Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Лятно пладне.

Бил стоеше в спалнята на Майк Хенлън и гледаше отражението на стройното си тяло в огледалото на вратата. Голата му глава лъщеше под слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца и хвърляха сянката му по стената и пода. Гърдите му бяха гладки, без нито един косъм, в мършавите бедра и прасци се криеха яки, изпънати мускули. И все пак, помисли той, няма никакво съмнение, че тялото принадлежи на възрастен мъж. Ето го шкембенцето, което се ражда, когато попрекалиш с бифтеците, биричката и френската кухня вместо диетичните блюда. А и отзад си се поотпуснал, драги ми Бил. Все още умееш да биеш сервис, ако си в настроение и не те мъчи махмурлукът, но вече не можеш да тичаш подир топката както на седемнайсет години. Виж гънките по корема, виж как ти провисват топките - знак, че навлизаш в средната възраст. И тия бръчки ги нямаше по лицето ти когато беше на седемнайсет... По дяволите, нямаше ги и на първата ти авторска снимка, когато полагаше отчаяни усилия да изглеждаш тъй, сякаш знаеш нещо... каквото и да е. Вече си прекалено старо момче за онова, което замисляш, Били. Ще се пребиете.

Той си обу слипа.

 

Ако мислехме така, никога нямаше да успеем в... в онова, което направихме.

Защото вече не помнеше нито какво бяха направили нито каква катастрофа бе тласнала Одра в бездната на кататонията. Знаеше само какво трябва да стори сега... и че ако не го осъществи незабавно, то също ще изчезне от паметта му. Одра седеше долу в креслото на Майк, безсилно отпуснала глава настрани, и се взираше с неестествено съсредоточен поглед към телевизора, по който в момента показваха "Телефонни долари". Не говореше. Помръдваше само ако имаше кой да я побутне.

 

Това е съвсем различно. Просто си прекалено стар, човече. Повярвай.

Няма да повярвам.

Добре де, тогава ще пукнеш в Дери. Лека ти пръст.

Обу си спортни чорапи, после навлече вехтите джинси и новата фланела, която бе купил вчера от едно магазинче за ризи в Бангор. Фланелата беше ярко оранжева. Отпред имаше надпис: КЪДЕ Е ПЪК ТУЙ ДЕРИ, ЩАТ МЕЙН? Седна върху леглото на Майк, където от седмица насам спеше със своята топла, но безжизнена съпруга, и обу кецовете... също купени вчера от Бангор.

Изправи се и пак надникна в огледалото. Видя мъж на средна възраст, облечен в хлапашки дрехи.

 

Ставаш смешен.

- Майната му, дай да друснем един рок - тихо каза Бил и излезе от спалнята.

 

2.

Изкара Силвър на алеята, подпря го и пак провери гумите. Предната беше наред, но задната му се стори малко омекнала. Той взе купената от Майк велосипедна помпа и оправи положението. После провери игралните карти и щипките за пране. Колелата все още издаваха онзи вълнуващ картечен трясък, който помнеше от детството си. Чудесно.

 

Ти си полудял.

Може би. Ще видим.

Пак се върна в гаража, взе масльонка и смаза веригата и венеца. След това се изправи, огледа Силвър и изпробва тромбата с лекичко стискане. Звучеше добре. Той кимна и влезе в къщата.

 

4.

Напускаме, напускаме Дери, мисли той. Напускаме Дери и ако това беше роман, щяхме да сме на последните пет-шест страници; приготви се да прибереш тази книга на лавицата и да я забравиш. Слънцето залязва и не се чува друг звук освен моите стъпки и бученето на водата из каналите. Дошло е време да

 

5.

- Одра - каза той и я хвана за ръката. - Ела.

Тя не помръдна. Ръката й лежеше в неговата, топла и мека като восък. Бил отлепи другата й ръка от подлакътника на креслото и я изправи на крака. Тази сутрин я бе облякъл в същия хлапашки стил - с джинси и синьо поло. Би изглеждала чудесно, ако не беше този безжизнен поглед на широко разтворените очи.

- Е-е-ела - повтори той и я поведе през кухнята на Майк към задната врата. Тя го последва покорно... но в края на верандата щеше да се просне долу по корем, ако Бил не бе обвил ръка около кръста й, за да я насочва стъпало по стъпало.

Отведе я до Силвър, който чакаше търпеливо под топлите слънчеви лъчи. Одра стоеше край велосипеда и безметежно се вглеждаше в стената на гаража.

- Качи се, Одра.

Тя не помръдна. Бил търпеливо се зае да прехвърли дългото й бедро през багажника върху задния калник на Силвър. Най-сетне тя се озова леко разкрачена над багажника. Бил я натисна по главата и Одра седна.

Той се метна на седлото и ритна подпорката с пета. Готвеше се да посегне назад и да придърпа ръцете на Одра около кръста си, но преди да го стори, те пропълзяха напред самички като замаяни мишлета.

Той сведе очи към тях и тръпнещото му сърце заподскача до гърлото. Доколкото знаеше, това бе първото самостоятелно действие на Одра от една седмица насам... първото й самостоятелно действие откакто се случи Онова... каквото и да бе То.

- Одра?

- Ще се повозим - каза Бил и подкара Силвър към Палмър лейн, слушайки как чакълът хрущи под гумите. - Искам да се държиш здраво, Одра. Мисля... мисля, че може да подкарам малко б-б-бързичко.

 

Ако не ме хване шубето.

Спомни си за хлапето, което бе срещнал в Дери още преди Онова да се случи. На скейтборд не можеш да внимаваш, бе казало то.

 

Никой не е изричал по-верни слова, млади приятелю.

- Одра? Готова ли си?

Никакъв отговор. Дали ръцете й не се бяха пристегнали малко по-здраво около кръста му? Не, навярно си въобразяваше.

Стигна до края на алеята и се озърна надясно. Палмър лейн водеше право към Главната улица, а оттам с ляв завой щеше да се спусне по стръмното към центъра. По стръмното. Все по-бързо. Представи си го, потръпна от страх и някаква тревожна мисъл

 

(старите кости лесно се чупят, Били)

прелетя през главата му толкова бързо, че едва я разчете преди да изчезне. Но...

Но не беше само тревога, нали? Да. Имаше и копнеж... чувството, което бе изпитал, когато видя хлапето да крачи със скейтборд под мишница. Копнежът да се стрелнеш напред, да усетиш как вятърът фучи край тебе, да не знаеш дали бягаш или се стремиш към нещо, просто да се носиш. Да летиш.

Тревога и копнеж. Там е цялата разлика между реалност и желание - например разликата между възрастния, който пресмята цената, и детето, което просто яхва колелото и потегля. Целият свят ги дели. И все пак разликата не е чак толкова голяма. Може би ги дели само педя. Та не изпитваш ли същото чувство когато влакчето на ужасите наближи първото стръмно спускане, където започва истинската веселба?

Тревога и копнеж. Онова, което желаеш, ала не смееш да извършиш. Където си бил и където искаш да отидеш. Някакъв стар рок, в който се пее, че искаш момиче, кола и място, където да стигнеш. О, Господи, моля Те, чат ли си?

За миг Бил затвори очи и усети меката, безжизнена тежест на Одра зад гърба си, усети склона нейде напред, усети собственото си сърце.

 

Бъди храбър, бъди верен, бори се.

Отново подкара Силвър напред.

- Искаш ли да му друснем един рок, Одра?

Тя не отговори. Все едно. Вече беше готов.

- Дръж се тогава.

Той натисна педалите. Отначало беше трудно. Силвър заплашително се люшкаше напред-назад, тежестта на Одра още повече влошаваше нещата... и все пак тя несъмнено пазеше равновесие, макар и без да съзнава - иначе отдавна щяха да грохнат на паважа. Бил се изправи на педалите, стисна кормилото с безумна сила, присви очи, отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха като въжета.

 

Сега ще се сгромолясаме на улицата и ще си потрошим главите...

(не, няма, давай, Бил, давай, покажи им как се кара)

Той стоеше върху педалите, въртеше ги и усещаше всяка изпушена цигара за последните двайсет години - усещаше по резкия скок на кръвното налягане, по бесните удари на сърцето. Майната му на всичко! - помисли той и се ухили в пристъп на безумен възторг.

Игралните карти, които отначало издаваха откъслечни изстрели, постепенно ускориха тракането. Бяха нови, чисто новички карти и издаваха приятен, мощен звук. Бил усети първата ласка на вятъра по голото си теме и усмивката му се разшири. Аз създадох този вятър, помисли той. Аз го създадох с тия проклети педали.

Отсреща се задаваше знакът СТОП в края на уличката. Бил понечи да стисне спирачките... и после (усмивката продължаваше да се разширява, оголвайки зъбите му) настъпи педалите още по-силно.

Без да обръща внимание на знака, Бил свърна наляво, към горния край на Главната улица над Баси парк. Тежестта на Одра отново го подлъга и двамата едва не се сгромолясаха настрани. Велосипедът се люшна, заподскача и пак се изправи. Вятърът се засилваше, охлаждаше капките пот по челото му, изпаряваше ги, прелиташе край ушите му с глух, опияняващ звук, който донякъде напомняше шепота на прибой в морска раковина, но всъщност не можеше да се сравни с нищо на света. Навярно хлапето със скейтборда отлично познаваше този звук. Но постепенно ще загубиш връзката с него, момче, помисли Бил. Нещата се променят неусетно. Мръсен номер ни погажда животът, тъй че се готви да го посрещнеш.

Въртеше педалите все по-бързо и сега самата скорост му помагаше да запази равновесие. Отляво се мярнаха останките на рухналия великан Пол Бъниън. Бил изкрещя:

 

- Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕД!

Одра пристегна ръце около него; усети я как се раздвижва зад гърба му. Но сега той не изпитваше желание да се обърне и да я погледне... нямаше закъде да бърза. Въртеше педалите и се смееше с пълен глас - мършав, оплешивял мъж, приведен над кормилото на велосипеда, за да намали съпротивата на въздуха. Докато прелиташе покрай Баси парк, хората почнаха да се обръщат подир него.

Отпред Главната улица слизаше все по-стръмно към пропадналия градски център и някакво гласче пошепна в главата му, че ако сега не натисне спирачките, скоро няма да може; просто ще изхвръкне като снаряд сред останките от хлътналото кръстовище и там ще срещнат гибелта си.

Вместо да спре, той отново натисна педалите и подкара велосипеда още по-бързо. Летеше надолу по хълма и вече виждаше оранжево-белите бариери и ветроупорните фенери с пушливи карнавални пламъчета по границите на свличането, виждаше горните етажи на хлътналите сгради да стърчат от улицата като в картина на луд художник.

- Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕЕЕЕЕД! - възторжено изкрещя Бил Денброу и се стрелна надолу към незнайната си участ, усещайки за последен път Дери като свой собствен град, усещайки най-вече, че е жив под реално небе и че всичко е копнеж, копнеж, копнеж.

Летеше надолу със Силвър; летеше тъй, сякаш се надбягваше с дявола.

 

6.

 

Отиваш си и изпитваш желание да се озърнеш, само веднъж да се озърнеш сред залеза и да видиш за сетен път онзи строг хоризонт на Нова Англия - островърхите покриви, Водонапорната кула, Пол със секира на рамото. Но може би не е чак толкова разумно да се озърташ - пише го във всички книги. Нали помниш какво е станало с жената на Лот. По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо... може пък и да е вярно; кой казва, че щастливият край е измислица? Не всички корабчета изчезват сред мрака, без да срещнат слънчев лъч или ръката на друго дете; ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често и затова трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог.

Когато се спуска залез, трябва да си отидеш час по-скоро, мисли той в този сън. Това трябва да сториш. И ако си позволиш една последна мисъл, може би ще се запиташ за призраците... призраците на седем деца, които стоят сред водата по залез слънце, стоят в кръг, стоят ръка за ръка и лицата им са млади, разбира се, млади, но силни... във всеки случай достатъчно силни, за да създадат бъдещите мъже, може би даже достатъчно силни, за да разберат, че бъдещите мъже трябва задължително да пресъздадат някогашните деца, ако искат да разберат нашата простосмъртна участ. Кръгът се затваря, колелото се търкулва и друго няма на този свят.

Не е нужно да се озърташ, за да видиш тези деца; част от тебе ще ги вижда навеки, ще живее сред тях навеки, ще ги обича навеки. Не е задължително те да са най-доброто в тебе, ала някога са били хранилище на всичко, в което си могъл да се превърнеш.

Деца, обичам ви. Толкова много ви обичам.

 

Затова подкарвай колата, подкарвай бързо докато чезнат последните слънчеви лъчи, карай по-надалече от Дери, от спомена... но не и от копнежа. Това ще остане - скъпоценната камея на всичко, което сме били, всичко, което сме вярвали в детството, всичко, което е блестяло в нашите очи, когато сме били изгубени и вятърът е нашепвал в нощта.

Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се.

Останалото е мрак.

- Хей!

- ... внимавай!

- Тоя проклет глупак ще...

Думите отлитаха назад, шумни и безсмислени като пърхащи знаменца, като понесени от вятъра балони. Ето бариерите; от ветроупорните фенери долиташе мирис на керосин. Бил зърна зейналия мрак сред рухналата улица, чу как долу водата бълбука с унило упорство из хаотичната тъма, и се разсмя на този звук.

Рязко хвърли Силвър наляво, тъй близо до бариерите, че крачолът на джинсите му изшумоля по една от тях. Колелата летяха само на сантиметри от пустотата отвъд назъбения асфалтов ръб, а място за маневриране нямаше. Отпред водата бе разрушила цялата улица и половината тротоар край бижутерския магазин. Бариери преграждаха остатъците от подкопания тротоар.

- Бил? - долетя изотзад гласът на Одра, замаян и малко дрезгав, сякаш току-що се бе събудила от дълбока дрямка. - Бил, къде сме? Какво правим?

- Хай-йо, Силвър! - изкрещя Бил, насочвайки побеснялата машинария право срещу бариерата пред празната витрина на бижутерията. - ХАЙ-ЙО, СИЛВЪР, НАПРЕЕЕЕЕЕЕД!

Силвър се вряза в бариерата с шестдесет километра в час и централната дъска отхвръкна на една страна, А-образните подпори - на друга. Одра изпищя и стисна Бил толкова здраво, че дъхът му спря. По околните улици хората бяха наизскачали на вратите си и ги гледаха.

Силвър летеше по моста от подкопани плочки. Бил усети как лявото му бедро застъргва по стената на бижутерията. Усети как задното колело на Силвър внезапно хлътна и разбра, че тротоарът пропада зад тях...

... а сетне устремът на Силвър ги изнесе на твърда почва. Бил свърна край една прекатурена кофа за смет и отново изхвръкна на улицата. Изскърцаха спирачки. Зърна връхлитащия радиатор на грамаден камион, ала продължаваше да се тресе от неудържим смях. Прелетя пред камиона с цяла секунда преднина. Майната му - време колкото щеш!

От очите му течаха сълзи, а той крещеше, стискаше тромбата и слушаше как дрезгавият й рев се врязва в ослепителния слънчев ден.

- Бил, ще се пребием! - извика Одра и макар че в гласа й звучеше ужас, тя също се смееше.

Бил отново зави и този път усети как Одра се накланя заедно с него, помага му да овладее велосипеда, помага да се слеят за този кратък миг от живота като три живи същества.

- Мислиш ли? - викна той.

- Сигурна съм! - изкрещя тя и после го сграбчи за слабините, където весело се издуваше колосална ерекция. - Само не спирай!

Но Бил вече нямаше думата. Силвър бавно губеше скорост по баира на Горната миля, буйният рев на картите отново се разпадаше на прекъслечни изстрели. Бил спря и се обърна към Одра. Тя го гледаше с разширени очи, пребледняла, явно стресната и объркана... но беше жива, будна и се смееше.

- Одра - изрече той през смях.

Помогна й да слезе от Силвър, подпря колелото на близката тухлена стена и я прегърна. Зацелува я по челото, по очите, по бузите, по устата, по шията, по гърдите.

Тя го прегръщаше с всичка сила.

- Бил, какво е станало? Помня как слязох от самолета в Бангор... и после абсолютно нищо. Добре ли си?

- Да.

- Ами аз?

Тя се отдръпна и го огледа.

- Бил, не заекваш ли вече?

- Не - каза Бил и пак я целуна. - Заекването свърши.

- Завинаги?

- Да - каза той. - Мисля, че този път е завинаги.

- Спомена ли нещо за рокендрол?

- Не знам. Споменах ли?

- Обичам те - каза тя.

Бил кимна и се усмихна. Когато се усмихваше, изглеждаше съвсем млад, независимо от плешивото теме.

- И аз те обичам - каза той. - А какво друго ни трябва?

Тази книга бе започната в Бангор, Мейн

на 9 септември 1981

и завършена в Бангор, Мейн