Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

 

Но това, разбира се, е шега и то не особено забавна; остава само един разказ, поне той не се сеща за друг, и този последен разказ е за сребърните топчета - как ги отляха в работилницата на Дзак Денброу вечерта на 23 юли и как ги употребиха два дни по-късно.

имаваме. Не искам да оставям к-к-кочина. И без туй на т-татко му е...

Той засече на буквата "п" и след титанично усилие най-сетне изплю: "писнало от мен".

Ричи демонстративно избърса бузата си.

- Ей, Пелтек, като организираш душове, раздаваш ли и кърпи?

Бил се престори, че замахва срещу него. Ричи се сви и запищя с Гласа на Пиканини.

Бен почти не им обръщаше внимание. Гледаше как Бил подрежда инструментите един по един в светлината на лампата. Част от съзнанието му мечтаеше някой ден и той да си има такава чудесна работилница. Но всичко останало се съсредоточаваше върху предстоящата задача. Нямаше да е толкова трудно колкото отливането на сребърни куршуми, но все пак трябваше да внимава. Не биваше да допусне калпава работа. Предстоеше му да предприеме нещо, което бе измислил сам, без чужди съвети и планове.

Бил държеше Бен да отлее топчетата, също както преди това бе настоявал именно Бевърли да носи прашката. Тия неща подлежаха на обсъждане и наистина бяха обсъждани многократно, но едва след двадесет и седем години, докато разказваше за тях, Бен осъзна странното: никой не бе и помислил да се усъмни в способността на сребърното топче да унищожи чудовището - доказваха я стотици, може би даже хиляди филми на ужаса.

- Добре - каза Бен. Изпука със ставите на пръстите си и погледна Бил. - У теб ли са калъпите?

- А! - трепна Бил. - Е-е-ето ги.

Той бръкна в джоба си и извади нещо увито в носна кърпа. Сложи го на тезгяха и разгъна кърпата. Вътре имаше две матови стоманени топчета с малки дупчици. Калъпи за отливане на сачми.

След като решиха да се откажат от куршумите, Бил и Ричи бяха отишли в библиотеката да проучат как се отливат сачми за лагери. "Много работни момчета сте - каза им мисис Старет. - Миналата седмица проучвахте огнестрелните оръжия, сега пък лагерите. И то през ваканцията!"

"Не искаме да затъпеем - отвърна Ричи. - Нали, Бил?

"Тъ-тъ-точно така."

Оказа се, че отливането на сачми е нищо и половина, стига да имаш калъпи. Единственият сериозен въпрос беше откъде да ги намерят. С дискретно подпитване изкопчиха необходимите сведения от Дзак Денброу... и никой от Неудачниците не бе удивен, когато узнаха, че с подобни калъпи разполага само един магазин в Дери - "Кичънър. Прецизни инструменти и матрици". Негов притежател и управител се оказа пра-правнукът на някогашните собственици на разрушената стоманолеярна.

Бил и Ричи потеглиха към магазина с всички пари, които Неудачниците бяха успели да съберат - десет долара и петдесет и девет цента. Когато Бил запита колко могат да струват два петсантиметрови калъпа, Карл Кичънър - който приличаше на кръчмарски ветеран и вонеше на вехто конско наметало - поиска да знае какво смятат да правят с тях. Ричи предостави думата на Бил, защото опитът му подсказваше, че така ще е по-лесно - децата си правеха майтап със заекването, но възрастните се смущаваха. Понякога това се оказваше невероятно удобно.

Бил едва бе стигнал до средата на предварително подготвеното обяснение - някакъв училищен проект за модел на вятърна мелница - когато Кичънър му направи знак да млъква и съобщи невероятната цена на матриците: петдесет цента едната.

Поразен от щурия късмет, Бил му подаде смачкана доларова банкнота.

- Не се надявайте да ви дам торбичка - заяви Карл Кичънър и кръвясалите му очи ги огледаха с високомерното презрение на човек, който е видял всичко на тоя свят, че и нещо отгоре. - Торбичка се полага, ако похарчите поне пет долара.

- Няма ни-ххи-ищо, с-сър - увери го Бил.

- И не ми се мотайте пред магазина - добави Кичънър. - Косите ви отдавна плачат за бръснар.

Когато излязоха навън, Бил подхвърли:

- За-хха-белязал ли си, Р-р-ричи, че въ-въ-възрастните не щат да ти про-ххо-дадат нищо, освен ш-ш-шоколад, к-к-комикси и д-да речем билети за к-к-кино, ако не к-к-кажеш за кха-а-кво ти е.

- Ами да - кимна Ричи.

- З-защо? Защо е т-т-така?

- Защото ни смятат за опасни.

- Ами? Т-т-тъй ли ми-ххи-ислиш?

- Аха - изкиска се Ричи. - Навит ли си сега да се мотаем пред магазина? Ще си вдигнем яките, ще се зъбим на хората и ще чакаме да ни порасне косата.

- Мъ-мъ-майната ти - каза Бил.

- Добре - каза Бен, след като огледа внимателно калъпите и ги остави на тезгяха. - Чудесно. А сега...

За да не му пречат, всички се бяха отдръпнали и го оглеждаха както някой пълен невежа в механиката гледа техника, застанал до повредената му кола. Бен не ги забелязваше. Беше се съсредоточил изцяло върху предстоящата работа.

- Подай ми оная гилза - каза той. - И оксижена.

Бил му подаде срязаната гилза от снаряд. Преди години Дзак Денброу я бе взел за спомен от деня, в който армията на генерал Патън се готвеше да форсира последната водна преграда и да стъпи на германска територия. Когато Бил беше съвсем малък, а Джордж още подмокряше пелените, татко им я използуваше за пепелник. По-късно той отказа цигарите и гилзата изчезна някъде. Преди седмица Бил я откри сред вехториите в дъното на гаража.

Бен затегна гилзата в менгемето и пое оксижена от Бевърли. Бръкна в задния си джоб, извади сребърния долар и го пусна в импровизирания тигел. Монетата глухо издрънча.

- Това е от татко ти, нали? - запита Бевърли.

- Да - каза Бен, - но не си го спомням добре.

- Сигурен ли си, че искаш да го разтопиш?

Той я погледна и се усмихна.

- Да.

Тя отвърна на усмивката. Повече не му трябваше. Ако се бе усмихнала два пъти, Бен охотно щеше да отлее топчета за цял взвод върколаци. Той побърза да извърне глава.

Другите кимнаха неуверено.

След години Бен щеше да помисли: Днес е друго, днес всяко хлапе може да си купи пропанова горелка... или пък да я намери в работилницата на татко си.

Но през 1958 година нямаше такива неща; Бевърли се тревожеше, защото оксиженът на Дзак Денброу беше от старите, със стоманени бутилки. Бен усещаше това и искаше да я успокои, но се боеше, че гласът му може да затрепери.

- Не се тревожи - каза той на Стан, който стоеше до Бевърли.

- Ъ? - примига насреща му Стан.

- Не се тревожи.

- Че аз изобщо не се тревожа.

- А. Стори ми се неспокоен. Просто исках да ти кажа, че тая работа е съвсем безопасна. За в случай, че се тревожиш.

- Какво ти е, Бен?

- Нищо ми няма - промърмори Бен. - Подай кибрита, Ричи.

Ричи му подаде кутийка кибрит. Бен завъртя крана и поднесе запалена клечка към горелката. Раздаде се глух пукот и отвътре изхвръкна оранжев огнен език. Бен регулира струята докато пламъкът посиня, после го приближи към дъното на гилзата.

- Носиш ли фунията? - запита той.

- Т-т-тук е - отвърна Бил и му подаде тенекиената фуния, която бяха направили през деня. Малката дупчица в основата съвпадаше почти идеално с отворите на двата калъпа. Бен бе постигнал това на око, без да измерва. Бил буквално се бе смаял от тази точност, но не знаеше как да го каже, без да смути приятеля си.

След като се увлече в работата, Бен вече можеше да заговори на Бевърли със сухия тон на хирург, който се обръща към дежурната сестра.

- Бев, ти имаш най-стабилна ръка. Пъхни фунията в отвора. Само че първо си сложи ръкавица, за да не те изгоря.

Бил й подаде една от работните ръкавици на баща си. Бевърли намести тенекиената фуния над първия калъп. Всички мълчаха. Съскането на горелката сякаш се засилваше. Останалите гледаха синия пламък с присвити, почти затворени очи.

- Чъ-чъ-чакай - внезапно каза Бил и хукна към къщи. След малко се върна с евтини слънчеви очила "Костенурка", които се валяха в едно кухненско чекмедже още от миналата година. - Сло-о-ожи т-това, К-к-камара.

Бен взе очилата, ухили се и ги намести на носа си.

- Мама му стара, ами че това е Фейбиън! - възкликна Ричи. - А може да е Франки Авалон или някой друг образ от "Естраден подиум".

- Да ти го набутам в човката, Мръсна уста - сряза го Бен, но неволно се разкиска. Идеята, че може да прилича на Фейбиън, беше прекалено нелепа. Пламъкът трепна и той престана да се смее; цялото му внимание отново се концентрира в една-единствена точка.

Две минути по-късно Бен подаде горелката на Еди, който я стисна боязливо със здравата си ръка.

- Готово е - каза той на Бил. - Подай ми другата ръкавица. Бързо! Бързо!

Бил му подаде ръкавицата. Бен я надяна и подхвана гилзата, докато с другата ръка въртеше лоста на менгемето.

- Дръж здраво, Бев.

- Готова съм, не чакай - рапортува тя.

Бен наклони гилзата над фунията. Другите видяха как между двете съдини се стрелна струйка разтопено сребро. Бен наливаше умело; не разля нито капка. И за миг се почувствува наелектризиран. Всичко наоколо му се струваше увеличено и окъпано в ослепителна бяла светлина. В този миг не беше познатият шишко Бен Ханском, който носеше анцузи, за да прикрива шкембето и циците си; превръщаше се в бог Тор - небесния ковач на мълнии.

После чувството изчезна.

- Добре - каза той. - Ще трябва пак да подгрея среброто. Пъхнете пирон или нещо подобно в отвора, преди да е застинал пълнежът.

Стан свърши тази работа.

Бен отново затегна гилзата в менгемето и пое горелката от Еди.

- А сега номер две - каза той.

И продължи работата.

Десет минути по-късно всичко беше готово.

- А сега какво? - запита Майк.

- Сега ще поиграем един час на "Монопол" - отвърна Бен, - докато изстинат отливките. После разцепваме калъпите със секач и край на работата.

Ричи тревожно погледна напукания циферблат на своя "Таймекс", който бе минал безброй премеждия, но все още продължаваше да цъка.

- Кога ще се върнат вашите, Бил?

- Н-н-няма да е пре-ххе-еди де-десет и п-п-половина - каза Бил. - Те са на двойна п-п-прожекция в "А-а-а...

- "Аладин" - вметна Стан.

- Аха. А п-после ще отскочат да хапнат п-п-пица. П-почти винаги п-правят така.

- Значи имаме сума ти време - каза Бен.

Бил кимна.

- Да вървим тогава - предложи Бевърли. - Трябва да се обадя у дома. Обещах. И докато говоря, никой да не е гъкнал. Баща ми мисли, че съм на игрите в Общинския клуб и че ще ме докарат обратно с кола.

- Ами ако отиде да те прибере по-рано? - запита Майк.

- Тогава ще стане мътна и кървава - въздъхна Бев.

 

Аз ще те защитя, Бевърли, помисли Бен. В главата му мигновено изплува видение с толкова прекрасен край, че той потрепера от наслада. Бащата на Бев започва да я тормози - да крещи и прочие (дори и във видение не можеше да му хрумне колко свиреп е ядът на Ал Марш). Бен се хвърля пред нея и казва на Марш да си трае.

 

Ако си дириш белята, шишко, продължавай да защитаваш дъщеря ми.

По природа Ханском е кротък книжен червей, ала когато го разярят, се превръща в кръвожаден тигър. Той се изпъчва пред Ал Марш и заявява откровено: За да се добереш до нея, първо ще трябва да минеш през мен.

Марш пристъпва напред... после се вцепенява от стоманения блясък в очите на Ханском.

 

Ще съжаляваш, мърмори той, но си личи, че борческият дух го е изоставил напълно. В крайна сметка се оказва, че е бил прост книжен тигър.

 

Не знам защо, но малко се съмнявам, отвръща Ханском, сетне се усмихва като Гари Купър и бащата на Бевърли позорно отстъпва.

 

Какво те прихвана, Бен? - провиква се Бев и в очите й греят звезди. Мислех, че си готов да го убиеш!

Да го убия ли? - учудва се Ханском, а по устните му продължава да играе усмивката на Гари Купър. Няма начин, малката. Може да е подлец, но си остава твой баща. Ако се държах малко грубичко, то е защото видя ли някой да те закача, почва да ме стяга шапката. Разбираш ли?

Бевърли се хвърля в обятията му и го целува (по устните! право по УСТНИТЕ!). Обичам те, Бен! - ридае тя. Той усеща как малките й гърдички плътно се притискат към него и...

Бен потръпна и с отчаяно усилие прогони прекрасното видение. От вратата Ричи го питаше няма ли да дойде и той осъзна, че е останал сам в работилницата.

- Да - каза Бен и разтърси рамене. - Разбира се, че идвам.

- Одъртяваш, Камара - каза Ричи и го потупа по гърба докато излизаше навън. Бен се ухили и метна ръка през рамото му.

Обаждането на Бевърли мина без произшествия. От майка си разбра, че баща й се е върнал късно от работа, задрямал пред телевизора и едва се добрал до леглото.

- Има ли кой да те докара, Беви?

- Да. Таткото на Бил Денброу обеща да направи една обиколка с колата.

В гласа на мисис Марш внезапно се вмъкна тревога.

- Да не би да си на среща, Беви?

- Не, разбира се - заяви Бев, гледайки от сенчестия хол към столовата, където другите се настаняваха около картона за "Монопол". И съжалявам, че не съм, помисли тя. - Момчета, пфу! Просто тук има дежурство и всяка вечер някой родител откарва децата по домовете.

Това поне беше вярно. Всичко останало беше толкова безсрамна лъжа, че тя усети как се изчервява до уши в сянката.

- Добре - каза майка й. - Само питах за всеки случай. Защото ако татко ти те спипа да ходиш по срещи на тая възраст, ще побеснее. - Тя помисли малко и добави: - Аз също.

- Да, знам - каза Бевърли, продължавайки да гледа към столовата.

 

Наистина знаеше; и все пак ето я тук, в къща без родители - даже не с едно момче, а с цели шест. Забеляза тревожния поглед на Бен и му кимна с усмивка. Той се изчерви, но размаха ръка.

- С приятелки ли си?

 

Какви приятелки, мамо?

- Ами... Пати О'Хара е тук. И Ели Гайгер. Видях я да играе на долния етаж.

Срамуваше се от лекотата, с която лъжите се ронеха от устните й. Предпочиташе да разговаря с баща си. Щеше да примира от страх, но нямаше да се срамува. Лошо момиче си беше и толкоз.

- Обичам те, мамо - каза тя.

- И аз те обичам, Бев. - Майка й помълча и добави: - Пази се. Във вестника пише, че може да има нова жертва. Някакво момче на име Патрик Хокстетър. Изчезнало е. Ти познаваше ли го, Беви?

Тя притвори очи.

- Не, мамо.

- Добре... довиждане тогава.

- Довиждане.

Тя изтича при другите и около час играха "Монопол". Стан печелеше непрекъснато.

- Евреите много ги бива да трупат пари - заяви Стан, докато слагаше хотел на Атлантик авеню и втора зелена къщичка на Вентнър авеню. - Цял свят го знае.

- Божичко, направи ме евреин - подвикна Бен и всички избухнаха в смях. Бен беше пред фалит.

От време на време Бевърли се озърташе през масата към Бил, забелязвайки чистите му ръце, сините очи, гладко сресаната червеникава коса. Докато той движеше по картона сребристата пионка с форма на обувчица, тя си помисли: Ако ме хване сега за ръката, навярно ще умра от щастие. В гърдите й припламна топлинка и тя сведе очи към ръцете си, за да скрие усмивката.

Финалът на вечерта бе почти прозаичен. Бен взе чук и секач от таблото на Дзак и с няколко удара разби калъпите по прорязаните странични линии. Половинките се разтвориха с лекота. Отвътре изпаднаха две малки сребърни топчета. На едното смътно се различаваха цифрите 925. Върху другото Бевърли като че забеляза размити остатъци от косата на лейди Свобода. Дълго ги гледаха без да говорят, после Стан вдигна едното.

- Доста е дребничко - каза той.

- Такъв е бил и камъкът на Давид, когато излизал с прашката срещу Голиат - възрази Майк. - Струват ми се могъщи.

Бен неволно кимна. И той имаше същото чувство.

- Свъ-ххъ-ършихме ли? - запита Бил.

- Свършихме - потвърди Бен. - Дръж.

Той метна второто топче на Бил, който бе толкова изненадан, че едва не го изтърва.

Топчетата тръгнаха от ръка на ръка. Всички ги оглеждаха внимателно, изумени от тяхната заобленост, тежест, реалност. Когато се върнаха у Бен, той ги стисна в юмрук и се обърна към Бил.

- Какво ще ги правим сега?

- Дъ-дъ-дай ги на Б-бевърли.

- Не!

- Б-б-бев, вече о-ххо-бсъждахме т-това и...

- Ще го направя - каза тя. - Ще изстрелям тия проклети топчета, когато му дойде времето. Ако дойде. Най-много да загинете всички заради мен, но ще го направя. Обаче не искам да ги нося у дома. Може

 

(баща ми)

нашите да ги открият. Ще стане голям скандал.

- Нямаш ли си тайно скривалище? - запита Ричи. - По дяволите, аз имам четири-пет.

- Имам скривалище - кимна Бевърли. Наистина имаше местенце под матрака, където криеше цигари, комикси, а напоследък модни и филмови списания. - Но не ми се рискува с толкова важно нещо. Задръж ги ти, Бил. Докато им дойде времето.

- Добре - тихо каза Бил и в този момент по алеята плъзнаха лъчите на фарове. - Олеле, по-хход-ранили са. Да се м-махаме оттук.

Тъкмо бяха насядали около масата, когато Шарон Денброу отвори кухненската врата.

Ричи врътна очи към тавана и се престори, че бърше потта от челото си; всички се разсмяха. Ричи пускаше Една По-Якичка.

След миг Шарон влезе в столовата.

- Татко ти чака да откара другарчетата ти, Бил.

- До-о-бре, м-мамо - каза Бил. - И б-без това вече п-п-привършвахме.

- Кой спечели? - запита Шарон и се усмихна сърдечно на децата. Помисли, че момичето ще стане истинска красавица. След година-две децата щяха да се нуждаят от надзор, когато компанията е смесена. Но навярно все още бе твърде рано, за да се плаши от грозната сянка на секса.

- Стъ-стан спе-ххе-чели - каза Бил. - Ех-ех-евреите много ги бива да т-трупат п-п-пари.

- Бил! - извика тя с ужас и се изчерви... а сетне се озърна изумена, защото всички, включително и Стан, избухнаха в смях. Изумлението се превърна почти в страх (макар че по-късно не посмя да сподели това с мъжа си в леглото). Из въздуха се носеше нещо като статично електричество, само че още по-мощно и страховито. Струваше й се, че ако докосне някое от децата, ще я разтърси убийствен удар. Какво им става? - отчаяно помисли тя и даже отвори уста да запита. Но Бил побърза да се извини (в очите му продължаваха да играят дяволити искрици), а Стан каза, че няма нищо, просто така си се шегували от време на време... и тя бе прекалено объркана, за да изрече каквото и да било.

Олекна й едва когато децата си тръгнаха, а собственият й странен, заекващ син отиде да си легне и загаси лампата.