Към въпроса за историята на крепостта сторгозия и хипотеза за произхода на името на гр. Плевен янко Бояджиев, Соня Лазарова

1. За настоящото проучване за църквата „Св. Николай” гр. Славяново помощ и информация беше получена от Розен Илиев Попов, Асен Илиев Попов, Никола Цветанов Попов, Христофор Попов, Кирил Асенов Минев, Никола Любенов Попов, Антим Панков, Мара Цанева, Йордан Иванов Кърчев, както и на други жители на селището, които съдействаха за изясняване на събития и факти от историята на черквата.

Има значителен брой публикации в местни и централни периодични издани, участвал е в VІІІ Международен конгрес по логика, методология и философия на науките в Москва през 1987 г. Автор на 6 и съавтор на една книга относно миналото на Белене. Редактор е на в-к „Беленски тематики”, „Читалищни вести” (орган на читалището в Белене) и на други издания. Активен член на дружество „Краезнание” – Плевен. Работи над материали и проучавания относно миналото на Белене и Свищов, както и материали по специалността си.

Ролята на речника е да превежда, обяснява, тълкува и автентично да възпроизвежда значения на думи и изрази.

Всичките определения за речниците се свеждат да следните две основни значения: 1. Речниците представляват съвкупност от думите, с които разполага един език, един автор, едно произведение, един човек и др. 2. Речниците са книги , в които са подредени по азбучен ред думи, за да бъдат изтълкувани,преведени от друг език и др.¹

Според предназначението си речниците биват: етимологични, исторически, сравнителни, тълковни, синонимни, енциклопедични, нормативни, правоговорни и правописни и др.²

В историята на гр. Белене се откроява едно съществено явление, изиграло определена роля за появата и развитието на дейността по съставяне на първите речници, дело на католическите свещеници-чужденци. За да научат български език, и по-специално павликянския диалектен говор, някой от тях съставят първите италиано-български речници, които по същество са двуезични.

Един от тези първи италиано-български речници съставени в Белене, за който има писмени сведения е този на Филипо Скуаричи. Авторът на този пръв речник е роден на 13 март 1792 г. в Акуапенденте (Италия). Започва да упражнява професията си на католически свещеник-пасионист от 16 април 1816 г.. За България заминава на 5 октомври 1824 г., изпратен за свещеник в Никополската католическа епархия. Назначен е в Белене, където остава повече от 10 години. Тук той съставя италиано-български речник предназначен за ползване от мисионери. Речникът остава в ръкопис. И след завръщането си в Рим отец Скуаричи не успява да го издаде чак до смъртта си на 22 март 1872 г. ³

Че наистина Филипо Скуаричи е съставил един от първите известни италиано-български речници се споменава в друг източник, където се съобщава, че в Белене през 1825 г. някакъв италианец съставил италиано-български речник за ползване от мисионери, без да е спомената името на съставителя. Но очевидно написаното се отнася за Скуаричи, защото там е посочена годината на раждане на италианеца, която съвпада с тази на Скуаричи, както и това, че свещеникът останал в Никополската епархия повече от 10 години.

Според Л. Милетич⁴ пасиониста Филипо Скваричи съчинява италиано-български словар, съдържащ 217 големи листа, които през 1900 г. се пазели в архива на Лъженската черква при отец Силвестро Лила. Речникът е писан на обикновена четвъртина, запазен е цял в слаба и полуизядена от червеи кожена подвързия и съдържа 418 страници. Думите се редят на всяка страница в две колони. В началото авторът, чието име не личи никъде, но се знае по предание, е написал дълъг предговор, където мотивира нуждата от подобен словар, като казва, как той сам изпитал върху себе си тая нужда, като е бил принуден като свещеник да учи наречието на павликяните без всякакво научно помагало – без словар и граматика. От предговора се вижда, че до тогава у северните павликяни (за разлика от южните в Пловдивско) не е имало никаква народна писменост, така че авторът бил принуден да учи български само и направо от живия говор. Ето някои думи от този словар: abito – дреа; abito cattivo – лошия адет; per disposizione – табиат.

Милетич пише, че според едно писмо на епископ Молайони узнава, че той и мисионера Стефано Монети, който знаел много добре български език, имали намерение да съчинят италиано-български словар, българска граматика, катехизиса и др. По тази причина Молайони настоява пред началството си да оставят в България Стефано Монети, на когото изтичал седемгодишния мисионерски срока. Монети, който станал в Блене до 1834 г. създава италиано-български словар.

През 1905 г. служещия в Белене отец Силвестро Лила увенчава с успех усилията на мисионерите в Никополска епархия и съставя учебници по българска граматика по подобие речника на О. Скуарчия, който бил изоставил ръкописа си поради финансови затруднения. С големи лишения отец Силвестро Лила успява да напечати един екземпляр.⁵

Ето какво пише Антон. Митов за беленския речник: “Един само италиански поп от Белене знае да е мислил за България и то е оня, що и името си не е оставил, а е научил български и написал оня речник, големия, що го четохме двама. Да, той е Българския Уебстър, който написа в Масачузец Английския речник, а този италианец написа Българския речник и то преди сто години. Този речник е исторически и дано са го запазили. На много хора съм говорил за това тук (в Америка, бел автор) и те са се чудели и един като каза, че нямаме българско-италиански речник, аз му казах, че не прав. Аз зная един писан преди сто години от един италианец в село Белене и съм го виждал и как разправя за всяка дума какво значи. Но понеже българите не са хора що гледат на това, защото в Татарито се говори един език, в Стижаров – друг, в Лесковица и в Свищов – други, няма нищо. Затова всички от съседите искат да заемат по някоя околия от България...”⁶

Новата книга на Елена Врайкова “Белене – говорът на павликяните –католици” бихме могли да определим като възраждане и продължаване на традицията от преди 177 години чрез средствата, които предоставя речника да се съхрани и запазване един старинен говорен диалект. Павликянският говор звучи непрестанно в района на Белене вече цели 918 години (1086-1604-2004). От тях 518 години битува в сектантската сфера на еретизма, а от 400 години – в рамките на католицизма.

Освен двата главни говора: източнобългарски и западно български, вследствие на изолираност, се е запазил един по-стар тип на български език (особено във формите), принадлежащ към източната група, като трети диалект. Съществуват многобройни изследвания върху произхода на тази трети диалект, като едно от първите е това на П. Славейков: “Рупското и Рупаланското българско население и наречие”⁷ Визирането на Родопските планини, като огнище на особен български диалект, доказва, че той има генетична връзка с говора на павликяните.

Езиците, като всяко явление, еволюират в зависимост от своята изолираност – по-бързо или по-бавно във времето. Павликянският говор до скоро е запазвал своята консервативност, благодарение на самобитния начин на живот на павликянската етническа група. Но през последните десетилетия, тази изолираност е нарушена поради повишената комуникативност, смесените бракове, навлизането в живота на културни и технически придобивки, бурно развилите се миграционни процеси. Всичко това води до промяна вида и генезиса на диалекта, той започва да се губи. Именно това обстоятелство прави труда на Елена Врайкова ценен и с определена научна стойност.

Изследването на павликянският говор е част от цялостните проучвания на родния край. А историята на селището ни е достатъчно многообразна и богата, за да предложи на изследователя широко поле за работа.

В това поле за изява “заорава” потомствената павликянка – католичка от Белене Елена Врайкова. Водена от идеята, че местният павликянски говор представлява не само регионален но и национален интерес, тя реализира познанията си в тази област в “Събран езиков материал от говора на павликяните – католици в град Белене”, за да може да се ползва, както заявява авторката, от страна на специалисти-езиковеди, краеведи, преподаватели, студенти и любители. С този си труд Врайкова постига нещо повече – тя създава един своеобразен резерват на павликянския говор.

Някои стари думи от преди 200 години, като “сеужене” (крадене на моми), месинчета (за братя или сестри, родени в същия месец), “скепат” (къпане в Дунава), “мелитниката” (млекарката), “лацаро” (лазаруване), “терже” (терзийство), “лутлат” (люлеене), “струшинки” (ронене на царевица), “побоища” (бродиране), “долиндек” (заговор за напиване), “палеусник” (оживял прокълнат мъртвец), “сордане” (гердани) и др. днес са безвъзвратно забравени в говора на местните павликяни. За това са допринесли и мисионерите – католици от Западна Европа, които полагали големи усилия за изкореняване на многото суеверия от живота на беленските павликяни, а много от тези думи са свързани с местните суеверия.

Книгата-речник “Белене – говор на павликяните –католици” в този си вид се явява първа в България, поради което ще изпълни и една важна мисия – съхраняване на автентичния павликянски говор за бъдещите поколения.

1. Буров С, В. Бонжолова, М. Илиева, П. Пехливанова. Съвременен тълковен речник на българския език. “С., 1994, с.756.

2. Българска енциклопедия. А....Я. БАН, С., 1999, с.911.

3. Врайкова Е. Белене-говор на павликяните-католици. Плевен, 2003.

4. Милетич Л. Нашите павликяни. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. ХІХ, С., 1903, с.132, 140.

5. Пак там.

6. Писмо на А.С. Митов от Америка до отец Раев в Белене, 9 юни 1924 г.

ЕПОХА НА ПАРНАТА МАШИНА*

(1800-1850)

(Историческо есе)
Стефан Манговски
Стефан Минчев Манговски е роден през 1934 г. в гр. Плевен. Завършва средното си образование в Плевен през 1951 г. Следва двегодишен курс на полувисшето училище по кинематография в София, а след това история и философия в Софийския университет. Постъпва на работа в Окръжния исторически музей – Плевен където се занимава с етнография и развива активна събирателска дейност. През 1960 г. постъпва в МЕИ – специалност “Топлоенергетика”, след което е разпределен на работа в Нефтохим – Бургас. През 1967 година започва работа в новостроящия се Нефтохимически комбинат – Плевен, отначало като главен инженер, а в последствие като началник ТЕЦ-НХК. По-късно става технически директор на комбината до пенсионирането си през 2004 г. Съпругата и дъщеря му са инженер-химици.

Богатата му обща култура и широки интереси му позволяват да търси и намира оригинални решения при разглеждане на исторически и културни събития, обогатени с философски размисли.

Новоосвободената буржоазия разбрала, че може да загуби властта и решила да заложи на военната диктатура. И както обикновено се случва, за такава работа винаги се намира подходящ човек. В Англия се намерил Оливер Кромуел. Във Франция Наполеон Бонапарт с помощта на парижките банкери извършил държавен преврат през ноември 1799 г., а депутатите го обявили по римска традиция „за пръв консул”. Наполеон бил корсиканец и недолюбвал французите, но по неволя станал френски офицер; като революционер-якобинец през 1793 г. взел участие при изгонването на англичаните от Тулон; по-късно през 1796 г. пак той потушил бунта на монархистите в Париж. Наполеон командвал армията в Италия и дори в Египет, и награбените богатства и културни ценности изпращал във Франция. В паузата уредил перфектно буржоазно законодателство и администрация, но в 1804 г. бившия якобинец вече не устоял на изкушението и понеже на Франция отново бил необходим международен престиж, се обявил за император. След завоюване на Италия, през 1805 г., при Аустерлиц, настъпил часът за Австрия, а година по-късно Прусия и многобройните немски княжество признали неговата власт. Испания също е завоювана и там Наполеоновия брат е назначен за крал. На запад, тъй като Нелсон при Трафалгар вече е унищожил френската флота, Наполеон обявява блокада за английската търговия. Само някъде далеч на изток оставала загадъчната Русия и тя не му давала спокойствие. Наполеон бил велик артист и гениален пълководец, но безнадеждно слаб политик. Той събрал 600 - хилядна армия, бързо стигнал до Москва и понеже там нямало какво да се прави, я запалил. Пожарът догорял, и той се оказал в ледената прегръдка на Русия. Наполеон изоставил армията си и се завърнал във Франция. Наложило се възмутените от поведението му европейски държави два пъти да го заточават на далечни острови: първия път, след Лайпциг, на остров Елба, и втория път, вече завинаги, след Ватерлоу, на остров Св. Елена. Впрочем, германците предпочитали да го обесят.

Победителите, наречени „Велики сили” се събрали на конгрес във Виена, за да възстановят стария ред в Европа. Всички бивши и настоящи царски династии се обединили в „Свещен съюз” и започнали да прекрояват Европа според своите интереси. Атмосферата на конгреса била доста интересна: всички ругаели революцията и републиканските идеи; всички се напъвали да си доказват, че тя е вече минало, а всъщност всички вече знаели, че „старият режим” е мъртъв. Разбира се, в Европа нямало и нямало да има свобода, братство и равенство. Но едно е свободата, а съвсем друго идеята, духът на свободата. А духът на свободата вече бил изпуснат от средновековното шише. От тук насетне в Европа и света все повече ще изчезват феодалните ограничения и привилегии, ден след ден науката и техниката ще раждат индустрия, а тя с невъобразимата си сръчност ще печати нови стоки и продукти. Вече започнали да се очертават бъдещите плодове на богатството и благополучието.

Накрая, най-трудно е да си обясним, как цяло поколение французи, уж разумни хора, тръгват с усмивка по бойните полета, след знамената и барабаните на Наполеон. Колко от тях оставят костите си там е неизвестно. Но не само французите, а цяла Европа е наводнена от инвалиди, сакати, просяци, които се тътрят по прашните пътища. И нека незабравяме, тогава военните, полевите болници са най-обикновени касапници, хирурзите режат сръчно крака и ръце, но упойките все още не са измислени. Човечеството изморено от неудържимите си емоции и от неописуемите си страдания, се зарича да избягва бъдещите войни. И разбира се, няма да успее в това.

*

Един от големите уроци на Френската революция е идеята за националната независимост на народа. Непосредствено преди нея, а и след това, хората най-старателно започват да се интересуват от своето минало, търсят летописи, събират вещи, записват предания. Дали миналото величие на един народ е вярно или измислено не е чак толкова важно, ако то е завладяло ума. На Балканския полуостров, най-напред сърбите в 1803 г., а след тях молдовците и гърците надигат глави. Гръцкото бунтуване става най-популярно поради участието и смъртта на Байрон. Общественото мнение в Англия е така възбудено, че политиците вече започват да се съобразяват с него. След унищожаването на турската флота при Наварин от обединените сили на Франция, Англия и Русия, Гърция в 1829 г. става независима държава. Още по-невероятен е примерът с борбата на южноамериканските народи за независимост от Испания. В 1811 г. Боливар обявява свободата на Венецуела. Испания потърсва помощта на Свещения съюз, но Англия се противопоставя, а президента на САЩ – Монро заплашително заявява, че Америка принадлежи само на американците. До 1826 г. всички колонии, в това число и Мексико, стават независими.

Революцията донесла независимостта на Белгия, но в Полша и Северна Италия редът бил възстановен след сурови мерки от Русия и Австрия. Наследството на Виенския конгрес било още много силно. Но феодално-монархическата реакция след наполеоновите войни не станала пречка за бурното икономическо развитие на европейските държави. В Англия промишления преврат, с развитие на машиностроенето, бил напълно завършен. Тя се превърнала в световна фабрика и останала първа промишлена, търговска и морска сила до края на века. Следвали я главно Франция и Германия. Последните удари довели до разпадане на Свещения съюз нанесла революционната вълна от 1848-1849 г. В различните страни мотивите били различни: французите изгонили Луи Филип и установили за втори път република, а новата конституция дала достъп до парламента на всички буржоазни прослойки; Лайош Кошут в Унгария обявява независимост, но Русия отново изпраща войски, а Австрия потушава бунтовете в Милано и Венеция; пруските революционери настояват за конституционно обединение на Германия и свикват във Франкфурт на Майн общогермански парламент, наскоро разтурен след това от Австрия. През този бурен и драматичен период, само Англия е по-спокойна, защото е преминала вълненията на работническото (чартиско) движение и с непрекъснати вътрешни реформи и отстъпки е успяла да притъпи острото социално напрежение. Още през 1824 г. възникват работническите съюзи – трейдюнионите, забранен е детския труд под 9 годишна възраст, а реформата от 1832 г. улеснява парламента за по-толерантно законодателство. Английските фабриканти са започнали да стават все по-богати и от чувството за самосъхранение разбират, че трябва да направят живото на своите работници по-поносим. В 1846 г. те отменят „хлебните закони” и хляба става по-евтин, а една година след това въвеждат максимално 10-часов работен ден. За времето си това е твърде много.

След като получила масово разпространение в текстилната промишленост и минното дело, парната машина започнала да се прилага и в транспорта. В 1807 г. Фултон от САЩ закрепил парна машина върху кораб, която задвижвала странично колело. С подобен параход в 1819 г. бил извършен първият трансатлантически курс, а след 1826 г. парната машина вече задвижвала корабен винт. В 1814 г. локомотивът на Стефенсон се използвал за превоз на въглища и чак в 1829 г. се построява редовна железопътна линия от Манчестер до Ливерпул. До 1850 г. ж.п. мрежата в Европа и Америка нараства на 40 хил. км, от които в Англия 10 хиляди. Нуждата от метали за локомотива, релси и параходи стимулира металургията, а транспорта – добива на въглища. Металообработващите машини спомагат за изработване на нови инструменти и апарати. В 1834 г. Мак Кормик от САЩ предлага първата жетварка с конска тяга, а на изложението в Лондон през 1851 г. са показани вършачки, сеялки, плугове с няколко палешника. Либих в 1840 г. открива, че костите съдържат фосфор и три години след това работи фабрика за изкуствени торове – добивите се увеличават няколкократно.

Голям интерес възбужда изучаването на електричеството, което още Талес забелязва при натриване на кехлибар (електрон) с вълнен плат. Галвани, Ампер, Ом, изследват закономерностите му, Волта изработва първата батерия, Фарадей открива през 1831 г. електромагнитната индукция. Но това са все още научни теории, а единствения практически резултата е пишещия телеграфен апарат на Морз открит през 1835 г. Напредъкът на науката все още не е изумителен, но е значителен: в математиката работят Гаус, Коши, Риман, Лобачевски; Вьолер синтизира през 1828 г. първото органично съединение – карбамида; Шван в 1830 г. описва клетъчния строеж на живата тъкан; Майер и Джаул изучават топлината; Лайел – геоложките структури. Разкриват се съвсем нови области като галванопластиката, вулканизацията, Франсис конструира първата водна турбина, Дагер открива през 1839 г. фотографията. След като Дженер още в 1798 г. е открил ваксината против едрата шарка лекарите – анатоми изучават органите на човешкото тяло. С помощта на етеровата упойка, Лонг от САЩ в 1846 г., извършва първата безболезнена операция. Това не е провив в догматиката, а вече голямо обществено признание на науката.

*

Успехите в техническата мисъл в първата половина на 19 век, рязко увеличава производителността, но непрекъснатите уволнения и масовата безработица стават причина за големи социални сътресения. Икономическите кризи, които започват да се появяват, още повече усложняват картината. В същото време хаотичния селски поток към градовете, който съвсем точно може да бъде наречен Велико преселение, довежда до ужасяващи последствия в битовите условия за съществуване. Много добронамерени хора се опитват да намерят цяр за тези бедствия: Сен Симон, Роберт Оуен, Фурие, Луи Блан търсят теоретични и практични решения, но всички се провалят. Един немски евреин Карл Маркс и приятеля му Енгелс, внимателно наблюдават тези опити. Маркс задълбочено изучава философията на Хегел и икономическите учения на Смит и Рикардо, и най-вече съвременните стопански и социални отношения. Безспорно, той е гениален икономист и неговата книга „Капиталът”, издадена в 1867 г. е доказателство за това. Понеже е много импулсивен, той създава и една политическа доктрина, която за разлика от книгата му, е съвсем лесно разбираема: според нея богатството и нищетата растат едновременно, това изостря класовата борба, революционното насилие става неизбежно. През 1847 г. Маркс създава комунистическа партия, която се стреми да завземе политическата власт само за работниците. Около тази доктрина в следващите 150 години ще се водят ожесточени спорове и ще донесе много възторг и страдания на човечеството.

На пръв поглед векът на парната машина и фабричния шум изглеждат враждебни към изкуството. Аристократите обеднели, новобогаташите нямали време и духовни интереси, бедните, както и преди били, винаги гладни и изморени. Въпреки това 19 век слага началото на непримиримото противопоставяне на различни художествени принципи. Романтизма се зародил като опозиция на официалния Класицизъм и най-вече на новата обществена атмосфера, в която господствали парите. Бягайки от съвременността, романтиците търсили поезията и я намирали в простотата на природата, въображаемата прелест на средновековието или в екзотиката на далечните, непознати страни. При по-сантименталните натури като Шели, Мюсе, Лермонтов, в музиката на Вебер, Шуберт, Менделсон, Шуман, Шопен, Лист преобладавали настроенията на тъга и самотност. При по-буйните – Байрон, Хайне, Мицкевич, Юго емоциите прерастват в гняв и възмущение. Най-голямо влияние в живописта упражнил Гоя, един малко известен за времето си испанец, а също Дьолакроа, Констабъл, Търнър и скулптура Франсоа Рюд. В литературата най-авторитетни били Шатобриан и Валтер Скот. Романтичните илюзии към средата на века започнали да се изживяват. Битовото подобряване на живота, макар и незначително, острите класови сблъсквания в обществото дали живот на едно течение наречено съвсем условно Реализъм, макар, че негови предшественици могат да се посочат през всички минали епохи. То започнало да се изявява успоредно с романтизма, но за отлика от него гледало много по-критично на света и дори стигало до открито разобличаване на социалната несправедливост. Негови представители са най-изтъкнатите хуманисти от всички европейски страни: Стендал, Мериме, Балзак, Дюма, Текери, Дикенз, Пушкин, Гогол, художниците Домие, Коро, Миле и Курбе, в симфоничната и оперната музика – в зашеметяващите симфонии на Бетовен, програмната музика на Берлиоз, в оперите на Майербер, Глинка и виртуозната италианска школа на Росини, Доницети и Белини. Реалистичната концепция се наложила трайно в изкуството и въпреки ожесточената съпротива срещу нея надживяла конкурентите си и през следващия 20 век.