Книга на царете, където е и летописът на българската държавност „Именник на българските кханове

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
63
Идурам, от който са гамерите; 
Одерба, от който са мардиите; 
Пезел, от който са партяните; 
Деелем, от който са гедрусиите; 
Асал, от който са хискитите. Асал породи 
Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек; 
Авимелех, от който са хирканите; 
Сабеби, от който са араните; 
Мамсвир, от който са армените, или амените; 
Евилат, от който са гимнософистите; 
Зиези, от който са българите. 
В първия препис на „Анонимния Хронограф" от 334 г. е посочено: ,,... гимнософистите, които 
Всички са бактрийци." Ако сравним двата текста, ще видим, че се слага знак за равенство 
между българи и бактрийци (българи тракийци). Някои от тях са 
се явявали духовни водачи и пазители на тайни знания 
(брахма/брамани). 
От историята се знае, че гимнософистите са древни жреци, 
обитаващи територията на днешна Индия, които са аскети. Те 
съществуват хилядолетие преди появата на Христос. В края на 
IV в. пр. н. е. Александър Македонски ги среща в Северна Индия. 
Вече говорихме за пророците, известни като религиозни 
мистици, познати с името „наби". Тяхна родина се смята Мала 
Азия и поточно Фригия. По всяка вероятност по-късно фригите с 
родеещите се мизи или мушки търсят убежище на изток, след 
като са заплашени от асирийски нашествие. Това е времето след 
смъртта на цар Соломон. Част от древните българи участват в 
изграждането 
на 
северната 
държава 
на 
евреите - 
Израилтянското царство. Свидетелство за това е и името на 
нейната столица от 884-883 г. пр. н. е. Самария - название, 
използвано при преселенията на българите в нови земи. Древни сведения говорят, че именно в 
Самария пророците „наби" намират благодатна почва за развитие. Превземането обаче на 
Израилтянското царство в Северна Палестина през 722 г. пр. н. е. от асирийците кара част от 
тях да поемат към Индия. 
Там те създават през VIII в. пр. н. е. в северноиндийските области религиозното 
направление, известно като Упанишади. Неговите носители са мислители, които водят 
пустиннически живот в търсене на истината и мъдростта. Според тях всеки човек трябва да се 
стреми да се освободи от своите земни желания и грижи. Тези религиозни мистици въвеждат 
учението за преселението на душите. Упанишадите смятат, че смъртта и прераждането 
представляват безкрайно циклично явление, част от кръговрата на живота във Вселената, 
познато като сансара. 
Произходът на Упанишадите следва да търсим в неговата основна съставка - 
„Паниш"/„Панис". Това е названието на народа на Зиези, който управлява през XXIV в. пр. н. е. 
Шумер. 
Зиези е реална историческа личност, която в продължение на 25 години обединява всички 
градове-държави в Месопотамия. Империята му споменахме, че е включвала Сирия, имала е 
излаз на Средиземно море и Персийския залив, притежавала е също търговски колонии в 
Египет и по долината на р. Инд. Зиези носи титлата -Луггал (Цар). Наричали са го „Цар на 
света", както и „Цар на четирите посоки на Света". Преводът на името Зиези (на шумерски е 
изписвано Заггизи) съвпада с етиологията на българското етническо име, което може да се 
отбележи като „високопланински", „духовно извисен". 
Едва ли е случайно, че в различни езици и наречия на отделни народи и племена думи 
сходни с „българин" имат един смисъл: 
Блънгар - възвишен (на келтски); 
Бло-кар - цивилизован, културен човек (на тибетски); 
Блка - трон (на египетски); 
Бълга- висок (на памирски); 
Балгер- могъщ (на баварски). 
Петър Добрев извежда името на Зиези от „Зеус" („велик"), а оттам крачката до Зевс/Звес 
(звезда) е минимална. Да припомним, че Боян Имен се явява звезда, която слиза от небето. 
Други изследователи свързват Зиези с шумерския Зиусудра -най-древният прототип на 
библейския патриарх Ной. 
Заслужава внимание, че първият владетел от династията на гр. Киш носи титлите Заг/Зиг и 
Дар. Интересно е, че и днес в района около Памир, където хилядолетия наред живеят българи, 
се среща, както посочихме и в предишна глава, същата дума „киш" - означаваща „владение", 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
64
„полски имот" с постройка за живеене. В кавказките езици (Кавказ също е ареал, обитаван от 
българите) се открива „Зиг" със значение на „бик". Или с други думи „Заггизи" може да се 
преведе като „звездният бик". А като бик древните египтяни (кимерийци и кари) и критяните 
(наследници на карите - праотци на траките) изобразяват своя върховен бог (символ на 
началото и висшата сила) - съответно Амон Ра и Зевс. Названието на съзвездието Бик (Таурус) 
можем да свържем с държавата на древните българи в Азия - Туран (от TAURUS + АН - „Бик" + 
„небе"), т. е. „небесната земя на Бика". 
Любопитен е паралелът и с другата титла „Дар", която 
носи шумерският владетел от династията Киш (първата 
след Потопа). Тя е идентична с названието на циви-
лизацията от поречието на Инд - Мохенджо-Даро и се 
развива успоредно с Шумер и Египет. Около 2400 г. пр. н. е. 
започва масово строителство на градове. А това е времето, 
когато Месопотамия се управлява от цар Зиези, който има 
търговски колонии по р. Инд. 
Колкото 
до 
названието 
„Мохенджо", 
неговата 
етимология следва да търсим в титлата „кандазе", която 
носи Савската царица (Балкис - „звездата на Балк"). 
Племето кандазе откриваме в земите около поречията на 
Сърдаря и Амударя, населявани хилядолетия от древ-
нобългарски племена (кимерийци и др.), живеещи в близост 
до Каспийско море (Българско море). Името „Мохенджо" 
вероятно идва от „Макандазе" - „земята на кандазе". 
При направените разкопки в Мохенджо-Даро и Харапа 
се установи, че създателите на тази цивилизация (удивително напомняща за шумерската и 
египетската) използват древния календар на българите, разделящ годината на 12 цикъла, като 
техни символи са различни животни. Те са небесни съзвездия, подредени в строго определен 
ред. Същият календар лежи в основата на „Именник на българските кханове" - важен символ за 
българската държавност. Според този уникален дванадесетциклов слънчев календар годината 
започва с прасето (свинята). Народните предания сочат, че е важно свещено животно, 
неуязвимо за нечистите сили и духове. Ако човек сънува, че неговата свиня е родила, това 
означава голямо богатство за дома. 
Свинята обаче не се 
ползва за религиозна жертва. На 
Коледа тя е най-
важното, неизменно ястия за всяка 
българска къща. В 
древнобългарския 
календар 22 
декември се е смятал 
за начало на Новата година. От 
този ден Слънцето 
започва да се увеличава и по 
всичко личи, че той се 
е свързвал от старите българи с 
прасето. Свещеният 
празник се почита с известната 
коледарска 
песен 
„Болг се роди, Коледо". В нея се 
славят цар Колед и 
неговият син Болг. Интересни са 
аналогиите, 
които 
могат 
да 
се 
направят 
в 
Месопотамия, Сирия, 
Фригия. В първите две държави 
през IV в. мистериите 
на 
Адонис, 
име 
означаващо 
„повелител" 
и 
равнозначно на Слънцето, са 
отбелязвани 
всяка 
година. Адонис бил познат също и 
като Тамуз, по името 
на предшумерския предпотопен цар 
Думузи („спасеното 
дете"). Това име носи „пастирят", 
който 
слязъл 
в 
подземния 
свят. 
Съществуват 
различни варианти за 
появата на бял свят и за смъртта на 
Адонис. Според една 
легенда майка му Смирна била 
превърната в дърво и 
когато стволът й се разтворил, от него изпаднало детето. В друга детето било освободено от 
диво прасе, наточило зъбите си в това дърво. Трета легенда разказва, че глиганът е изпратен 
от бог Арес, за да го убие. 
Важно свидетелство, че Адонис се е смятал за слънчево божество, е датата на раждането 
му - 24 декември, в навечерието на Коледа. Три месеца по-късно, по време на пролетното 
равноденствие, той винаги тържествено възкръсвал. 
Във Фригия, която се намирала северно от Сирия, Адонис е познат като Атис („звезда на 
земята"). Връзката на древните българи в нашите днешни земи с фригите беше потвърдена и 
от откритата мраморна глава на божеството Атис от I-II в. от н. е. И още нещо съществено - 
според легендата Атис (Адонис) е дете на Смирна, която е превърната в дърво. Като „хора на 
дървета" са познати и древните българи - агачирите. Раждането и смъртта на Атис и Адонис са 
сходни. Различното е в традицията за съхранението на тялото, пренесено в пещерата на 
фригийската богиня Кибела. Почитателите на Атис не ядели свинско месо, явен белег, че той 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
65
се смятал за негово превъплъщение. 
Култът към Думузи (идентичен с Атис и Адонис) в Шумер води към древния гр. Унуг (познат и 
като Урук). В близост до него още в библейско време може да се открият градове с название 
Хун, а също и Вологезия (Бологезия). Те са, както отбелязахме, явни препратки към оногурите - 
племето участвало в създаването на Аспарухова България и доказващо още веднъж връзката 
между шумери, хуни и древни българи. 
Думузи е смятан за син на бог Енки („Господарят на Земята") и богиня Туртур. Негова сестра 
е богиня Гещинана („Небесна винена лоза"). Любопитен е фактът, че сватбата му с Инана 
(Ищар) и тяхната любов лежат в основите на обреди, свързани с възкачването на престола на 
Третата династия на Ур и Първата династия на Исин (XXI—XIX в. пр. н. е.). Заслужава 
внимание, че българският празник Игнажден (на 20 декември) е познат още с имената Енинак 
(„човек, потомък на бог Енки"), както и Ининак („човек, потомък на богиня Инана"). 
Един от българските изследователи на Думузи е Св. Попов. Той разглежда божеството в три 
основни аспекта: бог на есенното плодородие; съпруг на 
Инана; божество, предадено на подземния свят. 
Интерес за нас представлява името на неговия 
предшественик Лугалбанда, сочен за баща на Билгамеш 
(Гилгамеш). Думузи се явява вклинен между двама 
владетели, които са баща и син. Очевидно първата част 
от името на Лугалбанда следва да свържем с неговата 
титла - „луггал" („цар"). При втората съставка на помощ 
идва названието на народа на Зиези - „народ на Бан". 
Нека кажем няколко думи за Билгамеш (Билгам/ес/ис). 
Това е владетелят, който следва Думузи. В този герой от 
шумерски епос не е трудно да открием българския корен 
(Билг, Бълг), както и по-древното „Бриг". Така от Билга-
ма-ис (Брига-ма-ис) стигаме до „звездната земя на 
брига". 
През X в. известният Симеонов сбор е пренесен в 
Русия и познат като „Изборник на Светослав". В него е 
нарисуван зодиак, който започва не както обикновено 
със зодия Овен (м. март), а със зодия Стрелец (м. декем-
ври). Има данни, че в Шумер зодия Стрелец е наричана 
„Великата зодия". В Месопотамия съзвездието Стрелец 
обикновено е свързано с образа на Бика (Телец). И за 
разлика от съвременния зодиак знаците са били разпо-
ложени в обратен ред - Телец, Овен и т. н. 
Ако се направят изчисления, ще видим, че шумер-
ският и българският календар водят началото си около V 
хил. пр. н. е. - епохата на Телеца. 
Движението на звездите в сравнение с човешкия живот е доста бавно - за 100 години - по-
малко от половин градус. То е резултат от гравитационните сили, които Слънцето и Луната 
упражняват върху земното кълбо и по-точно 
върху екваториалната му изпъкналост. 
В древността египтяните наричали свещения 
бик Апис „Бик на Луната". А в „Авеста" старите 
иранци (персите) отбелязват: „Луната съдържа в 
себе си семето на бика." Според тях „Говедото 
цар" дава живот на земята. Вече казахме, че 
точно името на Зиези (Заггизи) може да се 
преведе също като „звездният бик" от „зиг" 
(„бик") и „изи/ „иси" („звезди"). 
Твърде многозначителни са сведенията, 
оставени в староруски ръкопис от 1627 г.: „При 
този цар Константин дойдоха българите през 
река Дунав... многобройни, безчислени, те 
изпълниха тази страна до Драва, защото 
влъхвите и персите, и българите са едно и 
всички те са на тази земя пришълци..." 
За бик се е смятала, както казахме, и Луната, 
която е извор на плодородие и важен атрибут на 
посвещенчески ритуали. Когато говорим за бика 
като символ, не можем да отминем, че в 
античността 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
66
Дионис също е отъждествяван с него. Негов символ е спиралата, срещана както при 
фригийските шлемове, така и като характерен техен архитектурен стил, познат по-късно като 
йонийски. Тя има две посоки -навътре към човека и навън към заобикалящия го свят и 
Вселената. 
Култът към Дионис възниква още през XIV в. пр. н. е. в Мала Азия. Името му се открива в 
критско линеарно писмо „В". Преклонението към Дионис се разпространява първоначално на 
територията на Фригия. 
Интересна е съпоставката, която можем да направим между шумерския Думузи и тракийския 
Дионис. Редица данни говорят за приемственост, а на гръцки Думузи се изписва като Даонас, 
Даонис -форма почти идентична с Дионис. 
И двете божества са свързани с лозата и виното. Дионис пряко, докато Думузи е смятан за 
бог-пастир. И все пак нека не забравяме, че сестра му Гещинана е наричана „Небесна винена 
лоза", а синът на Думузи - воинът Шара, очевидно следва да свържем с ферментиращия 
гроздов сок. 
Любопитно е придвижването на бога на виното и веселието (а може би по-точно е на едно 
особено състояние на духа) от Фригия към древнобългарската Бактрия (Афганистан и Индия), 
където живеят племената, известни като балхики, бахлики, булинги и т. н. Производно на тези 
имена е и другото название на Дионис - Бакх. По стъпките му по-късно тръгва и Александър 
Македонски. Според легендата той се явява син на преобразилия се като змей Дионис и 
жрицата Олимпия. Затова и изследователите виждат в похода на македонския цар своеобразно 
повторение на делото на Дионис. В древността „Синове на Дракона", „Змейове" се наричали 
върховните жреци на Египет и Вавилон, защото владеели тайни знания. 
Заслужава внимание прозвището на Александър Велики - Искандер (Искандар). В него 
срещаме както шумерската титла „Дар", така и характерната за българската държавност титла 
„кан"/„кхан". А това за пореден път сочи приемствеността и връзките между шумери, траки и 
българи. 
С думата „кан" („владетел") можем да свържем и първия зодиакален знак от 12-цикловия 
слънчев календар на древните българи. Той се рисува като мишка и се казва „сомор", близко до 
„комор"/ „камар", каквото е и названието на камарците (Кимерийците), които са и самарци. На 
тюркски „мишка" е „съчкан" („малкият владетел"). Вече отбелязахме, че значението на думата 
„българин" произлиза от високо място - планина, както в прекия, така и в преносния смисъл 
(небесна планина). А в българския фолклор съществува една сякаш позабравена мисъл: 
„Напънала се планината и родила мишка." Интересно е, че „мишка" („маус") може да се преведе 
и като „спасена земя". 
Паралели следва да се търсят и с наркотичната напитка „сома", която са вземали жреците 
колобри. С нейна помощ Колобрите умеели да управляват потоците енергия, идващи от 
космоса и от недрата на земята. Някои от тях умеели да напускат телата си и да пътуват към 
други светове. Това жреческо изкуство (Шаманизмът) е потвърдено от американски 
астрофизици, които разговаряли с известни шамани и установили, че имат съвсем детайлни 
познания за повърхността на цели съзвездия и планети. 
Интерес представлява запазеният календар на историческото дружество в Стара Загора 
„Българска орда - 1938". На него като първи зодиакален знак е нарисувано животно също от 
семейството на гризачите, но не е мишка и носи 
името каран. Думата може да се разчлени на две 
части „кар" и „ан", което би трябвало да означава 
„небесната земя на карите". А карите се смятат за 
праотци на траките и втората съставка на 
българите (след Кимерийците). Названието е 
познато в градовете Мохенджо-Даро и Харапа, 
където жреците са наричани „мандира - к а р а н " 
(„мандира" се превежда като „свещенодействие"). 
Народни 
поверия 
говорят, 
че 
преди 
покръстването сред българите е била налице силна 
астрологична традиция, родееща се с традициите 
на Близкия изток и особено с Халдейците 
(звездобройците) от Вавилон. 
В древнобългарски надпис от Мурфатлар е 
записано: „Подвижните светила са седем. Небесен 
господар им е Слънцето. То и Юпитер, 
времегосподарят, управлява." Известно е кои са 
тези седем подвижни светила: Слънце, Луна, Марс, 
Меркурий, Юпитер, Сатурн и Венера. Те са 
фиксирани както на розета от Плиска, така и върху 
ипсилона с двете странични черти IYI - знак, 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
67
характерен за вярванията и светоусещането на древните българи. 
От текста особен интерес за нас представлява не толкова Слънцето, колкото Юпитер, 
определен като господар на времето. Направеният анализ показва, че всички единици за 
измерване на времето - секунда, минута, час, денонощие, са в съответствие с периода на 
въртене на планетата Юпитер около Слънцето. Юпитер е едно от най-старите божества, 
почитано от траките и наричано Свелсурд/Сбелсурд. 
Древният календар на българите разделя годината на 12 цикъла. Техни символи са 
различни животни - небесни съзвездия, подредени в определен ред и свързани със стародавна 
астрономическа система. Характерно за календара е, че последователността на дните отговаря 
на последователността на месеците. Годините се броят в пакет по 12 и пет 12-годишни цикли 
определят 60-годишния цикъл. 
Този календар започва на 21 срещу 22 декември. Това е денят на зимното слънцестоене, 
който е най-късият в годината. Той е нулев, не влиза в седмицата и представлява Нова година. 
Всички останали дни се разпределят в четири тримесечия (сезона) по 91 дни. Дните през 
годината са винаги 364. Всеки сезон започва в неделя и свършва в събота. Първият месец от 
тримесечието е 31 дни, а останалите по 30 дни. По този начин обикновената година се състои 
от 364 + 1 (нулев) = 365 дни. Четвъртата година е високосна, но високосният ден също е нулев, 
той се прибавя по време на най-дългия ден в годината по време на лятното слънцестоене. 
Уникалният 12-циклов български календар е най-съвършената система за измерване на 
времето, в основата на която лежат огромни познания, все още неоценени по достойнство от 
съвременната наука. 

жүктеу/скачать 4.74 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: