Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

ПЕТА ЧАСТ

РИТУАЛЪТ

завесата прогнива. Тлен обгръща

плата. Но от машината студена

плътта освободи, не строй мостове.

Къде ще търсиш въздух, за да литнеш

от континент до континент. Словата

да падат както щат - дано улучат

любов от упор. Рядка ще е тая

сполука. Прекалено много искат

да извлекат. Потопът глътна всичко.

Уилям Карлос Уилямс

"Патерсън"

Виж и помни. Виж земните простори

Те път ще ти дадат, натам върви.

Запитай с ясен глас гора и степ.

Що чуваш? Що земята ти говори?

 

Аз чужда съм - тук няма дом за теб.

Карл Шапиро

"Пътеводител за изгнаници"

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

НОЩНА СТРАЖА

 

1.

Когато Бен Ханском привърши разказа за сребърните топчета, всички искаха да вземат думата, но Майк заяви, че сега трябва да поспят.

- Стига ви толкова за днес - каза той, макар че навярно само на него му стигаше толкова; гледайки колко е изпито и морно лицето му, Бевърли се запита дали не е болен.

- Не сме свършили - възрази Еди. - Ами останалото? Аз още не си спомням...

- Майк е п-п-прав - каза Бил. - Или ще си спомним, или н-н-няма да си спомним. Мисля, че вси-ххи-ичко ще си дойде на мястото. Засега узнахме кха-а-квото т-трябваше.

- Или по-точно казано, колкото можем да понесем - подхвърли Ричи.

Майк кимна.

- Ще се срещнем утре. - Той се озърна към часовника. - Днес, искам да кажа.

- Тук ли? - запита Бевърли.

Майк бавно поклати глава.

- Предлагам да се съберем на Канзас стрийт. Там, където Бил си криеше колелото.

- Значи слизаме в Пущинака - уточни Еди и изведнъж потрепера.

Майк отново кимна.

Шестимата се спогледаха и настана кратко мълчание. После Бил стана на крака и останалите последваха примера му.

- Искам до разсъмване да бъдете много предпазливи - каза Майк. - То е идвало тук; може да ви открие навсякъде. Но след тази среща ми стана по-добре. - Той погледна Бил. - Бих казал, че все още можем да го сторим, нали, Бил?

Бил бавно кимна.

- Да, мисля, че все още можем да го сторим.

- Само че То вероятно също го знае - добави Майк - и ще стори всичко възможно, за да наклони везните в своя полза.

- Какво да правим, ако То се появи? - запита Ричи. - Да си закрием носовете и очите, да се превъртим три пъти и да мислим за хубави неща? Да му хвърлим в лицето някакво вълшебно прахче? Да пеем стари песни на Елвис Пресли? Или какво?

Майк поклати глава.

- Ако можех да ви дам съвет, изобщо нямаше да срещнем проблеми, нали така? Знам само, че има някаква друга сила - или поне я имаше, докато бяхме хлапета - която искаше да оцелеем и да свършим работата. Може би все още я има. - Той уморено сви рамене. - Преди срещата тази вечер си мислех, че двама-трима от вас няма да дойдат. Че ще са изчезнали или мъртви. И като ви видях всички, надеждата ми възкръсна.

Ричи погледна часовника си.

- Един и петнайсет. Колко бързо лети времето, когато се забавляваш, нали, Камара?

- Бибип, Ричи - отвърна Бен и се усмихна измъчено.

- Искаш ли да повървим пеш до "Гъ-гъ-градски дом", Бевърли? - запита Бил.

- Добре - каза тя и наметна мантото си.

Сега библиотеката изглеждаше невероятно безмълвна, сенчеста, страшна. Бил усети как последните два дни изведнъж се струпват върху плещите му като непосилен товар. Би го изтърпял, ако беше само умора, но имаше и още нещо - чувството, че откача, сънува, вижда параноични фантазии. Имаше чувството, че го дебнат. Може би изобщо не съм тук, помисли той. Може би съм в лудницата на доктор Сюърд край порутената резиденция на граф Дракула, а в дъното на коридора е Рънфилд - той с неговите мухи, аз с моите чудовища - и двамата твърдо вярваме, че веселбата продължава, затова сме се пременили, само че не със смокинги, а с усмирителни ризи.

- Ами ти, Р-р-ричи?

Ричи поклати глава.

- Аз ще се прибера в хотела с Камарата и Каспбрак. Нали, момчета?

- Дадено - каза Бен. Той хвърли поглед към Бевърли, която стоеше до Бил, и в гърдите му се впи почти забравена болка. Някакъв нов спомен потрепна в съзнанието му, почти бе готов да изплува, но сетне потъна отново.

- Ами ти, М-м-майк? - запита Бил. - Ще се поразходиш ли с н-н-нас?

Майк тръсна глава.

- Трябва да...

В този миг болезнено острият писък на Бевърли раздра тишината. Високият свод подхвана крясъка и ехото заплющя над главите им като смях на кръжащи демони.

Бил се завъртя към нея; Ричи изтърва спортното си сако, както го надигаше от облегалката на стола; раздаде се трясък на строшено стъкло - Еди неволно бе помел с ръка празното шише от джин.

Пребледняла като първокачествена хартия, Бевърли бавно отстъпваше от тях с протегнати ръце. Очите й бяха готови да изхвръкнат от възпалените клепачи.

- Ръцете ми! - изкрещя тя. - Ръцете ми!

- Какво... - започна Бил, после видя как кръвта се стича по треперещите й пръсти. Закрачи към нея и изведнъж усети пареща болка в собствените си длани. Не беше остра; по-скоро напомняше болката, която се вестява от време на време в отдавна зараснала рана.

Старите белези, които се бяха появили върху дланите му в Англия, сега кървяха широко разтворени. Озърна се настрани и видя Еди Каспбрак да гледа ръцете си като втрещен. От неговите длани също течеше кръв. Както и от дланите на Майк. На Ричи. На Бен.

- Сега окончателно сме вътре, нали? - запита Бевърли. Плачеше. Риданията също се засилваха в безмълвната пуста библиотека; сякаш самата сграда плачеше заедно с нея. Бил помисли, че ако слуша по-дълго този звук, навярно ще полудее. - Бог да ни е на помощ, сега окончателно сме вътре.

Бевърли изхлипа и от едната й ноздра протече сопол. Тя го избърса с разтреперана ръка и по пода се заръсиха нови кървави капки.

- Бъ-ххъ-ързо! - възкликна Бил и сграбчи ръката на Еди.

- Какво...

 

- Бързо!

Той протегна другата си ръка и след миг Бевърли я хвана. Продължаваше да плаче.

- Да - каза Майк. Изглеждаше замаян като от упойка. - Да, така трябва, нали? Всичко започва отначало, нали, Бил? Всичко започва отначало.

- Д-д-да, ми-ххи-исля, ч-че...

Майк се хвана за Еди, а Ричи стисна другата ръка на Бевърли. Няколко секунди Бен ги гледа изумено, после като насън вдигна кървавите си длани и пристъпи между Майк и Ричи. Стисна ръцете им. Кръгът се затвори.

 

(Ах Чюд това е ритуалът Чюд и Костенурката не може да ни помогне)

Бил се помъчи да изкрещи, ала от гърлото му не излетя нито звук. Видя как Еди килна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Бедрата на Бевърли двукратно се разтърсиха, сякаш я пронизваше оргазъм, кратък и оглушителен като пистолетен изстрел. Устата на Майк се кривеше нелепо, сякаш опитваше да се смее и да плаче едновременно. Сред библиотечната тишина затрещяха врати и грохотът се търкулна по коридорите като грамадна топка за боулинг. В читалнята за периодика безплътен ураган завъртя купища списания. В кабинета на Керъл Данър пишещата машина IBM оживя с тихо бръмчене и започна да трака:

 

троши

Печатащата глава се заклещи. Претоварената машина изцвърча, нададе глух електронен вопъл и млъкна. Във Втори отдел лавицата с окултна литература изведнъж се прекатури, разсипвайки безредно по пода Едгар Кейс, Нострадамус, Чарлс Форт и "Апокрифите".

Бил усещаше опияняващ прилив на мощ. Смътно долови, че има ерекция и всички косми по главата му са настръхнали право нагоре. Чувството за сила в затворения кръг беше неописуемо.

Всички врати на библиотеката се затръшнаха едновременно.

Старинният часовник зад бюрото удари веднъж.

После всичко свърши мигновено, сякаш някой бе изключил енергията.

Те отпуснаха ръце и се спогледаха замаяно. Никой не каза нищо. Докато чезнеше чувството за мощ, Бил усети как в душата му се прокрадва ужасяваща обреченост. Огледа белите, изнурени лица, после сведе очи към дланите си. По тях имаше кървави петна, но раните, които им бе нанесъл Стан Юрис със счупено шише от Кока Кола през август 1958, отново се бяха затворили, оставяйки само криви бели чертички като оплетени конци. Бил си помисли: Тогава за последен път бяхме седмината заедно... в деня, когато Стан наряза дланите ни сред Пущинака. Стан не е тук; мъртъв е. И сега за последен път сме шестимата заедно. Знам го, усещам го.

Бевърли се притискаше към него и трепереше цялата. Бил я прегърна. Всички го гледаха с огромни, блестящи в сумрака очи, а сред малкото островче светлина стоеше дългата маса, отрупана с празни бутилки, чаши и препълнени пепелници.

- Стига толкова - дрезгаво каза Бил. - Достатъчно се забавлявахме тая вечер. Ще отложим балните танци за друг път.

- Спомних си - каза Бевърли. Погледна Бил с широко разтворени очи над мокрите бели бузи. - Спомних си всичко. Как баща ми узна за вас. Как бягах. Бауърс, Крис и Хъгинс. Какво бягане падна. Тунелът... птиците... То... Спомням си всичко.

- Да - каза Ричи. - И аз.

Еди кимна.

- Помпената станция...

- А сега, Еди... - започна Бил.

- Сега се прибирайте - прекъсна го Майк. - Починете си. Късно е.

- Ела да се разходиш с нас, Майк - предложи Бевърли.

- Не, трябва да заключа. И да запиша това-онова... да включа тая среща в летописите, ако предпочитате. Няма много да се бавя. Вървете.

Мълчаливо тръгнаха към изхода. Бил и Бевърли вървяха заедно, след тях крачеха Еди, Ричи и Бен. Бил отвори вратата пред Бевърли и тя тихо благодари. Докато излизаха на гранитните стъпала, Бил помисли, че тя изглежда поразително млада и уязвима... С отчаяние разбра, че навярно отново се влюбва в нея. Помъчи се да мисли за Одра, но Одра оставаше някъде далече. Сигурно спеше в дома им във Флит, където вече изгряваше слънцето и млекарят започваше сутрешната обиколка.

Над Дери отново се струпваха облаци и по пустите улици лазеха гъсти приземни мъгли. В далечината унило се тъмнееше високият викториански силует на хотел "Градски дом". И онова, което обикаляше из "Градски дом", крачеше в самота, помисли Бил. Едва удържа смеха си. Стъпките им кънтяха оглушително. Пръстите на Бевърли докоснаха ръката му и Бил с радост ги стисна.

- Започна преди да бяхме готови - каза тя.

- Д-дали и-ххи-зобщо щяхме да б-бъдем г-готови?

- Ти щеше да бъдеш, Шеф Бил.

Докосването на нейната ръка изведнъж бе станало вълшебно и необходимо. Той се запита какво ли би било да докосне гърдите й за втори път през живота си - и подозираше, че още тази нощ ще узнае отговора. Сега щяха да са по-тежки, по-зрели... и дланта му щеше да открие косъмчета, когато се плъзнеше по издутината на венериния хълм. Той помисли: Обичах те, Бевърли... и те обичам. Бен те обичаше... и те обича. Обичахме те тогава... и те обичаме сега. Трябва да те обичаме, защото вече се започна. И няма път назад.

Той се озърна през рамо и видя библиотеката. Ричи и Еди стояха на най-горното стъпало; Бен беше застанал в подножието на стълбата и гледаше подир тях. Стоеше прегърбен, с ръце в джобовете и през трептящите воали на ниската мъгла изглеждаше тъй, сякаш отново бе станал единайсетгодишен. Ако можеше да го достигне с мисъл, Бил би му казал: Няма значение, Бен. Важна е обичта, копнежът... вечното желание, а не времето. Може би това е единственото, което успяваме да отнесем, когато литваме от синевата към мрака. Слаба утеха, би казал някой, но по-добре слаба утеха, отколкото никаква.

- Баща ми знаеше - изведнъж каза Бевърли. - Един ден се прибрах у дома от Пущинака и той просто знаеше. Казвала ли съм ти някога какво говореше, когато беше ядосан?

- Какво?

Тя го погледна, очаквайки може би той да довърши вместо нея. Бил мълчеше; трябваше да го изговори сама рано или късно. Лъжите и самозаблужденията се бяха превърнали в баласт, в излишен лукс, който сега не можеха да си позволят.

- Но и го мразех - каза тя и в една дълга секунда пръстите й стиснаха отчаяно ръката на Бил. - Никога до днес не съм изричала това. Мислех си, че Бог ще ме убие, ако го кажа на глас.

- Повтори го тогава.

- Не, аз...

- Не се бой. Ще боли, но може би прекалено дълго е стояло в душата ти. Кажи го.

- Мразех татко - каза тя и безсилно се разрида. - Мразех го, страхувах се от него, мразех го, никога не бях толкова добро момиче, колкото искаше и го мразех, да, мразех го, но и го обичах.

Той спря и я прегърна. Ръцете й безнадеждно се вкопчиха в него. Сълзите й се стичаха по шията му. Бил усещаше с потресаваща яснота нейното гъвкаво, зряло тяло. Лекичко се отдръпна, за да не я докосва с ерекцията си... но Бевърли отново се притисна към него.

- Цяла сутрин бяхме играли долу на гоненица или нещо подобно - каза тя. - На нещо безобидно. Даже не бяхме споменали нито дума за То, поне до пладне... обаче всеки ден идваше момент, когато отваряхме дума за това. Помниш ли?

- Да - каза той. - Идваше м-м-момент. Помня.

- Беше облачно... горещо. Играхме почти цяла сутрин. Прибрах се към единайсет и половина. Мислех да си пусна един душ, после да хапна сандвич и чиния супа. А после пак да играем. Нашите трябваше да са на работа. Само че той беше там. Беше у дома. Той

я запокити през цялата стая още преди да бе прекрачила прага. Тя изпищя от смайване и веднага млъкна, когато се блъсна в стената с такава сила, че рамото й изтръпна. Рухна върху вехтото канапе и трескаво завъртя глава. Вратата към коридора се затръшна. Баща й бе чакал зад нея.

- Тревожа се за теб, Беви - каза той. - Понякога много се тревожа. Знаеш това. Казвам ти го, нали? И още как!

- Татко, какво...

Той бавно закрачи към нея през хола и лицето му беше угрижено, печално, убийствено. Тя не искаше да вижда убийственото, но то беше там като безжизнен блясък на мръсотия по застояла вода. Хапеше замислено кокалчетата на дясната си ръка. Беше облечен с тютюневия работен костюм и когато бевърли сведе очи, забеляза, че дебелите подметки на обувките му оставят следи по маминия килим. После ще трябва да пусна прахосмукачката, объркано помисли тя. Да изчистя всичко. Ако изобщо съм в състояние да чистя. Ако той...

Беше кал. Черна кал. В ума й стремглаво изскочи тревожна мисъл. Беше играла в Пущинака с Бил, Ричи, Еди и другите. Калта по обувките на татко беше черна, лепкава - също такава имаше долу, в мочурището сред Пущинака, където стърчеше призрачен белезникав гъсталак от ония растения, които Ричи наричаше "бамбук". Когато подухваше вятър, стъблата се търкаха едно в друго и трополяха глухо като далечни туземски барабани и нима баща й бе слизал в Пущинака? Нима баща й...

 

ПЛЯААС!

Ръката му се стрелна като ракета в широка орбита и я зашлеви по лицето. Главата й изкънтя от удара в стената. Той пъхна палци под колана си и я огледа с убийствено, някак отвлечено любопитство. Тя усети как под лявото ъгълче на долната й устна плъзва струйка топла кръв.

- Пред очите ми си израсла - каза той и Бевърли очакваше да добави още нещо, но засега това сякаш бе всичко.

- Татко, за какво говориш? - запита тя с тих, треперещ глас.

- Ако ме излъжеш, ще те пребия до смърт, Беви.

Тя осъзна с ужас, че баща й не я гледа; гледаше над нея, към стената зад канапето, където висеше старата гравюра на Къриър и Айвис. В нов безумен завой съзнанието й се стрелна към времето, когато беше четиригодишна и седеше във ваната със синьото пластмасово корабче и детския сапун "Попай"; огромен, безкрайно любим, облечен в сиви панталони на диагонални райета и мрежеста тениска, баща й стоеше до нея с чаша оранжада в едната ръка, с другата й сапунисваше гръбчето и говореше: "Дай да видим тия ушички, Беви; знаеш ли, че на мама й трябват картофчета за вечеря?" И тя чу собствения си детски смях, видя се как вдига очи към леко брадясалото му лице, което в онзи миг й се струваше вечно.

- Аз... аз няма да те лъжа, татко - каза тя. - Какво е станало?

Нахлулите в очите й сълзи разкъсваха образа му на парчета.

- Ходила ли си в Пущинака с момчешка тайфа?

Сърцето й замря; погледът й отново се прикова към калните обувки. Черна, лепкава кал. Ако нагазиш в нея, може да ти засмуче обувката или гуменката... а Ричи и Бил бяха убедени, че по-навътре има истинско тресавище.

- Играя там поняк...

 

Пляс! Коравата мазолеста ръка описа нова орбита. Бевърли изкрещя от болка и страх. Ужасяваше се от странното му изражение, от това, че не я поглеждаше. Нещо му ставаше. Напоследък беше вечно сърдит... Ами ако се канеше да я убие? Ами ако

 

(о престани Бевърли той е твой БАЩА а БАЩИТЕ не убиват ДЪЩЕРИТЕ си)

престанеше да се владее? Ако...

- Какво си им позволила да правят с теб?

- Татко? Какво...

Нямаше представа за какво я пита.

- Сваляй гащите.

Объркването й растеше. Всичките му думи изглеждаха мъгляви, несвързани. От опитите да ги разбере й прилошаваше... повдигаше й се.

- Какво... защо...?

Ръката му се надигна; тя неволно отскочи.

- Сваляй гащите, Беви. Искам да видя дали си непокътната.

В главата й изникна ново видение, по-безумно от всички останали: видя се как сваля джинсите и заедно с тях единият крак се откъсва от тялото й. Опитва се да подскача из хола на куц крак, а татко й я гони с каиша и крещи: "Знаех, че не си непокътната! Знаех си! Знаех си!"

- Татко, не разбирам какво...

Ръката му пак се стрелна напред, този път не за да удря, а за да стиска. Пръстите се впиха в рамото й с чудовищна сила. Тя изпищя. Той я дръпна нагоре и Бевърли за пръв път го погледна в очите. Видяното я накара да изпищи отново. Беше... нищо. Баща й бе изчезнал. И Бевърли внезапно осъзна, че е затворена в апартамента насаме с То - насаме с То в този сънен августовски ден. Не усещаше тежкото чувство за мощ и безпределно зло, което бе изпитала преди седмица и половина в къщата на Нийбълт стрийт - сега То някак се разреждаше в човешката същност на баща й - но все пак То бе тук и нападаше чрез него.

Той я тласна настрани. Бевърли блъсна с колене холната масичка, преметна се през нея и с вик падна на пода. Значи така става, помисли тя. Ще кажа на Бил, за да знае. То е навсякъде в Дери. И просто... просто запълва празнините, това е.

Претъркаля се. Баща й пристъпваше към нея. Тя запълзя заднешком, а косата провисваше пред очите й.

- Знам, че си ходила долу - изрече той. - Казаха ми. Не повярвах. Не вярвах, че моята Беви ще скитосва с тайфа момчетии. Обаче тая сутрин видях с очите си. Моята Беви с тайфа момчетии. И дванайсет още нямаш, а пък скитосваш с тайфа момчетии! - Последните думи сякаш го тласнаха в нов изблик на гняв; яростта трептеше в мършавото му тяло като електрическо напрежение. - И дванайсет още нямаш! - изкрещя той и стовари върху бедрото й жесток ритник. Тя проплака. Челюстите му се впиваха в този нов факт или в собствената му представа за истина със сляпа алчност, както гладно псе ръфа парче месо. - И дванайсет още нямаш! И дванайсет още нямаш! И дванайсет още НЯМАШ!

Замахна с крак. Бевърли се отметна. Бяха се озовали в кухнята. Кракът му улучи шкафчето под печката и тенджерите вътре издрънчаха.

- Не бягай от мен, Беви - каза той. - Недей да го правиш, че по-лошо ще стане. Повярвай ми сега. Повярвай на татко си. Сериозно е. Да скитосваш с момчета, да им разрешаваш да ти правят Бог знае какво - а пък още нямаш дванайсет - това е много сериозно, Господ ми е свидетел. - Той я сграбчи за раменете и с рязко дръпване я вдигна на крака. - Ти си хубаво момиче. Сума ти народ само гледа да изчука някое хубаво момиче. Сума ти момичета са навити да ги изчукат. Била ли си им уличница на ония момчета, Беви?

Най-сетне тя разбра какво е вмъкнало То в главата му... но дълбоко в душата си разбираше, че мисълта навярно е съществувала отдавна; То просто си бе послужило с тази мисъл като с инструмент, който лежи и чака някой да го поеме.

- Не, татко. Не, татко...

- Видях те да пушиш! - изрева той.

Този път дланта му удари толкова жестоко, че тя се люшна като пияна и грохна по гръб върху кухненската маса, едва усещайки острата болка в гръбнака. Солницата и пиперницата полетяха на пода. Пиперницата се строши. Пред очите на Бевърли разцъфваха и чезнеха черни цветя. Звуците ставаха плътни и глухи. Видя лицето му. Нещо странно в лицето му. Той гледаше гърдите й. Изведнъж тя осъзна, че блузата й е изхвръкнала от джинсите, че няколко копчета са се откъснали, а отдолу не носи сутиен... засега имаше само един, слагаше го от време на време за да свиква. С нов отскок мислите й се стрелнаха към онзи момент в къщата на Нийбълт стрийт, когато бе взела тениската на Бил. Тогава бе усетила как предизвикателно стърчат гърдите й под тънкия памучен плат, но срамежливите, престорено небрежни погледи на момчетата не я смущаваха; изглеждаха напълно естествени. А погледът на Бил изглеждаше повече от естествен - струваше й се топъл и желан, макар и изпълнен с някаква дълбока заплаха.

Към ужаса започваше да се примесва чувството за вина. Дали пък баща й не беше прав? Не й ли идваха

 

(била си им уличница)

мисли? Лоши мисли. Мисли за онова, непознатото, за което говореше той.

 

Не е същото! Не е същото като този негов

Тя се изправи и затъкна блузата си в джинсите.

- Беви?

- Татко, ние просто играем. Нищо повече. Играем. Ние... ние не правим нищо такова... нищо лошо. Ние...

- НИЩО НЕ СЪМ ПРАВИЛА! - изкрещя тя, докато ръцете му слизаха към раменете й. Сега не щипеха, не удряха. Само докосваха нежно. И кой знае защо, тъкмо това беше най-страшно.

- Бевърли - изрече той с непоклатимата, безумна логика на маниак, - видях те с момчета. Обясни ми сега какво може да прави едно момиче с момчетата в храсталака, ако не е онуй, дето се прави по гръб?

- Остави ме! - извика тя. Гневът изригна от дълбини, за които не бе и подозирала. Яростта пламтеше в главата й със синьо-жълтеникав огън. Вече не можеше да мисли нормално. Спомни си колко пъти я е плашил; колко пъти я е карал да се срамува; колко пъти й е причинявал болка. - Просто ме остави на мира!

- Недей да говориш така на татко си - изумено промърмори той.

 

- Не съм правила онова, за което говориш! Никога!

- Може. Може и да не си. Сега ще те проверя. Знам как. Свали си гащите.

- Не!

Очите му се разшириха, разкривайки жълтата роговица около небесносините ириси.

- Какво рече?

- Рекох не. - Тя впи поглед в него и може би той различи пламъка на гнева, жарката стихия на бунта. - Кой ти каза?

- Беви...

- Кой ти каза, че играем там? Не беше ли непознат? Не беше ли облечен в оранжево и сребристо? Не носеше ли ръкавици? Не приличаше ли на клоун, дори и да не е бил клоун? Как се казваше?

- Беви, престани да...

- Не, ти престани - натърти тя.

Той отново замахна и този път ръката му бе свита в юмрук, готов да троши кости. Бевърли приклекна. Юмрукът изсвистя над нея и с трясък се стовари върху стената. Баща й изрева, пусна я и налапа ожулените кокалчета. Тя се отдръпна с бързи, ситни стъпки.

 

- Връщай се тук!

- Не - каза тя. - Ти искаш да ми сториш зло. Обичам те, татко, но и те мразя, когато си такъв. Вече няма да ти се дам. То те кара да го вършиш, но ти си му разрешил.

- Не знам за какво говориш - рече той, - обаче вместо да дрънкаш, по-добре идвай насам. Втори път няма да те моля.

- Не - каза тя и пак се разплака.

- Не ме карай аз да идвам, Беви. Ако го направя, има да си патиш, момиченце. Идвай тук.

- Ще дойда, ако ми кажеш от кого узна.

Той се метна напред с толкова хищна, котешка пъргавина, че макар да очакваше нападението, тя едва не се озова в ръцете му. Напипа бравата с треперещи пръсти, открехна вратата колкото да се провре през нея, а сетне вече бягаше по коридора към изхода, бягаше като в ужасен сън, както щеше да бяга след двадесет и седем години от мисис Кърш. Зад нея Ал Марш се стовари върху вратата с оглушителен трясък и я пропука по средата.

- ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ! - изрева той, докато отваряше вратата и се хвърляше подир нея.

Външната врата беше залостена; Бевърли се бе прибрала през задния вход. Разтреперана от глава до пети, тя задърпа резето с едната ръка, докато другата безнадеждно въртеше бравата. Отзад баща й отново изрева като

 

(сваляй гащите, улично момиче)

звяр. Резето изщрака и вратата най-сетне се отвори. Парещият дъх подскачаше в гърлото й. Озърна се през рамо и видя баща си да връхлита с протегнати ръце - зловещо ухилен, оголил като капан два реда жълтеникави зъби.

Бевърли изхвръкна навън и в последния момент усети как пръстите му плъзнаха по блузата й, но не успяха да се вкопчат. Полетя по стъпалата, изгуби равновесие и се просна на бетонната алея, раздирайки коленете си.

 

- ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ, ИНАК ГОСПОД МИ Е СВИДЕТЕЛ, ЧЕ ЩЕ ТИ СМЪКНА КОЖАТА ОТ БОЙ!

Той изскочи на стъпалата и тя мъчително се надигна с разкъсани джинси,

 

(сваляй гащите)

с окървавени колене, в които оголените нерви сякаш пееха "Напред, християнско воинство". Озърна се и го видя да се задава - Ал Марш, портиер и пазач, разчорлен сив човечец в тютюнева риза с два джоба отпред и тютюневи панталони с връзка ключове на колана. Но в очите му не беше той, истинският той, който можеше да й мие гръбчето и същевременно да я рита в корема по една и съща причина - защото се тревожеше за нея, много се тревожеше; не беше той, който веднъж преди пет години опита да й направи плитка, обърка всичко и двамата се разкискаха като видяха как е щръкнала косата й; не беше той, който в неделя умееше да прави най-вкусния яйчен коктейл на света, по-вкусен от всичко, което можеш да купиш от млечния бар за четвърт долар; не беше бащата, не беше мъжът на нейния живот, предвестник на подранили послания от бъдещата й женственост. Сега в неговите очи нямаше и следа от всичко това. Бевърли виждаше в погледа му само убийствен блясък. Виждаше То.

Побягна. Бягаше от То.

Мистър Паскуале смаяно ги погледна откъм дворчето си, където поливаше жълтеещата трева и слушаше по радиото бейзболен мач, седнал на ръба на верандата. Хлапаците Цимерман надигнаха глави иззад раздрънкания Хъдсън Хорнет, който бяха купили за двайсет и пет долара и го миеха през ден. Единият стискаше маркуч, другият държеше кофа сапунен разтвор. Двамата бяха зяпнали от почуда. От апартамента на втория етаж надзърна мисис Дентън с карфици в устата; в скута си държеше роклята на една от шестте си дъщери, а още дрехи за кърпене бяха натрупани в коша до нея. Малкият Ларс Терамениъс грабна червеното си камионче от напукания тротоар и отскочи върху повехналата морава на Бъки Паскуале. Разплака се, когато край него с разширени очи и писъци пробяга Беви, която тази пролет дълго и търпеливо му бе обяснявала как да си върже гуменките тъй, че да не се развързват. След миг баща й изскочи с рев на тротоара и тригодишният Ларс Терамениъс, който след дванадесет години щеше да загине при мотоциклетна катастрофа, зърна в лицето на мистър Марш нещо страшно и нечовешко. През идните три седмици всяка нощ щеше да сънува кошмари, в които мистър Марш изчезваше и вместо него се появяваше паяк с човешки дрехи.

Бевърли бягаше. Отлично разбираше, че бяга от смъртта. Ако баща й я хванеше сега, нямаше да има значение, че са на улицата. Понякога хората в Дери вършеха безумни неща; не беше необходимо да чете вестници или да познава странната история на градчето, за да го разбере. Ако я настигнеше, той щеше да я удуши, да я смачка, да я стъпче. А когато всичко свършеше, някой щеше да го прибере и той щеше да седи в килията зашеметен и смаян като пастрока на Еди Коркоран.

Тя тичаше към центъра, задминавайки все повече хора. Те се взираха - първо в нея, после в баща й - и изглеждаха изненадани, някои даже поразени. Но чувствата по лицата им свършваха дотук. Взираха се, след това продължаваха накъдето бяха тръгнали. А въздухът в гърдите й ставаше все по-горещ и тежък.

Тя пресече Канала, барабанейки с подметки по циментовия тротоар, докато отдясно по дървената настилка на моста бръмчаха коли. Видя отляво полукръглия отвор на тунела, по който реката минаваше под центъра. После рязко свърна през Главната улица, без да обръща внимание на оглушителните клаксони и скърцащите спирачки. Отиваше надясно, защото там беше Пущинакът. Оставаше още около километър и половина и ако искаше да успее, трябваше да се откъсне от баща си по стръмния склон на Горната миля (или някоя от още по-стръмните странични улички). Друг изход нямаше.

 

- ВРЪЩАЙ СЕ, МАЛКА КУЧКО, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!

Когато се озова на отсрещния тротоар, тя хвърли още един поглед назад и тежките червеникави кичури се развяха от рязкото движение. Баща й пресичаше улицата със същото пренебрежение към летящите коли. Пурпурното му лице лъщеше от пот.

Тя се шмугна в алеята зад складовете. От тази страна бяха задните стени на фабриките, гледащи към Горната миля: "Телешка звезда", "Рицарят", "Хъмфил - складове и доставки на едро", "Орел", "Еврейски консерви". Павираната уличка беше тясна, задръстена с безброй димящи кофи за боклук. По каменната настилка полепваха Бог знае какви мръсотии и отпадъци. Наоколо надвисваше смес от миризми - едни противни, други остри, трети просто титанични... но всички напомняха за месо и кланица. Над боклука гъмжаха облаци мухи. От някои сгради долиташе вледеняващият вой на резачки за кости. Бевърли подскачаше като спъната по хлъзгавите павета. Закачи с бедро една тенекиена кофа за смет и отвътре като огромни, месести тропически цветя се разсипаха парчета карантия, увити в стари вестници.

 

- БЕВИ, ВЕДНАГА ДА СЕ ВРЪЩАШ, ЧЕ ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ТЕ ВЗЕМАТ! СЕРИОЗНО ТИ КАЗВАМ! НЕДЕЙ ДА МЕ ЯДОСВАШ, МОМИЧЕНЦЕ, И БЕЗ ТОВА ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ!

Край задната врата на колбасарницата "Киршнър" двама мъже дъвчеха дебели сандвичи.

- Ей, малката, зле изглеждаш - подкачи я единият. - Все едно, че си отскочила с татко си до плевника.

Другият се разсмя.

Баща й я догонваше. Отчетливо чуваше тежките стъпки и задавеното дишане зад гърба си; сянката му вече прелиташе като черно крило по високата дъсчена ограда отдясно.

После той се подхлъзна и с рев на изненада и гняв се сгромоляса върху паважа. След миг пак беше на крака и от устата му вместо думи вече излитаха само свирепи, безумни крясъци. Мъжете край колбасарницата се превиваха от смях и взаимно се тупаха по гърбовете.

Алеята свърна наляво, Бевърли се люшна... и спря, зяпнала от отчаяние. Неподвижна боклукчийска кола задръстваше улицата от стена до стена. От двете й страни оставаше не повече от двайсет сантиметра свободно пространство. Двигателят работеше на празен ход. През глухото бръмчене смътно долитаха звуците на разговор в кабината. И шофьорите бяха в обедна почивка. До пладне оставаха само три-четири минути; скоро щеше да удари часовникът на съдилището.

Чу го как отново наближава, настига я. Хвърли се по корем и пропълзя под камиона, без да обръща внимание на болката в разранените колене. Призляваше й от смесената воня на нафта, изгорели газове и прогнило месо. И най-ужасна бе лекотата, с която напредваше; плъзгаше се по слузест пласт от разложени боклуци. Продължи да пълзи, като веднъж опита да се понадигне от паважа и докосна с гръб нажежената тръба на ауспуха. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи.

- Бевърли? Отдолу ли си?

Думите излитаха една по една, насечени от прекъслечното му дишане. Тя се озърна и срещна погледа на баща си. Беше се привел и надничаше под камиона.

- Остави ме... на мира! - изпъшка Бевърли.

- Ах ти, кучко - отвърна той с глух, задавен от слюнки глас. После ключовете издрънчаха, когато баща й се просна долу и пролази подир нея с нелепи движения на плувец.

Драскайки с нокти и лакти, Бевърли стигна под кабината, сграбчи една от грамадните гуми - пръстите й се впиха до втората става - и се издърпа навън. Изхвръквайки на свобода, тя си удари гръбнака в предната броня, а сетне вече тичаше по нагорнището, цялата омазана в невъобразимо смърдяща кал. Хвърли поглед през рамо и видя изпоцапаните ръце на баща й да се подават изпод боклукчийската кола като лапите на онова въображаемо чудовище, което дебне под всяко детско легло.

Почти без да разсъждава, тя се стрелна между склада на Фелдман и пристройката на братя Тракър. Тесният проход беше задръстен от натрошени сандъци, плевели, слънчогледи и разбира се, купища боклук. Бевърли се метна настрани и приклекна зад камара щайги. След няколко секунди видя как баща й пробяга край прохода и продължи по Горната миля.

Бевърли се изправи и хукна към отсрещния край на прохода. Там имаше телена мрежа. Изкатери се като маймунка и скочи от другата страна. Сега беше в задния двор на Духовната семинария. Изтича покрай грижливо поддържаната морава и заобиколи ъгъла на сградата. Отвътре долиташе класическа мелодия на орган. Приятните, спокойни звуци сякаш се запечатваха в неподвижния летен въздух.

Между Семинарията и Канзас стрийт растеше висок жив плет. Бевърли надникна през него и зърна в края на улицата баща си - задъхан, с тъмни петна от влага под мишниците. Стоеше с ръце на кръста и бавно се оглеждаше. По връзката ключове играеха слънчеви лъчи.

Също тъй задъхана, Бевърли го гледаше, а сърцето й подскачаше в гърлото като пленено зайче. Беше жадна и се отвращаваше от собствената си противна миризма. Ако сега ме нарисуват в комикс, мина й през ума, ще трябва да нарисуват над мене и вонята с ония вълнисти чертички.

Баща й пресече улицата и наближи Семинарията.

Бевърли спря да диша.

 

Моля Ти се, Господи, вече не мога да бягам. Помогни ми, Господи. Не му позволявай да ме открие.

Ал Марш бавно крачеше по тротоара край живия плет, само на метър от сгушената си дъщеря.

 

Мили Боже, не му позволявай да ме подуши!

Не я подуши - може би защото след падането на улицата и лазенето под камиона самият Ал вонеше още по-зле от нея. Той продължи надолу. Треперещото момиче го проследи с поглед докато изчезна в подножието на Горната миля.

Бевърли бавно се изправи. Дрехите й бяха омазани в боклук, лицето й беше мръсно, гърбът й пареше от докосването до ауспуха на камиона. Но тия телесни несгоди бледнееха пред вихъра от объркани мисли - струваше й се, че е изхвръкнала отвъд границите на света в някакво незнайно пространство, където не е валиден нито един от нормалните закони за поведение. Беше немислимо да се прибере, но също тъй немислимо изглеждаше и да не се прибере. Дръзнала бе да не се подчини на баща си, да му се противопостави...

Напрегна се да прогони тази мисъл, защото от нея се разтреперваше цяла, губеше сили, призляваше й. Обичаше баща си. Нима не повеляваше една от Десетте Божи заповеди: "Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята"? Да. Но той не беше на себе си. Не беше нейният баща. Всъщност неговото място бе заето от някой друг. От измамник. От То...

Изведнъж тя изстина от една страшна мисъл. Дали и с другите не бе станало същото? Или нещо подобно? Трябваше да ги предупреди. Бяха наранили чудовището и сега То предприемаше мерки, за да ги отстрани завинаги. Пък и къде ли другаде можеше да отиде в този момент? Те бяха единствените й приятели. Бил. Бил щеше да измисли нещо. Бил щеше да й каже как да постъпи, как да се справи с мъчителното "Ами сега?"

Бевърли се промъкна до алеята пред семинарията и надникна иззад живия плет към Канзас стрийт. Баща й наистина бе изчезнал. Тя зави надясно и пое към Пущинака. По това време навярно нямаше да завари никого; всички бяха отишли да обядват. Но щяха да се върнат. А междувременно тя можеше да седне в прохладната къщичка и да се овладее поне отчасти. Щеше да остави прозорчето отворено, за да влиза светлина, може би даже щеше да подремне. Морното тяло и изтощеният ум охотно посрещнаха тази мисъл. Да поспи, да, би било чудесно.

Клюмайки в движение, тя отмина последните къщи преди стръмното надолнище към Пущинака - онзи Пущинак, сред който бе стоял да дебне нейният баща, колкото и невероятна да изглеждаше подобна мисъл.

Не чуваше стъпките зад гърба си. Момчетата се стараеха да крачат безшумно. Неведнъж бяха изпускали жертвите си; този път нямаха намерение да се провалят. С плавна, котешка походка тримата се прокрадваха все по-близо. Бълвоча и Виктор се хилеха, но лицето на Хенри беше унесено и сериозно. Чорлавата му коса стърчеше на всички страни. Очите му бяха мътни, също като очите на Ал Марш в апартамента. В знак за мълчание той надигна пред устните си мръсен показалец. Разстоянието бавно се топеше - двадесет метра, петнадесет, десет...

От началото на това лято Хенри постепенно се плъзгаше към някаква духовна бездна, крачеше по крехък мост, който безмилостно изтъняваше. През онзи ден, когато разреши на Патрик Хокстетър да го погали, мостът се превърна в почти невидима нишка. А тази сутрин нишката се скъса. Той изскочи на двора само по захабени, парцаливи долни гащи и вирна глава към небето. Горе все още висеше бледият призрак на снощната луна и когато я погледна, тя изведнъж се преобрази в костеливо, ухилено лице. Потресен от ужас и радост, Хенри рухна на колене пред лицето. От луната долитаха призрачни гласове. Те се променяха, понякога се сливаха в тихо, неразбираемо бръщолевене... но той долавяше простата истина, че всички тия гласове са само един глас, един разум. Гласът му заръча да намери Бълвоча и Виктор, а щом наближи пладне, тримата да чакат на ъгъла на Канзас стрийт и Костело авеню. Там щял да разбере какво да прави. Ясна работа - тъпата путка изникна точно където трябваше. Хенри зачака следващата заповед на гласа. И тя дойде докато тримата скъсяваха дистанцията. Този път гласът не долетя от луната, а от една тротоарна решетка. Беше тих, но ясен. Бълвоча и Виктор се озърнаха към решетката като хипнотизирани, после пак се вторачиха в гърба на Бевърли.

 

Убийте я, изрече гласът от канала.

Хенри Бауърс бръкна в джоба на джинсите си и извади тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От единия край на това съмнително художествено произведение лъщеше хромирано бутонче. Хенри го натисна. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож. После ускори крачка. Все тъй замаяни, Виктор и Бълвоча подтичваха подир него.

Не би могло да се каже, че Бевърли ги чу; не това я накара да извърне глава към наближаващия Хенри. Прегърбен, със замръзнала на лицето усмивка, Хенри стъпваше безшумно като индианец. Не беше звук; просто чувство, прекалено ясно, непосредствено и мощно, за да му се противи - чувството, че я