живеят тук! - изкрещял му дон Хуан.
  

жените не поискали да се сбогуват. Те мълчаливо впивали погледите си в него и го карали да свежда глава, за да избегне горящите им очи.

Дон Хуан пъхнал парите в джоба си и без дори да се обърне, излязъл радостен, че най-после е сложен край на изпитанието му.

Външният свят представлявал за него една голяма загадка. Копнеел да го види, защото вътре в онази къща той бил престанал да съществува за дон Хуан. А той бил млад и силен. Имал пари в джоба си и жажда за живот.

Напуснал ги, без да им благодари. Гневът му, потискан толкова дълго от страха, който изпитвал, най-после се отприщил. Установил, че дори се бил научил да ги харесва, и сега се почувствал някак си предаден. Искал да избяга колкото е възможно по-далеч от онова място.

В града преживял своя първи неприятен сблъсък. Пътуването било много трудно и не по-малко скъпо. Научил, че ако иска незабавно да напусне града, не може да си избере посоката, а ще трябва да чака, докато някои мулетари благоволят да го вземат. След няколко дни дон Хуан потеглил към град Масатлан с един уважаван от другарите си мулетар.

- Въпреки че по онова време бях само на двайсет и три години - каза дон Хуан, - чувствах, че съм изживял един цял живот. Единственото нещо, което все още не познавах, беше сексът. Нагуалът Хулиан смяташе, че именно това ми дава сила и издръжливост, докато на него му оставало много малко време да уреди нещата.

• 
  Какво значи това, дон Хуан? - попитах аз.
  

• 
  Искаше да каже, че нямам никаква представа за ада, към който се бях устремил - отговори дон Хуан. - И че раз полага с много малко време да вдигне моите защитни валове и безмълвни предпазители.
  

• 
  Какво е „безмълвен предпазител"? - запитах.
  

• 
  Това е спасител - каза той. - Безмълвният предпази тел е прилив на неведома енергия, която залива воина, когато нищо друго не помага. Моят благодетел знаеше каква насока ще вземе животът ми, след като напусна периметъра на неговото влияние. Така че той се бореше да ми даде колкото може по-голям магьоснически избор и това мое право на избор щеше да ми служи като безмълвен предпазител.
  

- Това са позиции на събирателната точка - отговори ми дон Хуан, - безкраен брой позиции, които събирателната точка може да достигне. във всяко едно от тези плитки или дълбоки премествания магьосникът може да укрепи своята нова последователност.

Той повтори, че всичко, което бил изживял заедно със своя благодетел и под негово ръководство, е резултат както от незначителни, така и от значителни премествания на събирателната му точка. Неговият благодетел го накарал да изживее безброй магьоснически избори, много повече от обичайното, защото знаел, че мисията на дон Хуан ще се състои в това да говори за магьосниците и техните дела.

- Ефектът от въпросните премествания на събирател ната точка е кумулативен - продължи той. - Той ти влияе независимо дали си даваш сметка за това, или не. Това натрупване ще проработи за мен в крайна сметка.

Много скоро след като влязох в контакт с нагуала, моята събирателна точка се намести така надълбоко, че аз започнах да виждам. видях едно енергийно поле като „чудовище" и точката ми продължи да се премества, докато видях „чудовището" такова, каквото то действително беше - едно енергийно поле. Бях сполучил във виждането, а не осъзнавах това. Мислех си, че нищо не съм направил, че нищо не съм научил. Бях по-глупав, отколкото човек може да си представи.

- Бил си още твърде млад, дон Хуан - казах аз, - Не си можел да постъпиш другояче.

Той се разсмя. Аха да ми отговори, но, изглежда, промени намерението си. Сви рамене и продължи.

Каза, че когато пристигнал в Масатлан, на практика вече бил сезонен мулетар и му предложили постоянна работа като водач на мулешки керван. Дон Хуан останал доволен от развитието на нещата. Мисълта, че ще работи по маршрута Дуранго - Масатлан, го радвала безкрайно. Две неща обаче го безпокоели: първо - че още не е спал с жена, и, второ - необяснимо силното му желание да се отправи на север. Не знаел защо. Знаел само, че някъде на север нещо го очаква. Усещането му било така силно, че накрая той се видял принуден да зареже постоянната си работа и да тръгне на север.

Благодарение на това, че бил силен и сръчен, лесно си намирал работа и постепенно се предвижвал все по на север, докато стигнал щата Синалоа. Там неговото пътешествие приключило. Срещнал млада вдовица, също като него индианка от племето яки, бивша съпруга на човек, към когото дон Хуан бил задлъжнял.

Заловил се да си изплати дълга, като помагал на вдовицата и децата й. Постепенно, без да усети, изпаднал в ролята на съпруг и баща.

Новите му задължения били голямо бреме. Изгубил свободата си да пътува и дори желанието да отиде на север. Чувствал се обаче възнаграден за това чрез дълбоката привързаност, която изпитвал към вдовицата и децата.

- Изживях моменти на върховно щастие като съпруг и баща - каза дон Хуан. - Но точно тогава забелязах, че нещо не е съвсем както трябва. Разбрах, че съм загубил чувството на безпристрастност и отчужденост, което бях придобил по време на престоя си в къщата на нагуала Хулиан. Открих, че съм като останалите обикновени хора.

Дон Хуан каза, че изминала цяла година на неумолимо отмиване, докато изчезнала всяка следа от новата личност, изградена от него в къщата на нагуала Хулиан. Отначало той се отнасял с някаква все още хладна привързаност към жената и децата й. Това безпристрастно привързване му позволявало да играе ролята на съпруг и баща с увлечение и интерес. С течение на времето обаче неговата безпристрастна симпатия се превърнала в пагубна страст, която му отнела силата.

Чувството на безпристрастност, което именно му давало силата да обича, било обречено. Без това безпристрастие той изпитвал само прости земни нужди, отчаяние и безпомощност - характерните белези на ежедневния свят. Не останала следа и от характерната му предприемчивост и енергия. През годините, прекарани в нагуалската къща, той бил постигнал някакъв динамизъм, който му служел вярно, докато не се отделил от близките хора.

Най-изтощителната болка обаче се криела в съзнанието, че физическата му енергия е намаляла. Без да е болен, един ден той напълно се парализирал. Не изпитвал болка, не изпаднал в паника, но сякаш тялото му само усетило, че ако престане да се движи, ще получи покоя и равновесието, от които така отчаяно се нуждаел.

Докато лежал безпомощен, не можел да върши нищо друго, освен да мисли. И проумял, че се е провалил само защото нямал абстрактна цел пред себе си. Дон Хуан знаел, че хората в нагуалската къща били необикновени, защото преследвали свободата като тяхна абстрактна цел. Той не разбирал какво представлява свободата, но знаел, че е нещо противоположно на собствените му банални житейски нужди.

Липсата на абстрактна цел у дон Хуан го направила така слаб и неумел, че не успял да избави осиновеното си семейство от бездънната му немотия. вместо това те го дръпнали обратно в крайната мизерия, униние и отчаяние, които познавал така добре, преди да срещне нагуала Хулиан.

Като мислел за доскорошния си живот, дон Хуан съзнал, че само през годините, прекарани с нагуала, той не е бил беден и нуждаещ се. Мизерията била състояние на съществувание, което го обхванало, когато позволил на нуждите от ежедневието да го надвият.

За първи път, откакто преди толкова години бил прострелян и ранен, дон Хуан изцяло разбирал, че нагуалът Хулиан действително е нагуал - водач и негов благодетел. Разбрал какво е имал предвид неговият благодетел, като му казал, че без неговата нагуалска намеса няма свобода. Сега вече в съзнанието на дон Хуан нямало и капка съмнение, че неговият благодетел и всички останали членове на домакинството му били магьосници. Онова обаче, което разбрал с най-болезнена яснота, било, че той, дон Хуан, сам е пропилял своя шанс да бъде сред тях.

Когато напрежението, породено от физическата му безпомощност, изглеждало вече непоносимо, парализата му изчезнала така загадъчно, както се била и появила. Един ден дон Хуан просто станал от леглото и започнал да работи. късметът му обаче бил дотук - едва успявал да свързва двата края.

Минала още една година. Дон Хуан не преуспял, но все пак в едно нещо сполучил повече от очакваното: направил цялостна рекапитулация на своя живот. Разбрал защо обича и не може да напусне онези деца и защо, от друга страна, не може да остане повече с тях, а също така разбрал защо не може да направи нито едното, нито другото.

Дон Хуан разбрал, че е стигнал до пълна безизходица и че да умре като воин е единственото достойно нещо, което му остава. И всяка нощ след изнурителния ден на лишения и тежък труд той търпеливо очаквал смъртта.

Дон Хуан бил така убеден в своя край, че жена му и децата зачакали заедно с него. Безуспешно, нощ след нощ и четиримата стояли напълно неподвижно и докато чакали смъртта, всеки взел да прави равносметка на своя живот.

Дон Хуан ги поучавал със същите думи, с които неговият благодетел навремето поучавал него.

- Не я желай - му казал неговият благодетел. - Просто чакай, докато дойде. Не се опитвай да си представиш смъртта. Просто бъди готов, за да те улови, когато премине край теб.

Времето течало безшумно, укрепвайки ги духовно, но физически изтощените им тела говорели за това, че губят битката.

Един ден обаче дон Хуан решил, че късметът му е започнал да се променя. Намерил си временна работа с група сезонни работници по жътва. Духът обаче имал други планове за него. Няколко дни след като започнал работа, някой му откраднал шапката. Дон Хуан не можел да си купи нова, а да работи под палещото слънце без шапка, било също невъзможно. Омотал главата си с парцали и стиски слама. Другите около него взели да му се присмиват и да го сочат с пръст. Дон Хуан не им обръщал внимание. в сравнение с живота на трите човешки същества, който зависел от работата му на полето, външният му вид нямал никакво значение за него. Мъжете обаче не преставали да го дразнят. Подвиквали след него и хихикали зад гърба му, докато накрая надзирателят, за да има мир, го уволнил.

И тогава здравият разум му изневерил, обзела го дива, безумна ярост. Знаел, че са постъпили несправедливо с него и че моралното право е на негова страна. Надал пронизите-лен вой, сграбчил един от своите мъчители и го вдигнал във въздуха, като възнамерявал да строши гръбнака му. в последния миг обаче си спомнил за онези гладни деца. Помислил си за техните малки крехки телца, както стоели с него нощ след нощ в очакване да дойде смъртта. Оставил човека на земята и се отдалечил.

Дон Хуан каза, че седнал в края на полето и цялото отчаяние, което се било натрупало в него за всичкото това време, най-накрая избухнало. Това било някаква безмълвна ярост, но не към хората, а към себе си. Гневял се така, докато цялата му ярост не се изчерпала докрай.

- Седях там пред очите на всички онези роботници и плачех - продължи дон Хуан. - Те ме гледаха, сякаш съм луд, какъвто си и бях, но пет пари не давах за това. Нищо не ме интересуваше. Надзирателят явно ме бе съжалил и се приближи да ми каже някоя добра дума. Той мислеше, че оплаквам себе си. Откъде да е знаел, че плачех за духа?

Дон Хуан каза, че след като гневът му преминал, при него дошъл безмълвният пазител, под формата на някакъв необясним прилив на енергия, който го оставил с ясното усещане, че смъртта му наблюдава. Дон Хуан знаел, че няма да има време да се прости със семейството си. На висок глас той им се извинил, задето му липсват нужните мъдрост и воля, за да ги избави от ада, в който живеят.

Наемните работници продължавали да му се присмиват. Дон Хуан едва ги чувал. Сълзите го давели, докато благодарял на духа, че го е срещнал с нагуала и по този начин му е дал незаслужен шанс да бъде свободен. Чувал зад гърба си воя и дюдюкането на нищо неразбиращите хора. Обидните им крясъци като че ли идвали отвътре, от самия него. Имали право да му се присмиват. Той се бил намирал пред дверите на вечността, но ... не го осъзнал.

- Разбрах колко прав е бил благодетелят ми - каза дон Хуан. — Моята глупост наистина се бе оказала чудовище и то вече ме бе погълнало. в мига, в който ми мина тази ми съл, знаех, че веичко вече е безполезно. Бях изпуснал своя шанс. Сега можех да служа единствено за посмешище. Едва ли духът се интересува точно от моето отчаяние при всички тия хора, всеки със собствения си малък ад, роден от човешката глупост. коленичих с лице на югоизток. Благо дарих на своя благодетел отново и казах пред духа, че се сра мувам. Толкова се срамувам ... И с последния си дъх казах „сбогом" на света, който можеше да бъде прекрасен, ако бях имал поне капчица ум в главата си. Тогава ме заля някаква огромна вълна. Отначало само я долових, после я чух и накрая я видях да идва към мен от югоизток, носейки се над полята. връхлетя отгоре ми и мракът й ме покри. Светликът на моя живот угасна. На собствения ми ад беше сложен край. Най-накрая бях мъртъв. Най-после бях свободен!

Историята на дон Хуан дълбоко ме трогна. Той отказа да говорим за нея още. Предложи да го оставим за друг път и на друго място. вместо това настоя да продължим с онова, за което бяхме дошли - да разясняваме владеенето на съзнанието.

Няколко дни по-късно, докато се спускахме от планините, той внезапно заговори за своята история. Тъкмо бяхме седнали да отдъхнем. всъщност аз бях този, който спря да си поеме дъх. Дон Хуан дори не се беше задъхал.

- Борбата на магьосниците за самоувереност е най-драматичната в света - заяви дон Хуан. - Тя е болезнена и скъпо струваща. Често, твърде често се заплаща с живота на магьосниците.

Той поясни, че за да може някой магьосник да постигне пълна сигурност на своите действия или на позицията си в магьосническия свят, или пък за да може да използва разумно своята нова последователност, трябва да обезсили последователността на стария си живот. Само тогава действията му могат да притежават нужната самоувереност, за да укрепят и уравновесят крехкостта и неустойчивостта на неговата нова последователност.

• 
  Магьосниците ясновидци от съвремието наричат този процес на обезсилване „билет към безупречността", или магьосническата символична, но окончателна смърт - каза дон Хуан. - И там, на онова поле в щата Синалоа, аз получих своя билет към беупречността. Умрях там. крехкостта на моята нова последователност ми коства живо та.
  
• 
  Наистина ли. дон Хуан, или само припадна? - попитах, като се постарах въпросът ми да не прозвучи цинично.
  
• 
  На онова поле там аз умрях - каза той. - Почувствах как моето съзнание изтече от мен и се отправи към Орела. Тъй като обаче бях направил безупречна равносметка на живота си, Орелът не погълна моето съзнание. Орелът ме изплю. Понеже тялото ми беше умряло там на полето, Орелът не ми позволи да премина към свободата. все едно, не с това ми казваше да се върна и да опитам отново. Изкачих черните висини и се спуснах към земната светлина. И тогава открих, че се намирам в плитък гроб, изкопан в края на полето, с нахвърляни отгоре камънаци и клечки.
  

• 
  Отидох у дома, но къщата беше празна. Недоумяващите съседи ми казаха, че няколко наемни работници ме били изпреварили с новината за моята смърт, при което жена ми и нейните деца напуснали къщата.
  
• 
  Колко време си бил мъртъв, дон Хуан? - попитах аз.
  
• 
  Очевидно цял ден - отговори той.
  

- Какво стана със семейството ти, дон Хуан? – попитах аз.

- Ах, пак въпрос на разумен човек! - подметна той. - За момент си помислих, че ще ме попиташ за моята смърт!

Признах си, че точно това се канех да го запитам, но знаех, че той вече е видял моя въпрос, и затова му зададох друг. Нямах намерение да се шегувам, но това го разсмя.

- Моето семейство изчезна същия ден - каза той. - жена ми беше от онези хора, които винаги оцеляват. И тя трябваше да бъде именно такава с оглед на условията, при които живеехме. Тъй като аз дълго време бях очаквал смъртта си, тя счела, че най-накрая съм намерил успокоение. Нямало какво да прави повече там и затова се махнала. Липсваха ми децата и се утешавах с мисълта, че не ми е било писано да бъда с тях. Обаче магьосниците притежават особена склонност. живеят изключително в сянката на чувство, поддаващо се най-добре на описание чрез слова та „и все пак"... когато всичко около тях започне да се руши, магьосниците приемат, че положението е ужасява- що, и тогава моментално търсят утеха в здрача на това „и все пак"... Точно това направих с чувствата си към онези деца и жената. С една изумителна дисциплина, особено от страна на най-голямото от момчетата, те заедно с мен бяха направили равносметка на своя живот. Единствено духът можеше да реши изхода от това прибързване.

Той ми припомни, че и преди ме бе учил как постъпват воините в подобни ситуации. Те правят най-доброто, на което са способни, и после без каквото и да било съжаление и разкаяние се оставят на духа да реши крайния изход.

- Какво беше решението на духа в този случай? - попи тах.

Дон Хуан ме изгледа, без да отговори. Знаех, че добре разбира причината за въпроса ми. Аз също бях изпитал подобна привързаност и чувство на загуба.

• 
  Решението на духа е още едно основно ядро - отговори той. - Магьосническите истории са изградени около него. Ще говорим за това конкретно решение, когато започнем да обсъждаме основното ядро. Така. А сега - на въпроса за моята смърт, който ти искаше да зададеш.
  
• 
  Ако са те смятали за умрял, защо гробът е бил плитък? - попитах аз. - Защо не са изкопали истински гроб и не са те погребали в него както трябва?
  
• 
  Типично твой въпрос - каза той, смеейки се. - Задавах си същия въпрос и осъзнах, че всички онези наемни работници бяха дълбоко религиозни хора. Аз бях християнин. Християните не се погребват по този начин, нито пък биват оставяни да изгният като мърша. Мисля, че по този начин те са искали да изчакат пристигането на моето семейст во, след което - да ми устроят подобаващо погребение. Но семейството ми така и не дойде.
  

- Не. Магьосниците никога не търсят никого - отговори той.- А аз бях магьосник. Бях заплатил с живота си грешката да не зная, че съм магьосник и че магьосниците никога не се сближават с когото и да е. От този ден нататък приемах единствено компанията или грижите на хора и воини, които бяха „умрели" като мен.

Дон Хуан се завърнал в къщата на своя благодетел, където всички мигновено разбрали какво е научил. Отнесли се с него така, сякаш изобщо не ги е напускал.

Нагуалът Хулиан казал, че на дон Хуан му е било нужно толкова дълго време, за да умре, защото такава била природата му.

- Тогава моят благодетел ми каза, че за магьосника билетът към свободата е собствената му смърт - продължи дон Хуан. - Нагуалът Хулиан твърдеше, че и самият той бил заплатил с живота си за този билет към свободата, както и всички останали в неговия сегашен дом. И че сега вече всички ние сме равни в състоянието си на мъртви.

• 
  Аз също ли съм мъртъв, дон Хуан? - запитах.
  
• 
  Мъртъв си - каза той. - Големият магьоснически трик обаче е да съзнаваш, че си мъртъв. Билетът към безупречността трябва да бъде обвит целият в съзнание. в тази опаковка, твърдят магьосниците, техният билет се запаз- ва чист и непокътнат като новоизсечена монета. вече шейсет години аз поддържам моя като новоизсечена моне та.