Най-напред бих искал да кажа няколко думи за връзките между мажор и минор. Ако човек иска да навлезе в интимната сфера на музикалния живот, той непременно трябва да си изгради съзнание за това, тъй като музикалният живот отговаря на финото устройство на човешкото същество. Трябва да кажем, че музикалните факти отговарят по определен начин на вътрешното по-фино устройство на човека.
Вчера вече загатнах как ритъмът, който изживяваме музикално, съответства на вътрешния ритъм на изкачване и слизане на мозъчната вода и на взаимовръзката, която има мозъчната вода с процесите в мозъка от една страна, а от друга - с тези във веществообменната система чрез посредничеството на кръвоносната система. В тази връзка може да се обърне внимание на индивидуално степенуваните форми на човешкото устройство. Най-значимата ни ритмична система е дихателната система и всъщност ако само малко обърнат внимание на това, за повечето хора не ще представлява трудност да установят как ходът на мисълта, дори и най-логичният ход на мисълта, както и най-повлияният от чувствата ход на мисълта, оказва въздействие върху дихателния процес. Дихателният процес също стои в непосредствена или опосредствана връзка с всичко, което човек изживява музикално. По тази причина специфичният начин на дишане при един или друг тип хора хвърля светлина върху музикалното им изживяване. Виждате ли, има хора, които, тъй да се каже, са ненаситни за кислород. Те са така устроени, че усвояват кислорода с известна жажда, поглъщат кислорода в себе си. Това протича съвсем естествено повече или по-малко на подсъзнателно ниво, но за подсъзнателното изцяло можем да използваме изрази, заимствани от съзнателния живот. Такива хора, които поглъщат кислорода с известна жажда и които, ако ми позволите да се изразя по този начин, са лакоми за кислород, имат много жив, силно вибриращ астрален живот. Тяхното астрално тяло е вътрешно подвижно. И посредством това, че е вътрешно подвижно, то се запечатва също така с голямо желание във физическото им тяло.
Други хора нямат тази жажда за кислород. Но те усещат нещо, не толкова като наслада, а като един вид облекчение при отделянето, издишването на въглеродния двуокис. Те са така устроени, че отделят вдишания въздух от себе си и намират удоволствие в този процес, който им носи определено облекчение.
Когато истината бива изричана, е възможно на хората да им бъде казано нещо не дотам приятно. Но това е една от причините, поради които те отхвърлят истините, защото няма да им хареса да ги чуят. Тогава те си изнамират логични основания. В действителност причината е тази, че на човек дадени истини са му антипатични, подсъзнателно антипатични. И той отблъсква тези истини от себе си. И като претекст за това си намира логични причини. Със сигурност не е много лесно на някой виден учен, който поради нездрава злоба е противник на една или друга философска система, просто да каже на студентите: "Моята злоба не понася тази философска система!" И тогава човек изнамира логически основания, често по един изключително хитър начин, и сам се утешава с тях. За онзи, който познава живота, който прозира по-дълбоко в тайните на битието, понякога логическите основания, които идват от една или друга страна, не са с толкова голяма стойност. Така например понякога меланхоличният темперамент се дължи на това, че съответният човек е жаден за кислород. А животът в по-голяма степен в сангвиничното, животът, насочен повече към външния свят, се дължи на известна любов към издишването, към отделянето на въглеродния двуокис.
Несъмнено това са външните откровения на нещата. Защото ритъмът, който възприемаме само като физически вторичен в организма, всъщност винаги е ритъм, който се разиграва в по-дълбок смисъл между астралното и етерното тяло. И накрая може да се каже, че с астралното тяло ние вдишваме, а с етерното тяло отправяме вдишания въздух отново навън, така че в действителност се осъществява едно ритмично взаимодействие между астралното и етерното тяло. И отделните видове хора живеят, така да се каже, по такъв начин, че при единия тип човек при удрянето на астралното тяло о етерното се получава един вид наслада, а при другите хора при удряне на етерното тяло о астралното се получава облекчение, преминаване в I сангвиничното - осъществява се сангвиничното изживяване.
И виждате ли, на този контраст между видовете хора се дължи възникването на мажорния и на минорния лад, като произходът на всичко, което може да бъде изживяно | в минор, принадлежи или, за да се изразим по-добре, отговаря на онова човешко устройство, което се основава на жаждата за кислород, на това астралното тяло да чувства определена наслада, докато се удря о етерното тяло. И обратно - мажорните ладове се основават на това, че възниква приятно усещане при удрянето на етерното тяло о астралното или дори едно известно усещане за въздигане, чувство на облекчение, на полет.
Интересно е, че във външния свят нещата често са отбелязани в противоположна посока. Твърди се, че меланхоликът е по-дълбокият човек. Погледнато от друга страна, той не е по-дълбок човек, а е по-големият лакомник за кислород.
Тъй като музикалното в неговата интимност ангажира главно подсъзнателното, такива неща можем изцяло да ги свържем с подсъзнателното, полусъзнателното, струящото към съзнанието на музикалното изживяване, без при това да се отдадем на един лишен от усет към изкуството, теоретичен начин на разглеждане. И изобщо ще забележите, че едно наистина духовно-научно разглеждане на изкуството съвсем не се нуждае от това, самото то да стане художествено, защото не се навлиза в безкръвни абстракции и в теоретична мрежа от естетизиран вид. Когато човек иска да схване нещата духовно-научно, той стига до реалности, чието взаимодействие се представя образно или музикално така, че самите ние като разпознаващи сме вътре в един вид музикално изживяване.
И мисля, че същественото в по-нататъшното развитие на духовната наука ще бъде това, че желаейки да разбере изкуството, тя самата ще сътвори едно изкуство на разбирането, че ще изпълни с реалност и с образност работата и дейностите с идеи и така това, което днес имаме като толкова суха, абстрактна наука, ще може да се доближи до изкуството. Но затова се нуждаем да превърнем например досега насочваната по един чисто сухо-научен начин педагогика, в истинско, дорасло за задачата на времето възпитателно изкуство, както във Валдорфското училище усещаме това. Тогава привеждаме онова, което по-рано е съществувало като педагогическа наука, в педагогическо изкуство и говорим за педагогиката в такъв смисъл, че под този термин всъщност разбираме възпитателно изкуство.
В тази насока прочетете това, което съм написал за възпитателното изкуство в последния свитък на
"Социалното бъдеще" и ще видите как там стремежът се състои в това, сухото научно-възпитателно да се трансформира във възпитателно изкуство.
Друго нещо, което съм си отбелязал, е по отношение на интересните забележки за връзките на гласните с тоновете и цветовете, които г-н Бауман направи в своята лекция. Както си спомняте, той определяше тъмните гласни У, О като тези, които въздействат тоново най-ясно. По средата стои А и, така да се каже, на другия полюс се намират Е и И, светлите гласни, които въздействат тоново най-слабо и които носят нещо шумово в себе си.
Бе изказано учудване как тогава става така, че тъкмо тъмните гласни съответстват на тъмните цветове, а светлите гласни И, Е съответстват на светлите цветове, но в тяхната характеристика на преден план не е тоновото, а по-скоро шумовото. Ако съм разбрал правилно, така беше, напи?
Бих искал да отбележа следното по въпроса. Ако не описваме цветовата скала в абстрактна праволинейност,
както сме свикнали в съвременната физика, а ако я опишем в кръг, както е според Гьотевото учение за цветовете и следователно имаме червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго, виолетово - ако отидем в тази посока (вж. рисунката), ако опишем цветовата скала по този начин, тогава естествено ще сме принудени, довеждайки до съзнанието си изживените връзки между тон и цвят, да сложим У, О откъм синята страна. И тогава, ако продължим напълно в смисъла на г-н Бауман, ще се придвижим към А и от тази страна ще преминем в червеното, за да навлезем веднага след това в светлите цветове.
Следователно се движим така, че когато тръгваме от синьото в смисъла на съпровождащ цвят на отделния тон, излизаме извън цветовия елемент и после го докосваме отново отзад напред в кръга. Това е причината, поради която тук повече не можем да установим паралел по същия начин, както в областта, в която тоновото и цветовото съвсем очевидно съвпадат. Получава се така поради това, че от тази страна на цветовата скала, където са синьото и виолетовото, имаме работа с излизане извън себе си с цвета. Заедно с усещането е налице и едно поглъщане от външния свят. При тона обаче в същността си това е излизане навън. Когато обаче преминем тук, изживяваме цветова атака: червеният и жълтият цвят нахлуват срещу нас. В този смисъл е нарисуваното тук зад тази завеса: това е да можеш да рисуваш, изхождайки от цвета. Ние се изживяваме в цвета. Така всъщност изхождаме от природата на тоновете. Това е причината, поради която се появява привидното несъответствие, върху което вчера ви обърнах внимание.
По-нататьк бих искал да направя някои забележки относно нещо, за което се спомена, че е било открито. То е открито не само от онзи, който вчера го спомена, а подобни неща твърдят и разпространяват много хора, а
именно че можем да почувстваме гласните звуци дори тоново в организма: И - горе в главата, Е - повече в ларинкса, А - в гърдите, О - в долната част на тялото и У -дълбоко надолу.
Действително тези неща са така и няма повече да се учудвате, че те определено са верни, ако вземете под внимание, че всичко тоново, звуково, което съществува във външния свят, ясно кореспондира на определени органи в нашия организъм. Но от друга страна не трябва да забравяме, че ако такива неща се разтръбяват неблагоразумно - а благоразумно в този смисъл е само едно ръководство, което човек може да даде единствено от известно духовно-научно преживяване, - ако без точно знание за онези взаимовръзки, за които днес загатнах по един специален повод - взаимовръзките между астрално тяло, етерно тяло и т. н., - ако разтръбявате такива неща по света без разумното ръководство в духовно-научен смисъл и ако хората започнат да правят всякакви упражнения в този смисъл, тогава действително ще произлязат някои истински мъчителни неща. Ако например някой прави разни дихателни упражнения - както бе загатнато вчера - и при дишането силно се опитва да си представи гласната и с помощта на тази представа получава усещането, че И стои в главата, Е - в ларинкса и т. н., тогава това може да бъде напълно вярно. Но ако той не е напътствай по разумен начин, може да стане така, че И-то да остане да седи в главата и да пее непрестанно горе в нея, а Е-то да остане да стои в ларинкса и да шуми там. И ако и А в гърдите и О в долната част на тялото напират във вашето същество, тогава вече се получава нещо подобно на онова, което д-р Хуземан описа по отличен начин за Щауденмайер в Мюнхен. При последния са станали толкова странни неща поради това, че той като човек, който няма никакъв опит как се прилагат такива неща, е натрупал цял кош глупости в собствения си организъм, толкова много глупости, че те даже го навеждат на мисълта, че това котило на небивалици трябва допълнително да се култивира, че трябва да бъдат основани университети, училища, за да може цялата тази шутовщина още да се развива и разпространява. И наистина можем да си представим, че една наивна душа откликва на това: трябва дори да плащам повече данъци, за да може онзи да живее с магията си в своя маймунарник, нали така?
Действително днес има много, много неща, които просто целят да докарат до полуда хората, които се отдават на тях - дори съществува жажда за такива неща, даже можем да кажем, че те наистина правят хората луди. Следователно подобни неща не са напълно безопасни и е добре да се внимава с тях.
Виждате ли, когато човек често трябва да пътува през половин Европа, както беше при мен преди войната - сега това вече не е възможно, - той среща из цялата половин Европа едно постоянно явление. Не знам колко хора са го забелязали, но онзи, който живее в духовната наука, усвоява също наблюдателски талант именно за външните неща, той просто вижда определени неща. Например не е възможно той да живее в някой хотел и изобщо да не забележи какво се крие в портиерските стаички в писма до хора, които пристигат там или пък които още не са пристигнали. Писмата се слагат там за хора, които са прескочили до града или до този хотел поради необходимостта от пътуването и т. н. И в такива портиерски стаички, а също и на други места - а това беше едно повтарящо се явление - можеше да се открие отново и отново следното нещо: пратките на една както я наричаха психологично-окултна централа. На всякакви възможни адреси, до които успяваше да се добере, тя изпращаше такива известия за една "Окултна система", чрез която човек може да се обучава в какво ли не. Например можеше Да се тренираме да правим благоприятно впечатление на
другите хора. Най-вече можеше да се научим на това как търговските агенти да придумват лесно хората да им купят стоката. Или пък други интересни неща можеха да бъдат оттренирани - например лицата от другия пол да се влюбват бързо в някого и подобни. Такива неща се изпращаха и светът прояви голям интерес към тях. После войната сложи своя отпечатък, по простата причина, че на хората им стана неприятна цензурата върху писмата. В повечето области, в които цензурите още не са отменени и дори оказват въздействие по един наистина забележителен начин, усилието да се навлезе в окултизма по този начин не се е превърнало в повишаване на интереса и тези неща се срещат по-рядко днес. Но мисля, че те се разпространяват сега в по-голяма степен от човек на човек, а не чрез пощенските връзки. С това само исках да кажа, че тази игра с дишането при гласните съвсем не е без значение и може да породи мъчителни странични ефекти.
Вчера бяха поставени различни въпроси, които очевидно се позовават на предварителните изказвания под формата на забележки, които направих в първия час по рецитация и които бяха във връзка с изложеното от г-н Бауман по отношение на музикалното. Разбира се, относно най-важното бих ви насочил към следващите ми часове по декламация, но още сега бих могъл да отбележа някои неща накратко.
Така например бе поставен въпросът какви промени в начина на говорене в театралното изкуство биха могли да се породят с помощта на духовната наука. Бе направено изказването, ако съм го разбрал правилно, защото може да се окаже и че не съм го разбрал, какво трябва да се появи на мястото на красноречието на тялото. Със сигурност абсолютно не знам какво се има предвид под "красноречие на тялото"!
Викове от залата: "Имаше се предвид мимиката." Аха, мимиката като телесно красноречие? Добре, щом това се е имало предвид, това е истинско окултно изказване. Но може би бихме могли също да направим още няколко забележки по въпроса, като предварително само ще отбележа част от онова, което трябва да бъде казано още в тази връзка в следващите часове и което тук може да се изложи само в афористична форма. Бих искал да поговоря за начина на декламиране и на игра в театралното изкуство - те също в най-широк смисъл са претърпели история на развитие. Достатъчно е само да си припомним това, че Гьоте например е разучавал своята "Ифигения" заедно с актьорите, използвайки диригентска палка, следователно е придавал на метрума много голямо значение. И вероятно хората от втората половина на 19-ти век биха описали това, което Гьоте окачествява като красивото в своето театрално изкуство, като един вид монотонно и еднообразно пеене или нещо подобно. Наистина на метрума е била придавана голяма стойност. И не би трябвало да си представяме, че когато например Гьоте е играл сам своя Орест, е подивявал по начина, по който някои актьори го правят сега на модерните сцени, както неведнъж съм виждал това. Когато актьорът Крастел изпълняваше ролята по такъв начин, на места хората изпитваха потребност да се снабдят с клетка, за да поставят граници на диващината. Така че изобщо не трябва да си представяме, че Гьоте е изпълнил своя Орест сам. Напротив, чрез грижливо съблюдаване на метрума той е смекчил и изгладил тъкмо силата и вътрешния интензивен живот, присъстващи в съдържанието. Така че размерът и съгласуваността в начина на декламиране са били тези, които Гьоте е използвал за представяне на Орест.
Що се отнася до мимическото, трябва да кажа, че то в миналото, при това съвсем не в далечното минало, е било в много по-голяма степен подчинено на закономерността, отколкото на станалото общоприето в театралното изкуство в последната третина на 19-ти век. Съществували са стереотипни движения за определени чувства и тези движения са били съблюдавани. Така че например много рядко е можело да се види някое прекалено рязко движение на ръката да се използва за изразяване на страст, а в повечето случаи се е виждало как протича едно движение на ръката, как то се свързва с нейното предишно движение, образувайки красива форма и как преминава в едно последващо движение. Така че в мимическото е било меродавно вътрешното оформяне. И в степента, в която художественото в говора и мимиката отстъпи назад, на преден план излезе натуралистичната себеизява в отделния жест и отделната дума. Дойде това, което за цялата драматика бе изискването на натурализма и което, сериозно погледнато, всъщност е трудно възможно да се следва. Защото когато всичко, което се вижда в сценичното пространство, се заключава в една стая, в която се разиграва онова, което обикновено протича за три часа в някоя стая, тогава човек би трябвало да си каже: Сценичното пространство би било оформено съвсем натуралистично, ако страната откъм завесата също бъде преградена и така ще е завършен последният щрих на н ату рали етичното, към което всъщност е стремежът на сцената. Много интересно например би било, ако естетическите желания на Арно Холц поставят още и изискването сценичното пространство да се затвори и отпред със стена, за да може една стая да бъде изобразена съвсем натуралистично. Тогава бихме могли да видим какво ще е впечатлението на публиката от един такъв абсолютен натурализъм.
Знам, че лесно се критикува, когато нещата бъдат доведени до гротеска. Но в края на краищата екстремният натурализъм стига вече дотам, че на човек не му остава нищо друго, освен да си помисли, че нещо такова ще е естественото следствие. Същото е и с това пресилване у актьора при обичайния натуралистичен начин на говорене и при натуралистичните жестове. Във времената, когато съществуваше усет към изкуството, господстваше друга тенденция. Жестовете тогава се стремяха към красивата, пластична форма, към раздвижената пластична форма. И произнасяното слово се стремеше в по-голяма степен към музикалното. Така че в действителност сценичното представление бе изведено извън обикновения натурализъм, като актьорите се движеха така, както по-възрастните между нас можеха навремето да видят при трагици като Клара Циглер и други, които по-младите вече не познават. Тогава можеше да се види последната сянка от художественост, макар и вече в упадък. Тогава актьорите вече не притежаваха онова умение, но все още правеха нещата с последния остатък от пластичното сценично изкуство и в начина на говор още имаше нещо от онова, което е звук, а също тон и дори мелодия при говора.
Беше интересно: Тези, които уж станаха необуздани, натуралистично необуздани като Крастел, всъщност не искаха да стават натуралистични - техният темперамент бе в противоречие с това. Поради тази причина те намираха по някакъв начин своя път към музикалното в говора, както други намираха път към пластиката в движението. Не знам дали между вас има някой, който още да си спомня тези неща, но ако човек често е гледал и слушал Крастел на Виенската сцена, той все още може да дочуе звученето на монотонното му пеене.
Следователно когато се върнем към по-ранните форми на театралното изкуство и на мимиката, имаме работа едновременно с родеене на театралното представление с музикалното и с пластичното. За изкуството се отнася това, че определени праформи са си го поделили така, че от онова, което в дълбока древност е било вид певческо изкуство, са възникнали отделните
форми, диференцираните форми на изкуството. И ако се е появил някой като Рихард Вагнер, който е обърнал цялото си сърце и цялата си душа назад към праформите на изкуството, при него е възникнал стремежът към една цялостна творба на изкуството. Но колкото по-назад в духовното развитие на човека се връщаме, все повече откриваме, че онова, което днес е отделено едно от друго, протича в едно цяло. Например най-малкото за древните гърци човек би трябвало да приеме, че те са различавали рецитацията и песента само като нюанс. Рецитацията е била изпълнявана по начин, твърде сходен с този на пеене. А песента се е доближавала много до рецитирането. Онова, което се е диференцирало в песен и рецитация, е било нещо единно. По подобен начин са стоели нещата и при северните народи. Това, което те са имали, също не е било едностранчиво пеене и едностранчиво говорене или декламиране, а е било декламаторско изкуство, възникнало от северния народностен характер - също както рецитаторското изкуство е възникнало от южния народностен характер, - било е декламаторско изкуство и пеене на Севера, които се дължат на съвсем други предпоставки в сравнение с тези на гръцкото пеене, но отново са нещо единно. Така че си имаме работа с едно диференциране на изкуствата. И изхождайки от старата форма, трябва напълно да приемем, че пеенето, следователно музикалното, рецитацията или декламацията и ритмичното, танцовото движение са били цялостно свързани едно с друго. Те са били изпълнявани в пълна хармония като нещо единно.
Това танцово изкуство е била тъкмо старата форма на евритмията. И тази евритмия - до това може да се стигне само с изследователските методи на духовната наука -дори и в малко по-друга форма, защото, разбира се, всичко претърпява развитие, е напълно свързана като евритмична част в единството между пеене и рецитаторско изкуство на гърците. Така че тази евритмия представлява нещо от музикалното изживяване в древните времена. И днес всъщност не правим нищо друго, освен че с евритмичното отново се връщаме към по-ранни форми на изкуството. Естествено, трябва да държим сметка за силната обагреност на изкуствата днес. Така че не може да се получи онази тясна връзка между пеене, рецитация и евритмия, която е съществувала по времето на Есхил в Древна Гърция. Не трябва да забравяме, че сме стигнали до едно диференциране. Затова формите в евритмията трябва да се търсят чрез истинска инспирация, интуиция и имагинация.
Достарыңызбен бөлісу: |